Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (45)

Което се върти в кръг, пак при теб идва

Понеделник, 18 декември 2006 година — неделя, 2 януари 1994 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Будя се посред нощ, хиляди насекоми с остри като бръснач зъби ми ръфат краката и аз започвам да падам още преди да съм изтръскал от шишенцето един викодин. Превивам се о две и се озовавам на под, но не на нашия под, на нечий чужд под, в някоя друга нощ. Къде ли съм? От болката всичко трепти пред очите ми, но е тъмно и в миризмата има нещо, което ми напомня на? На белина. На пот. На парфюм… на познат парфюм… но това е невъзможно…

Стъпки, които се качват по стълбището, гласове, ключ, който отключва няколко ключалки („Къде да се скрия?“), вратата се отваря, аз пълзя по пода точно когато някой включва осветлението, взривило се в главата ми като фотографска светкавица, и някаква жена прошепва:

— Господи!

Аз си мисля: „Не, това просто не може да се случи“, а вратата се затваря и аз чувам как Ингрид казва:

— Тръгвай си, Силия.

Силия негодува, двете стоят от другата страна на вратата и се разправят, а аз се оглеждам отчаяно, но няма откъде да се измъкна. Това сигурно е жилището на Ингрид на Кларк Стрийт, където никога не съм ходил, но всичко тук е нейно: столът със странна форма, бъбрековидната мраморна масичка, отрупана с модни журнали, грозното жълто канапе, което на времето използвахме… оглеждам се трескаво за нещо, което да облека, но единственият текстил в тази минималистична стая е одеялото на мораво жълти карета, което изобщо не се връзва с канапето, и аз го грабвам и се омотавам с него, после се намествам на канапето, а Ингрид отваря отново вратата. Тя дълго стои, без да казва нищо, и ме гледа, аз също я гледам и единственото, което ми минава през ума, е, о, Инг, защо си причини това?

В паметта ми живее друга Ингрид — бляскав чудно хубав рус ангел, с когото се запознах през 1988 година на партито по случай Четвърти юли в „Джимбо“: Ингрид Кармайкъл беше смазваща и недосегаема, недостъпна в лъскавите си доспехи, изковани от богатство, красота и отегчение. Ингрид, която сега стои и ме гледа, е изпита, озлобена и уморена — тя стои с глава, наклонена на една страна, и ме гледа с учудване и презрение. И двамата не знаем какво да кажем. Накрая тя си съблича палтото, мята го на един от столовете и присяда в другия край на канапето. Облечена е в кожен панталон. Докато сяда, той поскърцва тихо.

— Хенри.

— Ингрид.

— Какво правиш тук?

— Не знам. Извинявай. Просто… е, знаеш как е.

Свивам рамене. Краката ме болят толкова силно, че почти ми е все едно къде съм.

— Изглеждаш ужасно.

— Ужасно ме боли.

— Странно. Мен също.

— Имам предвид физически.

— Защо?

На Ингрид й е все тая, дори да пламна направо пред очите й. Отмятам карираното одеяло и й показвам отрязаните си крака.

Тя не трепва, не простенва. Не се извръща, само ме поглежда в очите и аз виждам, че ако има някой, който да ме разбира напълно, то това е именно тя. По съвършено различни начини сме се докарали до едно и също състояние. Ингрид става и отива в друга стая, а когато се връща, държи в ръка стария несесер за шиене. Усещам прилив на надежда, която се оправдава: Ингрид сяда, вдига капачето и пак е както в доброто старо време, там вътре, до възглавничките за карфици и напръстниците, има цяла аптека.

— Какво искаш? — пита Ингрид.

— Опиати.

Тя търси в чантичката, пълна с хапове, и ми подава да си избера — виждам ултрам и си взимам два. След като ги гълтам, Ингрид ми носи чаша вода, която изпивам до дъно.

— И така. — Тя прокарва дълги червени нокти през дългата си руса коса. — От кое време идваш?

— От декември 2006 година. Коя дата е тук?

Ингрид си поглежда часовника.

— Беше първи януари, но сега вече сме 2 януари 1994 година.

О, не. Само това не.

— Какво има? — пита Ингрид.

— А, нищо.

Днес е денят, когато Ингрид ще се самоубие. Какво да й кажа? Мога ли да я спра? Ами ако се обадя на някого?

— Виж какво, Инг, искам само да кажа…

Двоумя се. Какво мога да й кажа, без да я плаша до смърт? И какво значение има сега? Сега, когато тя е мъртва? Макар и да седи точно пред мен.

— Какво?

Плувнал съм в пот.

— Просто… бъди добра към самата себе си. Недей… В смисъл знам, че не си много щастлива…

— И кой е виновен?

Устата й с яркочервено червило е нацупена. Не й отговарям. Аз ли съм виновен? Всъщност не знам. Ингрид ме гледа така, сякаш, чака отговор. Аз извръщам очи. Поглеждам плаката на Махоли-Наги на отсрещната стена.

— Хенри! — казва Ингрид. — Защо постъпи толкова гадно с мен?

Насилвам се да я погледна отново.

— Гадно ли? Не е било нарочно.

Тя клати глава.

— Беше ти все тая дали ще живея, или ще умра.

О, Ингрид.

— Не ми е все тая. Не искам да умираш.

— Все тая ти беше. Заряза ме, изобщо не дойде в болницата.

Ингрид говори така, сякаш думите я давят.

— Вашите не искаха да идвам. Майка ти каза да не съм припарвал до теб.

— Трябваше да дойдеш.

Въздишам.

— Ингрид, твоят лекар ми каза, че не мога да ти идвам на свиждане.

— Питах и ми казаха, че изобщо не си се обаждал.

— Обаждал съм се. Казаха ми, че не искаш да разговаряш с мен и да не съм те търсел повече.

Болкоуспокояващото вече действа. Пробождащата болка в краката ми се притъпява. Пъхам длани под одеялото и ги долепвам до кожата на левия чукан, после и на десния.

— Щях да умра, а ти не дойде нито веднъж да поговорим.

— Мислех, че не искаш да разговаряш с мен. Откъде да знам?

— Ожени се, а дори не ми се обади, и покани на сватбата Силия колкото да ми правиш напук.

Смея се, не мога да се сдържа.

— Не аз, Ингрид, а Клер покани Силия. Приятелки са, и досега не проумявам защо. Вероятно защото противоположностите се привличат. При всички положения това няма нищо общо с теб.

Ингрид не казва нищо. Пребледняла е под грима. Бръква в джоба на палтото си и вади пакет цигари и запалка.

— Откога пушиш? — питам я аз.

Ингрид мразеше да пуши. Ингрид обичаше кокаин, хероин и напитки с поетични имена. Тя издърпва с два дълги нокътя цигара от пакета и я пали. Ръцете й треперят. Всмуква от дима, който се гъне между устните й.

— Е, как е животът без крака? — пита ме. — Всъщност как се докара дотук?

— Премръзнах. Припаднал съм в парка Грант през януари.

— И как се придвижваш?

— Главно с инвалидна количка.

— О! Ужас.

— Да — потвърждавам аз. — Не е приятно.

Известно време мълчим. Ингрид пита:

— Още ли си женен?

— Да.

— Деца?

— Едно. Момиче.

— О. — Ингрид се обляга, всмуква от цигарата, издишва през ноздрите тънка струйка дим. — Жалко, че нямам деца.

— Ти, Инг, никога не си искала деца.

Тя ме поглежда, но аз не мога да разчета погледа й.

— Винаги съм искала деца. Мислех, че ти не искаш, затова не съм отваряла дума за това.

— Още можеш да родиш.

Ингрид се смее.

— Така ли? Имам ли деца, Хенри? През 2006 година имам ли съпруг и къща в Уинетка, и две и половина деца?

— Не съвсем.

Намествам се на канапето. Болката е отстъпила, но онова, което е останало, е обвивката на болката, празно пространство, където би трябвало да има болка, а вместо това има очакване за болка.

— Не съвсем — имитира ме Ингрид. — Как така не съвсем? Както в „Не, Ингрид, не си съвсем бездомница.“

— Не, не си бездомница.

— Значи не съм бездомница. Добре, страхотно. — Ингрид гаси цигарата и кръстосва крака. Винаги съм харесвал краката й. Тя е обута в ботуши с високи токове. Двете със Силия явно са ходили на купон. Ингрид казва: — Изключваме крайностите: не съм жена домакиня от богаташките предградия и не съм скитница. Хайде, Хенри, насочи ме още малко.

Аз мълча. Не ми се играе на тази игра.

— Дай тогава да изброим възможностите. Я да помисля… А) аз съм стриптийзьорка в наистина лъскав клуб на Ръш Стрийт. Хм. Б) Лежа в затвора, защото съм убила с брадва Силия и съм я дала на Малкълм. Ха! Да, ах. В) Живея в Рио дел Сол заедно с мастит банкер. Какво ще кажеш за това, Хенри? Някоя от тези възможности вижда ли ти се правдоподобна?

— Кой е Малкълм?

— Доберманът на Силия.

— Би трябвало да се досетя.

Ингрид си играе със запалката, пали я и я гаси.

— А какво ще кажеш за това: Д) Мъртва съм. — Аз трепвам. — Харесва ли ти?

— Не. Не ми харесва.

— Виж ти! На мен пък ми харесва най-много. — Ингрид се усмихва. Усмивката й не е красива. Прилича повече на гримаса. — Толкова ми харесва, че ми хрумна нещо.

Тя става от канапето, прекосява с широка крачка стаята и тръгва по коридора. Чувам я как отваря и затваря някакво чекмедже. Когато се появява отново, държи едната си ръка зад гърба. Застава пред мен и казва:

— Изненада!

После насочва към мен пистолет. Не е голям. Издължен е, черен и лъскав. Ингрид го държи при кръста си — нехайно, все едно е на коктейл. Аз се вторачвам в пистолета. Ингрид казва:

— Мога да те застрелям.

— Да. Можеш — съгласявам се.

— После мога да си тегля куршума — заявява тя.

— Това също може да се случи.

— Но случва ли се?

— Не знам, Ингрид. Трябва ти да си решиш.

— Не ме баламосвай, Хенри. Кажи ми — заповядва Ингрид.

— Добре, де. Не. Не се случва по този начин.

Опитвам се да го кажа уверено. Ингрид се хили ехидно.

— Ами ако аз искам да се случи по този начин?

— Дай ми пистолета, Ингрид.

— Ела и си го вземи.

— Ще ме застреляш ли?

Ингрид клати с усмивка глава. Смъквам се от канапето на пода, пълзя към нея, като влача карираното одеяло, от хаповете за болка съм по-бавен. Ингрид отстъпва назад, но продължава да държи пистолета, насочен към мен. Аз спирам.

— Хайде, Хенри. Добро куче! Доверчиво.

Тя маха предпазителя и прави две крачки към мен. Аз се напрягам. Ингрид е насочила дулото право към главата ми. После обаче започва да се смее и допира пистолета до слепоочието си.

— А това как ти се струва, Хенри? Това ли се случва?

— Не.

Не!

Тя се свъсва.

— Сигурен ли си, Хенри? — Мести пистолета така, че да е насочен към гърдите й. — Сега по-добре ли е? Главата или сърцето, Хенри?

Ингрид пристъпва напред. Мога да я докосна. Мога да я сграбча… тя ме изритва в гърдите и аз падам назад, пльосвам се на пода и гледам как Ингрид се надвесва над мен и ме заплюва в лицето.

— Обичаше ли ме? — пита, без да сваля очи от лицето ми.

— Да — казвам й аз.

— Лъжец — заявява Ингрид и натиска спусъка.

 

 

Понеделник, 18 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Събуждам се посред нощ и Хенри го няма. Изпадам в паника. Сядам в леглото. В главата ми нахлуват какви ли не възможности. Може да го е блъснала кола, може да се е озовал в изоставена сграда, навън на студа… чувам звук, някой плаче. Мисля, че е Алба, Хенри може би е отишъл да провери защо Алба е разстроена, затова ставам от леглото и отивам в стаята на Алба, но Алба спи, свита на кълбо и гушнала плюшеното мече Теди, избутала е завивките от леглото. Тръгвам по коридора към звука и какво да видя: Хенри седи на пода в хола и държи с ръце главата си.

Заставам на колене до него.

— Какво има? — питам го.

Той вдига лице и на светлината на уличните лампи, процеждаща се през прозорците, виждам, че бузите му лъщят от сълзи.

— Ингрид е мъртва — казва Хенри.

Аз го прегръщам.

— Ингрид е мъртва отдавна — проронвам.

Хенри клати глава.

— Години, минути… все едно — казва той. Седим в мълчание на пода. Накрая Хенри пита: — Как мислиш, дали вече е сутрин?

— Разбира се.

Небето е още тъмно. Не пеят птици.

— Хайде да ставаме — предлага той.

Аз дотиквам инвалидната количка, помагам му да се качи на нея и го откарвам в кухнята. Нося му хавлията и Хенри я облича. Седи на кухненската маса и гледа през прозореца към заснежения заден двор. Някъде в далечината се чува как по улицата стърже снегорин. Паля лампата. Отсипвам колкото трябва кафе във филтъра, отсипвам колкото трябва вода в кафе-машината, включвам я. Вадя чаши. Отварям хладилника, но когато питам Хенри какво му се яде, той само клати глава. Сядам на кухненската маса срещу него и той ме поглежда. Очите му са зачервени и косата му стърчи в много посоки. Ръцете му са слаби, лицето му е помръкнало.

— Аз съм виновен — казва Хенри. — Ако бях там…

— Могъл ли си да я спреш? — питам.

— Не. Опитах.

— Какво тогава!

Кафе-машината издава тихи звуци като от взрив. Хенри прокарва длани през лицето си. Казва:

— Винаги съм се питал защо не е оставила бележка.

Тъкмо понечвам да попитам какво има предвид, когато забелязвам, че Алба стои на вратата на кухнята. Облечена е в розова нощница, на краката е със зелени пантофки във формата на мишки. Алба присвива очи и се прозява в ослепителната светлина в кухнята.

— Здравей, малкото ми — казва Хенри.

Алба идва при него и се увесва отстрани на инвалидната количка.

— Добро утроооо — отвръща.

— Всъщност още не е утро — обяснявам й аз. — Още е нощ.

— А вие защо сте станали, щом е нощ? — подсмърча Алба. — Правите кафе, значи е сутрин.

— О, това е отколешна заблуда, че кафето се равнява на сутрин — намесва се Хенри. — В логиката ти има пропуски, приятелко.

— Какво? — възкликва Алба.

Не обича да греши за каквото и да било.

— В изводите си се основаваш на погрешни данни, иначе казано, забравяш, че майка ти и баща ти са заклети кафеманиаци и е напълно възможно да сме станали посред нощ само за да сръбнем по ЕДНО КАФЕЕЕ.

Той реве като чудовище, може би като кафеманиак.

— И аз искам кафе — заявява Алба. — Аз съм кафеманиачка — ревва и тя на Хенри.

Но той я сграбчва, вдига я във въздуха и пак я връща на земята. Алба заобикаля тичешком масата и ме прегръща през раменете.

— Реви и ти! — крещи ми тя в ухото.

Ставам от стола й я прегръщам. Сега тя е много тежка.

— Ти реви.

Пренасям я по коридора в детската стая и я мятам на леглото й, където тя се смее и пищи. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:16 след полунощ.

— Ето, виж — соча й аз. — Много е рано, за да ставаш.

След задължителното суетене Алба отново си ляга, а аз се връщам в кухнята. Хенри е успял някак да сипе и на двамата кафе. Сядам. Тук е студено.

— Клер.

— Ммм?

— Когато умра… — Хенри млъква, извръща поглед, поема си въздух, започва отначало. — Подреждам всичко, всички документи, завещанието и писмата до някои хора, разни неща за Алба, всичко е в бюрото ми.

Нямам сили да кажа нищо. Хенри ме гледа.

— Кога? — питам го. Хенри клати глава. — Месеци? Седмици? Дни?

— Не знам, Клер.

Знае, и още как, знам, че знае.

— Погледнал си страницата с некролозите във вестника, нали? — питам го.

Хенри се двоуми, после кима. Отварям уста да попитам още веднъж, после ме дострашава.