Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (30)

Сънища с бебета

Септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер: Сънувам, че слизам по стълбите към сутерена на баба Абшир. Върху лявата стена още личи дългата следа от сажди, останала от времето, когато онзи гарван влезе в комина, стъпалата са прашни, а перилата, за които се държа, оставят върху дланта ми сиви следи — слизам и влизам в помещението, където като малка ме беше страх и да надзърна. Вътре има широки рафтове с редици и редици буркани: домати и туршия, царевица и цвекло. Изглеждат балсамирани. В един от бурканите има мъничък зародиш на патица. Отварям го внимателно и изливам в ръката си течността заедно с патенцето. То отваря уста да си поеме въздух и повръща.

— Защо ме остави? — пита ме, когато може да говори. — Чаках те.

Сънувам, че двете с майка ми вървим по тиха улица в жилищен квартал и Саут Хейвън. Аз нося бебе. Докато вървим, бебето става все по-тежко и по-тежко, докато накрая едвам го удържам. Обръщам се към мама и й казвам, че не мога да го нося повече, тя го поема с лекота от мен и ние продължаваме нататък. Стигаме при една къща и по късата алея отиваме в задния двор. В двора има два екрана и прожектор за диапозитиви. По градинските столове са насядали хора, които гледат диапозитиви на дървета. Върху всеки екран има половин дърво. Едната половина е лято, другата — зима, те са едно и също дърво, но в различни годишни времена. Бебето се смее и пищи от радост.

Сънувам, че съм застанала на перона на метрото на спирка Седжуик и чакам влака за Кафявата линия. Нося два пазарски плика и след като се вглеждам, виждам, че вътре има опаковки солети и много мъничко мъртвородено бебе с червена коса, увито в найлон.

Сънувам, че съм у нас, в някогашната си стая. Късно през нощта е, стаята е осветена от мъждивата лампичка на аквариума. Внезапно виждам ужасена, че из стъкленицата плува и плува малка животинка, махам бързо капака и вадя с кепчето животинката, която се оказва лалугер с хриле.

— Извинявай — казвам му. — Забравих те.

Лалугерът само ме гледа с укор.

Сънувам, че се качвам по стълбите в „Полска чучулига“. Цялата покъщнина е изнесена, стаите са празни, из слънчевата светлина, която образува по дъбовия паркет златни езерца, се носи прах. Тръгвам по дългия коридор, като надзъртам в спалните, и стигам до моята стая, където сам-сама стои малка дървена люлка. Няма никакъв звук. Дострашава ме да погледна в люлката. На пода в мамината стая са намятани бели чаршафи. В краката ми се червенее капчица кръв, която докосва една гънка на чаршафа и докато я гледам, се разпростира и накрая целият под е покрит с кръв.

 

 

Събота, 23 септември 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер: Живея под водата. Всичко изглежда бавно и далечно. Знам, че там, горе, има свят, озарен от слънце бърз свят, където времето тече като сух пясък в пясъчен часовник, но тук, долу, където съм, въздухът и звукът, и времето, и чувствата са мудни и тегави. Намирам се заедно с това бебе във водолазен звънец, вътре в него сме единствено ние двамата и се опитваме да оцелеем в тази чужда среда, но аз се чувствам много самотна, „Ехо! Там ли си? — Не се връща никакъв отговор. — Мъртъв е“, казвам аз на Еймит. „Не — възразява тя и се усмихва разтревожена, — не, Клер, виж, има пулс.“ Не мога да обясня. Хенри се е надвесил, опитва се да ме храни, да ме разтрие, да ме ободри, докато не започвам да му крещя. Прекосявам двора и отивам в ателието. То прилича на музей, на мавзолей, вътре е пълно мъртвило, няма нищо живо и дишащо, тук няма идеи, има само вещи, вещи, които ме гледат укорно. „Съжалявам“, казвам на празния, гол статив, на сухите котли и калъпи, на недоправените скулптури. „Мъртвородена“, мисля си, докато гледам синята като перуника, обвита в хартия арматура, която през юни изглеждаше толкова обнадеждаващо. Ръцете ми са чисти, меки и розови. Мразя ги. Мразя тази празнота. Мразя това бебе. Не. Не, не го мразя. Просто не мога да го намеря.

Сядам пред статива с молив в ръката и лист бяла хартия отпред. Не идва нищо. Затварям очи и единственото, което ми хрумва, е червено. Затова вземам тубичка акварелна боя, тъмночервен кадмий, и дебела като парцал четка, напълвам едно бурканче с вода и се заемам да покривам листа хартия с червено. То лъщи. Хартията натежава от водата и докато съхне, потъмнява. Гледам я как изсъхва. Мирише на гума арабика. В средата на листа рисувам с черен туш съвсем малко сърце, но не смешните сърца като на Свети Валентин, а вярно като анатомия сърце, мъничко, с формата на кукла, а после и вени, тънки пътни карти на вени, които стигат чак до краищата на хартията и държат сърчицето впримчено като муха в паяжина. „Виж, има пулс.“

Свечерило се е. Изпразвам бурканчето с вода и мия четката. Заключвам ателието, прекосявам двора и влизам през задната врата. Хенри прави сос за спагети. Когато влизам, вдига поглед.

— По-добре ли си? — пита ме.

— По-добре съм — уверявам него и себе си.

 

 

Сряда, 27 септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер: То лежи на леглото. Има кръв, но не е толкова много. То лежи по гръб, опитва се да диша, мъничкият му гръден кош трепери, но е прекалено рано, то се гърчи и от пъпната връв в ритъм с биенето на сърцето струи кръв. Заставам на колене до леглото и го вдигам, вдигам мъничкото си момченце, а то се мята като току-що уловена рибка, която се дави във въздуха. Държа го много нежно, но то не знае, че съм тук и го държа, хлъзгаво е и кожата му е почти въображаема, а очите му са затворени и на мен ми се иска неистово да му направя дишане уста в уста, да повикам „Бърза помощ“ и „О, не си отивай, докато не те види Хенри!“, но от устата му заедно с въздуха излиза и течност — мъничко морско същество, което диша вода, — после то отваря широко уста и аз виждам направо през него, и ръцете ми са празни, и него го няма, няма го.

Не знам откога, минава време. Стоя на колене. И както стоя на колене, се моля. „Мили боже. Мили боже. Мили боже.“ Бебето се размърдва в утробата ми. „Кротувай. Скрий се.“

Събуждам се в болницата. Хенри е там. Бебето е мъртво.