Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (25)

Нова година, едно

Петък, 31 декември 1999 година, 11:55 часът вечерта

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: Ние с Клер стоим на един покрив в Уикър Парк, насред множество луди глави като нас, и чакаме да започне така нареченото ново хилядолетие. Нощта е ясна и не много студена, аз виждам дъха си и не усещам ушите и носа си. Клер се е омотала цялата в огромния си черен шал и лицето й е изумително бяло в светлината на луната и уличните лампи. Покривът принадлежи на семейство художници, приятели на Клер. Гомес и Шарис са наблизо и танцуват, както са с канадките и ръкавиците без пръсти, на музика, която чуват единствено те. Всички около нас обсъждат на пияна глава консервите храна, с които са се запасили, и героичните мерки, които са взели, за да предпазят компютрите си от срив. Подсмихвам се, защото знам, че всички тези свързани с хилядолетието дрънканици ще бъдат напълно забравени, след като от служба „Чистота“ съберат коледните дървета, изхвърлени по тротоарите.

Чакаме да започнат фойерверките. Ние с Клер се облягаме на перилата около покрива и се любуваме на град Чикаго. Обърнати сме на изток, към езеро Мичиган.

— Здравейте всички — провиква се Клер и махна с ръка в ръкавица към езерото при Саут Хейвън, щата Мичиган. — Странна работа — обръща се към мен. — Там новата година вече е започнала. Сигурна съм, че всички вече спят.

Под нас има шест етажа и аз съм изненадан колко надалеч виждам оттук. Къщата ни на Линкълн Скуеър се пада на северозапад оттук, кварталът ни е притихнал и тъмен. Центърът на града на югоизток е удавен в мигащи светлини. Някои от огромните сгради са украсени за Коледа и по прозорците им мигат зелени и червени лампички. Кулата „Сиърс“^[1] и „Ханкок“^[2] се гледат като грамадни роботи над главите на по-ниските небостъргачи. Почти виждам сградата на Северен Дирборн, където живеех, когато срещнах Клер, но тя е затулена от по-високата и по-грозна постройка, която вдигнаха преди няколко години до нея. Архитектурата в Чикаго е толкова невероятна, че от време на време сякаш се чувстват длъжни да събарят част от постройките и да строят някакви ужасни сгради, та да ни помогнат да оценим красивите. Почти няма движение, в полунощ всички искат да бъдат някъде, а не на път. Тук-там чувам пиратки и от време на време изстрели — все се намират тъпанари, забравили, че огнестрелното оръжие прави и друго, освен да вдига силен шум. Клер казва:

— Премръзнах. — Поглежда си часовника. — Още две минути.

Изблиците на празнично веселие в квартала показват, че часовниците на някои хора избързват.

Мисля си за Чикаго през следващия век. Повече хора, много повече. Ужасни задръствания, но по-малко дупки по улиците. В Грант Парк ще има чудовищна сграда, която ще наподобява пръснала се кутийка с кока-кола, Уест Сайд лека-полека ще се отърси от бедността, а Саут Сайд ще продължи да запада. Най-сетне ще съборят „Ригли Фийлд“^[3] и на негово място ще вдигнат грозен мегастадион, сега обаче той си стои, окъпан в светлина, на северозапад.

Гомес започва да брои отзад напред:

— Десет, девет, осем…

И ние всички се включваме в един глас:

— Седем, шест, пет, четири, ТРИ! ДВЕ! ЕДНО! Честита Нова година!

Гръмват тапи от шампанско, блясват фойерверки, които прорязват небето, а ние с Клер се прегръщаме. Времето застива и аз се надявам на по-добри неща.