Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (38)

Тайна

Четвъртък, 10 февруари 2005 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер: Четвъртък следобед е и аз съм в ателието, правя светложълта хартия от козо. Хенри го няма от близо двайсет и четири часа и както обикновено, аз се разкъсвам между натрапчивите въпроси къде и в кое време е той, между гнева, че не е при мен, и притесненията кога ще си дойде. Заради всичко това съм разсеяна и съсипвам много от листовете, които от сушилнята връщам в котела. Накрая си давам почивка и си сипвам кафе. В ателието е студено, водата в котела би трябвало също да е студена, но аз съм я постоплила малко, за да не ми се пукат ръцете. Долепвам длани до керамичната чаша. Над нея се вие пара. Слагам лицето си над чашата, вдъхвам влагата и миризмата на кафе. А после, о, благодаря ти, боже, чувам как Хенри свирука, докато върви по пътеката през градината към ателието. Изтръсква снега по ботушите и якето си. Изглежда страхотно, наистина щастлив. Сърцето ми бие като обезумяло и аз се опитвам да налучкам.

— 24 май 1989 година?

— Да, о, да!

Хенри ме сграбчва заедно с мократа престилка и гумените ботуши и ме върти. Сега се смея, и двамата се смеем. Хенри излъчва радост.

— Защо не си ми казала? През всичките тези години съм се лутал без цел и посока. Лисица такава! Хитруша!

Той ме хапе по врата и ме гъделичка.

— Но ти не знаеше, не можех да ти кажа!

— А, да. Господи, изумителна си. — Сядаме на продъненото канапе в ателието. — Не можем ли да постоплим малко тук?

— Може, защо да не може.

Хенри скача и засилва парното. То изпуква.

— Колко време ме нямаше?

— Почти цял ден.

Той въздиша.

— Струваше ли си? Един ден на тревоги в замяна на няколко наистина красиви часа?

— Да, струваше си. Това беше един от най-прекрасните дни в живота ми.

Аз мълча, отдавам се на спомени. Често се връщам към мига, когато лицето на Хенри беше над мен, обрамчено от синьото небе, и към усещането, че съм просмукана от него. Мисля си за това, когато Хенри го няма или не мога да заспя.

— Кажи ми…

— Мммм?

Притиснали сме се един до друг — за да ни е топло и сигурно.

— Какво стана, след като си тръгнах?

— Събрах всичко, приведох се в сравнително приличен вид и се върнах в къщата. Докато се качвах горе, не срещнах никого и си взех вана. След малко Ета заблъска по вратата — попита ме защо посред бял ден лежа във ваната и се наложи да се престоря на болна. И в известен смисъл наистина си беше така… Цяло лято се мотаех, спях много. Четях. Затворих се в себе си. Ходех на Ливадата, надявах се, че може да се появиш. Пишех ти писма. Горях ги. Спрях да се храня и мама ме замъкна при личния си лекар, затова започнах отново да ям. В края на август майка ми и баща ми ме предупредиха, че ако не се опомня, есента няма да ме пуснат да ходя на училище, затова аз тутакси се опомних, понеже единствената ми цел в живота беше да се махна от къщата и да замина за Чикаго. Беше ми интересно да следвам, това беше ново за мен, имах си жилище, градът ми харесваше. Имах за какво да мисля, освен за това, че нямам и понятие къде си и как да те намеря. Когато все пак те открих, вече се справях добре, бях навлязла в работата, имах приятели, често ме канеха на срещи…

— О?

— Ами да.

— И ти ходеше ли? На срещите, де.

— Ами да. Ходех. В духа на търсачеството… и защото понякога ме хващаше яд, че ти тънеш в неведение и излизаш с други жени. Но се получаваше нещо като черна комедия. Излизах с някой много свестен и красив млад художник и после цяла вечер си мислех колко е отегчително и безсмислено и си гледах часовника. След петия спрях, защото не исках да разигравам момчетата. Някой пусна слуха, че съм обратна и момичетата почнаха да се надпреварват да ми определят срещи.

— Представям си те като лесбийка.

— Да… дръж се прилично, че ще взема наистина да обърна резбата.

— Аз пък винаги съм искал да бъда лесбийка. — Хенри гледа замечтано, с премрежен поглед — не е честно, защото аз се чувствам наранена, и ми иде да му скоча. Той се прозява. — Е, не в този живот. Операцията е прекалено сложна.

Чувам в съзнанието си гласа на отец Комптън, който ме пита тихо иззад решетката на изповедалнята дали искам да изповядам още нещо. Не, отсичам аз твърдо. Няма нищо за изповядване. Това беше грешка. Бях пияна и не се брои. Доброто отче въздиша и дръпва завеската. Край на изповедта. Наказанието ми е да лъжа Хенри, докато сме живи и двамата. Гледам го, щастлив и преситен, замаян от прелестите на по-младото ми Аз, и в мисловния ми театър като светкавица изниква образът на заспалия Гомес и на стаята му в утринната светлина. Беше грешка, Хенри, казвам му наум. Чаках те, но веднъж кривнах от пътя, само веднъж. Кажи му, заръчва отец Комптън или някой друг в главата ми. Не мога, отвръщам аз. Той ще ме намрази.

— Ей — вика ме тихо Хенри. — Къде си?

— Замислих се.

— Изглеждаш много тъжна.

— Притесняваш ли се понякога, че всички наистина вълнуващи неща вече са се случили?

— Не. Е, може би се притеснявам малко, но не в смисъла, който влагаш ти. Все още се движа из времето, за което ти си спомняш, така че за мен то не е отминало. Притеснявам се, че не внимаваме достатъчно тук и сега. Пътешествията във времето са нещо като алтернативно състояние, затова съм по… по-бдителен, когато съм там, струва ми се някак важно и понякога си мисля, че ако мога да внимавам толкова и тук, сега, всичко ще бъде съвършено. Но напоследък има страхотни неща.

Самото въплъщение на невинността, той ме озарява с красивата си крива усмивка и аз позволявам на вината си да се отдръпне, да се скрие обратно в своята кутийка, където я държа натъпкана като парашут.

— Алба е съвършена. И ти си съвършена. Колкото и да те обичам там, споделеният живот, това, че се познаваме толкова отблизо…

— В радост и тъга…

— Това, че изживяваме и тежки времена, го прави по-истинско. Искам действителността.

Кажи му, кажи му.

— Дори действителността може да бъде нереална.

Ако изобщо ще му казвам някога, сега е моментът. Той чака. Аз просто. Не мога.

— Клер!

Гледам го нещастно, като дете, хванато в заплетена лъжа, после казвам почти нечуто:

— Преспах с един човек.

Лицето на Хенри е застинало, върху него се чете неверие.

— С кого? — пита той, без да ме поглежда.

— С Гомес.

— Защо?

Хенри се е вцепенил, очаква удара.

— Бях пияна. Бяхме на един купон, Шарис беше в Бостън.

— Я чакай. Кога си го направила?

— През 1990 година.

Той започва да се смее.

— О, господи. Клер, не ми причинявай това, да му се не види. През 1990 година. Майко мила, а аз си мислех, че ми говориш за нещо, което се е случило миналата седмица например. — Усмихвам се, съвсем леко. Хенри казва: — Не че си умирам от радост, но тъй като току-що ти казах да излизаш с други момчета и да трупаш опит, не мога да… и аз не знам.

Той става неспокоен. Изправя се и започва да кръжи из ателието. Аз не мога да повярвам. Петнайсет години съм била скована от страх, от страха да не би Гомес, какъвто си е непукист, да изтърси нещо, а Хенри нямал нищо против. Или има?

— Как беше? — пита ме той съвсем нехайно, докато пълни с гръб към мен кафе-машината.

Подбирам внимателно думите.

— Различно. Не че искам да критикувам Гомес…

— О, говори, де.

— Сякаш бях в стъкларски магазин и се опитвах да изляза на глава с бик.

— Той е по-едър от мен — установява Хенри всеизвестния факт.

— За сега не знам, но на времето беше страшно недодялан. Всъщност, докато ме чукаше, си пушеше цигарата. — Хенри трепва. Аз ставам, отивам при него. — Извинявай. Беше грешка. — Хенри ме притегля към себе си и аз казвам много тихо в яката му: — Чаках много търпеливо…

После обаче не мога да продължа. Хенри ме гали по косата.

— Не се притеснявай, Клер — казва ми той. — Няма страшно.

Чудя се дали не сравнява Клер от 1989 година, която току-що е видял, с двуличното ми Аз в ръцете си и сякаш прочел мислите ми, Хенри пита:

— Някакви други изненади?

— Това беше всичко.

— Господи, наистина знаеш да пазиш тайна.

Поглеждам го, той също ме поглежда и аз долавям, че някак си съм се променила за него.

— След това започнах да разбирам по-добре… да оценявам…

— Опитваш се да ми кажеш, че сравнението е в моя полза ли?

— Да.

Целувам го плахо, подир миг колебание Хенри също започва да ме целува и не след дълго сме на път да оправим всичко. Ето че му казах и той го прие нормално, и още ме обича. Цялото ми тяло сякаш е олекнало, аз въздишам от облекчение, че най-после съм се изповядала и дори не се е наложило да понасям наказание, да призовавам Богородица или Отче наш. Имам чувството, че съм излязла невредима от смачкана кола. Някъде там, в друго време, ние с Хенри се любим на зелено одеяло върху ливада, а Гомес ме гледа сънено и посяга с огромни длани, и всичко, всичко се случва сега, но както обикновено, е прекалено късно, за да променя нещо, и ние с Хенри се разтваряме един за друг на канапето в ателието като нови-новенички непокътнати кутии с шоколадови бонбони, и още не е прекалено късно — поне засега.

 

 

Събота, 14 април 1990 година

(Клер е на 18 години)

(6:43 часът сутринта)

Клер: Отварям очи и не знам къде съм. Миризма на цигари. Сянка от венециански щори по напукана жълта стена. Извръщам се и до мен в леглото спи Гомес. Изведнъж си спомням всичко и изпадам в паника.

Хенри. Хенри ще ме убие. Шарис ще ме намрази. Сядам в леглото. Стаята на Гомес е задръстена с препълнени пепелници, дрехи, учебници по право, вестници, мръсни чинии. Дрехите ми лежат на малка обвиняваща купчинка върху пода до мен.

Гомес спи красиво. Изглежда ведър и спокоен, не като човек, който току-що е изневерил на гаджето си и е преспал с най-добрата му приятелка. Русата му коса е разрошена, а не, както обикновено, безупречно пригладена. Той прилича на пораснало хлапе, изтощено от момчешките си игри.

Главата ми ще се пръсне. Отвътре ми ври. Ставам, олюлявайки се, и отивам по коридора в банята, която е усойна, с плъзнал по стените мухъл, и е пълна с принадлежности за бръснене и влажни кърпи. След като влизам вътре, не съм сигурна защо изобщо съм дошла, затова се изпишквам, измивам си лицето с остатъците от втвърден сапун и се поглеждам в огледалото, за да видя дали изглеждам различно, за да видя дали Хенри ще познае само като ме погледне… имам вид на човек, на който му се гади, но иначе си изглеждам точно както изглеждам всяка сутрин в седем.

Къщата е притихнала. Някъде наблизо тиктака часовник. Гомес живее тук заедно с още две момчета, негови приятели, които също следват право. Само това оставаше да се натъкна на тях! Връщам се в стаята на Гомес и сядам на леглото.

— Добро утро — усмихва се той й се пресяга към мен. Аз се дръпвам и реввам. — Ау! Коте! Клер, миличка, ей, ей…

Той скача и не след дълго аз ридая в обятията му. Мисля си за всичките пъти, когато съм плакала на рамото на Хенри. „Къде си? — питам се отчаяна. — Имам нужда от теб тук и сега.“ Гомес повтаря отново и отново името ми. Какво правя тук без всякакви дрехи, защо плача в прегръдката на точно толкова голия Гомес? Той се пресяга и ми подава кутия хартиени салфетки, аз си бърша очите и после го поглеждам с безусловно отчаяние, той пък ме поглежда объркано.

— Сега добре ли си?

Не, не съм. Как мога да съм добре?

— Да.

— Какво има?

Свивам рамене. Гомес предприема нещо като недодялан кръстосан разпит, все едно съм свидетелка в съда.

— Правила ли си някога досега секс, Клер? — Аз кимам. — Заради Шарис ли? Кофти ти е заради нея ли? — Аз кимам. — Да не съм объркал нещо? — Аз клатя глава. — Кой е Хенри, Клер?

Зяпвам го невярващо.

— Откъде знаеш?

Сега вече оплесках всичко. Да го вземат мътните. Ужас!

Гомес се пресяга, взима от нощното шкафче цигарите и пали една. Тръска клечката кибрит, за да я угаси, и всмуква дълбоко от тютюневия дим. С цигара в ръка ми се струва по… някак си по-облечен, макар че пак си е гол. Той ме черпи мълком с цигарите и аз взимам една, макар че не пуша. Просто ми се струва добре да го направя, а и печеля време да помисля какво да кажа. Гомес ми пали цигарата, става, рови из дрешника, намира хавлия, която изобщо не изглежда чиста, и ми я връчва. Обличам я, тя е огромна. Сядам на леглото, пуша и гледам как Гомес намъква чифт джинси. Колкото и да ми е кофти, все пак забелязвам, че той е красив, висок, широкоплещест и… голям, с хубост, съвсем различна от дивата гъвкава като на пантера прелест на Хенри. Тутакси ми докривява ужасно, задето съм седнала да сравнявам. Гомес слага до мен пепелник, също сяда на леглото и ме гледа.

— Насън говореше на някакъв Хенри.

По дяволите. По дяволите.

— Какво казах?

— Главно повтаряше отново и отново „Хенри“, сякаш го викаше при теб. И „съжалявам“. А веднъж каза: „Е, теб те нямаше“, ама много сърдито. Кой е Хенри?

— Хенри е моят любовник.

— Ти, Клер, нямаш любовник. От половин година ние с Шарис те виждаме почти всеки ден, а ти изобщо не си ходила на срещи и никой не те търси по телефона.

— Хенри ми е любовник. Сега го няма, но ще се върне през есента на 1991 година.

— Къде е?

Някъде наблизо.

— Не знам.

Гомес смята, че само си съчинявам. Кой знае защо, съм решена да го убедя. Грабвам дамската си чанта, отварям портмонето и показвам на Гомес снимката на Хенри. Той я разглежда внимателно.

— Виждал съм го. По-точно, виждал съм човек, който прилича на него. Този тук е прекалено стар, за да е същият. Но онзи също се казваше Хенри.

Сърцето ми бие като обезумяло. Опитвам се да говоря нехайно^[1] когато питам:

— Къде си го виждал?

— По клубовете. Главно в „Екзит“ и „Смарт Бар“. Но просто не си представям да ходиш с този тип, той е луд. Където и да се появи, настава хаос. Той е алкохолик и… държи се ужасно с жените. Поне така съм чувал.

— Бие ли ги?

Не мога да си представя Хенри да удари жена.

— Не. Не знам.

— Как е фамилното му име?

— Не знам. Виж какво, коте, този тип ще те изяде заедно с парцалките и ще те изплюе… не ти трябва такъв.

Аз се усмихвам. Точно такъв ми трябва, аз обаче знам, че е безсмислено да хукна да обикалям клубландия в опит да го открия.

— А какво ми трябва?

— Аз ти трябвам. Но ти май не си на същото мнение.

— Ти си имаш Шарис. За какво съм ти?

— Просто те искам. И аз не знам защо.

— Да не си мормон?

Гомес подхваща много сериозно:

— Клер, аз… виж какво, Клер…

— Не го казвай.

— Аз наистина…

— Не. Не искам да знам.

Ставам от леглото, гася цигарата и започвам да се обличам. Гомес седи като препариран и ме наблюдава. Докато слагам пред него дрехите от снощния купон, се чувствам мръсна, отвратителна и подла, но се опитвам да не ми проличи. Не мога да вдигна дългия цип отзад на роклята си и Гомес ми помага с вглъбен вид.

— Не се сърди, Клер.

— Не се сърдя на теб. Сърдя се на себе си.

— Този тип наистина е голям гадняр, щом е зарязал момиче като теб и очаква пак да си му под ръка след две години.

Усмихвам се на Гомес.

— Той е изумителен. — Виждам, че съм засегнала чувствата му. — Извинявай, Гомес. Ако бях свободна, ако и ти беше свободен…

Той клати глава и още преди да съм се усетила, ме целува. Аз също го целувам и за миг се питам…

— Трябва да си тръгвам, Гомес.

Той кима.

Аз излизам.

 

 

Петък, 27 април 1990 година

(Хенри е на 26 години)

Хенри: Ние с Ингрид сме в театър „Ривиера“ и се скъсваме да танцуваме под нежните тонове на Иги Поп. Когато сме заедно с Ингрид, сме най-щастливи, ако се чукаме, ако танцуваме или правим нещо, включващо физическа дейност без разговори. Точно сега сме на седмото небе. Доста близо до сцената сме и господин Поп ни е превърнал в плътно кълбо от маниакална енергия. Веднъж казах на Инг, че танцува като германка, и тя се нацупи, но си е вярно: танцува сериозно, сякаш от това зависи животът ни, сякаш точното танцуване ще спаси умиращите от глад деца в Индия. Страхотно е. Иги напява: „Обаждам се на сестра Полунощ, е, пълен идиот съм за теб…“, и аз знам как точно се чувства. Именно в такива мигове проумявам защо съм с Ингрид. Тресем се, танцуваме разгорещено на „Жажда за живот“, „Порцеланова кукла“ и „Време да се веселиш“. Двамата с Ингрид сме набрали такава скорост, че преспокойно можем да полетим към Плутон, и мен ме обземат странното изострено чувство и дълбокото убеждение, че мога да го направя, мога да бъда тук до края на живота си и да съм страшно доволен. Ингрид е плувнала в пот. Бялата й тениска се е залепила за тялото й по интересен и естетически приятен начин и аз се замислям дали да не я съблека, но се въздържам, защото Ингрид е без сутиен и не знам къде ще се спра. Ние танцуваме, Иги Поп пее и след три биса концертът тъжно и неизбежно свършва. Чувствам се страхотно. Докато се изнизваме заедно с другите вдъхновени и нахъсани концертаджии, се чудя какво ще правим сега. Ингрид отива да се нареди на дългата опашка пред дамската тоалетна, а аз я чакам отвън на Бродуей. Гледам как едно юпи с беемве вдига скандал на пиколото, което му прави забележка, че не може да спира тук, и точно тогава при мен идва някакъв огромен рус тип.

— Хенри? — пита ме той.

Дали няма да ми връчи призовка или нещо от този род?

— Да.

— Поздрави от Клер.

Коя пък е тая Клер?

— Съжалявам, но бъркаш нещо.

Ингрид се приближава — отново, както обикновено, изглежда като момичето на Бонд. Тя измерва с очи непознатия, който е прекрасен образец на мъжкаря. Аз я прегръщам. Онзи се хили.

— Извинявай. Явно е станала грешка.

Сърцето ми се свива: тук става нещо, а аз не знам какво, малко от бъдещето ми се просмуква в настоящето, но точно сега не е моментът да провеждам разследване. Непознатият изглежда доволен от нещо, извинява се и си тръгва.

— Това пък какво беше? — учудва се Ингрид.

— Явно се е припознал — свивам аз рамене.

Ингрид е разтревожена. Но кажи-речи всичко в мен я тревожи, затова не й обръщам внимание.

— Ей, Инг, какво ще правим сега?

Имам чувството, че съм в състояние с един-единствен скок да прескоча високи сгради.

— У нас?

— Супер.

Отбиваме се в сладкарница „Марджи“, за да купим сладолед, и не след дълго отново сме в автомобила и пеем: „Лед, лед, лед, дайте сладолед“, и се смеем като ненормални. По-късно, вече в леглото с Ингрид, се питам коя ли е тази Клер, но после решавам, че вероятно няма отговор, и забравям за случката.

 

 

Петък, 18 февруари 2005 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 33)

Хенри: Ще водя Шарис на опера. На „Тристан и Изолда“. А ще водя Шарис, а не Клер, защото Клер изпитва крайно отвращение към Вагнер. И аз не съм пръв негов поклонник, но имаме абонамент и предпочитам по-скоро да отида, отколкото да не отида. Обсъждаме въпросната вечер у Шарис и Гомес и Шарис споделя натъжена, че никога не е ходила на опера. Като последица от всичко това сега слизаме с Шарис от таксито пред Лирическата опера, а Клер си стои вкъщи, за да гледа Алба и да играе на скрабъл^[2] с Алиша, която е дошла да ни погостува тази седмица.

Всъщност не съм в настроение за опера. Когато се отбих до тях, за да взема Шарис, Гомес ми намигна и каза: „И не я връщай прекалено късно, синко“, престорено, като родител, който изобщо не се досеща за какво става въпрос. Не помня кога за последен път сме правили с Шарис нещо само ние двамата. Не че не ми е симпатична, обратното, много даже, но нямам какво да й казвам.

Подкарвам я през навалицата. Тя се движи бавно, разглежда великолепното фоайе, мрамора и шеметно високите галерии, пълни с изискано облечени богаташи, които се стараят да не бият на очи, и със студенти във фалшиви кожи и пиърсинг по носовете. Шарис се усмихва на продавачите на програми, двама мъже в смокинги, които стоят на входа и пеят на два гласа:

— Програми! Програми! Купете си програми!

Тук не е никой от познатите. Поклонниците на Вагнер са нещо като зелените барети сред почитателите на операта — те са по-сурови и вглъбени и се познават помежду си. Летят въздушни целувки, а ние с Шарис се качваме на мецанина.

Двамата с Клер сме откупили ложа, една от глезотиите, които сме си позволили. Дръпвам завесата, Шарис влиза и казва:

— О!

Взимам палтото й и го мятам на един от столовете, правя същото и със своето палто. Разполагаме се. Шарис кръстосва крака при глезените и полага мънички длани в скута си. Черната й коса проблясва на приглушената мека светлина и с тъмното червило и изразителните очи Шарис прилича на нежно лукаво дете, което се е облякло като възрастна жена и на което са разрешили да поостане до по-късно заедно с големите. Тя седи и се опива от красотата на Лирическата опера, от богато украсената златистозелена завеса на сцената, от водопадите гипс, обточили всеки свод и купол, от развълнувания шепот на множеството. В залата става тъмно и Шарис ме озарява с усмивка. Завесата се вдига и ние сме на кораб, а Изолда пее. Облягам се на стола и се оставям да ме носи течението на гласа й.

След четири часа, един любовен еликсир и бурните овации на публиката, която става на крака, аз се извръщам към Шарис.

— Е, хареса ли ти?

Тя се усмихва.

— Беше смешно, нали? Но покрай пеенето човек забравя за смешното.

Държа й палтото, за да го облече, и тя дълго търси с ръка дупката на ръкава, накрая го намира и надява палтото.

— Смешно ли? Предполагам. Но съм готов да се преструвам, че Джейн Егланд е млада и красива, а не сто и петдесет килограмова крава, защото въпреки всичко тя има гласа на Евтерпа.

— Евтерпа ли?

— Музата на музиката.

Присъединяваме се към потока задоволени слушатели, които се изнизват навън. Долу се изсипваме заедно с тях на студа. Подкарвам Шарис нагоре по Уокър Драйв и само след няколко минути успявам да хвана такси. Тъкмо да кажа на шофьора адреса на Шарис, когато тя ме спира.

— Хенри, хайде да пийнем кафе. Не ми се прибира още.

Казвам на шофьора да ни закара в кафене „Дон“, което се намира на Джарвис, в северния край на града. Шарис бъбри за пеенето, което било страхотно, за декорите, на които, както и двамата се съгласяваме, им е липсвало вдъхновение, колко е трудно от нравствена гледна точка да се наслаждаваш на Вагнер, след като знаеш, че е бил негодник антисемит и че негов най-голям почитател е бил Хитлер. Когато пристигаме в „Дон“, заведението направо се пръска по шевовете: Дон посреща гостите по оранжева хавайска риза и аз му махам с ръка. Намираме малка масичка в дъното. Шарис поръчва черешов сладкиша la mode^[3] и кафе, а аз си вземам обичайния сандвич с фъстъчено масло и желе и кафе. Пери Комо^[4] тананика от стереоуредбата, над масите и долнопробните картини се стеле приличен на мараня тютюнев дим. Шарис подпира глава върху ръката си и въздиша.

— Страхотно е. Усещам, че понякога забравям какво е да си пораснал.

— Не излизате ли често?

Шарис мачка сладоледа с вилицата, смее се.

— Така прави Джо. Твърди, че било по-вкусно, ако го намачкаш. Господи, усвоявам техните лоши навици, вместо да ги уча на добрите. — Тя хапва малко от сладкиша. — За да отговоря на въпроса ти, да, излизаме, но обикновено по политически дела. Гомес смята да се кандидатира за градски съветник.

Аз се задавям с кафето и се закашлям. Когато отново съм в състояние да говоря, казвам:

— Ти се шегуваш. Това не означава ли Гомес да премине на страната на лошите? Той постоянно плюе градската управа.

Шарис ме поглежда накриво.

— Решил е да промени системата отвътре. Прегоря с тези дела за деца, подлагани на тормоз. Според мен си е внушил, че може да промени нещата, ако има някаква власт.

— Вероятно е прав.

Шарис клати глава.

— На мен ми харесваше повече да сме млади анархисти революционери. Предпочитам да взривявам нещата, отколкото да целувам задници.

Аз се усмихвам.

— Не съм и подозирал, че си по-крайна от Гомес.

— О, да. Всъщност просто не съм така търпелива като него. Искам действие.

— Гомес търпелив?

— О, разбира се. Ето, да вземем цялата тази история с Клер…

Шарис внезапно млъква и ме поглежда.

— Каква история?

Докато задавам въпроса, осъзнавам, че сме тук именно заради това, че Шарис е чакала да заговорим за него. Питам се какво знае тя, а аз — не. Питам се дали искам да знам каквото знае Шарис. Май не искам да знам нищо.

Тя извръща очи, после ме поглежда отново. Свежда поглед към кафето, обхваща чашата с длани.

— Е, мислех, че знаеш, но… Гомес е влюбен в Клер.

— Да, знам.

С това не й помагам никак.

Тя прокарва пръст по плота на масата.

— И… Клер му е казала да й се разкара от главата, но Гомес си въобразява, че ако прояви търпение, ще се случи нещо и накрая той ще бъде с нея.

— Ще се случи нещо ли?

— С теб.

Шарис ме поглежда в очите. На мен ми призлява.

— Извинявай — казвам й.

Ставам и успявам да се добера някак до тясната като кутийка тоалетна, облепена от горе до долу с плакати на Мерилин Монро. Наплисквам си лицето със студена вода. След като става очевидно, че няма да ходя никъде, се връщам в кафенето и сядам.

— Извинявай. Та какво ми казваше?

Шарис изглежда уплашена и малка.

— Хенри — проронва тя. — Кажи ми.

— Да ти кажа какво, Шарис?

— Кажи ми, че няма да ходиш никъде. Кажи ми, че Клер не иска Гомес. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, че всичко това са празни дрънканици, и аз не знам… кажи ми просто какво става!

Гласът й трепери. Тя слага длан върху ръката ми и аз трябва да се насиля, за да не я дръпна.

— Всичко ще бъде наред, Шарис. Наистина. — Тя ме гледа втренчено, не ми вярва, а страшно й се иска. Аз се облягам на стола. — Гомес няма да те изостави.

Шарис въздиша.

— А ти?

Аз мълча. Тя ме гледа очаквателно, после навежда глава.

— Хайде да си ходим — казва накрая и ние ставаме.

 

 

Неделя, 12 юни 2005 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 41)

Клер: Слънчев неделен следобед е, влизам в кухнята и заварвам Хенри да стои на прозореца и да гледа задния двор. Вика и мен. Заставам до него и поглеждам. Алба си играе на двора с някакво по-голямо момиченце. То е на около седем години. С дълга черна коса е и е босо. Облечено е в мръсна тениска с емблемата на „Къбс“. И двете седят на земята с лице една към друга. Момичето е с гръб към мен. Алба му се усмихва и размахва ръце, все едно лети. Момиченцето клати глава и се смее.

Поглеждам към Хенри.

— Кое е това дете?

— Това е Алба.

— Да, но кое е момиченцето с нея?

Хенри се усмихва, но веждите му се сключват, така че в усмивката му има нещо тревожно.

— Това, Клер, е Алба вече като по-голяма. Пътешества във времето.

— Господи!

Взирам се в момичето. То се обръща и сочи къщата, аз виждам бърз профил, сетне момиченцето пак поглежда в другата посока.

— Да отидем ли и ние там?

— Не, тя се чувства прекрасно. Но ако двете решат да дойдат тук, ще го направят.

— Бих искала да се запозная с нея…

— По-добре недей… — подхваща Хенри, но още преди да се е доизказал, двете Алби скачат и хванати за ръце, се втурват към задната врата.

Нахълтват със смях в кухнята.

— Мамо, мамо — казва моята Алба, тригодишната Алба, която сочи, — виж! Голямо момиче Алба.

Другата Алба също се усмихва и поздравява:

— Здравей, мамо.

И аз се усмихвам и отвръщам:

— Здрасти, Алба.

После тя се обръща и вижда Хенри, и възкликва:

— Татко!

Завтича се към него, прегръща го и се разплаква. Хенри ме стрелва с поглед, надвесва се над Алба, като я люшка, и й прошепва нещо в ухото.

 

 

Хенри: Клер е пребледняла като платно, стои и ни гледа, както държи за ръка малката Алба, Алба, която е зяпнала изумена по-голямото си Аз, а то се е вкопчило в мен и хлипа. Навеждам се към Алба и прошепвам в ухото й:

— Не казвай на майка си, че съм починал, чу ли?

Алба ме поглежда, по дългите й мигли са се закрепили сълзи, устните й треперят, тя кима. Клер й подава хартиена кърпичка и й казва да си избърши носа, после я прегръща. Алба се оставя да я отведат да си измие лицето. Малката Алба, Алба от настоящето, се хваща с две ръце за крака ми.

— Защо, тате? Защо тя е тъжна?

За щастие не се налага да отговарям, тъй като Клер и Алба са се върнали: Алба е облечена в една от тениските на Клер и в чифт мои шорти. Клер казва:

— Ей, хора! Защо да не идем да хапнем сладолед?

Двете Алби се усмихват, малката Алба танцува в кръг около нас и крещи:

— Лед, лед, лед, сладолед!

Натоварваме се на колата, Клер е зад волана, тригодишната Алба е на предната седалка, а седемгодишната — с мен на задната. Тя се навежда към мен и аз я прегръщам. Всички мълчим, само малката Алба възкликва:

— Виж, Алба, кученце! Виж, Алба, виж.

Докато накрая по-голямото й Аз отвръща:

— Да, Алба, виждам.

Клер ни откарва в „Зефир“, настаняваме се в сепаре с лъскави сини пластмасови столове и масичка и поръчваме две мелби върху разполовен банан, шоколадов и ванилов сладолед с шоколадови пръчици. Момичетата изсмукват мелбите като прахосмукачки, ние с Клер не бързаме със сладоледите и не се поглеждаме. Клер казва:

— Какво става, Алба, в твоето настояще?

Алба ме стрелка с очи.

— Нищо особено — отвръща тя. — Дядо ме учи да свиря Втори концерт за цигулка на Сен-Санс.

— Участваш и в училищна пиеска — напомням аз.

— Така ли? — учудва се тя. — Още не.

— О, извинявай — казвам аз. — Това вероятно е станало чак догодина.

Разговорът тече все в този дух. Кръжим, заобикаляме онова, което знаем и от което трябва да предпазим Клер и Алба — да не го узнаят и те. След известно време по-голямата Алба обронва глава върху ръцете си на масата.

— Уморена ли си? — пита я Клер.

Тя кима.

— Хайде да тръгваме — казвам аз на Клер.

Плащаме и гушвам Алба, която се е отпуснала и почти заспива в ръцете ми. Клер грабва малката Алба, която е превъзбудена от толкова много захар. След като се качваме на колата и потегляме по Линкълн Авеню, Алба изчезва.

— Върна се — казвам аз на Клер.

Известно време тя ме гледа в огледалото за обратно виждане.

— Върнала се е къде, тате? — пита Алба. — Къде?

 

 

По-късно

Клер: Накрая успях да убедя Алба да подремне. Хенри седи на леглото ни, пие уиски и гледа през прозореца едни катерички, които се гонят около обвитата в лоза беседка. Отивам и сядам до него.

— Ей — казвам му.

Хенри ме поглежда, прегръща ме и ме притегля към себе си.

— Ей — повтаря той.

— Ще ми кажеш ли защо бяхте толкова потайни? — питам го аз.

Хенри оставя уискито и започва да разкопчава ризата ми.

— Може ли да не ти казвам?

— Не, не може.

Аз пък разкопчавам катарамата на колана му и копчето на джинсите.

— Сигурна ли си?

Той ме целува по шията.

— Да.

Плъзгам ципа надолу, прокарвам длан под ризата на Хенри, по корема му.

— А всъщност не искаш да знаеш.

Хенри ми диша в ухото и го облизва по края. Аз треперя. Той съблича ризата ми, разкопчава сутиена. Гърдите ми увисват и след като лягам по гръб, аз гледам как Хенри смъква джинсите, бельото и ризата си. Качва се на леглото и аз му казвам:

— Чорапите.

— А, да.

Той изува и чорапите. Двамата се гледаме.

— Само се опитваш да отклониш вниманието ми — заявявам му аз.

Хенри ме милва по корема.

— Опитвам се да отклоня своето внимание. Ако успея да отклоня и твоето, това вече ще ми бъде допълнителна награда.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

Той обхваща гърдите ми с ръце, прокарва палци по зърната.

— Ще си помисля най-лошото.

— Давай.

Надигам дупе и Хенри смъква джинсите и бельото ми. Яхва ме, надвесва се над мен, целува ме. „О, боже — мисля си аз, — какво ли е? Кое е най-лошото?“ Затварям очи. Спомен: Ливадата, студен ден от детството ми, аз тичам през мъртвата трева, чула съм някакъв шум, Хенри е ме е повикал по име…

— Клер! — Той хапе леко устната ми. — Къде си?

— В 1984 година.

Известно време Хенри мълчи, после казва:

— Защо?

— Според мен се случи по онова време.

— Какво се е случило по онова време?

— Нещото, за което те е страх да ми кажеш.

Хенри се претъркулва, слиза от мен и двамата лягаме един до друг.

— Разкажи ми — приканва той.

— Беше рано. Ден през зимата. Татко и Марк бяха излезли на лов. Аз се събудих, стори ми се, че ме викаш, изтичах на ливадата и вие с татко и Марк гледахте нещо, но татко ми каза да се прибирам и аз така и не видях какво.

— О!

— Върнах се по-късно през деня. На едно място тревата беше цялата в кръв.

Хенри не казва нищо. Стиска устни. Аз обвивам ръце около него, притискам го до себе си. Казвам:

— Най-лошото…

— Мълчи, Клер.

— Но…

— Шшшт!

Навън все още е златен следобед. Вътре ни е студено и сме се притиснали един до друг, за да се стоплим. Алба спи в леглото си и сънува сладолед, сънува малките, изпълнени със задоволство сънища на тригодишното дете, а една друга Алба сънува някъде в бъдещето как прегръща баща си, за да се събуди и да види… какво?