Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (42)

Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт

Понеделник, 7 януари 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Студено е. Много, много студено, а аз лежа на земята, в снега. Къде ли съм? Опитвам се да седна. Краката ми са изтръпнали, не усещам ходилата си. На открито съм, наоколо няма сгради и дървета. Откога ли съм тук? Нощ е. Чувам автомобили. Заставам на четири крака. Оглеждам се. Намирам се в парка Грант. На стотина метра по-нататък, отвъд голия сняг, се възправя Художественият институт, тъмен и затворен. Красивите сгради по Мичиган Авеню са тихи. По Лейк Шор Драйв се стрелкат коли, които разрязват с фаровете си нощта. Над езерото се мержелее мъждива черта от светлина, зазорява се. Трябва да се махна оттук. Трябва да се стопля.

Изправям се. Ходилата ми са бели и сковани. Не ги усещам, не мога да ги раздвижа, но тръгвам, олюлявайки се, през снега, понякога падам, пак се изправям и продължавам нататък, и така отново и отново, накрая пълзя. Пълзя през улица. Пълзя заднишком надолу по циментово стълбище, като се държа за перилата. По ожулените места на ръцете и коленете ми попада сол. Пълзя към уличен телефон.

Телефонът звъни седем пъти. Осем. Девет.

— Ало — казва моето Аз.

— Помогни ми — моля го. — Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт. Тук, долу, е невероятен студ. При будката на охраната съм. Ела да ме вземеш.

— Добре. Стой там. Тръгваме веднага.

Опитвам се да окача слушалката, но тя увисва. Зъбите ми тракат неудържимо. Допълзявам до будката на охраната и блъскам по вратата. Там няма никого. Виждам вътре монитори на видеокамери, печка, яке, бюро, стол. Натискам бравата. Заключено е. Нямам с какво да я отворя. Прозорецът е от армирано стъкло. Треперя като листо. Тук, долу, няма автомобили.

— Помощ! — крещя.

Не идва никой. Свивам се на кълбо пред вратата, допирам колене до брадичката си, обхващам ходилата си с ръце. Не идва никой и после най-сетне, най-сетне изчезвам.