Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (35)

Технически затруднения

Петък, 7 май 2004 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 32)

Хенри: Отишли сме на откриването на изложбата на Клер в Чикагския културен център. Тя работи без прекъсване цяла година, за да създаде огромните въздушни скелети на птици от тел, а после да ги увие в полупрозрачни ивици хартия и да ги покрие с шеллак, докато те започнат да излъчват светлина. Сега скулптурите висят от високия таван или са накацали по пода. Някои са кинетични, механизирани и размахват криле, а в един от ъглите има два скелета на петли, които бавно се унищожават един друг. Входът е препречен от гълъб, висок два и половина метра. Клер е изтощена и неописуемо щастлива. Облечена е в строга рокля от черна коприна, събрала е косата си на висок кок. Хората са й донесли цветя, тя държи букет бели рози, а до книгата за гости има цяла купчина увити в целофан букети. Залата е претъпкана. Хората обикалят, възкликват при вида на всяка от творбите, извиват вратове, за да разгледат летящите птици. Всички поздравяват Клер. В тазсутрешния „Трибюн“ има възторжена рецензия. Тук са всичките ни приятели, от Мичиган с коли са пристигнали и роднините на Клер. Сега са я наобиколили: Филип, Алиша, Марк и Шарън с децата, Нел, Ета. Шарис ги снима и всички те й се усмихват. Когато след няколко седмици ще ни даде снимките, аз ще се изумя от тъмните кръгове под очите на Клер и колко слаба изглежда.

Държа Алба за ръката. Стоим при стената в дъното, далеч от навалицата. Алба не вижда нищо, защото всички са високи, затова я вдигам на раменете си. Тя подскача.

Роднините на Клер са се пръснали и Лия Джейкъбс, нейната агентка, я представя на много добре облечена възрастна двойка. Алба казва:

— Искам мама.

— Мама има работа, Алба — обяснявам й аз.

Гади ми се. Навеждам се и оставям Алба на земята. Тя вдига ръце.

— Не. Искам мама.

Сядам на пода й навеждам глава между коленете си. Трябва да намеря място, където да не ме вижда никой. Алба ми тегли ухото.

— Недей, Алба — казвам й аз. Вдигам очи. Баща ми си проправя път през тълпата към нас. — Върви — подканям аз Алба и я побутвам. — Иди да видиш дядо си.

Тя се разхленчва.

— Не виждам дядо. Искам мама.

Пълзя към татко. Блъскам се в нечии крака. Чувам как Алба пищи:

— Мамо!

И изчезвам.

 

 

Клер: Има страшно много хора. Всички напират към мен и се усмихват. Аз също им се усмихвам. Изложбата изглежда страхотно, получи се, стана! Ужасно щастлива съм, но и капнала от умора. Лицето ме боли от усмивки. Всички познати са тук. Разговарям със Силия, когато чувам в дъното суетня, после писъците на Алба:

— Мамо!

Къде е Хенри? Опитвам се да стигна през множеството до Алба. После я виждам: Ричард я е вдигнал. Хората ми правят път, за да мина. Ричард ми подава Алба. Тя обхваща с крачета кръста ми, заравя лице в рамото ми, обвива ръце около врата ми.

— Къде е татко? — питам я тихо.

— Изчезна — отвръща Алба.