Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (28)

Пет

Четвъртък, 11 май 2000 година

(Хенри е на 39 години, Клер — на 28)

Хенри: В края на пролетта на 2000 година вървя по Кларк Стрийт. В това няма нищо забележително. Вечерта в Андърсънвил е топла и хубава, всички младежи в крак с модата са насядали по малките маси в „Копис“ и пият айскафе или на средните като размери маси в „Реза“ и ядат кускус, или просто се разхождат, без да обръщат внимание на дрънкулките по шведските магазини, и се прехласват взаимно по кучетата си. През 2002 година би трябвало да съм на работа, но карай. Май пак ще се наложи Мат да ме спасява на следобедната лекция. Казвам си, че трябва да го черпя една вечеря.

Както се разхождам безцелно, най-неочаквано виждам на отсрещния тротоар Клер. Стои пред „Джордж“, магазин за модно облекло, и разглежда изложените на витрината бебешки дрешки. Дори гърбът й е тъжен, дори раменете й стенат от копнеж. Докато я гледам, тя долепя чело до витрината и стои унило. Прекосявам улицата, като се разминавам на косъм с един пикап и едно волво, и заставам зад Клер. Тя се стряска, вдига очи и вижда отражението ми в стъклото.

— А, ти ли си! — казва и се обръща. — Мислех, че си на кино с Гомес.

Сякаш се оправдава, изглежда някак гузна, все едно съм я хванал да върши нещо незаконно.

— Може и да съм на кино. Но всъщност би трябвало да съм на работа. През 2002 година.

Клер се усмихва. Изглежда уморена, аз прехвърлям наум датите и си давам сметка, че петият ни спонтанен аборт е бил само преди три седмици. Двоумя се, после я прегръщам и за мое облекчение тя се отпуска в ръцете ми и обронва глава върху рамото ми.

— Как си? — питам я.

— Ужасно — проронва едва чуто Клер. — Уморена. — Аз си спомням. Седмици наред тя не ставаше от леглото. — Отказвам се, Хенри. — Наблюдава ме, опитва се да види как ще реагирам и да съпостави намерението си с онова, което знам. — Предавам се. Няма да се получи.

Има ли нещо, което да ме спре да й дам онова, от което тя има нужда? Не се сещам и за една-единствена причина да не й кажа. Стоя и умувам дали има нещо, заради което да не й съобщя. Единственото, което си спомням, е нейната убеденост, която сега ще създам.

— Не се отказвай, Клер.

— Какво?

— Продължавай с опитите. В моето настояще имаме бебе.

Клер затваря очи, прошепва:

— Благодаря ти. — Не знам на кого говори, дали на мен или на Бога. Не е важно. — Благодаря ти — повтаря Клер и ме поглежда, говори ми, а аз се чувствам като ангел в някаква налудничава разновидност на Благовещението.

Навеждам се и я целувам, усещам как тя е преизпълнена от решимост, радост, целеустременост. Спомням си мъничката главица с черна коса, подала се между краката й, и се изумявам как този миг сътворява чудото и обратното. Благодаря ти. Благодаря ти.

— Ти знаеше ли? — пита ме Клер.

— Не. — Тя е разочарована. — Не само че не знаех, но направих всичко възможно да ти попреча да забременееш отново.

— Страхотно. — Клер се смее. — Значи, каквото и да се случи, трябва да си мълча и да оставя нещата да се развиват от само себе си.

— Да.

Клер ми се усмихва радостно, аз също й се усмихвам. Да оставим нещата да се развиват от само себе си.