Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (24)

Интермецо

Сряда, 12 август 1998 година

(Клер е на 27 години)

Клер: Мама най-после спи. Спи в своето си легло, в своята си стая, най-сетне избяга от болницата колкото да намери стаята си — своето убежище — превърната в болнична стая. Цяла нощ говори, рида, смя се, крещя, вика: „Филип!“ и „Мамо!“, и „Не, не, не…“ Цяла нощ цикадите и дървесните жаби от детството ми опъваха своята електрическа завеса от звуци и от нощната светлина кожата на мама приличаше на пчелен восък, а кокалестите й ръце трепкаха умолително и стискаха чашата вода, която поднасях към спечените й устни. Сега е призори. Прозорецът на мама е обърнат на изток. Седя на белия стол до прозореца с лице към леглото, но не гледам, не гледам мама, толкова смалена в голямото легло, не гледам шишенцата с хапчета и лъжиците, и чашите, и стойката на системата с издутата от течност торбичка, и мигащата червена лампичка, и подлогата, и бъбрековидната съдина за повръщане, и кутията с латексови ръкавици, и кошчето с надпис „Биологично опасни отпадъци“, пълно с кървави спринцовки. Гледам през прозореца, на изток. Пеят няколко птици. Чувам как гълъбите, заселили се в глицинията, се събуждат. Светът е сив. В него лека-полека се просмуква цвят, но не розов, а оранжев, като кърваво петно, което плъзва бавно, първо се задържа за миг на хоризонта, сетне се плисва в градината, и после златна светлина, и после синьо небе, и после всички багри вече трептят на отредените им места, телефончетата, розите, белият пламък, невените — всички трептят като стъкло в новата утринна роса. Сребърните брези покрай гората се полюшват като бели върви, спуснати от небето. Над тревата прелита гарван.

Под него лети сянката му, която го пресреща, когато той каца под прозореца и грачи. Светлината намира прозореца и сътворява ръцете ми, моето тяло, отпуснато тежко в белия стол на мама. Слънцето е изгряло.

Затварям очи. Климатикът под другия прозорец мърка като котка. Студено ми е, ставам, отивам и го изключвам. Сега в стаята е тихо. Доближавам се до леглото. Мама не се помръдва. Тежкото дишане, което ме преследва насън, вече не се чува. Устата й е леко отворена, веждите й са вдигнати като от изненада, макар че очите й са затворени — тя все едно пее. Заставам на колене до леглото, отмятам завивките и допирам ухо до сърцето й. Кожата й е топла. Нищо. Никакъв пулс, никакво движение на кръвта, никакъв дъх, който да издува платната на белите й дробове. Тишина.

Вдигам на ръце стопеното й, намирисващо тяло и тя е съвършена, за миг отново е моята съвършена красива майка, макар че костите й се забиват в гърдите ми, макар че главата й клюмва назад, а издутият й от рака корем сякаш е пълен с плод — тя се извисява в паметта ми бляскава, засмяна, избавена, свободна.

Стъпки в коридора. Вратата се отваря и гласът на Ета.

— Клер! О…

Свалям мама обратно на възглавниците, приглаждам нощницата, косата й.

— Отиде си.

 

 

Събота, 12 септември 1998 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 27)

Хенри: Именно Лусил обичаше градината. Когато идвахме на гости, Клер влизаше през входната врата на къщата в „Полска чучулига“, после веднага излизаше през задния вход и тръгваше да търси Лусил, която винаги, в дъжд и пек, беше в градината. Когато беше добре, я заварвахме коленичила сред лехите — плевеше, пресаждаше растенията или тореше розите. Когато беше болна, Ета и Филип я сваляха по стълбите, завита с одеяла, и я слагаха на плетения стол понякога при шадравана, друг път под крушата, откъдето тя гледаше как Питър работи, копае, подрязва или ашладисва. Когато беше добре, Лусил ни угощаваше с творенията на градината: показваше ни червеноглавите сипки, които най-после бяха намерили новата хранилка, гергините при слънчевия часовник, които бяха избуяли повече от очакваното, новата роза, която се бе оказала с ужасен оттенък на лилавото, но се беше хванала толкова добре, че Лусил не искаше да я маха. Едно лято двете с Алиша проведоха експеримент: всеки ден Алиша свиреше на виолончелото в градината, за да види дали растенията ще откликнат на музиката. Лусил се кълнеше, че доматите й никога не са раждали по толкова много, показа ни и една тиквичка, дебела колкото бедрото ми. Така експериментът беше обявен за успешен, но не беше повторен, защото това бе последното лято, когато Лусил се чувстваше достатъчно добре, за да излиза в градината.

Подобно на растение, тя вехнеше и гаснеше заедно с годишните времена. През лятото, когато всички се появявахме в къщата, се поокопитваше и всичко наоколо кънтеше от щастливите викове и тичането на децата на Марк и Шарън, които се плацикаха като кутрета в шадравана и палуваха, преливащи от живот на моравата. Лусил често бе изцапана от пръстта, но винаги бе елегантно облечена. Ставаше да ни посрещне и мяташе на земята градинарските ръкавици от агнешка кожа и сечивата, за да я прегърнем. Ние с нея винаги се целувахме някак сковано, по двете бузи, сякаш сме стари френски контеси, които не са се виждали отдавна. С мен тя винаги се е държала повече от мило, макар че можеше да унищожи дъщеря си само с поглед. Мъчно ми е за нея. Колкото до Клер… малко е да се каже, че на нея й е мъчно. Клер е направо смазана. Клер влиза в стаите и забравя защо е там. Клер гледа по цял час книгата, без да обърне страницата. Но не плаче. Усмихва се, все едно съм казал шега. Яде каквото сложа пред нея. Ако се опитам да правя любов с Клер, тя се мъчи също да прави любов… но аз бързо я оставям на мира, уплашен от смиреното лице без сълзи, което сякаш е на километри оттук. Мъчно ми е за Лусил, но съм смазан от мъка по Клер, по Клер, която си е отишла и ме е оставила с тази непозната, която само прилича на Клер.

 

 

Сряда, 26 ноември 1998 година

(Клер е на 27 години, Хенри — на 35)

Клер: Стаята на мама е бяла и гола. Цялата медицинска апаратура е изчезнала. Леглото не е застлано, останал е само дюшекът, грозен и мръсен в тази чиста стая. Стоя пред бюрото на мама. То е тежко, от бяла пластмаса, модерно и странно в тази иначе женствена, нежна стая, пълна със старинни френски мебели. Бюрото на мама е сложено в нещо като малка ниша, в прегръдката на прозорците, и повърхността му е окъпана от утринната светлина. Бюрото е заключено. Цял час търся ключа — безуспешно. Подпирам се на лакът върху облегалката на въртящия се стол на мама и се вторачвам в бюрото. Накрая слизам долу. В хола и трапезарията няма никого. Чувам в кухнята смях, затова бутвам вратата и я отварям. Хенри и Нел са се надвесили над няколко купи, над кърпа и точилка.

— По-полека, момчето ми, по-полека! Ако натискаш толкова силно, ще ги направиш твърди. Трябва да пипаш нежно, Хенри, иначе ще заприличат на дъвка.

— Извинявай, извинявай, извинявай. Ще пипам леко, само не ми се карай. Ей, Клер!

Хенри се обръща засмян и аз виждам, че целият е в брашно.

— Какво правиш?

— Кроасани. Зарекох се или да усвоя изкуството да точа хилядолистно тесто, или да се гръмна.

— Почивай в мир, синко — смее се Нел.

— Какво има? — пита Хенри, докато Нел прави чевръсто топка от тестото, разстила я, реже я и я увива във восъчна хартия.

— Ще ти отнема за малко Хенри, Нел.

Тя кима и сочи с точилката към Хенри.

— До петнайсет минути да си се върнал, почваме маринатата.

— Слушам.

Хенри се качва с мен горе. Заставаме пред бюрото на мама.

— Искам да го отворя, а не намирам ключовете.

— А! — Той ме стрелка с поглед, толкова бърз, че не успявам да го разчета. — Е, лесно е.

Излиза от стаята и след няколко минути се връща. Сяда на пода пред бюрото на мама и разгъва два големи кламера. Започва с долното ляво чекмедже, като пъха внимателно и завърта единия кламер, после пъха и втория.

— Voilà — казва и издърпва чекмеджето.

То прелива от листове. Хенри отваря без всякакво суетене и другите четири чекмеджета. Не след дълго всички те зеят с изложено на показ съдържание: бележници, отделни листове хартия, градинарски каталози, пакетчета семена, химикалки и къси моливчета, чекова книжка, една вафла, ролетка за мерене и други дребни нещица, които сега, в дневната светлина, изглеждат умърлушени и притеснени. Хенри не е докосвал нищо в чекмеджетата. Поглежда ме, аз извръщам почти неволно очи към вратата и Хенри схваща намека. Заемам се с бюрото на мама.

Хартиите изобщо не са подредени. Сядам на пода и струпвам пред себе си съдържанието на едно от чекмеджетата. Изглаждам всичко с почерка на мама и го трупам отляво. Върху някои от листовете има списъци и бележки, които мама е писала за себе си: „Да не питам Ф. за Ш.“, или „Да напомня на Ета за вечерята с Б. в петък“. Има страници и страници с драскулки, спирали и заврънкулки, с черни кръгчета, знаци като следи от крака на птици. Сред някои са вместени изречение или фраза. „Да разделиш косата й на път с нож.“ И: „Не можех, не можех да го направя.“ И: „Ако мълча, ще ме подмине.“ Има листове със стихотворения, които са толкова поправяни и задрасквани, че не остава почти нищо — като откъслеци от Сафо.

„Като старо месо ххххххххххххххх

никакъв въздух хххххххххх тя каза да

ръката муххххххххххххххх

хххххххххх да притежава

ххххххххххххххххххххххх

крайно ХХХХХХХХХХХХХХХХХ.“

Някои стихове са преписани на машина:

„Точно сега

всяка надежда е слаба и малка.

Музиката, красотата

са сол в тъгата,

бяла празнота зейва в моя лед.

Кой би казал,

че ангелът на секса

е толкова тъжен?

Или че познатото желание

ще разтопи тази безкрайна

зимна нощ в езерце от мрак.

23.1. 1979 г.“

 

 

„Пролетната градина:

летен кораб

който плава сред

виденията ми за зима.

6. VI. 1979 г.“

1979 е годината, когато мама загуби детето и се опита да се самоубие. На гърлото ми засяда буца, очите ми се замъгляват. Сега вече знам какво й е било тогава. Взимам всички листове и ги слагам настрани, без да ги чета повече. В друго чекмедже намирам по-нови стихотворения. После се натъквам на стих, който е посветен на мен:

„Градината под снега —

на Клер

Сега градината е под снега —

празна страница, по която да пишат следите от стъпките ни.

Клер, която никога не е била моя,

а винаги на себе си е принадлежала,

Спяща красавица,

кристално одеяло,

това е нейната пролет,

това е нейният сън и пробуждане,

тя чака,

всичко чака,

моето бебе,

неговото лице,

градина, която чака.“

 

 

Хенри: Наближава времето за вечеря, аз само се пречкам на Нел, затова тя казва:

— Защо не идеш да видиш какво прави жена ти?

Решавам, че наистина не е зле да отида и да проверя.

Клер седи на пода пред бюрото на майка си, сред бели и жълти листове хартия. Настолната лампа хвърля около нея езерце светлина, но лицето й е в сянка, а косата й се е превърнала в пламтящ меден ореол. Тя ме поглежда, подава ми един от листовете и казва:

— Виж, Хенри, мама ми е написала стихотворение.

Сядам до Клер и докато чета стихотворението, прощавам донякъде на Лусил за нечувания й егоизъм и чудовищната смърт, и поглеждам Клер.

— Красиво е — казвам й, а тя кима, за миг зарадвана, че майка й наистина я е обичала.

Спомням си как моята майка пееше след вечеря в летните привечери lieder, как се усмихваше на отражението ни в някоя витрина, как се въртеше със синята рокля из гримьорната. Тя ме обичаше. Никога не съм се съмнявал в любовта й. Лусил беше променлива като вятъра. Стихотворението, което Клер държи, е доказателство — неоспоримо, неопровержимо, — моментна снимка на едно чувство. Аз оглеждам езерцата хартия по пода и ми олеква, че нещо се е издигнало на повърхността на тази бъркотия, за да се превърне в спасителна лодка за Клер.

— Написала ми е стихотворение — повтаря тя изумена.

По бузите й се стичат сълзи. Прегръщам я и тя — моята жена Клер, се връща при мен здрава и невредима, отново на брега след корабокрушението, разплакана като малко момиченце, чиято майка му маха от палубата на потъващ кораб.