Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (43)

Фрагменти

Понеделник, вторник, сряда, 25, 26 и 27 септември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Хенри го няма цял ден. Ние с Алба отидохме да вечеряме в „Макдоналдс“. Играхме на „Черен Петър“ и сантасе. Избрахме коя рокля да облече Алба утре за училище. Сега тя си е легнала. Аз седя на предната веранда и се опитвам да чета Пруст — от четенето на френски ми се доспива и аз вече едва ли не дремя, когато откъм хола се чува трясък и Хенри седи на пода и трепери, пребледнял и премръзнал.

— Помогни ми! — казва с тракащи зъби и аз хуквам към телефона.

 

 

По-късно

Спешното отделение, сцена от някакъв флуоресцентен пъкъл: старци с какви ли не болежки, майки с малки деца с висока температура, тийнейджъри с приятели, от чиито различни крайници вадят куршуми — по-късно те ще се перчат с това пред прехласнатите девойчета, но сега са притихнали и уморени.

 

 

По-късно

В малка бяла стая: медицинските сестри вдигат Хенри на леглото и махат одеялото. Очите му се отварят, виждат ме и се затварят. Преглежда го руса стажантка. Една от сестрите му мери температурата, пулса. Хенри трепери, трепери толкова силно, че чак леглото се тресе, чак ръката на сестрата вибрира като леглата „Вълшебни пръсти“ по мотелите от седемдесетте години. Стажантката проверява зениците на Хенри, ушите, носа, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите. Започват да го увиват в одеяла и в нещо, което прилича на метал и на алуминиево фолио. Слагат на краката му студени компреси. В тясната стая е много горещо. Очите на Хенри отново се отварят. Той се опитва да каже нещо. Звучи като името ми. Бръквам под одеялото и стисвам между дланите си ледените му ръце. Поглеждам към медицинската сестра.

— Трябва да повишим телесната му температура — обяснява тя. — После ще видим.

 

 

По-късно

— Как е възможно да премръзне през септември? — учудва се стажантката и ме гледа.

— Не знам — отговарям аз. — Питайте него.

 

 

По-късно

Сутрин е. Ние с Шарис сме в кафенето на болницата. Тя яде шоколадов пудинг. Хенри спи горе в стаята си. Наглежда го Кими. Аз имам в чинията си две препечени филии, размекнати от маслото и недокоснати. Някой сяда до Шарис, виждам, че е Кендрик.

— Добра новина — оповестява той. — Вътрешната му температура не е паднала дотолкова, че да има увреждания на мозъка.

Не мога да кажа нищо. „Слава богу“, е единственото, което ми минава през ума.

— Е, хайде, ще намина пак, след като приключа в „Сейнт Люк“ — допълва Кендрик и става.

— Благодаря ти, Дейвид — казвам аз, а той се усмихва и си тръгва.

 

 

По-късно

Доктор Мъри влиза заедно с медицинска сестра индийка, на чиято престилка пише, че се казва Сю. Сю носи голям леген, термометър и кофа. Каквото и да предстои да се случва, то не е свързано с високите технологии.

— Добро утро, господин и госпожо Детамбъл. Ще стоплим краката ви, господин Детамбъл.

Сю оставя легена на пода и без да казва нищо, изчезва в банята. Тече вода. Доктор Мъри е много едра и има прекрасна прическа като пчелин, каквато отива само на някои много внушителни и красиви негърки. Огромното й туловище завършва под бялата престилка с два съвършени крака, обути в ниски обувки от алигаторска кожа. Тя вади от джоба си спринцовка и ампула, чието съдържание издърпва със спринцовката.

— Това какво е? — питам аз.

— Морфин. Ще боли. Ходилата му са премръзнали.

Доктор Мъри поема внимателно ръката на Хенри и той я протяга безмълвно, сякаш тя я е спечелила на покер. Лекарката пипа нежно. Иглата се плъзга в плътта и доктор Мъри натиска буталото — след миг Хенри стене признателно. Доктор Мъри маха от краката му студените компреси, точно когато Сю се появява с гореща вода. Тя я оставя на пода до леглото. Доктор Мъри смъква леглото — да е по-ниско, и двете жени слагат Хенри да седне. Сю мери температурата на водата. Излива я в легена и потапя вътре ходилата на Хенри. Той пъшка от болка.

— Незасегнатата тъкан ще стане яркочервена. Ако не е като варен омар, лоша работа.

Гледам как ходилата на Хенри плават из жълтия пластмасов леген. Те са бели като сняг, бели като мрамор, бели като титан, бели като хартия, бели като хляб, бели като чаршафи, бели като всичко бяло. Сю сменя водата, след като тя изстива от вледенените ходила на Хенри. Термометърът показва четирийсет и два градуса. След пет минути градусите са вече трийсет и три и Сю сменя отново водата. Ходилата на Хенри изскачат отгоре като мъртви риби. По бузите му се стичат сълзи, които изчезват под брадичката. Аз му бърша лицето. Галя го по главата. Следя дали ходилата му ще станат яркочервени. Все едно чакам да се прояви снимка и наблюдавам как образът в легенчето с химикали лека-полека посивява и става черен. При глезените и на двата крака се появява огненочервено. То плъзва на петна по лявата пета и накрая и някои от пръстите почервеняват колебливо. Дясното ходило си остава вироглаво бяло. Кракът до кокалчето на палеца става сякаш от немай-къде розов, но толкова. След един час доктор Мъри и Сю подсушават внимателно ходилата на Хенри и Сю пъха между пръстите му памучета. Слагат го да легне и над ходилата му опъват рамка, така че да не ги докосва нищо.

 

 

На следващата нощ

Много късно през нощта е, аз седя до леглото на Хенри в болница „Мърси“ и го гледам как спи. Гомес седи на стол от другата страна на леглото и също е заспал. Той спи с отметната назад глава и отворена уста, от време на време похърква и обръща глава.

Хенри е притихнал и мълчи. Системата писука. В долния край на леглото има нещо като палатка, която повдига одеялата там, където би трябвало да са ходилата на Хенри, но сега ходилата му не са там. След премръзването от тях не е останало нищо. Сутринта му ампутираха и двата крака до над глезените. Не мога да си представя, опитвам се да не си представям какво е под одеялата. Превързаните ръце на Хенри са отпуснати над одеялата и аз го хващам за дланта, усещам колко студена и суха е тя, как пулсът тупти в китката, колко осезаема е дланта на Хенри в моята длан. След операцията доктор Мъри ме попита какво искам да направят с ходилата на Хенри. За мен правилният отговор е: „Прикачете ги отново“, но аз само свивам рамене и извръщам поглед.

В стаята влиза медицинска сестра, която ми се усмихва и бие инжекция на Хенри. След няколко минути той въздиша: лекарството е обгърнало мозъка му и той извръща лице към мен. Очите му се отварят съвсем лекичко, после Хенри заспива отново.

Искам да се помоля, но не се сещам за нито една молитва, единственото, което се върти в главата ми, е: „Ринги-ринги, рае, наш петел играе.“ О, боже, недей, не ми причинявай това. „Чужд петел го гони за кило бонбони.“ Не. Не си спомням нищо. „Envoyez chercher le médecin. Qu’avez-vous? Il faudra aller à l’hôpital. Je me suis coupé assez fortement. Otez le bandage et laissez-moi voir. Oui, c’est une coupure profonde^[1].“

Не знам колко е часът. Навън се развиделява. Отново оставям ръката на Хенри върху одеялото. Той я слага на гърдите си, сякаш се защитава.

Гомес се прозява, протяга се и пука с кокалчетата на пръстите си.

— Добро утро, коте — казва, после става от стола и отива сънено в банята.

Чувам го как пикае, а Хенри отваря очи.

— Къде съм?

— В „Мърси“. 27 септември 2006 година.

Хенри гледа тавана. После се надига бавно, обляга се на възглавниците и гледа долния край на леглото. Навежда се напред, бръква под одеялото. Аз затварям очи.

Хенри започва да пищи.

 

 

Вторник, 17 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Преди седмица изписаха Хенри от болницата. Той прекарва дните, свит в леглото, с лице към прозореца, и ту се буди, ту отново се унася от морфина. Опитвам се да му дам да хапне супа, препечена филия, макарони със сирене, но той не яде много. Освен това не говори много. Алба се навърта около него и си мълчи, иска да му угоди, да донесе на тате портокал, вестник, плюшеното си мече Теди, но Хенри само се усмихва разсеяно и малката купчинка дарове си стои непокътната върху нощното шкафче. Веднъж на ден идва оправна медицинска сестра на име Соня Браун, която сменя превръзките и дава напътствия, но веднага щом тя изчезне с червения си фолксваген костенурка, Хенри отново се затваря в себе си като в пустеещ парцел. Помагам му да използва подлогата. Карам го да си сменя пижамите. Питам го как се чувства, има ли нужда от нещо, а той или отговаря мъгляво, или изобщо не отговаря. Макар да е тук, пред мен, Хенри е изчезнал.

Минавам по коридора пред спалнята с кош пране в ръцете и виждам през открехнатата врата, че Алба стои до Хенри, а той се е свил на леглото. Спирам и я гледам. Тя е застинала с ръце, отпуснати отстрани, с черни плитки, полюшващи се на гърба й, със синьо поло, обезформено, докато го е обличала. Стаята е окъпана в утринна светлина, която е оцветила всичко в жълто.

— Татко! — казва тихо Алба.

Хенри не отговаря. Тя опитва отново, този път по-силно. Хенри я поглежда и се обръща към нея. Алба сяда на леглото. Хенри е затворил очи.

— Татко!

— Хмм?

— Умираш ли?

Хенри отваря очи и ги насочва към Алба.

— Не.

— Алба каза, че си умрял.

— Това е в бъдещето, Алба. Засега не съм умрял. Кажи на Алба да не ти говори такива неща.

Хенри прокарва длан по брадата, която му е порасла, откакто сме излезли от болницата. Алба седи с ръце, отпуснати в скута й, и с плътно долепени колене.

— Сега през цялото ли време ще лежиш в леглото?

Хенри се притегля нагоре и се обляга на таблата.

— Може би.

Търси в чекмеджето на нощното шкафче лекарствата за болка, но те са в банята.

— Защо?

— Защото се чувствам отвратително, чу ли?

Алба се дърпа от Хенри, става от леглото.

— Чух! — казва тя, отваря вратата и почти се блъска в мен, и се стряска, и после, без да казва нищо, обвива ръце около кръста ми, а аз я гушвам, макар че вече е тежка.

Отнасям я в детската стая и двете сядаме заедно на люлеещия се стол, и се люлеем. Алба е сгушила до врата ми топло личице. Какво мога да ти кажа, Алба? Какво?

 

 

Сряда и четвъртък, 18 и 19 октомври, и четвъртък, 26 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Стоя в ателието с кълбо арматурно желязо и купчинка рисунки. Разчистила съм голямата работна маса, рисунките са старателно набодени по стената. Сега стоя и се опитвам да си представя фигурата. Искам да я видя триизмерна. В естествена големина. Срязвам пръчка желязо и тя отскача от огромното кълбо, започвам да оформям туловището. Нагъвам желязната пръчка, за да се получат рамене, гръден кош и после тазобедрена кост. Дали да откроя ръцете и краката? Дали да правя ходила? Заемам се с главата и чак тогава разбирам, че не искам всичко това. Напъхвам го под масата и започвам отначало с повече желязо.

Като ангел. „Всеки ангел вдъхва ужас. И въпреки това, уви, ви призовавам вас, почти смъртоносни птици на душата…“ Искам да му дам само крилете. Рисувам във въздуха с тънкия метал, нагъвам го и го сплитам, меря с ръце, за да видя докъде ще стигнат разперените криле, повтарям всичко отново, но като огледален образ — за второто крило, сравнявам симетрията, все едно подстригвам Алба, меря на око, с усет определям тежестта, формите. Съединявам крилете, после се покатервам на стълбата и ги окачвам на тавана. Те се реят, очертани на фона на въздуха, на равнището на гърдите ми, широки са към два и половина метра, изящни и безполезни са.

Първо си представям бяло, после обаче разбирам, че ми трябва друго. Отварям шкафчето с боите и оцветителите. Ултрамарин, жълта охра, наситена умбра, зелено, ализарин. Не. Ето какво ми трябва: червен железен оксид. Цветът на засъхнала кръв. Един ангел на ужаса няма да е бял или ще бъде по-бял от всяко бяло, което мога да направя. Слагам бурканчето върху плота заедно с бурканчето с оцветителя с цвят на костени въглища. Отивам при наръчите дъхави влакна, оставени в далечния ъгъл на ателието. Козо и лен: прозрачност и гъвкавост, влакно, което дрънчи като тракащи зъби, съчетано с влакно, меко като устни. Отмервам килограм козо, твърда, жилава дървесна кора, която трябва да се вари и притиска, да се чупи и стрива. Стоплям вода в огромния котел, който покрива два котлона върху печката. Когато тя кипва, пускам в нея козо и гледам как дървесната кора потъмнява и бавно попива водата. Добавям сода бикарбонат и покривам котела, включвам аспиратора. Накълцвам на малки парченца половин килограм бял лен, напълвам бъркачката с вода й се заемам да смилам лена на бяла каша. После си правя кафе, сядам на прозореца и се заглеждам през двора към къщата.

 

 

В този миг

Хенри: Майка ми седи в долния край на леглото. Не искам тя да научава за краката ми. Затварям очи и се преструвам на заспал.

— Хенри! — вика ме мама. — Знам, че си буден. Хайде, приятелю, стани и грейни.

Отварям очи. Пред мен е Кими.

— Ммм. Добро утро.

— 2:30 следобед е. Ставай от това легло.

— Не мога да стана, Кими. Нямам крака.

— Имаш инвалидна количка — казва ми тя. — Хайде, трябва да се окъпеш, трябва да се обръснеш, да се изпикаеш, миришеш на старец.

Кими става от леглото, свъсена е като буреносен облак. Отмята завивките и аз лежа като необелена скарида, студен и отпуснат в следобедното слънце. Кими ме насилва да седна в инвалидната количка и ме затиква до вратата на банята, но тя е прекалено тясна и не можем да минем с количката през нея.

— Добре — казва Кими, застанала пред мен с ръце на хълбоците. — Как ще го направим? А?

— Не знам, Кими. Аз съм сакат човек, нищо не разбирам.

Кими ме гледа, сякаш съм на осем години и съм казал пред нея „мамка му“ (тогава не знаех какво означава това, само знаех, че е забранено). Навежда се и разкопчава горнището на пижамата ми.

— Затова пък имам ръце — заявявам и разкопчавам сам последните копчета.

Оправна и нацупена, Кими се обръща кръгом, пуска крановете, проверява дали водата е достатъчно топла, запушва ваната. Бърка в шкафчето с огледалото, вади самобръсначката ми, сапун за бръснене, четка за коса. Аз не знам как да стана от инвалидната количка. Решавам да опитам да се плъзна от седалката, измествам задните си части напред, извивам гърба си на дъга и се свличам на пода. Докато падам, си изкълчвам лявото рамо и си удрям задника, но не е болка за умиране. Физиотерапевтката в болницата, млада жена на име Пени Федъруайт, която постоянно ме насърчаваше, ми е показвала най-различни начини да сядам и да ставам от количката, но всички те бяха свързани с обстоятелства, когато трябва да се прехвърля от леглото на количката или обратно. Сега аз седя на пода в банята и ваната се извисява над мен като белите зъбери на Дувър. Поглеждам към осемдесет и две годишната Кими и си давам сметка, че тук трябва да се оправям сам. Тя също ме поглежда и в този неин поглед се чете единствено съжаление. Мисля си: „Мамка му, трябва да го направя някак, не мога да допусна Кими да ме гледа така“. Смъквам долнището на пижамата и се заемам да размотавам бинтовете върху превръзките на краката ми. Кими си гледа зъбите в огледалото. Пресягам се, бръквам във ваната и проверявам колко топла е водата вътре.

— Ако пуснеш подправки, можеш да ме свариш за вечеря.

— Много топла ли е? — пита Кими.

— Да.

Кими я разхлажда и излиза от банята, като изтиква от вратата количката. Махам предпазливо превръзката от десния си крак. Кожата под бинтовете е бледа и студена. Слагам ръка върху прегънатата част, плътта, която омекотява като възглавничка костта. Преди малко съм глътнал един викодин. Питам се дали, ако взема още един, Клер ще забележи. Шишенцето сигурно е там, горе, в шкафчето с огледалото. Кими се връща с един от кухненските столове. Слага го с трясък до мен. Махам превръзката и от другия крак.

— Добре се е справила — отбелязва Кими.

— Кой, доктор Мъри ли? Да, сега е много по-добре, много по-аеродинамично.

Кими се смее. Пращам я да донесе от кухнята няколко телефонни указателя. След като тя ги накамарява до стола, аз се надигам и сядам върху тях. После се прехвърлям на стола и се претъркулвам или по-скоро падам във ваната. От нея на плочките се плисва огромна вълна от вода. Аз съм във ваната. Алилуя. Кими спира кранчетата и си подсушава с хавлиена кърпа краката. Аз се потапям.

 

 

По-късно

Клер: След като козото се е варило няколко часа, аз го изцеждам и то също отива в бъркачката. Колкото по-дълго стои там, толкова по-ситно ще стане и ще заприлича на кост. След четири часа добавям лепило, глина, оцветител. Бежовата каша внезапно става наситено, тъмно пръстеночервена. Изцеждам я в кофи и я изсипвам в чакащия котел. Когато се връщам в къщата, Кими готви в кухнята задушена риба тон, от онази с пържените картофи отгоре.

— Как мина? — питам я.

— Наистина добре. Той е в хола.

От банята към кухнята води следа от мокри стъпки с размерите на ходилата на Кими. Хенри спи на канапето с книга, отворена върху гърдите му. „Измислици“ на Борхес. Хенри е обръснат, аз се надвесвам и си поемам въздух — той мирише на свежо, влажната му коса стърчи във всички посоки. Алба говори в стаята си на плюшеното мече Теди. За миг имам чувството, че този път аз пътешествам във времето, сякаш това е миг от преди, после обаче оставям очите си да се плъзнат надолу по тялото на Хенри до плоското място в края на одеялото и знам, че съм тук и сега, в настоящето.

На другата сутрин вали дъжд. Отварям вратата на ателието и телените криле ме чакат, реят се в сивата утринна светлина. Включвам радиото, Шопен, етюди, които се плискат като вълни по пясък. Нахлузвам гумените ботуши, слагам си ластична панделка, та косата ми да не пада в кашата, и гумена престилка. Измивам с маркуча любимия си калъп и рамка от тиково дърво и месинг, отхлупвам котела, разстилам парчето филц, върху което ще слагам хартията. Бръквам в котела и разклащам тъмночервената каша, за да смеся влакното и водата. Всичко капе. Потапям калъпа и рамката в котела и внимателно ги вадя и изравнявам. Слагам ги в края на котела, водата се оттича и оставя на повърхността слой влакна, аз махам рамката и притискам калъпа към парчето филц, като го разклащам леко, а след като го вдигам, върху филца остава хартията, нежна и лъскава. Покривам я с друго парче филц, подсушавам я и отново: потапям калъпа и рамката, вадя ги, отцеждам ги, подсушавам ги. Унасям се от повторението, а музиката на пианото се рее над водата, която се плиска и капе, и над дъжда. След това слагам топчето хартия в хидравличната преса. После се връщам в къщата и изяждам един сандвич с шунка. Хенри чете. Алба е на училище.

След обяда заставам пред крилете с топчето току-що изработена хартия. Ще покрия скелета с хартиена ципа. Хартията е влажна и тъмна, още малко, и ще се скъса, но полепва като кожа по очертаните от телта форми. Усуквам хартията на сухожилия, на въжета, които се гънат и се сплитат. Сега крилете са прилепови криле, телта изпъква под опънатата хартиена повърхност. Изсушавам хартията, която още не съм използвала, като я нагрявам върху стоманени плочи. После започвам да я разкъсвам на ивици, на пера. След като крилете изсъхнат, ще пришия едно по едно перата. Започвам да оцветявам ивиците в черно, сиво и червено. Перушината на ангела на ужаса, на птицата на смъртта.

 

 

Седмица по-късно, вечерта

Хенри: Клер ме убеди да се облека и повика Гомес да ме пренесе през двора в ателието. То е осветено от свещи: сигурно са сто, ако не и повече, и са наслагани по масите и пода, по первазите. Гомес ме оставя на канапето и се връща в къщата. Точно в средата на тавана е закачено бяло парче плат и аз се обръщам, за да видя дали има прожектор, но прожектор няма. Клер е облечена в черна рокля и докато се движи из помещението, лицето и ръцете й се реят, бели, сякаш откъснати от тялото.

— Искаш ли кафе? — пита ме тя.

Не съм пил още от времето преди да ме приемат в болницата.

— Разбира се — отговарям аз.

Тя налива в две чаши, добавя сметана и ми носи едната. Усещам топлата чаша в ръката си като нещо познато и хубаво.

— Направила съм ти нещо — казва Клер.

— Ходила ли? Няма да ми дойдат зле.

— Криле — отвръща тя и смъква на пода парчето бял плат.

Крилете са огромни и се реят във въздуха, трептят в светлината на свещите. По-тъмни са от тъмнината, страховити са, но същевременно напомнят за копнеж, за свобода, за устрем през пространството. Чувството, че стоя здраво на собствените си две ходила, че тичам, тичам така, все едно летя. Сънищата, че се нося, че летя, сякаш земното притегляне е било отменено и сега ми позволява да се отдалеча на безопасно разстояние от земята — тези сънища се връщат в сумрачното ателие при мен. Клер също сяда на канапето. Усещам, че ме гледа. Крилете са притихнали, краищата им са наръбени. Аз не мога да говоря. „Siehe, ich lebe. Woraus? Weder Kindheit Hoch Zukunft/ werden weniger… Überzähliges Dasein/ entspringt mir Herzen.“ („Виж, аз съм жив. От какво? Нито детството, нито бъдещето/ стават по-малки… Битието преизпълва изобилно сърцето ми.“)

— Целуни ме — казва Клер и аз се обръщам, и в тъмнината се реят бяло лице и тъмни устни, и аз се потапям.

Летя, получил съм избавление: битието преизпълва сърцето ми.