Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (23)

Две

Неделя, 12 октомври 1997 година

(Хенри е на 34 години, Клер — на 26)

Хенри: Събуждам се, долавям миризмата на желязо и това е кръв. Кръвта е навсякъде и насред нея като коте се е свила Клер. Разтрисам я и тя казва:

— Не.

— Хайде, Клер събуди се кървиш.

— Сънувах нещо…

— Много те моля, Клер…

Тя сяда. Ръцете, лицето, косата й са наквасени с кръв. Клер протяга ръка, в нея има мъничко чудовище. Тя казва само:

— Той умря.

И се разплаква. Седим заедно на ръба на плувналото в кръв легло, прегръщаме се и плачем.

 

 

Понеделник, 16 февруари 1998 година

(Клер е на 26 години, Хенри — на 34)

Клер: Ние с Хенри се готвим да излизаме. Следобед е, навън е натрупал сняг, тъкмо си обувам ботушите, когато телефонът звъни. Хенри тръгва по коридора и влиза в хола, за да вдигне. Чувам го как казва:

— Ало! — После: — Наистина ли? — После: — Страхотно! — След това добавя: — Чакайте да взема лист хартия. — Настъпва дълго мълчание, прекъсвано от време на време от: — Чакайте, обяснете ми.

Свалям си ботушите и якето и отивам по чорапи в хола. Хенри седи на канапето, закрепил е като домашен любимец телефона върху коленете си и си записва яростно. Сядам до него и той ми се усмихва. Поглеждам тефтера, горе на страницата е написано: „4 гени: извън времето 1, часовник, нов ген = пътешественик във времето? Хром = 17 х 2,4, 25, 200+ повтарящ се формат, полът има ли връзка? не, + прекалено много допаминови рецептори, какви белтъчини???“, и разбирам, че Кендрик е успял! Разгадал е загадката! Не мога да повярвам. Успял е. Сега какво?

Хенри оставя телефона, обръща се към мен. Изглежда точно толкова изумен, колкото се чувствам и аз.

— Сега какво? — питам го.

— Той ще клонира гените и ще ги присади на мишки.

— Моля?

— Ще създаде мишки, пътешественици във времето. После ще ги излекува.

И двамата започваме да се смеем едновременно, след това танцуваме, въртим се един друг из стаята, смеем се и танцуваме, докато запъхтени, не се свличаме отново върху канапето. Поглеждам към Хенри и се изумявам, че на клетъчно равнище той е толкова различен, толкова друг, когато всъщност е просто мъж в бяла риза с копчета на яката и граховозелено яке, чиято ръка усещам в своята като кожа и кости, мъж, който се смее точно като човешко същество. Винаги съм знаела, че е различен, и какво от това! Няколко букви в кода! Но те явно имат значение и ние явно трябва да ги променим, и някъде в другия край на града доктор Кендрик седи в кабинета си и мисли как да създаде мишки, които не признават правилата на времето. Смея се, но това е живот и смърт и аз спирам да се смея, и запушвам устата си с ръка.