Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (31)

Седем

Четвъртък, 28 декември 2000 година

(Хенри е на 33 и на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: Стоя в спалнята у нас, в бъдещето. Нощ е, но от лунната светлина стаята изглежда сюрреалистична, с откроена едноцветност. Ушите ми пищят, както често в бъдещето. Поглеждам Клер и себе си, които спят. Имам чувството, че съм мъртъв. Спя, свит на кълбо, с колене, долепени до гърдите, омотан в одеяла, с леко отворена уста. Иска ми се да докосна себе си. Иска ми се да прегърна своето Аз, да се погледна в очите. Но няма да стане по този начин — стоя така доста време, напрегнато вторачен в спящото си бъдещо Аз. Накрая отивам тихо откъм страната, където спи Клер, заставам на колене. Точно като в настоящето е. Налагам си да забравя другото тяло на леглото, да насоча цялото си внимание към Клер.

Тя се размърдва, очите й се отварят. Не е сигурна къде сме. Аз също.

Плисва ме неудържимо желание, копнеж да бъда свързан с Клер възможно най-силно, да бъда тук, сега. Целувам я съвсем леко, целувам я дълго, без да мисля за нищо. Тя е пияна от съня, вдига ръка към лицето ми и когато ме усеща такъв плътен, се събужда повече. Сега вече присъства, прокарва длан надолу по ръката ми, милувка. Махам внимателно и бавно чаршафа от нея, за да не събудя другото си Аз, което Клер все още не забелязва. Питам се дали това друго Аз е потънало в непробуден сън, от който не може да се отърси, но решавам да не проверявам. Лягам върху Клер, покривам я изцяло с тялото си. Иска ми се да направя така, че тя да не може да се извърне, но сега Клер всеки момент ще погледне настрани. Докато прониквам в нея, ме поглежда и на мен ми се струва, че не съществувам, след миг обаче тя се извръща и ме вижда. Надава вик, но не силен, и пак се извръща към мен, както съм над нея, вътре в нея. После Клер си спомня, приема го, „доста странно си е, но какво пък“, и в този миг я обичам повече от всичко на света.

 

 

 

Понеделник, 12 февруари 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: Цяла седмица Клер е в странно настроение. Разсеяна е. Сякаш вниманието й е приковано към нещо, което вижда само тя, сякаш получава някъде дълбоко в себе си Божии откровения или се опитва да разчете наум сателитни трансмисии на руски тайнопис. Когато я питам какво става, тя само се усмихва и вдига рамене. Това изобщо не й е в стила и аз съм разтревожен, но веднага се отказвам да подпитвам.

Една вечер се прибирам от работа, поглеждам Клер и това ми е достатъчно, за да разбера, че се е случило нещо ужасно. Изражението й е уплашено и умолително. Тя се приближава и спира, и не казва нищо. Мисля си: някой е умрял. Кой ли е умрял? Татко? Кими? Филип?

— Кажи нещо — моля я. — Какво се е случило?

— Бременна съм.

— Как е възможно… — Но още докато го изричам, вече знам. — Спомних си.

За мен тази нощ е била преди години, но за Клер тя е само няколко седмици назад в миналото. Аз идвах от 1996 година, когато се мъчехме отчаяно Клер да зачене, а тя почти не се беше събудила. Ругая се за нехайството и глупостта. Клер чака да кажа нещо. Насилвам се да се усмихна.

— Защо изобщо се изненадвам.

— Да.

Още малко, и Клер ще се разплаче. Прегръщам я и тя се вкопчва в мен.

— Страх ли те е? — шепна в косата й.

— Ъхъ.

— Никога досега не те е било страх.

— Досега бях като обезумяла. Сега знам…

— Какво е.

— Какво може да се случи.

Стоим и мислим какво може да се случи. Аз се двоумя.

— Бихме могли да…

Не се доизказвам.

— Не. Аз не мога.

Така си е. Клер не може. Който се е родил католик, си умира католик. Казвам й:

— Може пък да е за добро. Щастлива случайност.

Клер се усмихва и аз разбирам, че тя го иска, че всъщност се надява седем да е щастливото ни число. На гърлото ми засяда буца и се налага да се извърна.

 

 

Вторник, 20 февруари 2001 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер: В 7:46 сутринта радиото върху будилника се включва и от Националното обществено радио ни съобщават тъжно, че някъде е станала самолетна катастрофа, при която са загинали осемдесет и шест души. Почти сигурна съм, че съм една от тях. Леглото откъм страната на Хенри е празно. Затварям очи и съм върху тясна койка в каютата на презокеански кораб, който пори високите вълни. Въздишам и се добирам някак от леглото до банята. След десет минути още повръщам, когато Хенри надзърта в банята и ме пита дали се чувствам добре.

— Чувствам се страхотно. Не помня някога да съм била по-добре.

Той присяда на ръба на ваната. Лично аз предпочитам да нямам публика, точно сега.

— Да се притеснявам ли? Никога досега не си повръщала.

— Еймит каза, че е добре и е в реда на нещата да повръщам.

Така тялото ми признавало бебето за част от себе си, а не за чуждо тяло. Еймит ми предписа онова лекарство, което дават на хора с присадени органи.

— Днес може би трябва да дам малко кръв за теб.

И двамата с Хенри сме нулева група. Аз кимам и пак повръщам. Постоянно даваме кръв, на него му се е налагало да му преливат два пъти, на мен — три пъти, при това единия път огромни количества. Към минута седя, после се изправям с леко залитане. Хенри ме хваща. Аз си избърсвам устата и си измивам зъбите. Хенри слиза долу да прави закуска. Изведнъж ми се прияждат неудържимо овесени ядки.

— Овесени ядки! — провиквам се към долния етаж.

— Добре!

Заемам се да се реша с четката. Отражението ми в огледалото ме показва розова и отекла. Мислех, че бременните греят. Аз изобщо не грея. Както и да е. Пак съм си бременна и само това има значение.

 

 

Четвъртък, 19 април 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: В кабинета на Еймит Монтагю сме за ултразвука. Двамата с Клер изгаряме от нетърпение да получим резултата от ултразвука, но същевременно сме и притеснени. Отказахме се от амниоцентезата, защото сме сигурни, че ще изгубим бебето, ако почнем да го ръчкаме с огромна дълга игла. Клер е бременна в осемнайсетата седмица. На средата: ако можехме да сгънем времето наполовина, като в теста на Роршах, гънката щеше да се падне точно по средата. Живеем със затаен дъх, страх ни е да издишаме въздуха, да не би заедно с него да изхвърлим преждевременно и бебето.

Седим в чакалнята заедно с други бременни жени и мъжете им, с майки с бебета в колички и с дечица, които току-що са проходили, тичат напред-назад и се блъскат в едно или друго. Кабинетът на доктор Монтагю винаги ме е потискал, защото тук сме прекарали много време в тревоги и в това да слушаме лоши новини. Днес обаче е различно. Днес всичко ще бъде наред.

Медицинската сестра ни вика по име. Ние се отправяме към кабинета. Клер се съблича и се качва на кушетката. Намазват я с крем и пускат скенера. Сестрата гледа монитора. Еймит Монтагю, която е висока и царствена и е френска мароканка, гледа монитора. Ние с Клер се държим за ръце. И също гледаме монитора. Малко по малко изниква образ.

Върху екрана се избистря синоптичната карта на света. Или на галактика, на водовъртеж от звезди. Или на бебе.

— Bien joué, une fille^[1] — оповестява доктор Монтагю. — Смуче си палеца. Много е красива. И е много голяма.

Двамата е Клер въздишаме от облекчение. Красивата галактика върху екрана си смуче палеца. Докато я наблюдаваме, тя си маха палеца от устата. Доктор Монтагю казва:

— Усмихва се.

Ние също се усмихваме.

 

 

Понеделник, 20 август 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Бебето трябва да се роди след две седмици, а ние още не сме решили как да го кръстим. Всъщност почти не сме го обсъждали, избягвали сме суеверно въпроса, сякаш, ако дадем още сега име на бебето, фуриите ще го набележат и ще започнат да го изтезават. Накрая Хенри носи вкъщи книга, озаглавена „Речник на личните имена“.

Лежим на леглото. Само 8:30 вечерта е, но аз съм без капчица сили. Лежа на една страна, коремът ми образува полуостров, с лице към Хенри съм, който се е подпрял на лакът и е оставил речника по средата между двамата. Споглеждаме се и се усмихваме притеснено.

— Някакви предложения? — пита Хенри, докато разлиства книгата.

— Джейн — отговарям аз.

Той прави кисела физиономия.

— Джейн ли?

— Така наричах всичките си кукли и плюшени играчки. Всички до последната.

Хенри намира името.

— Означава „Дар Божи“.

— На мен ми харесва.

— Дай да измислим по-необикновено име. Например Ирет. Или Джодота. — Той прехвърля страниците. — Ето ти едно хубаво име: Лулолулуа. „Перла“ на арабски.

— Защо да не я наречем Перла?

Представям си бебето като бяла седефена топка.

Хенри прокарва пръст надолу по колоните.

— И така: (лат.) вероятно от perula^[2], за най-ценената разновидност на този продукт на заболяване.

— Уф! Какво й има на тази книга?

Вземам я от Хенри и колкото да се посмеем, проверявам „Хенри“.

— Старогермански — повелител на дома, господар на жилището.

Той прихва.

— Провери „Клер“.

— Това е поредната разновидност на „Клара“ (лат.), „сияйна“, „бляскава“.

— Хубаво — отбелязва Хенри.

Разлиствам книгата напосоки.

— Филомена?

— Харесва ми — възкликва Хенри. — Но как ще й викат на галено? Ужасното Фили! Мел?

— Пирена (гр.), „червенокоса“.

— Ами ако не е червенокоса?

Хенри се пресяга уж за книгата, но хваща малко от косата ми и захапва връхчетата. Аз я издърпвам и отмятам цялата си коса зад гърба.

— Мислех, че знаеш всичко, каквото има да се знае за това дете. Кендрик със сигурност е проверил за червената коса — казвам аз.

Хенри взема от мен книгата.

— Юзот? Зоуи? Зоуи е хубаво. Съдържа възможности.

— Какво означава?

— „Живот“.

— Да, много е хубаво. Отбележи го.

— Елиза — продължава Хенри.

— Елизабет.

Хенри ме поглежда, двоуми се.

— Анет.

— Луси.

— Не — отсича Хенри.

— Не — съгласявам се аз.

— Онова, от което имаме нужда, е ново начало — заявява Хенри. — Празна плоча. Хайде да я наречем Табула Раза.

— Хайде да я наречем Титания Бяла.

— Бланш, Бланка, Бианка…

— Алба — казвам аз.

— Както в дукесата на Алба ли?

— Алба Детамбъл.

Докато ги изричам, думите се въртят в устата ми.

— Красиво е, има и ямби… — Той разлиства книгата. — „Алба (лат.). — Бял; (провансалски) — зора.“ Хмм.

Хенри става тежко от леглото. Чувам го как тършува из хола, след няколко минути се връща с том първи на „Оксфордски речник на английския език“, с големия речник на „Рандъм Хаус“ и с моята опърпана „Енциклопедия Американа“, книга първа, А — Анархия.

— „Изгревна песен на провансалските поети… в прослава на техните любими“: „Réveilles, a l’aurore, par le cri du guetteur, deux amants qui viennent de passer la nuit ensemble se séparent en maudissant le jour qui vient trop tôt, tel est le thème, non moins invariable que celui de la pastorelle, d’un genre dont le nom est emprunté ou mot alba, qui figure parfois au début de la piece. Et régulièrement à la fin de chaque couplet, oit il forme refrain.“^[3] Колко тъжно. Дай да опитаме „Рандъм Хаус“. Това тук е по-добре. „Бял град върху хълм. Крепост.“ — Той изхвърля от леглото „Рандъм Хаус“ като ненужен баласт и разлиства енциклопедията. — Абелар, Авесалом, айсберг… а, ето, Алба. — Хенри хвърля едно око на статията. — Изчезнал град в Древен Рим. И Дукът на Алба.

Аз въздишам и се обръщам по гръб. Бебето се размърдва. Сигурно спи. Хенри отново се заема да разлиства Оксфордския речник на английския език.

— Амулет. Анапест. Балимез. Бацил. Господи, само какви неща включват напоследък в справочниците.

Той плъзга длан под нощницата ми, прокарва я бавно по издутия ми корем. Бебето рита силно точно където е ръката му, Хенри трепва и ме гледа изумен. Дланите му изследват, намират пътя си в познатия и непознатия терен.

— Колко Детамбъловци можеш да сместиш тук?

— О, има място за още един.

— Алба — проронва тихо Хенри.

— Бял град. Непревземаема крепост на бял хълм.

— Ще й хареса.

Хенри ми смъква бельото. Мята го далеч от леглото и ме гледа.

— Внимателно… — казвам му.

— Много внимателно — съгласява се той, докато се съблича.

Чувствам се огромна, като континент насред море от възглавници и завивки. Хенри се надвесва над мен изотзад, приближава се като изследовател, който очертава с език картата на кожата ми.

— Бавно, бавно…

Уплашена съм.

— Песен, която трубадурите пеят призори — нашепва Хенри, докато прониква в мен.

— На своите любими — отвръщам аз.

Очите ми са затворени и чувам Хенри, сякаш е в съседната стая:

— Ето така… — И после: — Да. Да.