Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (37)

Рожден ден

Сряда, 24 май 1989 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 18)

Хенри: Приземявам се с трясък, плъзгам се по хълбок върху дращещата остра трева на Ливадата и накрая спирам мръсен и издран до кръв в краката на Клер. Тя седи на камъка, ведра и безупречна в бяла копринена рокля, бели чорапи и обувки и къси бели ръкавици.

— Здрасти, Хенри — поздравява ме Клер, сякаш съм наминал да пийнем чай.

— Какво става? — питам я аз. — Изглеждаш така, сякаш отиваш да получиш първо причастие.

Клер изправя гръб и заявява:

— Днес е двайсет и четвърти май 1989 година.

Мисля бързо.

— Честит рожден ден. Случайно да си скрила наблизо дрехи като на „Бий Джийс“, които да облека?

Клер не благоволява да ми отговори, плъзга се от камъка, пресяга се назад и измъква калъф за дрехи. Смъква със замах ципа и вади отвътре смокинг, панталон и една от онези ужасни официални ризи, за които трябват копчета за ръкавели. Клер вади и куфар с бельо, пояс, папийонка, въпросните копчета за ръкавели и гардения. Наистина съм разтревожен, никой не ме е предупредил. Обмислям наличните данни.

— Клер. Днес няма да се женим и да вършим други безразсъдни неща, нали? Защото съм сигурен, че годишнината от сватбата ни е през есента. В края на октомври.

Клер се обръща, докато се обличам.

— Искаш да кажеш, че не помниш кога точно е годишнината от сватбата ни ли? Мъжка му работа.

Въздишам.

— Знаеш, скъпа, че я зная. Просто не се сещам в момента. Но както и да е. Честит рожден ден.

— Станах на осемнайсет години.

— Господи, браво на теб. Имам чувството, че вчера беше на шест.

Както винаги, Клер е развълнувана от мисълта, че наскоро съм посещавал някаква друга Клер, по-малка или по-голяма.

— Виждал ли си ме напоследък шестгодишна?

— Ами допреди малко лежах на леглото с теб, ти четеше „Ема“^[1]. Беше на трийсет и три години. А аз сега съм на четирийсет и една и се чувствам точно на толкова. — Пооправям косата си с пръсти, прокарвам длан по четинестата си буза. — Извинявай, Клер. Опасявам се, че не съм в най-блестящия си вид за рождения ти ден. — Пъхам гарденията в бутониерата и се заемам с копчетата за ръкавели. — Видях те шестгодишна преди около половин месец. Ти ми нарисува патица.

Клер се изчервява. Червенината плъзва като капка кръв в купа мляко.

— Гладен ли си? Приготвила съм угощение!

— То се знае, че съм гладен. Направо умирам от глад, изпосталял съм и се замислям дали да не стана канибал.

— Засега не се налага.

Нещо в тона й ме кара да съм нащрек. Тук става нещо, а аз не знам какво, макар че Клер очаква да зная. Тя направо трепери от вълнение. Замислям се какво да правя, дали просто да си призная, че тъна в неведение, което си има своите относителни предимства, или да продължа да се преструвам. Решавам засега да се правя на ударен. Клер постила одеяло, което след време ще се озове на леглото ни. Сядам внимателно на него, успокоен от светлозелената му познатост. Клер вади сандвичи, мукавени чашки, сребърни прибори, сухари, мъничко бурканче черен хайвер от супермаркет, курабийки, ягоди, бутилка каберне със засукан етикет, сирене „Бри“, което се е поразмекнало, и мукавени чинии.

— Клер. Вино! Хайвер!

Смаян съм, но кой знае защо, не съм развеселен. Тя ми връчва кабернето и тирбушона.

— Хм, май не съм ти споменавал, но не бива да пия. Лекарска заповед. — Клер изглежда покрусена. — Но със сигурност мога да ям… Ще се преструвам, че пия. Ако това ще помогне. — Не мога да се отърся от чувството, че си играем на къща. — Не знаех, че пиеш. Алкохол, де. Не съм те виждал никога.

— Всъщност не обичам алкохол, но тъй като случаят е по-особен, си казах, че вероятно е хубаво да имаме и вино. Шампанско сигурно по-подхожда, но в избата намерих това и донесох него.

Отварям виното и пълня чашките. Вдигаме ги, без да казваме нищо. Преструвам се, че опитвам от моето. Клер отпива голяма глътка, глътва я делово и заявява:

— Е, не е толкова лошо.

— Това вино струва двайсетина долара бутилката.

— О! Беше прекрасно.

— Клер. — Тя маха обвивката на сандвичите с ръжен хляб, които преливат от кисели краставички. — Не ми е приятно, че съм толкова недосетлив… в смисъл, че днес очевидно имаш рожден ден…

— Ставам на осемнайсет години — съгласява се тя.

— Ами като начало наистина ми е много кофти, че не ти нося подарък… — Клер ме поглежда изненадана и аз си давам сметка, че съм налучкал посоката и нещо ми се готви, — но сама знаеш, че никога не знам кога ще дойда и не мога да нося нищо със себе си…

— Знам всичко това. Но не помниш ли, миналия път, когато беше тук, уточнихме всичко, защото в Списъка днес ни е последният ден и освен това имам рожден ден. Не помниш ли?

Клер ме гледа много напрегнато, сякаш, ако се съсредоточи, ще прехвърли спомена от своята в моята глава.

— О! Още не съм бил там. Този разговор все още е в моето бъдеще. Защо ли тогава не съм ти казал? В списъка имам още много дати. Днес наистина ли е последният ден? В настоящето ще се срещнем след около две години. Ще се видим тогава.

— Но дотогава има много време. За мен.

Настъпва неловко мълчание. Странно ми е да си мисля, че точно сега съм в Чикаго, че съм на двайсет и пет години, върша си работата, без дори да подозирам за съществуването на Клер, а оттам и за присъствието си тук, на тази прелестна ливада в Мичиган в този невероятен пролетен ден, когато е нейният осемнайсети рожден ден. С пластмасови ножчета си мажем върху сухарите черен хайвер. Известно време се чува само дъвчене, започнало е яростно поглъщане на сандвичите. Разговорът е замрял. Точно в този миг се питам за пръв път дали Клер е напълно откровена с мен тук, след като знае, че не съм съвсем наясно с изречения, започващи с „никога“, понеже никога нямам цялостен поглед върху миналото си, който постоянно да ми е под ръка, и миналото ми неудобно се е сляло с бъдещето. Преминаваме към ягодите.

— Клер? — Тя се усмихва невинно. — Какво точно решихме последния път, когато ме видя? Какво смятахме да правим на рождения ти ден?

Тя отново се изчервява.

— Ами това — отговаря и маха с ръка към нашия пикник.

— Нещо друго? Това тук, разбира се, е чудесно.

— Ами… Да.

Целият съм слух, защото ми се струва, че знам какво ще последва.

— Да?

Клер е почервеняла като домат, но иначе успява да изглежда достойно, когато казва:

— Решихме да правим любов.

— А!

Всъщност винаги съм се питал какъв ли е сексуалният опит на Клер до 26 октомври 1991 година, когато се срещнахме за пръв път в настоящето. Въпреки някои доста изумителни провокации, на които ме е подлагала, аз винаги съм отказвал да правя любов с Клер и съм прекарал не един и два забавни часа, когато съм си бъбрел с нея за това и онова и съм се опитвал да не забелязвам болезнената си възбуда. Днес обаче, поне по закон, макар и не емоционално, Клер е зрял човек и аз със сигурност не мога да й съсипя кой знае колко живота… вече съм направил детството й твърде необичайно просто като съм присъствал в него. Колко момичета са виждали постоянно бъдещия си съпруг, при това чисто гол? Клер ме наблюдава, докато аз си мисля всичко това. Мисля си за първия път, когато съм правил секс с нея, и се питам дали и на нея й е било първият път, когато е правила секс с мен. Решавам да я питам, щом се върна в настоящето. Междувременно Клер прибира нещата в кошницата.

— Е, и?

Какво пък толкоз!

— Да.

Клер е развълнувана, но и уплашена.

— Хенри. Любил си ме много пъти…

— Много, много пъти.

Трудно й е да го изрече.

— Ужасно красиво е — уверявам я аз. — Това е най-красивото нещо в живота ми. Ще бъда много нежен.

След като го казвам, изведнъж се притеснявам. Чувствам се отговорен, едва ли не някой Хумберт Хумберт, имам усещането и че ме гледат много хора и всички те са Клер. Никога през живота не ми се е правело по-малко секс. Добре, де. Поемам си дълбоко въздух.

— Обичам те.

Двамата се изправяме и залитаме леко върху грапавата повърхност на одеялото. Разпервам ръце и Клер се гушва между тях. Стоим там, на Ливадата, и се целуваме, застинали като младоженка и младоженец върху сватбена торта. И след това Клер идва при моето четирийсет и една годишно Аз почти както на първата ни среща. Без страх. Тя навежда глава назад. Аз пък се навеждам напред и я целувам.

— Клер.

— Мммм!

— Съвсем сигурна ли си, че сме сами?

— Всички, освен Ета и Нел са в Каламазу.

— Защото тук се чувствам като в „Скрита камера“.

— Гони те параноята. Много тъжно.

— Както и да е.

— Можем да отидем в моята стая.

— Опасно си е. Господи, все едно съм в гимназията.

— Какво?

— Нищо.

Клер отстъпва назад и смъква ципа на роклята си. Съблича я през главата си и я мята със завидно нехайство на одеялото. Изхлузва обувките и събува чорапите. Разкопчава сутиена си, маха го и изува гащетата. Застава пред мен напълно гола. Това си е истинско чудо: всички дребни отличителни белези, които съм обикнал, са изчезнали, коремът й е плосък, няма и следа от бременностите, които ще ни донесат толкова скръб, толкова щастие. Тази Клер е малко по-слаба, много по-жизнена от Клер, която обичам в настоящето. Отново си давам сметка колко много тъга ни е застигнала. Днес обаче всичко това е отстранено като с вълшебна пръчка, днес възможността за радост е близо до нас. Заставам на колене, а Клер се доближава и се изправя пред мен. Долепвам за миг лице до корема й и после вдигам очи: Клер се е извисила над мен с ръце в косата ми и с безоблачното синьо небе около нея.

Смъквам с движение на раменете смокинга и махам папийонката. Клер застава на колене и двамата сваляме копчетата за ръкавели съсредоточено, сякаш сме от отряд за обезвреждане на бомби. Събличам панталона и бельото. Няма как да го направиш изящно. Чудя се как мъжете стриптийзьори се справят с това затруднение. Или просто изскачат на сцената с единия крак в гащите, а с другия — отвън? Клер се смее.

— Никога не съм те виждала да се събличаш. Гледката не е от най-красивите.

— Нараняваш ме. Ела насам, за да махна ехидната усмивчица от лицето ти.

— Примирам.

С гордост мога да заявя, че през следващите петнайсет минути наистина съм заличил всички следи от превъзходство върху лицето на Клер. За беда тя е все по-притеснена, сякаш… се защитава. След четиринайсет години и един бог знае колко часове и дни, прекарани в щастливо, тревожно, припряно, морно любене с Клер, това е нещо съвсем ново за мен. Иска ми се, стига да е възможно, и тя да изпита усещането за чудо, което ме обзе, когато я срещнах и се любихме, както (нали съм си глупав) си мислех, за пръв път. Сядам задъхан. Клер също сяда и обхваща коленете си с длани, като че ли се брани.

— Добре ли си?

— Страх ме е.

— Няма нищо страшно. — Аз мисля трескаво. — Кълна ти се, че следващия път, когато се срещнем, направо ще ме изнасилиш. Наистина имаш невероятна дарба да го правиш.

— Така ли?

— Възпламеняваш се. — Ровя в кошницата с храната: чаши, вино, презервативи, кърпи. — Браво на теб, сетила си се. — Наливам и на двамата по чаша вино. — За девствеността. „Стига да има достатъчно свят и достатъчно време.“ Пий до дъно.

Тя изпълнява послушно, като малко дете, което си пие лекарството. Напълвам отново чашата й и пресушавам своята.

— Но нали не бива да пиеш!

— Случаят е по-особен. Хайде, до дъно. — Клер тежи към шейсет килограма, но това са малки чашки. — Още една!

— Още една ли? Ще ми се доспи.

— Ще се отпуснеш.

Клер изгълтва виното. Смачкваме чашите и ги мятаме в кошницата. Аз лягам по гръб и разпервам ръце, сякаш се пека на слънцето или съм разпънат на кръст. Клер се изляга до мен. Притеглям я до себе си, за да сме един до друг и да се гледаме в лицето. Косата й се спуска много красиво и трогателно по раменете и гърдите й и аз за хиляден път съжалявам, че не съм художник.

— Клер!

— Хммм?

— Представи си, че си отворена, празна. Някой е минал, взел е всичките ти вътрешности и ти е оставил само нервните окончания.

Слагам върха на показалеца си върху клитора й.

— Клетата малка Клер. Няма си вътрешности.

— Но това е хубаво, защото вътре има страшно много място. Представи си колко място ще остане там. И колко неща би могла да сложиш вътре, ако ги нямаше всички тези смешни бъбреци, стомаси, панкреаси и какво ли още не.

— Какво например?

Тя е много мокра. Дръпвам ръка и внимателно отварям със зъби презерватива, маневра, която не съм изпълнявал от години.

— Кенгурута. Тостери. Пениси.

Клер взема от мен презерватива с очарователно отвращение. Както лежи по гръб, го разгъва и го души.

— Уф! Налага ли се?

Макар че често предпочитам да не казвам едно или друго на Клер, я лъжа рядко. Усещам как ме жегва вина, когато отвръщам:

— Опасявам се, че да.

Взимам презерватива от нея, но вместо да си го сложа, решавам, че всъщност имаме нужда от малко френска любов. В бъдещето си Клер е пристрастена към нея и е готова да прескочи с един-единствен скок цели сгради или да измие чиниите, когато не й е ред, само и само да си я получи. Ако френската любов беше включена в олимпийските игри, аз щях да спечеля медал, не се и съмнявам в това. Разтварям краката й и допирам език до клитора й.

— О, боже — нашепва Клер. — О, майко мила!

— Само не крещи — предупреждавам я.

Ако се разгорещи, дори Ета и Нел ще дойдат на Ливадата, за да видят какво става. През следващите петнайсет минути аз смъквам Клер няколко стъпала надолу по еволюционната стълбица, докато тя не се превръща в обвивка с нервни окончания. Слагам си презерватива и бавно и внимателно прониквам в нея, като си представям, че разкъсвам разни неща и около мен руква кръв. Клер е затворила очи и в началото аз си мисля, че тя не е и забелязала, че съм вътре, макар и да лежа точно върху нея, ала накрая Клер ме поглежда и се усмихва тържествуващо и блажено.

Успявам да свърша доста бързо, а Клер ме наблюдава съсредоточено и когато се изпразвам, виждам, че върху лицето й се изписва изненада. Колко странни са нещата. Какви необичайни неща правим ние, животните. Свличам се върху нея. Плувнали сме в пот. Усещам как сърцето на Клер бие. Или може би това е моето сърце.

Отмествам се предпазливо и махам презерватива. Двамата лежим един до друг и гледаме много синьото небе. Вятърът прави с тревата звук като от море. Извръщам се към Клер. Тя изглежда леко зашеметена.

— Ей, Клер.

— Ей — отвръща тя едва чуто.

— Заболя ли те?

— Да.

— Хареса ли ти?

— О, да! — казва тя и се разплаква.

Сядаме, известно време я прегръщам. Тя трепери.

— Клер. Клер. Какво има?

В началото не разбирам какво ми отговаря, после:

— Ти ще си отидеш. И аз няма да те виждам с години.

— Само две години. Две години и няколко месеца. — Тя мълчи. — О, Клер. Съжалявам. Не мога да направя нищо. Освен това си е и странно, защото току-що лежах тук и си мислех какво благословение е днешният ден. Това да бъда тук и да правя любов с теб, вместо да ме гонят разни главорези или да мръзна в някоя плевня, или да върша глупостите, които съм принуден да правя. А когато се връщам, съм с теб. И днешният ден беше невероятен.

Тя се усмихва едва забележимо. Аз я целувам.

— Защо все става така, че трябва да чакам?

— Защото имаш съвършено ДНК и не си подмятана като горещ картоф из времето. Пък и търпението е добродетел. — Клер ме удря с юмруци по гърдите — съвсем леко. — Освен това си ме познавала цял живот, докато аз те срещам чак когато съм на двайсет и осем години. И докато те срещна, прекарвам всички тези години в…

— В това да чукаш други жени.

— Ами да. Но без дори да подозирам, така трупам опит за времето, когато ще те срещна. И е много самотно и странно. Ако не ми вярваш, опитай сама. Аз няма да разбера. Различно е, когато не влагаш чувства.

— Не искам никой друг.

— Браво на теб.

— Хенри, насочи ме поне малко. Къде живееш? Къде се срещаме? Кой ден?

— Добре, подсказвам ти. В Чикаго.

— Още.

— Вярвай. Всичко ти предстои.

— Щастливи ли сме?

— Често сме безумно щастливи. Освен това сме и много нещастни по причини, които никой от нас не е в състояние да промени. Например не сме заедно.

— Значи през цялото време, докато си тук, не си с мен?

— Е, не съвсем. Понякога ме няма десетина минути. Друг път по десет дни. Няма правило. Точно заради това на теб ти е тежко. Случва се и да се озова в опасни ситуации и да се върна натрошен и издран, затова, когато ме няма, ти се безпокоиш. Все едно си омъжена за полицай.

Капнал съм от умора. Питам се на колко години съм в действителност, в истинското време. По календар съм на четирийсет и една, но с цялото това сноване напред-назад може би всъщност съм на четирийсет и пет-шест. Или пък на трийсет и девет. Знае ли човек? Има нещо, което трябва да кажа на Клер, какво ли беше?

— Клер!

— Хенри.

— Запомни, че когато ме видиш отново, аз няма да те познавам, не се разстройвай, ако се държа с теб като с напълно непозната, защото за мен ти наистина ще бъдеш съвсем нов човек. И много те моля, не ме смазвай с всичко накуп. Имай милост, Клер.

— Добре! О, Хенри, постой!

— Шшт. Ще бъда с теб.

Отново лягаме. Изтощението съвсем ме поваля, след минута ще изчезна.

— Обичам те, Хенри. Благодаря ти… за подаръка за рождения ден.

— Обичам те, Клер. И слушай.

После изчезвам.