Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (33)

Рожден ден

Сряда, 5 септември — четвъртък, 6 септември 2001 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 30)

Хенри: Цял ден Клер снове като тигър из къщата. Контракциите са през двайсетина минути.

— Опитай се да поспиш — казвам й и тя ляга на леглото за няколко минути, после пак става.

В два след полунощ най-после заспива. Аз лежа буден до нея, следя дишането й, слушам тихите стряскащи звуци, които издава, играя си с косата й. Тревожа се, макар и да зная, макар и да съм видял с очите си, че Клер е добре, Алба също е добре. В 3:30 Клер се буди.

— Искам да отида в болницата — казва ми.

— Дали да не повикаме такси? — предлагам й аз. — Ужасно късно е.

— Гомес каза да му звъннем, колкото и да е часът.

— Добре тогава.

Набирам номера на Гомес и Шарис. Телефонът звъни шестнайсет пъти и когато накрая вдига, Гомес звучи като човек на дъното на морето.

— Ъъъ? — казва той.

— Ей, другарю. Време е.

Той изпелтечва нещо от рода на „ахам“. После Шарис взима слушалката и ми казва, че ще дойдат всеки момент. Затварям и се обаждам на доктор Монтагю — оставям й съобщение на телефонния секретар. Клер се е свила на четири крака и се клати напред-назад. И аз заставам до нея на пода.

— Клер!

Тя ме поглежда, без да спира да се клати.

— Хенри… защо решихме да го правим отново?

— Защото, след като всичко приключи, би трябвало да ни дадат бебе и да ни разрешат да си го задържим.

— А, да.

След петнайсет минути се качваме на волвото на Гомес. Той се прозява, докато помага да наместим Клер на задната седалка.

— Само да си посмяла да ми намокриш тапицерията с околоплодни води — казва приятелски на Клер.

Шарис изтичва и донася от къщата пликове за отпадъци, с които застила седалките. Скачаме в автомобила и потегляме. Клер се обляга на мен и ми стисва ръката.

— Не ме оставяй — моли ме.

— Няма — отвръщам аз.

Споглеждаме се с Гомес в огледалото за обратно виждане.

— Боли — простенва Клер. — О, боже, боли.

— Мисли за нещо друго. За нещо хубаво — казвам й аз.

Профучаваме по Уестърн Авеню, устремени на юг. Почти няма движение.

— Разкажи ми нещо…

Замислям се и се сещам за най-скорошното ми пътуване в детството на Клер.

— Помниш ли деня, когато отидохме на езерото, ти беше на дванайсет години? Плувахме и ти сподели, че ти е дошъл първият мензис.

Клер ме стиска за ръката така, че още малко и ще натроши костите.

— Така ли?

— Да, беше смутена, но и горда със себе си… Беше с розово-зелен бански от две части и си беше сложила жълти очила със сърчица върху рамката.

— Помня… ох! Ох, Хенри, боли, боли!

Шарис се обръща и казва:

— Стига, Клер, бебето просто притиска гръбначния ти стълб, намести се и готово, чу ли?

Клер се опитва да се намести.

— Пристигнахме — оповестява Гомес и завива към рампата на спешното отделение.

— Протекох — съобщава Клер.

Гомес спира, изскача от автомобила и внимателно сваляме Клер от седалката. Тя прави две крачки и водата й наистина изтича.

— Точно навреме, коте — заявява Гомес.

Шарис избързва напред с документите, а ние с Гомес водим бавно Клер през спешното отделение и по дългите коридори за родилното. Там тя се подпира на регистратурата, докато медицинските сестри нехайно приготвят стаята.

— Не ме оставяй — шепне Клер.

— Няма — обещавам й отново.

Де да можех да съм сигурен, че ще изпълня обещанието! Студено ми е, гади ми се. Клер се обръща и се обляга на мен. Аз я прегръщам с две ръце. Бебето е твърда издатина, застанала помежду ни. „Излез, излез, където и да си.“ Клер диша тежко. При нас идва дебела руса сестра, която ни съобщава, че стаята е готова. Всички се понасяме натам. Клер веднага се свлича на четири крака. Шарис тръгва да реди нещата: дрехите в гардероба, тоалетните принадлежности в банята. Ние с Гомес стоим и гледаме безпомощно Клер. Тя стене. Двамата се споглеждаме. Гомес свива рамене. Шарис казва:

— ЕЙ, Клер, дали да не се изкъпеш? В топлата вода ще се почувстваш по-добре.

Клер кима. Шарис показва с ръце на Гомес нещо, което би трябвало да означава — разкарай се оттук. Той съобщава:

— Отивам да изпуша една цигара.

После излиза.

— Аз да остана ли? — питам Клер.

— Да! Не си тръгвай. Стой така, че да те виждам.

— Добре.

Влизам в банята и пускам водата, за да напълня ваната. От болничните бани ме побиват тръпки. Всички миришат на евтин сапун и на болна плът. Завъртам крана, чакам водата да стане топла.

— Хенри! Там ли си? — провиква се Клер.

Надзъртам в стаята.

— Тук съм.

— Стой тук — заповядва Клер и Шарис заема моето място в банята.

Клер издава звук, какъвто не съм чувал от устата на човек: гърлен отчаян стон от болка. Какво съм й причинил? Спомням си дванайсетгодишната Клер в бански от две части, която се смее, покрита с мокър пясък върху одеялото на плажа. О, Клер, извинявай, ужасно съжалявам. Идва по-възрастна чернокожа сестра, която проверява шийката на матката на Клер.

— Браво на теб — гука й тя. — Шест сантиметра разкритие.

Клер кима, усмихва се, после сбърчва лице. Хваща се за корема, превива се о две и стене по-силно. Ние със сестрата я хващаме. Клер диша тежко, сетне започва да пищи. В стаята влиза Еймит Монтагю, която се втурва към нея.

— Миличката ми, миличката ми, успокой се…

Медицинската сестра й съобщава цял куп данни, които не ми говорят нищо. Клер ридае. Аз се прокашлям. Гласът ми прилича на грачене:

— Дали да не й сложите епидурална упойка?

— Клер?

Тя кима. Стаята се пълни с хора, понесли стъкленици, игли и апаратура. Седя и държа Клер за ръката, вторачен в лицето й. Тя лежи на една страна и хлипа, лицето й е мокро от потта и сълзите, а анестезиологът я слага на системи и забива игла в гръбначния й стълб. Доктор Монтагю я преглежда и се взира свъсена в монитора с плода.

— Какво има? — пита я Клер. — Нещо не е наред?

— Пулсът е прекалено ускорен. То, твоето малко момиченце, е уплашено. Трябва да си спокойна, Клер, за да се успокои и бебето, разбра ли?

— Боли ужасно.

— Защото детето е голямо. — Гласът на Еймит Монтагю вдъхва спокойствие. Широкоплещестият анестезиолог с мустаци като на морж, ме поглежда отегчено над тялото на Клер. — Но сега ще ти вкараме един коктейл, малко наркотик, малко обезболяващо, след известно време ще се отпуснеш, бебето също ще се поуспокои, разбра ли? — Клер кима, да. Доктор Монтагю се усмихва. — А ти, Хенри, как си?

— Не съм много спокоен.

Опитвам се да се усмихна. И на мен ще ми дойде добре, ако ми влеят малко от онова, което дават на Клер. Виждам всичко двойно, поемам си дълбоко въздух и зрението ми се оправя.

— Сега вече е по-добре, видя ли? — пита доктор Монтагю. — Болката прилича на облак, който минава над теб, после се отдалечава, изтласкваме го и го оставяме отстрани на пътя, а ти с малката още сте тук, нали? Тук е приятно, няма да бързаме…

Лицето на Клер вече не е напрегнато. Тя е вперила очи в доктор Монтагю. Апаратурата бибипка. В стаята е сумрачно. Навън се зазорява. Доктор Монтагю наблюдава монитора с плода.

— Кажи й, че си добре и че тя е добре. Изпей й песен.

— Всичко е наред, Алба — проронва тихо Клер. Вдига очи към мен. — Кажи стихотворението за влюбените върху килима.

В началото не включвам за какво ми говори, после схващам. Притеснявам се да рецитирам пред всички тези хора Рилке, но след това започвам:

— „Engel! Es ware ein Platz, den wir nicht wissen…“

— На английски — прекъсва ме Клер.

— Извинявай.

Премествам се, така че да седя до корема на Клер, с гръб към Шарис, медицинската сестра и лекарката, плъзвам длан под ризата на Клер с опънати до скъсване копчета. Усещам през топлата й кожа очертанията на Алба.

— Ангел! — казвам на Клер, сякаш сме в спалнята у нас и цяла нощ сме вършили не чак толкова неотложни неща.

„Ангел!

Ако имаше място, за което не знаем, и там,

на някакъв неописуем килим, влюбените показват

онова, което никога не биха усвоили тук — дръзките

подвизи на своите високо зареяли се сърца,

кулите от наслада, стълбите,

отдавна възправили се там, където няма почва, облегнати

просто една на друга, разтреперани… и биха

усвоили всичко това,

преди зрителите наоколо, безбройните безмълвни мъртъвци:

дали те тогава щяха да хвърлят сетните, навеки спестени,

навеки укрити, незнайни за нас, навеки ценени

монети на щастието пред накрая

наистина усмихнатите влюбени върху килима

на насладите?“

— Готово — казва доктор Монтагю и изключва монитора. — Всички са спокойни.

Тя ни озарява с усмивка и следвана от медицинската сестра, излиза с лека стъпка от стаята. Случайно срещам погледа на анестезиолога, чието изражение ми казва недвусмислено: „Ама че мухльо!“

 

 

Клер: Слънцето изгрява, аз лежа вцепенена на това чуждо легло в тази розова стая, а в чуждата държава — моята матка, Алба пълзи към дома или обратното, отдалечава се от него. Болката си замина, аз обаче знам, че не е отишла далеч, че се цупи на някой ъгъл или под леглото и ще ме връхлети, когато го очаквам най-малко. Контракциите се появяват и изчезват, далечни, приглушени като камбанен звън в мъгла. Хенри лежи до мен. Някакви хора влизат и излизат. Гади ми се, но не повръщам. Шарис ми дава от мукавена чаша накълцан лед с вкус на стар сняг. Гледам системите и червените мигащи лампички и се сещам за мама. Дишам. Хенри ме наблюдава. Изглежда много напрегнат и нещастен. Пак започвам да се притеснявам, че той ще изчезне.

— Всичко е наред — казвам му.

Хенри кима. Милва ме по корема. Плувнала съм в пот. Тук е ужасно горещо. Медицинската сестра идва да провери как съм, Еймит проверява как съм. Някак си съм сама с Алба сред всички тези хора. „Всичко е наред — казвам й. — Справяш се прекрасно, не ми причиняваш болка.“ Хенри става и започва да снове напред-назад, докато не му казвам да спре. Чувствам се така, сякаш всичките ми органи са се превърнали в живи твари, всяко със свой си дневен ред, със свой си влак, който трябва да хване. Алба се движи с главата напред вътре в мен, екскаватор от плът и кост, който дълбае все по-навътре и навътре в моята плът и кост. Представям си, че, тя плува през мен, представям си, че пада в тихо утринно езеро и водата се разстъпва от скоростта й. Представям си лицето й, искам да го видя. Казвам на анестезиолога, че искам да усетя нещо. Малко по малко вцепенението ме отпуска и болката се завръща, този път обаче това е друга болка. Добра болка. Минава време.

Минава време и болката започва да приижда и да се отдръпва, все едно е жена, която стои пред дъска за гладене и движи ютията напред-назад, напред-назад по бяла покривка. Еймит влиза и казва, че е време, време е да отивам в родилната зала. Обръсната и измита съм, преместена върху количка, с която ме тикат по коридорите. Гледам как таваните им се движат над мен и ние с Алба се приближаваме към срещата една с друга, а Хенри върви до нас. В родилната зала всичко е зелено и бяло. Мирише ми на белина и аз се сещам за Ета, искам с Ета, тя обаче е в „Полска чучулига“, и поглеждам към Хенри, който е с хирургическа престилка, и си мисля, защо ли изобщо сме тук, би трябвало да сме си у нас, после усещам как Алба сякаш излиза, втурва се навън и се напъвам, без да мисля, и ние го правим отново и отново като игра, като песен. Някой казва:

— Ей, къде е таткото?

Оглеждам се, но Хенри е изчезнал, няма го никъде, няма го тук, и аз си мисля, боже, да го вземат дяволите, но не, всъщност не го мисля, боже, но Алба идва, тя идва и тогава виждам Хенри, той изниква пред очите ми, объркан и гол, но тук, той е тук! и Еймит казва:

— Sacre Dieu^[1]! — И после: — А, главата вече се е показала!

И аз се напъвам, и главата на Алба излиза, и аз се пресягам надолу, за да пипна главата й, нежната й хлъзгава кадифена главица, и се напъвам и напъвам, и Алба тупва в чакащите ръце на Хенри, и някой казва: „О!“, и аз съм празна и избавена, и чувам звук като от игла на грамофон, сложена в погрешен жлеб върху стара винилова плоча, и после Алба проплаква и най-неочаквано е тук, някой я слага върху корема ми и аз поглеждам лицето й, лицето на Алба, което е розово и сбръчкано, и косата й е много-много черна, и очите й търсят слепешком, и ръцете й се протягат, и Алба се притегля към гърдите ми, и спира, изтощена от усилието, просто от факта на всичко.

Хенри се надвесва над мен, докосва я по челцето и казва:

— Алба.

 

 

По-късно

Клер: Това е вечерта на първия ден на Алба на земята. Лежа в леглото в болничната стая, заобиколена съм от балони, плюшени мечета и цветя, Алба е в ръцете ми. Хенри седи с кръстосани крака в долния край на леглото и ни снима. Алба току-що се е нахранила и прави с малки устенца коластрени балончета, после заспива: мека топла торбичка от кожа и течности до нощницата ми. Хенри свършва филма във фотоапарата и слага нов.

— Ей! — възкликвам аз, защото изведнъж съм се сетила. — Къде ходи? В родилната зала?

Хенри се смее.

— Надявах се да не си забелязала. Мислех, че сигурно си погълната от…

— Къде беше?

— Разхождах се посред нощ из някогашното си начално училище.

— Колко време? — питам аз.

— О, боже. С часове. Когато си тръгнах, вече се развиделяваше. Беше зима и бяха изключили парното. Колко време ме нямаше?

— Не съм сигурна. Може би пет минути.

Хенри клати глава.

— Направо ме тресеше. Току-що те бях зарязал и защо — за да се мотая безцелно из коридорите на „Франсис Паркър“… Беше толкова… Чувствах се толкова… — Хенри се усмихва. — Но накрая всичко се нареди чудесно, нали?

Смея се.

— Добрият край оправя всичко.

На вратата се чука тихо, Хенри казва:

— Влез!

Влиза Ричард, който спира колебливо. Хенри се обръща и възкликва:

— Татко!… — После млъква, после скача от леглото и казва: — Влез, де, сядай!

Ричард носи цветя и малко плюшено мече, което Хенри добавя към купчината върху перваза.

— Клер — подхваща Ричард. — Моите поздравления.

Той се отпуска бавно на стола до леглото.

— Хм, искаш ли да я подържиш? — пита тихо Хенри.

Ричард кима и ме поглежда, за да види дали съм съгласна. Изглежда така, сякаш не е спал от няколко дни. Ризата му е измачкана, той мирише на пот, долавям и лекия йоден дъх на стара бира. Усмихвам се, макар и да се питам дали да му поверявам Алба. Подавам я на Хенри, който внимателно я прехвърля в плахите ръце на Ричард. Алба извръща розово валчесто личице към слабото четинесто лице на Ричард, после започва да търси зърно на гърда. След миг се отказва, прозява се и отново заспива. Ричард се усмихва. Бях забравила как усмивката е в състояние да преобрази лицето му.

— Красива е — казва ми той за Алба. И на Хенри: — Прилича на майка ти.

Хенри кима.

— Ето ти я твоята цигуларка, татко — усмихва се той. — През едно поколение.

— Цигуларка ли? — Ричард поглежда към заспалото бебе с черна косица и съвсем малки ръце, което е потънало в дълбок сън. Едва ли някой може да прилича на цигуларка по-малко от Алба в този миг. — Цигуларка. — Той клати глава. — Но откъде… Не, всъщност все едно. — Значи си цигуларка, така ли, малката ми?

Алба изплезва езиче и всички ние се смеем.

— След като порасне достатъчно, ще й трябва учител — намесвам се и аз.

— Учител ли? А, да… Така де, няма да я давате на ония малоумници от „Судзуки“^[2], нали? — пита Ричард.

Хенри кашля.

— Надявахме се, ако нямаш нищо по-интересно за правене, да…

Баща му става от стола. Приятно е да виждаш, че Ричард разбира, да виждаш как осъзнава, че някой има нужда от него и единствен той може да даде на внучката си обучението, от което тя се нуждае.

— С удоволствие — казва Ричард и бъдещето на Алба се разпростира пред нея като червена пътека, опъната докъдето поглед стига.

 

 

Вторник, 11 септември 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Будя се в 6:43, а Хенри го няма в леглото. Алба също не е в люлката. Болят ме гърдите. Боли ме влагалището. Всичко ме боли. Ставам внимателно от леглото, отивам в банята. Минавам бавно по коридора и трапезарията. Хенри седи на канапето в хола с Алба в ръцете, но не гледа малкия черно-бял телевизор с намален звук. Алба спи. Сядам до Хенри. Той ме прегръща.

— Защо си станал? — питам го. — Нали каза, че има още два часа? Синоптикът се усмихва от телевизора и сочи сателитната карта на Средния запад.

— Не можех да спя — споделя Хенри. — Исках да чуя, че светът още малко е нормален.

— О!

Обронвам глава върху рамото му и затварям очи. Когато ги отварям отново, свършва реклама на компания за клетъчни телефони и започва реклама за бутилирана вода. Хенри ми връчва Алба и става. След минута го чувам, че прави закуска. Алба се буди, аз разкопчавам нощницата и я храня. Зърната на гърдите ме болят. Гледам телевизора. Някакъв рус водещ ми обяснява с усмивка нещо. Той и другата водеща — азиатка — се смеят и ми се усмихват. Кметът Дейли отговаря в кметството на въпроси. Задрямвам. Алба смуче зърното. Хенри носи с подноса яйца, препечени филии и портокалов сок. Пие ми се кафе. Хенри е изпил тактично своето в кухнята, но аз го надушвам по дъха му. Той оставя подноса на масичката и слага чинията върху коленете ми. Докато Алба суче, си ям яйцата. Хенри отопява с хляба жълтъка. По телевизията няколко малчугани се въргалят в тревата, за да покажат колко хубаво пере някакъв прах за пране. Приключваме със закуската, Алба също приключва. Вдигам я, за да се оригне, а Хенри отнася всички чинии в кухнята. След като се връща, му подавам Алба и се отправям към банята. Взимам си душ. Водата е направо вряла, едвам издържам, но действа божествено на тялото ми, което ме боли навсякъде. Поемам от примесения с пара въздух, подсушавам се внимателно, мажа с крем устните, гърдите, корема си. Огледалото е покрито с пара, затова не се налага да се гледам. Реша се. Навличам долнище на анцуг и пуловер. Чувствам се обезформена, увиснала. В хола Хенри седи със затворени очи, а Алба си смуче палеца. Когато сядам отново при тях, Алба отваря очи и издава нещо като мяукане. Палецът й се изплъзва от устата и Алба изглежда объркана. През пустинята пъпли джип. Хенри е изключил звука. Разтърква с пръсти очите си. Аз заспивам отново. Хенри казва:

— Събуди се, Клер.

Отварям очи. Образът върху телевизора се разклаща. Градска улица. Небе. Бял небостъргач в пламъци. Самолет, който прилича на играчка и който бавно се врязва във втората бяла кула. Избухват мълчаливи пламъци. Хенри включва звука.

— О, боже! — казва гласът на телевизора. — О, боже!

 

 

Вторник, 11 юни 2002 година

(Клер е на 31 години)

Клер: Рисувам Алба. Сега тя е на девет месеца и пет дни. Спи по гръб върху светлосиньо одеялце, метнато върху китайския килим в охра и цикламено на пода в хола. Току-що се е нахранила. Гърдите ми са леки, почти празни. Алба е толкова дълбоко заспала, че не се притеснявам да изляза през задната врата, да прекося двора и да отида в ателието.

За миг стоя на прага и вдишвам леко застоялата миризма на неизползвано помещение. После търся из чекмеджетата, намирам хартия с цвят на слива, която прилича на говежда кожа, грабвам няколко пастела, други принадлежности и дъска за рисуване и се връщам (с едва доловимо съжаление) в къщата.

Вътре цари тишина. Хенри е на работа (надявам се), чувам как пералнята бучи в мазето. Климатикът жужи. По Линкълн Авеню почти няма движение. Сядам на килима до Алба. На сантиметри от пълничките й крачета има трапецоид от светлина. След половин час ще я покрие.

Прихващам листа хартия към дъската и редя пастелите до мен на килима. С молив в ръка се взирам в дъщеря си.

Алба е потънала в дълбок сън. Гръдният й кош се издува и се снишава бавно и когато тя издиша въздуха, чувам леко свистене. Дали не е настинала? Тук, в този късен юнски следобед, е топло и Алба е само по гумени гащета и памперс. Позачервила се е. Лявата й ръка се свива ритмично в юмруче, после пак се отваря. Алба може би сънува музика.

Започвам да скицирам главата й, която е извърната към мен. Всъщност не мисля за това. Ръката ми се движи по хартията като игла на сеизмограф и записва очертанията на Алба така, както ги попивам с очите си. Забелязвам как вратлето й изчезва в гънките под брадичката, как нежните вдлъбнатинки над коленете й се променят леко, докато тя изритва веднъж и пак се успокоява. Моливът ми описва извивката на пълното коремче на Алба, което се е подало над гащетата, рязка ъглеста линия, прорязала заоблеността й. Взирам се в хартията, поправям ъгъла, под който са свити крачетата на Алба, рисувам наново гънката, където дясната й ръка се съединява с телцето.

Започвам да оцветявам с пастелите. Първо се заемам с най-светлите точки, които отбелязвам с бяло: надолу по малкото носле и лявата й страна, пред кокалчетата на пръстите, гумените гащета с памперса, очертанията на лявото ходило. После се прехвърлям с тъмнозелено и ултрамарин на сенките. Отдясно на Алба, там, където тялото й опира в одеялцето, сянката е много наситена. Прилича на езерце, което рисувам с плътни мазки. Сега Алба от рисунката внезапно става триизмерна и скача от листа.

Използвам два розови пастела, светлорозов като вътрешността на мида и тъмнорозов, който ми напомня сурова риба тон. С бързи движения правя кожата на Алба. Досега тя като че ли е била скрита в хартията и аз все едно махам невидимо вещество, което я е затулвало. Над тази пастелна кожа рисувам с хладно виолетово ушите, носа и устата на Алба (устата й е леко отворена на мъничко „О“). Черната й гъста коса се превръща върху хартията в смесица от тъмносиньо, черно и червено. Внимавам много с веждите, които приличат на мъхнати гъсеници, намерили дом върху лицето на Алба.

Сега вече слънчевата светлина я покрива. Тя се размърдва, закрива с ръчица очите си и въздъхва. В долния край на листа слагам името й, а също и своето име и датата.

Рисунката е завършена. Ще послужи за писмен паметник: обичала съм те, създала съм те, създала съм това за теб, — дълго след като аз съм си отишла, дълго след като са си отишли Хенри и дори Алба. Рисунката ще казва: създали сме те и ето те тук и сега.

Алба отваря очи и се усмихва.