Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (27)

Четири

Сряда, 21 юли 1999 година — 8 септември 1998 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: Лежим на леглото. Клер се е свила на своята си страна с гръб към мен, а аз съм се сгушил до нея с лице към гърба й. Часът е около два след полунощ и ние току-що сме изключили осветлението след дълго и безсмислено обсъждане на възпроизводителните ни неволи. Сега съм се притиснал до Клер с ръка върху дясната й гърда и се опитвам да разбера дали сме заедно в това или съм бил изоставен.

— Клер — казвам тихо във врата й.

— Ммм?

— Хайде да си осиновим дете.

Мисля за това от седмици, от месеци. Струва ми се блестящо като изход от положението: ще си имаме бебе. То ще бъде здраво. Клер ще бъде здрава. Ние ще бъдем щастливи. Това е очевидният отговор.

Клер казва:

— Но няма да е истинско. Ще се преструваме.

Тя сяда в леглото с лице към мен, аз също сядам.

— Бебето ще бъде истинско и ще бъде наше. Защо пък да се преструваме?

— До гуша ми дойде да се преструвам. Преструваме се през цялото време. Наистина не искам да го правя повече.

— Не се преструваме през цялото време. Какво говориш?

— Преструваме се, че сме нормални хора с нормален живот! Аз се преструвам, че нямам нищо против вечно да изчезваш един бог знае къде. Ти се преструваш, че всичко е наред дори когато се разминаваш на косъм със смъртта, а Кендрик не знае какво да прави! Аз се преструвам, че не ми пука, когато бебетата ни умират…

Тя ридае, превита о две, лицето й е забулено от косата — сребърна завеса, която го е покрила.

Уморен съм да плача. Уморен съм да гледам как Клер плаче. Безпомощен съм пред сълзите й, не мога да сторя нищо, за да променя това.

— Клер…

Пресягам се, за да я докосна, да я утеша, да утеша себе си, а тя ме избутва. Ставам от леглото и грабвам дрехите си. Обличам се в банята. Вземам ключовете на Клер от дамската й чанта и си обувам обувките. Клер се появява в коридора.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Хенри…

Излизам и затръшвам вратата. Приятно ми е да съм навън. Не се сещам къде е колата. После я виждам при отсрещния тротоар. Отивам и се качвам.

Първоначално смятах да спя в колата, но сега, след като седя вътре, ми хрумва да отида някъде. На плажа: ще отида на плажа. Знам, че е ужасно и не бива да шофирам. Уморен съм, разстроен съм, това си е жива лудост, но просто ми се шофира. Улиците са безлюдни. Паля колата. Тя ревва и се съживява. Отнема ми към минута да изляза от мястото, където е спряна. Виждам лицето на Клер на предния прозорец. Нека се тревожи. Този път както никога не ми пука.

Подкарвам по Ейнзли към Линкълн, завивам към Уестърн и поемам на запад. От доста време не съм излизал сам посред нощ в настоящето, вече не помня и кога за последно съм карал кола, ако наистина не е било абсолютно наложително. Приятно е. Профучавам покрай гробища „Роузхил“ и по дългия коридор автосалони. Включвам радиото, свири Колтрейн, затова надувам звука и смъквам прозореца. Шумът, вятърът, разведряващо повтарящите се светофари и улични лампи ми вдъхват спокойствие, действат ми като упойка и не след дълго аз забравям защо съм излязъл и съм тук. При границата с Евънстън прехвърлям Ридж и после по Демпстър отивам при езерото. Спирам недалеч от лагуната, оставям ключовете върху светлинното табло, слизам от колата и тръгвам пеш. Прохладно и много тихо е. Отивам на кея и заставам в края му, откъдето поглеждам покрай брега Чикаго, който примигва с хиляди светлинки под оранжевото и мораво небе.

Ужасно уморен съм. Уморен съм да мисля за смъртта. Уморен съм от секса като средство за постигане на някаква цел. Уплашен съм къде ще свърши всичко това. Не знам кога ще рухна под напрежението, на което ме подлага Клер.

Какво представляват тези зародиши, тези ембриони и групи клетки, които постоянно създаваме и после губим? Какво в тях е чак толкова важно, че да излагаме на опасност живота на Клер, да вливаме отчаяние във всеки ден? Природата ни казва да се откажем, Природата казва: Хенри, твоят организъм е страшно прецакан и не искаме да произвеждаме друг като него. И аз съм готов да се примиря.

Никога не съм се виждал в бъдещето с дете. Прекарал съм доста време с по-малкото си Аз, прекарал съм доста време и с Клер като дете, но не чувствам, че животът ми е непълен без мое дете. Никое от бъдещите ми Аз не ме е насърчавало да упорствам в тази насока. Всъщност преди няколко седмици не издържах и попитах — натъкнах се в хранилището на „Нюбъри“ на самия себе си, на себе си от 2004 година. „Ще имаме ли някога дете?“, попитах. Моят Аз само се усмихна и сви рамене. „Съжалявам, но просто трябва да го изживееш“, отвърна той самодоволно и състрадателно. „О, господи, кажи ми, де! — подвикнах аз точно когато той вдигна ръка и изчезна. — Тъпанар“, казах на висок глас, а Изабел надникна през обезопасената врата и ме попита защо съм се развикал така и толкова ли не знам, че от хранилището се чува в читалнята.

Просто не виждам изход. Клер е като обсебена. Еймит Монтагю я насърчава с разкази за чудотворно появили се деца, тъпче я с витамини, което ми напомня „Бебето на Розмари“^[1]. Дали да не обявя стачка? Точно така, сексуална стачка. Смея се сам на себе си. Смехът ми е погълнат от вълните, които се плискат тихо о кея. И да обявя, все тая. До няколко дни ще бия отбой.

Боли ме глава. Опитвам се да не обръщам внимание, знам, че е от умора. Питам се дали ще мога да поспя на плажа, без да ме безпокоят. Нощта е хубава. Точно в този миг съм стреснат от мощен лъч светлина, който се плъзва по кея и ме удря в лицето, и изведнъж съм в кухнята на Кими, лежа по гръб под масата й, обкръжен от краката на столовете. Кими седи на един от столовете и надзърта под масата. Левият ми хълбок опира в обувките й.

— Здрасти, приятелко! — казвам изнемощяло.

Усещам, че всеки момент ще изгубя съзнание.

— Заради теб, приятелю, ще взема да получа сърдечен удар — отвръща Кими. Подритва ме с крак. — Излизай оттам и облечи нещо.

Претъркулвам се, излизам изпод масата и заставам на колене. После се свивам на кълбо върху линолеума и за миг лежа така, за да се поокопитя и да се преборя с гаденето.

— Хенри… добре ли си? — Кими се надвесва над мен. — Искаш ли нещо за ядене? Малко супа? Сготвила съм зеленчукова… Кафе? — Аз клатя глава. — Искаш ли да полегнеш на канапето? Болен ли си?

— Не, Кими, всичко е наред, ей сега ще се оправя.

Успявам криво-ляво да застана на колене, после и да се изправя.

Отивам със залитане в спалнята и отварям гардероба на господин Ким, който е почти празен, ако не броим няколкото чифта старателно изгладени джинси с най-различни размери, от малки, като за момче, до големи, като за възрастен, и снежнобелите ризи, малкото ми съкровище от дрехи, което стои тук и ме чака. Вече облечен се връщам в кухнята, надвесвам се над Кими и я целувам по бузата.

— Коя дата сме днес?

— 8 септември 1998 година. А ти от кое време идваш?

— От юли догодина.

Сядаме на масата. Кими решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

— Как е през юли догодина?

— Лятото е много хладно, градината ти е прекрасна. Цените на всички акции във високите технологии падат. През януари да продадеш акциите си в „Апъл“, чу ли?

Тя си записва на късче плик от амбалажна хартия.

— Добре. Ами ти? Ти какво правиш? Как е Клер? Още ли нямате дете?

— Всъщност съм гладен. Ще ми сипеш ли от супата, за която ми спомена?

Кими става тежко от стола и отваря хладилника. Изважда тенджерка и започва да сипва в нея от супата.

— Не ми отговори на въпроса.

— Няма новини, Кими. Няма дете. Ние с Клер се караме почти непрекъснато за това. Много те моля, не започвай и ти.

Кими е застанала с гръб към мен. Разбърква бързо супата на печката. Гърбът й излъчва скръб.

— Аз не започвам нищо, само питам, разбра ли? Интересувам се.

Няколко минути не казваме нищо. Звукът от лъжицата, която дращи по дъното на тенджерката, вече ме дразни. Сещам се за Клер и как ме е гледала от прозореца, докато съм потеглял.

— Ей, Кими.

— Ей, Хенри.

— Защо вие с господин Ким нямате деца?

Дълго мълчание. После:

— Как да не сме имали деца. Имахме.

— Така ли?

Тя излива димящата супа в една от купичките с Мики Маус, които обичах като малък. Сяда и прокарва длани по косата си, приглажда белите кичури, отскубнали се от малкия кок на тила й. Поглежда ме.

— Яж си супата. Идвам ей сега.

Става и излиза от кухнята, чувам я как върви по найлона, с който е застлан мокетът в коридора. Гребвам си от супата. Почти съм я изял, когато Кими се появява отново.

— Ето. Това е Мин. Моето момиченце.

Снимката е черно-бяла и доста неясна. На нея едно мъничко момиченце на около пет-шест години стои пред къщата на госпожа Ким, пред тази къща, къщата, където съм израсъл аз. Облечено е в униформа на католическо училище, усмихва се и държи чадър.

— Това е първият й училищен ден. Толкова е щастлива, толкова уплашена!

Разглеждам снимката. Страх ме е да попитам. Вдигам очи. Кими гледа през прозореца отвъд реката.

— Какво се е случило?

— О! Тя умря. Още преди ти да се родиш. Имаше левкемия, умря.

Изведнъж си спомням.

— Обичаше ли да седи на люлеещия се стол отзад в градината? В червена рокличка?

Госпожа Ким ме гледа стреснато.

— Виждал ли си я?

— Струва ми се, че да. Преди много време. Когато бях на около седем години. Стоях съвсем гол на стъпалата за реката и тя ми каза да не съм идвал в градината й, а аз й отговорих, че това е моята градина, но тя не ми повярва. Не разбирах за какво става въпрос. — Смея се. — Каза ми, че ако не съм се махнел, майка й щяла да ме напляска.

Кими също се смее през сълзи.

— Беше много сладка, нали?

— Да, беше надрасла възрастта си.

Кими се усмихва.

— Да, Мин си беше доста отракана. Баща й я наричаше Госпожица Устатница. Обичаше я много.

Кими се извръща и бърше скришом очите си. Помня господин Ким като мълчалив човек, все седеше във фотьойла и гледаше спорта по телевизията.

— Коя година е раждана Мин?

— 1949. Почина през 1956. Странно, сега щеше да е жена на средна възраст със свои си деца. Щеше да е на четирийсет и девет години. Децата й щяха да са студенти, а може би щяха вече да са завършили.

Кими ме поглежда, аз също я гледам.

— Опитваме, Кими. Опитваме всичко, за което се сетим.

— Не съм казала нищо.

— Ъхъ.

Кими мига срещу мен, все едно е Луиз Брукс^[2].

— Ей, приятелю, нещо се запънах с кръстословицата. Девет отвесно, започва с „к“…

 

 

Клер: Гледам как водолазите от полицията влизат в езеро Мичиган. Облачно е и още от сутринта е много горещо. Стоя на кея на Демпстър Стрийт. Има пет пожарни, три линейки и седем полицейски автомобила, спрели са на Шеридан Роуд с мигащи светлини и включени буркани. Пристигнали са седемнайсет пожарникари и шестима лекари и санитари. А също четиринайсет полицаи и една полицайка, ниска, дебела бяла жена, чиято глава сякаш смачкана от фуражката, и която все ми повтаря някакви тъпотии, за да ме успокои, докато накрая направо ми иде да я бутна от кея. Държа дрехите на Хенри. Пет часът сутринта е. Изсипали са се и двайсет и един репортери, някои от телевизията с подвижни станции, микрофони и оператори, други от печатни издания с фотографи. В периферията на екшъна е застанала възрастна двойка, която, без да се натрапва, не крие любопитството си. Опитвам се да не мисля за разказа на полицая как Хенри е скочил от края на кея, хванат от прожектора на полицейския автомобил. Опитвам се да не мисля.

На кея се появяват още двама полицаи. Те се съвещават нещо с колегите си, които вече са тук, после единият от тях, по-възрастният, се откъсва от групичката и тръгва към мен. Има тънки старовремски мустаци със засукани нагоре краища. Представя се като капитан Майкълс и ме пита дали се сещам за причина мъжът ми да реши да посегне на живота си.

— Всъщност, капитане, не мисля, че е посегнал на живота си. Много добър плувец е, вероятно просто е излязъл да поплува до… Уилмет например… — махам аз най-общо на север. — Всеки момент ще се върне…

Капитанът явно не ми вярва.

— Навик ли му е да плува посред нощ?

— Страда от безсъние.

— Скарали ли сте се? Да не е бил разстроен?

— Не — лъжа аз. — Разбира се, че не сме се карали. — Гледам към водата. Сигурна съм, че не звуча особено убедително. — Заспала съм, той, изглежда, е решил да излезе да поплува и не е искал да ме буди.

— Оставил ли е бележка?

— Не. — Точно когато умувам какво по-правдоподобно обяснение да дам, чувам, че водата при брега се плиска. Алилуя. Тъкмо навреме. — Ето го!

Хенри понечва да се изправи във водата, чува вика ми, пак се гмурва и започва да плува към кея.

— Клер. Какво става?

Заставам на колене на кея. Хенри изглежда уморен и премръзнал. Говоря тихо.

— Решили са, че си се удавил. Един от тях те е видял да се хвърляш от кея. От два часа търсят трупа ти.

Хенри изглежда притеснен, но и развеселен. Готов е да се заяжда с полицаите, които са се струпали около мен и без да казват нищо, гледат надолу към него.

— Вие Хенри Детамбъл ли сте? — пита капитанът.

— Да. Нали нямате нищо против да изляза от водата?

Всички го следваме към брега — той плува, а ние останалите, вървим до него по кея. Хенри излиза от водата и застава на брега — прилича на мокър плъх. Подавам му ризата и той се подсушава с нея. Облича останалите дрехи и стои спокойно — чака полицаите да решат какво да правят с него. Иде ми да го целуна и после да го убия. Или обратното. Хенри ме прегръща. Влажен и лепкав е. Притискам се до него, за да ми стане по-хладно, а той се притиска до мен, за да му стане по-топло. Полицаите го разпитват. Хенри отговаря учтиво. Тук има хора от участъка в Евънстън, а също няколко от участъка в Мортън Гроув и Скоукай, дошли колкото да позяпат. Ако бяха от чикагската полиция, щяха да познаят Хенри и да го задържат.

— Защо не се подчинихте, когато полицаят ви нареди да излезете от водата?

— Бях с тапи за уши, капитане.

— С тапи за уши ли?

— За да не ми влиза вода в ушите. — Хенри бърника дълго в джобовете си. — Не знам къде са се дянали. Когато плувам, винаги съм с тапи за уши.

— Защо плувате в три след полунощ?

— Не можех да заспя.

И така нататък. Хенри лъже най-безочливо и преиначава фактите, за да се вместят в твърденията му. Накрая полицаите му съставят от немай-къде акт, че плува по време, когато плажът официално е затворен. Глобата е петстотин долара. Когато ни пускат, ние тръгваме към колата и около нас се скупчват репортерите, фотографите и телевизионните камери. Без коментар. Просто съм дошъл да поплувам. Много ви моля, наистина предпочитаме да не ни снимате. Щрак. Най-после се добираме до колата, която си стои сам-сама с ключовете върху таблото на Шеридан Роуд. Паля и смъквам прозореца. Полицаите, репортерите и възрастната двойка стоят на тревата и ни зяпат. Ние не се поглеждаме.

— Клер.

— Хенри.

— Съжалявам.

— Аз също.

Той ме поглежда, докосва ме по ръката върху волана. Без да казваме нищо, потегляме към нас.

 

 

Петък, 14 януари 2000 година

(Клер е на 28 години, Хенри — на 36)

Клер: Кендрик ни повежда през лабиринт от застлани с мокет звукоизолирани коридори към заседателната зала. Тя е без прозорци, вътре има само син мокет и дълга, полирана черна маса, заобиколена от тапицирани въртящи се столове. Има и бяла дъска и няколко маркера, часовник над вратата и кафеник с чаши, сметана и захар отстрани. Ние с Кендрик сядаме на масата, но Хенри снове напред-назад из стаята. Кендрик сваля очилата и разтрива с пръсти малкия си нос отстрани. Вратата се отваря и някакъв младеж с вид на латиноамериканец и с хирургическа престилка вкарва количка на колелца. На нея има клетка, покрита с парче плат.

— Къде я искате? — пита младежът и Кендрик отговаря:

— Оставете, ако обичате, цялата количка.

Мъжът свива рамене и си тръгва. Кендрик отива при вратата и намалява осветлението, помещението потъва в сумрак. Почти не виждам Хенри, който е застанал до клетката. Кендрик отива при него и без да казва нищо, маха парчето плат.

Откъм клетката ме лъхва миризмата на кедър. Изправям се и насочвам поглед натам. Не виждам нищо друго, освен картонче, каквото има в средата на ролките тоалетна хартия, купички за храна, бутилка вода, колело, в каквото тичат гризачите, и грапави кедрови стърготини. Кендрик отваря капака на клетката, бръква вътре и вади нещо малко и бяло. Ние с Хенри се надвесваме и се взираме в мишлето, което мига върху дланта на Кендрик. Той вади от джоба си мъничко фенерче, включва го и го насочва към мишката. Тя настръхва и после изчезва.

— Ах! — възкликвам аз.

Кендрик отново покрива клетката с кърпата и включва осветлението.

— Ще излезе в следващия брой на „Нейчър“ — обяснява с усмивка той. — Уводната статия.

— Поздравления — казва Хенри. Поглежда към часовника. — Колко време ги няма? И Къде ходят?

Кендрик маха с ръка към кафеника и ние и двамата кимаме.

— Няма ги около десетина минути — отвръща той и докато говори, налива три чаши кафе и ни дава по една. — Ходят в лабораторията за животни в сутерена, където са се родили. И в двете посоки не могат да се задържат повече от няколко минути.

Хенри кима.

— Щом поотраснат, ще отсъстват по-дълго.

— Да, засега това се потвърждава.

— Как го постигнахте? — питам аз Кендрик.

Още не мога да повярвам, че е успял.

Кендрик духа кафето и отпива, прави физиономия. Кафето е горчиво и аз слагам в моето захар.

— Помогна ни това, че в „Селера“ секвенционираха целия геном на мишките. Така разбрахме къде да търсим четирите гена, към които са насочени усилията ни. Но щяхме да се справим и без това. Започнахме с клониране на вашите гени, после с ензими обособихме повредените участъци в ДНК. Взехме тези парчета и на четвъртия етап на деленето на клетката ги присадихме в зародиш на мишка. Това беше лесната част.

Хенри вдига вежди.

— Да, разбира се. Ние с Клер го правим непрекъснато в кухнята. А коя беше трудната част?

Той сяда върху масата и слага кафето до себе си. Чувам как колелото в клетката поскърцва. Кендрик ме поглежда.

— Трудната част беше да накараме мишките майки да износят плода докрай. Те постоянно умираха от тежки кръвоизливи.

Хенри е страшно разтревожен.

— Майките мишки са умирали ли?

Кендрик кима.

— Майките умираха, бебетата също. Не можехме да разберем причината, затова започнахме да ги наблюдаваме денонощно и установихме какво се случва. Зародишите напускаха утробата на майката, за да пътешестват, после отново влизаха в нея, а майките получаваха вътрешни кръвоизливи и умираха. Или просто изхвърляха до десет дни плода. Бяхме се отчаяли.

Ние с Хенри се споглеждаме и извръщаме очи.

— Можем да потвърдим, че е така — казвам аз на Кендрик.

— Дааа — отвръща той. — Ние обаче намерихме изход.

— Какъв? — наостря уши Хенри.

— Решихме, че вероятно се дължи на реакция на имунната система. Нещо в зародишите на мишките беше толкова чуждо на имунната система на майките, че тя се бореше с тях, все едно са вирус. Затова потиснахме имунната система на майките и всичко се получи като с вълшебна пръчка.

Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Като с вълшебна пръчка.

Най-неочаквано Кендрик се навежда и сграбчва нещо от пода.

— Пипнах ли те! — възкликва той и показва мишката в долепените си длани.

— Браво! — казва Хенри. — И сега какво?

— Генно лечение — уточнява Кендрик. — Лекарства. — Той свива рамене. — Можем да го направим, но и досега не знаем как точно се получава. И защо. Опитваме се да разберем именно това.

Той подава мишката на Хенри. Хенри допира длани и Кендрик изсипва животинката в тях. Хенри я разглежда любопитно.

— Има татуировка — отбелязва той.

— Само така можем да установим коя коя е — обяснява Кендрик. — Медицинските сестри в лабораторията са луднали, мишките все им бягат.

Хенри се смее.

— Това е нашето Дарвиново предимство — заявява той. — Бягаме.

Гали мишлето и то се облекчава в дланта му.

— Никаква поносимост към стрес — продължава Кендрик и връща мишката в клетката, където тя се шмугва в картончето от тоалетна хартия.

Веднага щом се прибираме, се свързвам по телефона с доктор Монтагю и започвам да й пелтеча за потискане на имунната система и вътрешни кръвоизливи. Лекарката ме изслушва внимателно и ми казва да отида при нея следващата седмица, междувременно тя щяла да провери как стоят нещата. Затварям, а Хенри ме наблюдава нервно над икономическите страници на „Таймс“.

— Струва си да опитаме — казвам му аз.

— Докато разберат за какво става въпрос, са измрели доста мишки майки — напомня той.

— Но се е получило! Кендрик е успял!

Хенри казва само:

— Да.

После пак се зачита. Понечвам да отговоря, но сетне се отказвам и отивам в ателието, прекалено развълнувана съм, за да споря. Получи се като с вълшебна пръчка. Като с вълшебна пръчка.