Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (26)

Три

Събота, 13 март 1999 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 27)

Хенри: На Шарис и Гомес току-що им се е родило трето дете, Роза Еванджелин Гомолински. Изчакваме да мине една седмица, после им организираме десант с подаръци и храна.

Отваря ни Гомес. Тригодишният Максимилиан се е вкопчил в крака му и се скрива зад коляното му, когато ние казваме:

— Здрасти, Макс!

Джоузеф, който на една годинка е по-голям отворко, се втурва към Клер, пелтечейки:

— Ба-ба-ба-бааа…

После, когато тя го вдига на ръце, се оригва шумно. Гомес върти очи, а Клер се смее, Джо също се смее и дори аз се виждам принуден да се засмея на пълния хаос. Къщата им изглежда така, сякаш през нея е минал ледник, в който е имало огромен магазин за детски играчки, и е оставил езерца от лего и зарязани плюшени мечета.

— Не гледайте — призовава Гомес. — Това тук не е истинско. Просто проверяваме една от игрите за виртуална реалност на Шарис. Нарекохме я „Родителство“.

— Гомес! — долита гласът на Шарис откъм спалнята. — Клер и Хенри ли са?

Всички отиваме по коридора в спалнята. Пътем зървам кухнята. Пред мивката стои застаряваща жена и мие чинии.

Шарис лежи на леглото с новороденото в ръце. Новороденото спи. Мъничко е, с черна косица, прилича на ацтек. Макс и Джо са руси. Шарис изглежда ужасно (според мен — по-късно Клер настоява, че е изглеждала „страхотно“). Напълняла е много, има изтощен, болнав вид. Родила е с цезарово сечение. Сядам на стола. Клер и Гомес се разполагат на леглото. Макс се покатерва при майка си и се гушва под свободната й ръка. Поглежда ме и засмуква палец. Джо седи върху коленете на Гомес.

— Красива е — отбелязва Клер. Шарис се усмихва. — А ти изглеждаш невероятно.

— Чувствам се ужасно — споделя Шарис. — Но вече приключих с ражданията. Получих си момиченцето.

Шарис гали Роза по личицето, тя се прозява и вдига мъничка ръчица. Очите й са черни цепки.

— Роза Еванджелин — гука Клер на бебето. — Колко красиво.

— Гомес искаше да я кръстим Уензди^[1], но аз тропнах с крак — обяснява Шарис.

— Е, при всички положения се роди в четвъртък — уточнява Гомес.

— Искаш ли да я подържиш?

Клер кима и Шарис слага предпазливо дъщеричката си в ръцете й.

Щом виждам Клер с бебе в ръцете, ме плисва мисълта за нашите спонтанни аборти и за миг ми се гади. Надявам се да не тръгна да пътешествам във времето. Усещането се притъпява и аз съм оставен с истината за онова, което правим: губим дете след дете. Къде ли са те, къде се лутат тези изгубени объркани деца?

— Хенри, искаш ли да подържиш Роза? — пита ме Клер.

Обзема ме паника.

— Не — натъртвам аз прекалено силно. — Не изгарям от желание — пояснявам.

Ставам, излизам от спалнята и през кухнята отивам в задния двор. Ръми. Стоя и си поемам дълбоко въздух.

Задната врата се затръшва. Гомес идва и застава до мен.

— Добре ли си? — пита ме.

— Мисля, че да. Вътре ме хвана клаустрофобията.

— Да, разбирам.

Доста минути стоим, без да казваме нищо. Опитвам се да си спомня как баща ми ме е държал като малък. Единственото, което изниква в паметта ми, е как съм играл с него, как съм тичал, как съм се смял и съм го яздел на конче. Усещам, че Гомес ме гледа и че по бузите ми текат сълзи. Прокарвам ръкав по лицето си. Някой трябва да каже нещо.

— Не ми обръщай внимание — моля аз.

Гомес прави плахо движение.

— Връщам се ей сега — казва той и изчезва вътре в къщата.

Мисля си, че Гомес няма да се появи повече, но той идва със запалена цигара в ръка. Сядам върху клатушкащата се маса, която е влажна от дъжда и е покрита с борови иглички. Тук навън е студено.

— Още ли се опитвате да имате дете?

Стреснат съм от въпроса, докато не се сещам, че Клер вероятно казва всичко на Шарис, а Шарис навярно не казва нищо на Гомес.

— Да.

— Клер още ли е разстроена от онзи спонтанен аборт?

— Спонтанни аборти. Множествено число. Дотук са три.

— Да изгубиш едно дете, господин Детамбъл, вероятно може да мине за нещастие, но да изгубиш три, вече си е немарливост.

— Изобщо не е смешно, Гомес.

— Извинявай.

Както никога, Гомес наистина изглежда объркан. На мен не ми се говори за това. Нямам думи, с които да говоря за него, едвам намирам сили да го обсъждам с Клер, с Кендрик и с другите лекари, в чиито нозе сме полагали тъжния си случай.

— Извинявай — повтаря Гомес.

Ставам от масата.

— Хайде да влизаме вътре.

— А, те не ни искат, говорят си някакви женски неща.

— Ммм. Добре тогава. Какво ще кажеш за „Къбс“?

Аз сядам отново.

— Остави това. — И двамата не се вълнуваме от бейзбол. Гомес снове напред-назад. Иска ми се да спре, дори да влезе вътре. — И какъв е проблемът? — пита той нехайно.

— С кое? С „Къбс“ ли? Нищо интересно.

— Не, драго ми Библиотекарче, не с „Къбс“. Какъв е проблемът, заради който вие с Клер сте sans^[2] деца?

— Не ти влиза в работата, Гомес.

Той продължава най-невъзмутимо:

— Изяснили ли са изобщо какъв е проблемът?

— Майната ти, Гомес.

— Леле, какъв език! Защото познавам една страхотна докторка…

— Гомес…

— Специалистка по хромозомни отклонения при зародишите.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че…

— Призовавам я в съда като свидетел експерт.

— О.

— Казва се Еймит Монтагю — допълва той, — истински гений. Често я показват по телевизията, удостоена е с куп награди. Съдебните заседатели я обожават.

— Е, щом съдебните заседатели я обичат… — заяждам се аз.

— Просто иди при нея. Господи, опитвам се да ти помогна.

Въздишам.

— Добре. Хм, благодаря.

— Това „благодаря“ какво означава: „Благодаря, другарю, ще отидем незабавно и ще се вслушаме в съвета ти“, или „Благодаря, що не си таковаш таковата?“

Ставам от масата, изтръсквам боровите иглички отзад по панталона си.

— Хайде да влизаме — казвам и го правим.