Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (29)

Шест

Събота, 3 юни, 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер: Седя на масата в кухнята, разлиствам разсеяно „Чикаго Трибюн“ и гледам как Хенри разопакова покупките. Пликовете от кафява амбалажна хартия са наслагани в равна редица върху плота и Хенри вади като фокусник от тях кетчуп, пиле, сирене гауда. Аз продължавам да си чакам зайчето и копринените шалчета. Вместо тях виждам гъби, шарен зрял боб, бяло сирене, маруля, ананас, обезмаслено мляко, кафе, репички, ряпа, червена и бяла, овесени ядки, масло, извара, ръжен хляб, майонеза, яйца, самобръсначки, дезодорант, ябълки, кисело мляко, франзели, скариди, сметана, сос за марината, замразен портокалов сок, моркови, презервативи, картофи… презервативи ли? Ставам, отивам при покупките, взимам кутийката и я разклащам пред лицето на Хенри.

— Да не си хванал любовница?

Той ме гледа предизвикателно, докато рови нещо из фризера.

— Не, всъщност бях осенен от блага вест. Тъкмо стоях при рафта с пастата за зъби, когато я получих. Искаш ли да чуеш?

— Не.

Хенри се изправя и се обръща към мен. Изражението му е като въздишка.

— Нека си го признаем: не можем да продължаваме и занапред с опитите да имаме деца.

Предател.

— Разбрахме се…

— Да продължим. Според мен пет спонтанни аборта са достатъчни. Опитахме.

— Не. В смисъл… защо да не опитаме още веднъж?

Мъча се в гласа ми да няма молба и гневът, надигнал се в гърлото ми, да не се излее и в думите, които изричам.

Хенри заобикаля плота, застава пред мен, но не ме докосва, знае, че не може да го направи.

— Клер. Още един спонтанен аборт ще те погуби, нямам намерение и занапред да правя нещо, което накрая ще те убие. Пет бременности. Знам, че искаш да опиташ още веднъж, но не мога. Не издържам вече, Клер. Съжалявам.

Излизам през задната врата и заставам на слънцето, при лехите с ягоди. Сега, в късния следобед, децата ни, мъртви и увити в копринена оризова хартия, са положени в мънички дървени ковчези на сянка, при розите. Усещам върху кожата прежурящото слънце и треперя за тях, на хладно в градината в този мек юнски ден. „Помощ — казвам наум на бъдещото ни дете. — Той не знае, не мога да му кажа. Идвай по-бързо.“

 

 

Петък, 9 юни 2000 година — 19 ноември 1986 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 15)

Хенри: 8:45 часът сутринта е, петък, и аз седя в чакалнята на някой си доктор Робърт Гонзалес. Клер не знае, че съм тук. Решил съм да си направя вазектомия.

Кабинетът на доктор Гонзалес е на Шеридан Роуд, недалеч от Дайвърси, в лъскав медицински център точно срещу оранжериите в парка Линкълн. Чакалнята е обзаведена в оттенъци на кафявото и гористозеленото, има много ламперия и гравюри в рамки на победителите от конни надбягвания, провеждани през осемдесетте години на деветнайсети век. Чувствам се така, сякаш трябва да съм облечен в смокинг и да стискам между зъбите си дебела пура.

Милата жена в „Планирано родителство“ ме увери с благ, обучен глас, че изобщо нямало да боли. Тук с мен седят още петима мъже. Питам се дали и те ще се клъцнат, или просто имат проблеми с простатата. Някои може би са като мен, седят тук и чакат да сложат край на попрището си на възможни бащи. Изпитвам известна съпричастност към тези непознати мъже: всички ние седим заедно тук, в тази кафява стая от дърво и кожа, в тази сива утрин, и чакаме да влезем в кабинета и да си смъкнем гащите. Има един грохнал старец, седи с ръце върху бастуна, на който се е облегнал, и със затворени очи зад очилата с дебели стъкла, увеличаващи клепачите му. Той едва ли е тук, за да го скопят. Тийнейджърът, който прелиства стария брой на „Ескуайър“, се прави на непукист. Затварям очи и си представям, че съм в бар и барманката е с гръб към мен, за да ми налее качествено малцово уиски с малко хладка вода вътре. Може би е английска кръчма. Да, това ще обясни обзавеждането. Мъжът отляво кашля силно, с онези кашлици, които направо разкъсват белите дробове, и когато отварям очи, пак си седя в чакалнята на лекаря. Поглеждам крадешком часовника на мъжа вдясно един от онези огромни часовници като за спортисти, с които можеш като с хронометър да засечеш времето на някой спринтьор или да се свържеш с командния пункт. Сега е 9:58. Часът ми е след две минути. Но лекарят очевидно закъснява. Медицинската сестра се провиква:

— Господин Листън!

Тийнейджърът става рязко и влиза през дебелата тапицирана врата в кабинета. Останалите се споглеждаме бегло, сякаш сме в метрото и някой се опитва да ни пробута евтини джунджурии.

Вцепенен съм от напрежението и си напомням, че ще направя нещо необходимо и полезно. Не съм предател. Не съм предател. Спасявам Клер от ужаса и болката. Тя няма да разбере. Няма да ме боли. Е, може и да ме заболи мъничко. Някой ден ще кажа на Клер и тя ще проумее, че съм бил длъжен да го направя. Опитали сме. Не съм имал друг избор. Не съм предател. И да ме заболи, си струва. Правя го, защото обичам Клер. Представям си я как седи в леглото ни, цялата в кръв, и ридае, и ми призлява.

— Господин Детамбъл.

Изправям се и наистина ми прилошава. Краката ми се подкосяват. Вие ми се свят, превивам се о две и повръщам, вече съм на четири крака, земята е студена и е покрита с остра мъртва трева. В стомаха ми няма нищо, плюя храчки. Студено е. Вдигам очи. На поляната съм, на Ливадата. Дърветата са голи, небето е покрито с плоски облаци, наближава равният мрак. Аз съм сам.

Ставам и намирам кашона с дрехите. Не след дълго вече съм облечен в тениска на „Ганг ъф Фор“, в пуловер и джинси, на краката съм с дебели чорапи и черни кубинки, отгоре съм с черно вълнено яке и с големи ръкавици с един пръст в бебешко синьо. Някой е прегризал дупка в кашона и си е свил вътре гнездо. От дрехите личи, че сме в средата на осемдесетте години. Клер е някъде на петнайсет-шестнайсет години. Чудя се дали да се помотая и да я почакам, или просто да си тръгна. Не знам дали точно сега ще намеря сили да се изправя пред младежката й жизненост. Обръщам се и тръгвам към овощната градина.

Явно е краят на ноември. Ливадата е кафява и шумоли от вятъра. Гарваните си оспорват обрулените от дърветата ябълки в края на градината. Точно когато отивам при тях, чувам, че някой диша запъхтяно и тича зад мен. Обръщам се, Клер е.

— Хенри…

Тя едвам си поема въздух, говори така, сякаш има хрема. Оставям я да постои и да си почине. Не мога да говоря с нея. Тя стои, диша тежко и дъхът й образува отпред бели валма, косата й е яркочервена на фона на сивото и кафявото, кожата й е розова и бяла.

Обръщам се и влизам в овощната градина.

— Хенри… — Клер тръгва след мен, хваща ме за ръката. — Какво? Какво съм направила? Защо не ми говориш?

О, боже!

— Опитах се да направя нещо за теб, нещо важно, но не се получи. Притесних се и се озовах тук.

— Какво се опита да направиш?

— Не мога да ти кажа. В настоящето дори не смятах да ти споменавам. Нямаше да ти хареса.

— Защо тогава си искал да го направиш?

Клер трепери на вятъра.

— Това беше единственият начин. Ти не искаше и да чуеш. Реших, че ако го направя, ще спрем да се караме.

Въздишам. Ще опитам отново, ако се налага, ще опитам и трети път.

— Защо се караме?

Клер ме гледа напрегнато и тревожно. Има хрема.

— Настинала ли си?

— Да. Защо се караме?

— Всичко започна, когато на прием в посолството жената на твоя посланик удари шамар на любовницата на моя министър-председател. Това се отрази на цената на овесените ядки, което доведе до голяма безработица и бунтове…

— Хенри.

— Да.

— Поне веднъж, поне веднъж ще престанеш ли да ми се подиграваш и ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не мога.

Клер ме удря с все сила през лицето — явно не се е сдържала. Отстъпвам назад изненадан, доволен.

— Удари ме още веднъж.

Тя е объркана, клати глава.

— Моля те, Клер.

— Няма пък. Защо ме молиш да те ударя? Аз исках да те заболи.

— Аз пък искам да направиш така, че да ме заболи. Моля те.

Подлагам глава.

— Какво ти става?

— Всичко е ужасно, а аз не го усещам.

— Кое е ужасно? Какво става?

— Не питай.

Клер идва много близо до мен и ме хваща за ръката. Издърпва смешната синя ръкавица, допира дланта ми до устата си и ме захапва. Болката е непоносима. Клер ме пуска и аз си поглеждам ръката. Около ухапаното бавно, на мънички капки се стича кръв. Сигурно ще получа отравяне на кръвта, но сега не ми пука.

— Кажи ми.

Лицето й е на сантиметри от моето. Целувам я много грубо. Тя се дърпа. Пускам я и Клер ми обръща гръб.

— Не беше много приятно — казва ми едва чуто.

Какво ме прихваща! На петнайсет години Клер не е същият човек, който ме изтезава от месеци, който отказва да се примири и иска дете, като ни излага на риска на смъртта и на отчаянието и превръща любенето в бойно поле, осеяно с труповете на деца. Отпускам длани върху раменете й.

— Извинявай. Ужасно съжалявам, Клер, ти нямаш никаква вина.

Тя се обръща. Плаче, лицето й е подпухнало. Като по чудо откривам в джоба на якето хартиена кърпичка. Бърша лицето й, а тя взима кърпичката и се изсеква.

— Никога досега не си ме целувал.

О, не! Лицето ми сигурно е смешно, защото Клер прихва. Не мога да повярвам. Какъв малоумник съм.

— О, Клер. Просто… забрави за случилото се, чу ли? Заличи го. Това не е ставало никога. Ела насам. Направи две крачки, чу ли! Клер!

Тя пристъпва плахо към мен. Прегръщам я, гледам я. Очите й са зачервени, носът й е подпухнал, очевидно я мъчи ужасна хрема. Слагам длани върху ушите й и наклонявам главата й назад, после я целувам и се опитвам да й предам сърцето си — да го пази, в случай че го изгубя.

 

 

Петък, 9 юни 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер: Цяла вечер Хенри е ужасно притихнал, разсеян и умислен. Докато вечеряхме, сякаш претърсваше наум въображаемо хранилище с надеждата да открие книга, която е чел примерно през 1942 година. Освен това дясната му ръка е превързана. След вечеря влезе в спалнята и легна така, че главата му да виси от долния край на леглото, а краката му да са на възглавницата ми. Отидох в ателието, измих калъпите и рамките, с които правя хартия, изпих си кафето, но не ми беше приятно, защото не проумявах какво мъчи Хенри. Накрая се връщам в къщата. Той пак си лежи в същото положение. На тъмно.

Лягам на пода. Докато се протягам, гърбът ми пука силно.

— Клер!

— Мммм?

— Помниш ли първия път, когато те целунах?

— Много ярко.

— Извинявай.

Хенри се претъркулва. Аз изгарям от любопитство.

— Защо беше толкова разстроен? Беше се опитал да направиш нещо, но не се беше получило и ми каза, че на мен няма да ми хареса. Какво?

— Как помниш всичко това?

— Аз съм пословичното слонче. Сега ще ми кажеш ли?

— Не.

— Ако се опитам да позная, ще ми кажеш ли?

— Вероятно не.

— Защо?

— Защото съм капнал от умора и тази вечер не искам да се караме.

И аз не искам да се караме. Харесва ми да си лежа тук на пода. Студено е, но пък си е устойчиво.

— Ходил си да си правиш вазектомия.

Хенри мълчи. Мълчи толкова дълго, че ми иде да сложа пред устата му огледалце, за да видя дали диша. Накрая:

— Откъде разбра?

— Не съм разбрала. Страхувах се да не е това. И сутринта видях, че си си записал час при лекаря.

— Изгорих листа.

— Видях отпечатъка върху листа отдолу.

Хенри стене.

— Добре, Шерлок. Спипа ме.

Продължаваме да лежим мирно и кротко в мрака.

— Не се отказвай.

— Да не се отказвам от какво?

— Направи си вазектомия. Щом толкова се налага.

Хенри се претъркулва още веднъж и ме гледа. Единственото, което виждам, е черната му глава на фона на черния таван.

— Не ми крещиш.

— Не. И аз вече не издържам. Предавам се. Ти печелиш, преставаме с опитите да имаме дете.

— Не бих го описал точно като победа. Просто ми се стори… нужно.

— Както и да е.

Хенри слиза от леглото и сяда при мен на пода.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Той ме целува. Представям си мрачния ноемврийски ден през 1986 година, откъдето Хенри току-що е дошъл, вятъра, топлината на тялото му в студената овощна градина. След малко за пръв път от доста месеци се любим, без да се притесняваме за последиците.

Хенри е хванал настинката ми отпреди шестнайсет години. Четири седмици по-късно наистина си прави вазектомия, а аз установявам, че съм бременна за шести път.