Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (41)

Неприятна сцена

Сряда, 28 юни 2006 година

(Хенри е на 43 и на 43 години)

Хенри: Когато идвам на себе си, съм на тъмен, студен циментов под. Опитвам се да седна, но ми се завива свят и отново лягам. Боли ме глава. Опипвам се, зад лявото ми ухо има голяма цицина. След като свиквам с тъмнината, виждам едва доловимите очертания на стълбище, табелки „Изход“ и някъде много нависоко самотна флуоресцентна крушка, излъчваща студена светлина. Заобиколен съм от металната мрежа на Клетката. Намирам се след работно време в „Нюбъри“, в Клетката.

— Само не се паникьосвай — казвам си на глас. — Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.

Млъквам, когато забелязвам, че не се слушам. Успявам да се изправя на крака. Треперя. Чудя се колко ли ще се наложи да чакам. Чудя се какво ще кажат колегите, когато ме видят. Защото вече не мога да се скрия. Ще бъда разкрит като тъпа приумица на природата, каквато всъщност съм. Меко казано, не изгарям от нетърпение това да се случи.

Опитвам се да снова напред-назад, за да се стопля, но от това главата ме заболява до пръсване. Отказвам се, сядам насред пода в Клетката и се свивам на кълбо. Минават часове. Превъртам в главата си цялата случка, репетирам репликите си, обмислям всички възможности за развитие — към добро или към лошо. Накрая се уморявам и си пускам наум разни записи: „Това се казва забавление“ на „Джам“, „Хапчета и сапун“ на Елвис Костело. „Съвършен ден“ на Лу Рийд. Тъкмо се опитвам да си спомня целия текст на „Обичам мъж в униформа“ на „Ганг ъв Фор“, когато осветлението примигва. То се знае, че е Кевин — Нациста на охраната, който отваря библиотеката. Той е последният човек под небето, когото бих искал да срещна, докато съм гол и хванат като в капан в Клетката, и затова Кевин, разбира се, ме зърва веднага щом влиза. Аз съм се свил на кълбо върху пода и се правя на мъртва лисица.

— Кой е там? — пита Кевин по-високо, отколкото е нужно.

Представям си как той стои, измъчван от махмурлук, с нездрав цвят на лицето, в мъждивата светлина на стълбището. Гласът му отскача от цимента и ехти. Кевин слиза по стълбите и застава най-долу, на около три метра от мен.

— Как влезе вътре?

Той обикаля клетката. Аз продължавам да се преструвам, че съм в безсъзнание. По-добре да не ме безпокои, и без това не мога да му обясня.

— Господи, това е Детамбъл!

Усещам, че стои и ме зяпа като невидял. Накрая се сеща за радиостанцията.

— А, сто и четири, ей, Рой! — Нечленоразделен пукот. — А, да, Рой, обажда се Кевин, можеш ли да слезеш долу на стълбището при хранилището? — Пращене. — Идвай долу! — Той изключва радиостанцията. — Господи, Детамбъл, направо не проумявам какво се опитваш да докажеш, но със сигурност успя.

Чувам го как се движи. Обувките му скърцат, той сумти тихо. След няколко минути някъде горе се отваря врата и при нас слиза Рой. Той ми е любимецът от охраната. Огромен негър, винаги с красива усмивка върху лицето. Рой е Повелителят на пропуска и аз винаги се радвам, че когато идвам на работа, ще ме посрещне страхотното му весело настроение.

— Ах! — възкликва Рой. — Какво имаме тук?

— Това е Детамбъл. Не проумявам как е проникнал вътре.

— Детамбъл ли? Божичко! Той очевидно много обича да си развява онази работа. Казвал ли съм ти как веднъж го заварих на третия етаж да се разхожда, както го е майка родила?

— Да, каза ми.

— Е, сигурно трябва да го извадим оттам.

— Той не мърда.

— Но диша. Мислиш, че е ранен ли? Дали да не повикаме линейка?

— А също пожарникарите, за да прережат метала и да го извадят.

Кевин е развълнуван. Не искам никаква пожарна и никаква линейка. Простенвам и сядам.

— Добро утро, господин Детамбъл — поздравява напевно Рой. — Подранил си.

— Съвсем малко — съгласявам се аз и придърпвам колене до брадичката си. Премръзнал съм, от стискане зъбите чак ме болят. Оглеждам Кевин и Рой, те също ме гледат. — Едва ли ще успея да ви подкупя, нали, господа?

Те се споглеждат.

— Зависи — отговаря Кевин — какво имаш предвид. Няма как да не те издадем, защото не можем да те извадим сами.

— Не, не, не съм и очаквал. — На тях очевидно им олеква. — Вижте какво. Ще ви дам по сто долара, ако направите две неща за мен. Първото е — искам да излезете и да ми донесете кафе.

Лицето на Рой грейва от патентованата усмивка на Повелителя на пропуска.

— Е, това ще ти го направя и безплатно, господин Детамбъл. Само не знам как ще го изпиеш.

— Донеси и сламка. И не го купувай от автоматите във фоайето. Излез от библиотеката и ми донеси истинско кафе. Със сметана, без захар.

— Дадено — отвръща Рой.

— А второто нещо какво е? — пита Кевин.

— Идете в отдел „Специализирани издания“ и ми донесете дрехи от бюрото, долното дясно чекмедже. Ще има и бонус, ако успеете да ги вземете, без да ви забележат.

— Фасулска работа — отвръща Кевин и аз се чудя защо не ми е бил симпатичен.

— Я да заключим стълбището — предлага Рой на Кевин, който кима и отива да го направи. Рой стои отстрани на Клетката и ме гледа със съжаление. — Та как влезе вътре?

Аз свивам рамене.

— Нямам правдоподобен отговор.

Рой се усмихва, клати глава.

— Добре, ти мисли, а аз ще отида да ти донеса кафе.

Минават двайсетина минути. Накрая чувам, че една от вратите се отключва и Кевин слиза по стълбището, следван от Мат и Роберто. Кевин среща погледа ми и вдига рамене, все едно казва: „Опитах.“ Напъхва през дупките в мрежата ризата ми и аз я обличам, а Роберто стои и ме гледа студено, с кръстосани ръце. Панталонът е доста обемист и минава известно време, докато го промушим вътре в Клетката. Мат седи на стълбите, върху лицето му се е изписало съмнение. Чувам, че вратата се отваря отново. Този път е Рой, който ми носи кафе и кифла. Той слага в кафето сламка и го оставя на пода до кифлата. Едвам откъсвам очи от него, за да погледна Роберто, който се обръща към Рой и Кевин и пита:

— Може ли да ни оставите сами?

— Ама разбира се, доктор Кале.

Мъжете от охраната се качват на първия етаж и излизат. Сега съм хванат като в капан, без обяснение, сам пред Роберто, когото уважавам много и когото съм лъгал толкова пъти. Сега мога да кажа само истината, която е по-възмутителна, от която и да е от лъжите ми.

— Е, Хенри, дай да изясним нещата — подканва той.

 

 

Хенри: Септемврийската сутрин е съвършена. Закъснявам малко за работа заради Алба (която отказваше да се облече) и заради метрото (което отказваше да дойде), но не съм ужасно закъснял, поне по моите представи. Когато минавам през пропуска, Рой го няма, там седи Марша.

— Здрасти, Марша, къде е Рой? — питам аз.

А тя ми казва:

— О, излезе по работа.

— О — казвам аз и се качвам с асансьора на четвъртия етаж.

Когато влизам в отдел „Специализирани издания“, Изабел установява:

— Закъсня.

Аз казвам:

— Но не много.

Влизам в кабинета, Мат стои на прозореца и гледа към парка.

— Здравей, Мат — поздравявам го, а той подскача цял километър.

— Хенри! — възкликва и става бял като платно. — Излезе ли от Клетката?

Оставям раницата на бюрото и го гледам недоумяващо.

— Клетката ли?

— Ами ти… току-що се качвам от долу… беше хванат като в капан в Клетката и Роберто е там… ти ми каза да се кача и да чакам, но не уточни какво…

— Господи. — Аз сядам на бюрото. — О, господи. — Мат се разполага на стола ми и вдига поглед към мен. — Виж какво, мога да ти обясня… — подхващам аз.

— Наистина ли можеш?

— Разбира се. — Замислям се. — Аз… такова… ох, да го вземат мътните!

— Нещо наистина зловещо е, нали Хенри?

— Да. Да, зловещо е. — Двамата се гледаме. — Знаеш ли какво, Мат… хайде да слезем долу и да видим какво става, ще обясня и на теб, и на Роберто, искаш ли?

— Добре.

Ставаме и слизаме долу.

Докато вървим по източния коридор, забелязвам, че Рой се мотае пред входа на стълбището. Той трепва, когато ме вижда, и тъкмо се кани да ме пита очевидното, когато чувам как Катрин казва:

— Здравейте, момчета, какво става? — После се стрелва покрай нас и се опитва да отвори вратата за стълбището. — Ей, Рой, защо никой не може да я отвори?

— Хм, госпожо Мийд — започва Рой и ме поглежда, — имаме проблем с…

— Не се притеснявай, Рой — намесвам се аз. — Ела, Катрин. Рой, нали нямаш нищо против да останеш тук, горе?

Той кима и ни пуска на стълбището. Излизаме на него и чувам как Роберто казва:

— Виж какво, хич не ми е приятно, че седиш там и ми разказваш някакви научни фантастики. Ако ми се слушаше научна фантастика, щях да взема от Амилия.

Той седи на най-долното стъпало и когато заставаме зад него, се обръща да види кой е.

— Здрасти, Роберто — поздравявам аз тихо.

Катрин казва:

— О, боже. О, боже!

Роберто става, губи равновесие и Мат се пресяга и го хваща. Поглеждам към Клетката и какво да видя: седя вътре на пода, облечен съм в бялата си риза и бежовия панталон и съм свил колене до гърдите си, очевидно съм премръзнал и гладен. Отстрани на Клетката е оставена чаша кафе. Роберто, Мат и Катрин ни гледат, без да продумват.

— От кое време идваш? — питам аз.

— От август 2006 година.

Взимам кафето, държа го на равнището на брадичката, провирам единия край на сламката отстрани през Клетката. Той го изсмуква.

— Искаш ли кифла?

Искал. Чупя я на три парчета и му я подавам през мрежата. Имам чувството, че съм в зоологическа градина.

— Ранен си — отбелязвам.

— Ударих си главата — обяснява той.

— Колко още ще останеш?

— Около половин час. — Той показва с ръка Роберто. — Видя ли?

— Какво става тук? — пита Катрин.

Съветвам се със своето Аз.

— Искаш ли да обясниш?

— Уморен съм. Хайде ти.

И така, обяснявам. Обяснявам, че пътешествам във времето, и житейските и генетичните проявления на това. Изтъквам, че всъщност си е болест и нямам власт над нея. Разказвам за Кендрик и как сме се срещнали с Клер и после пак сме се срещнали. Обяснявам за капаните на причинно-следствените връзки, за квантовата механика, фотоните и скоростта на светлината. Обяснявам какво е да живееш извън ограниченията на времето, на които повечето хора са подвластни. Споделям за лъжите, за кражбите и страха. Обяснявам как се опитвам да живея нормално.

— А нормалната работа е част от нормалния живот — напомням аз в заключение.

— Лично аз не бих го нарекла нормална работа — отбелязва Катрин.

— И аз не бих го нарекъл нормален живот — включва се и моето Аз, което седи в Клетката.

Поглеждам Роберто, който се е отпуснал на стъпалата и е подпрял глава върху стената. Изглежда изтощен и тъжен.

— Е — питам го аз. — Ще ме уволниш ли?

Роберто въздиша.

— Не. Няма да те уволня, Хенри. — Той се изправя внимателно и изтръсква с ръка гърба на сакото си. — Но не проумявам защо досега не си ми казал всичко това.

— Нямаше да ми повярваш — заявява моето Аз. — И сега не ми повярва, докато не видя.

— Ами да… — подхваща Роберто, ала следващите му думи са заглушени от странния звуков вакуум, който понякога съпътства появите и изчезванията ми.

Обръщам се и виждам върху пода на Клетката купчина дрехи. По-късно следобед ще дойда и ще ги извадя със закачалка за дрехи. Обръщам се отново към Мат, Роберто и Катрин. Те са вцепенени.

— Господи — възкликва Катрин. — Все едно работя с Кларк Кент^[1].

— А аз се чувствам като Джими Олсън^[2] — заявява Мат. — Ахам.

— Значи ти си Лоис Лейн^[3] — заяжда се Роберто с Катрин.

— Не, Клер е Лоис Лейн — поправя го тя.

Мат уточнява:

— Но Лоис Лейн не знае за връзката между Кларк Кент и Супермен, докато Клер…

— Без Клер щях да се предам преди доста време — казвам аз. — И досега не проумявам защо Кларк Кент е толкова непреклонен в решението си да държи Лоис Лейн на тъмно.

— Така е по-увлекателно — заявява Мат.

— Нима? Не съм сигурен — отвръщам аз.

 

 

Петък, 7 юли 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Седя в кабинета на Кендрик и го слушам, докато той обяснява защо няма да се получи. Навън е горещо и задушно, от жегата и влагата можеш направо да се мумифицираш. Тук, вътре, климатикът е пуснат достатъчно силно и аз съм настръхнал. Седим един срещу друг на столовете, на които сядаме винаги. Върху масата има пепелник, пълен с фасове от цигари. Кендрик пали цигарите една от друга. Осветлението не е включено и въздухът е просмукан от тютюнев дим и студ. Пие ми се нещо. Крещи ми се. Искам Кендрик да млъкне най-после, за да му задам въпрос. Иде ми да стана и да си изляза. Но продължавам да седя и да слушам.

След като Кендрик спира да говори, фоновите шумове в сградата изведнъж стават много очевидни.

— Хенри! Чуваш ли ме?

Изправям гръб и го поглеждам като ученик, хванат, че е разсеян.

— Хм. Не.

— Попитах те дали си ме разбрал. Няма да стане.

— Хм, да. — Опитвам се да се съсредоточа. — Няма да стане, защото имунната ми система е отишла на кино. И защото съм стар. И защото нещата зависят от прекалено много гени.

— Точно така. — Кендрик въздиша и гаси фаса в купчината други фасове. От угарката като пипалца се отскубва тютюнев дим, който се разсейва. — Съжалявам.

Той се обляга на стола и сключва върху коленете си пръстите на нежните си розови ръце. Мисля си за първия път, когато преди осем години го видях в същия този кабинет. И двамата бяхме по-млади и наперени, и двамата вярвахме в прещедрата помощ на молекулярната генетика и бяхме готови да използваме науката, за да се опълчим срещу природата. Мисля си как държах в ръцете си мишката на Кендрик — пътешественичка във времето, за прилива на надежда, плиснал ме тогава, докато гледах мъничкото си бяло копие. Мисля си какво ще се изпише върху лицето на Клер, когато й кажа, че няма да стане. Тя обаче никога не е вярвала, че ще стане.

Прокашлям се.

— Ами Алба?

Кендрик кръстосва крака при глезените и се намества нервно.

— Какво Алба?

— При нея ще стане ли?

— Така и няма да разберем, нали? Освен ако Клер не промени мнението си и не ми разреши да изследвам ДНК-то на Алба. А и двамата знаем прекрасно, че Клер е ужасена от генното лечение. Възприема ме като Йозеф Менгеле всеки път, когато се опитвам да го обсъдя с нея.

— Но ако разполагаш с ДНК на Алба — казвам аз, — би могъл да създадеш мишки и да ги изследваш, а когато тя стане на осемнайсет години, може да реши и да опита.

— Да.

— Дори и с мен да е свършено, поне за Алба може би има надежда.

— Да.

— Добре тогава. — Изправям се и потривам ръце, после дръпвам памучната риза от тялото си, за което тя се е залепила от студената пот. — Точно това и ще направим.

 

 

Петък, 14 юли 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: В ателието съм, правя копринена хартия. Тя е толкова тънка и прозрачна, че се вижда през нея; потапям рамката в котела и я вадя, като прокарвам малкия валяк, докато хартията се разпредели съвсем равномерно. Закрепвам рамката в ъгъла, за да се отцеди, и чувам, че Алба се смее, Алба тича през градината, Алба вика:

— Мамо! Виж какво ми е купил татко!

Тя нахълтва през вратата и се втурва шумно към мен, а Хенри върви по-спокойно след нея. Поглеждам надолу да видя с какво потропва Алба: с рубиненочервени чехлички.

— Точно като на Дороти! — оповестява тя и изпълнява кратък танц по дървения под.

Тропва три пъти с токовете, но не изчезва. Алба вече си е у дома, разбира се. Аз се смея. Хенри изглежда доволен от себе си.

— Успя ли да отидеш до пощата? — питам го аз.

Лицето му помръква.

— Ужас. Не, забравих. Извинявай. Ще отида утре рано сутринта. — Алба се върти и Хенри се пресяга и я спира. — Недей, Алба. Ще ти се завие свят.

— Обичам да ми се вие свят.

— Не е хубаво.

Алба е по тениска и къси панталонки. На свивката на лакътя е с лейкопласт.

— Какво ти има на ръката? — питам я аз.

Вместо да ми отговори, тя поглежда към Хенри, аз също.

— Нищо й няма — отвръща той. — Смукала си е кожата и си е направила синка.

— Какво е синка? — пита Алба.

Хенри започва да обяснява, но аз го прекъсвам.

— Защо ще слагате лейкопласт на синка?

— Не знам — казва Хенри. — Тя поиска.

Обзема ме някакво предчувствие. Наречете го шесто майчинско чувство. Отивам при Алба.

— Я да видя.

Тя притиска ръката до себе си и я държи с все сила с другата ръка.

— Не ми махай лепенката. Ще ме боли.

— Ще внимавам.

Сграбчвам решително ръката й. Алба издава хленчещ звук, но аз съм непреклонна. Разгъвам бавно ръката й, махам внимателно лейкопласта. В средата на моравото петно има малка точица от игла. Алба казва:

— Боли, не пипай.

И аз я пускам. Тя отново си лепва лейкопласта и ме гледа очаквателно.

— Алба, обади се на Кими и я покани на вечеря.

Тя се усмихва и изхвърча от ателието. След една минута задната врата на къщата се затръшва. Хенри седи на масата и се върти леко напред-назад на стола. Наблюдава ме. Чака да кажа нещо.

— Не мога да повярвам — изричам накрая. — Как можа?

— Бях длъжен — отвръща той. Гласът му е тих и спокоен. — Тя… не можех да я оставя току-така… исках да й дам шанс. Така Кендрик може да работи, да прави изследвания — за всеки случай.

Тръгвам към него, галошите й гумената ми престилка поскърцват, и се подпирам на масата. Хенри накланя глава, светлината се плисва по лицето му й аз виждам дълбоките бръчки по челото му, отстрани на устата и около очите. Отслабнал е още повече. Очите му изглеждат огромни върху лицето.

— Не съм й казал, Клер, за какво е. Ти можеш да й кажеш, когато… когато му дойде времето.

Клатя глава: не.

— Обади се на Кендрик и му кажи да спре.

— Не.

— Тогава ще го направя аз.

— Клер, недей…

— Ти, Хенри, можеш да правиш с тялото си каквото си искаш, но…

— Клер! — процежда той името ми през стиснати зъби.

— Какво?

— Вече е направено. Всичко е приключило. Кендрик каза, че не може да стори нищо повече.

— Но… — Млъквам, за да осмисля онова, което Хенри ми е съобщил току-що. — Но в такъв случай… какво ще стане?

Той клати глава.

— Не знам. Вероятно онова, което си мислехме, че може да се случи… че се случва. Но ако се случва именно това… не мога просто да изоставя Алба, без да се опитам да й помогна… о, Клер, разреши ми да го направя за нея! Може да не се получи нищо, тя може и да не го използва никога… може да й харесва да пътешества във времето, тя може никога да не се изгуби, да не е гладна, да не я задържат под стража, да не я преследват, изнасилват и бият, но я си представи, че не й харесва? Я си представи, че Алба иска да е най-обикновено момиче? Клер! О, Клер, не плачи…

Ала аз не мога да се спра, стоя и хлипам в жълтата гумена престилка и накрая Хенри се изправя и ме прегръща.

— Не че можем да имаме някакви гаранции — шепне ми той. — Просто се опитвам да й дам спасителен пояс. — Усещам през тениската ребрата му. — Разреши ми да й оставя поне това. — Аз кимам и Хенри ме целува по челото. — Благодаря ти — казва ми той и аз отново се разплаквам.

 

 

Събота, 27 октомври 1984 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 13)

Хенри: Сега вече знам края. А той е такъв: Призори на един есенен ден ще седя на Ливадата. Ще бъде мрачно и мразовито, аз ще бъда облечен в черно вълнено палто и ще бъда с ботуши и ръкавици. Ще бъде дата, която я няма в Списъка. Клер ще спи в топлото си голямо легло. Ще бъде на тринайсет години.

В сухия студен въздух в далечината ще изтрещи изстрел. Ловният сезон е. Някъде там мъже в яркооранжеви дрехи ще дебнат, ще чакат и ще стрелят. По-късно ще пият бира и ще ядат сандвичите, приготвени от жените им.

Вятърът ще се усили, ще забрули овощната градина, ще смъкне от дърветата безполезните листа. Задната врата на къщата в „Полска чучулига“ ще се затръшне и оттам ще се появят две мънички фигурки във флуоресцентни оранжеви дрехи и с ловджийски пушки. Те, Филип и Марк, ще тръгнат към мен и ще дойдат на Ливадата. Няма да ме видят, защото аз ще съм се сгушил във високата трева — тъмно, неподвижно петно в полето от бежово и мъртво зелено. На двайсетина метра от мен Филип и Марк ще свърнат от пътеката и ще се отправят към гората.

Ще спрат и ще се ослушат. Ще го чуят преди мен: шумолене, пукот, нещо, което се движи из тревата, нещо голямо и тромаво, нещо бяло, което се мярва за миг — може би опашка? — и това нещо ще се насочи към мен, към поляната, и Марк ще вдигне пушката, ще се прицели внимателно, ще натисне спусъка и…

Ще гръмне изстрел, после ще се чуе писък, човешки писък. И после тишина. И после:

— Клер! Клер!

И после нищо.

За миг ще седя, без да мисля, без да дишам. Филип ще се завтече, после и аз ще се завтека, Марк също и ще се съберем на мястото:

Там обаче няма да има нищо. По земята кръв, лъскава и гъста. Огъната мъртва трева. Ние ще се погледнем над празната пръст, без да проумяваме нищо.

В леглото си Клер ще чуе писъка. Ще чуе, че някой я вика по име, и ще седне с разтуптяно сърце в леглото. Ще хукне надолу по стълбите, ще изскочи от вратата и както е по нощница, ще дотича на Ливадата. Щом ни види тримата, ще спре объркана. Аз ще долепя зад гърба на баща й и брат й пръст до устата си. Докато Филип върви към нея, ще се обърна, ще застана на завет в овощната градина и ще загледам как Клер трепери в прегръдката на баща си, докато Марк ще стои нетърпелив и озадачен, с потъмняло от наболата брада петнайсетгодишно лице, и ще ме гледа така, сякаш иска да ме запомни.

И Клер ще ме погледне, и аз ще й махна с ръка, и тя ще се върне с баща си у дома — слабичка, с нощница, развята като на ангел, и ще се смалява все повече и повече, ще се отдалечава и ще изчезне в къщата, а аз ще стоя над малкото окървавено петно утъпкана пръст и ще знам: някъде там умирам.