Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Traveler’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Одри Нифнегър. Пътешественикът във времето и неговата жена

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

ISBN: 954–585–730–7

История

  1. —Добавяне

Много малка обувка

Пролетта на 1996 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер: Две години след като се оженихме, ние с Хенри решихме, без много да го обсъждаме, да проверим дали можем да имаме дете. Знаех, че Хенри не храни особени надежди, и не съм питала него или себе си защо е така — страхувах се, че той ни е видял в бъдещето без дете, и просто не желаех да го чувам. Не исках и да мисля, че е напълно възможно трудностите на Хенри с пътешествията във времето да са наследствени или по някакъв начин да объркват всичко с бебето. И така, просто не мислех за куп важни неща, защото бях напълно опиянена от представата за бебето: за бебето, което донякъде прилича на Хенри, с черна коса и вторачени очи, и може би е беличко като мен и което мирише на мляко, на талк и кожа, пухкаво бебе, което гука и се смее на всичко наоколо, весело бебе, мъничко и вечно грейнало в усмивка. Сънувах бебета. В сънищата си се качвах на дърво и намирах в едно гнездо съвсем мъничка обувка или внезапно установявах, че котката, книгата, сандвичът, които съм си мислела, че държа, всъщност са бебе, или плувах в езерото и откривах, че на дъното расте цяла колония бебета.

Най-неочаквано започнах да виждам бебета навсякъде: кихащо червенокосо момиченце с шапчица в „Ар енд Пи“, малко китайче, син на собствениците, което ни зяпаше в „Златният вок“ (където правят невероятни вегетариански кюфтета), заспало бебе почти без коса на филм за Батман. В пробната на „Джей Си Пени“ една много доверчива жена ми повери тримесечната си дъщеря, направо не знам как продължих да седя на розово-бежовия пластмасов стол и не скочих, не хукнах презглава, притиснала до гърдите си това мъничко меко създанийце.

Тялото ми искаше бебе. Чувствах се празна и исках да съм пълна. Исках някого, когото да обичам и който да бъде постоянно с мен: да стои и да бъде с мен винаги. Исках и Хенри да бъде в това дете, така че, когато изчезне, да не изчезва напълно, мъничко от него да остане при мен… за всеки случай, при пожар, наводнение или Божие възмездие.

 

 

Неделя, 2 октомври 1966 година

(Хенри е на 33 години)

Хенри: Седя доволен, много удобно на едно дърво в Апълтън, щата Уисконсин, през 1966 година, ям сандвич с риба тон и съм облечен в бяла тениска и памучен панталон, откраднати от нечие хубаво, окъпано в слънце мокро помещение. Някъде в Чикаго съм на три години, майка ми още е жива и тези хронодивотии не са започнали. Поздравявам малкото си някогашно Аз и докато мисля за себе си като дете, съвсем естествено започвам да си мисля и за Клер и за усилията ни тя да зачене. От една страна, изгарям от желание, искам да й дам бебе, да я видя узряла като пъпеш, като Деметра в нейната слава. Искам нормално бебе, което ще прави каквото правят нормалните бебета: ще суче, ще плаче, ще ака, ще спи, ще се смее, ще се претъркулва, ще сяда, ще ходи, ще бърбори нечленоразделно. Искам да видя как баща ми държи притеснен мъничкия си внук, дал съм на баща си толкова малко щастие, така поне ще му доставя огромна радост, това за него ще бъде истинска утеха. Ще бъде утеха и за Клер, когато съм изтръгнат от нея, част от мен ще остане.

Но… но… Знам, без всъщност да знам, че това е почти изключено. Знам, че моето дете почти със сигурност ще изчезва спонтанно, ще бъде бебе, което ще потъва сякаш вдън земя и ще се изпарява като отнесено от феите. И докато стена и пъшкам над Клер в крайностите на желанието, докато се потя чудото на секса да ни донесе някак бебе, същевременно се моля точно толкова неистово това да ни бъде спестено. Сещам се за „Маймунската лапа“[1] и за трите желания, които произтичат толкова естествено и ужасно едно от друго. Питам се дали и нашето желание не е от същото естество.

Аз съм страхливец. Един по-достоен мъж ще хване Клер за раменете и ще каже: „Това, любов моя, е грешка, нека я приемем и да продължим напред, и да бъдем щастливи.“ Аз обаче знам, че Клер няма да го приеме никога, че винаги ще бъде тъжна. Ето защо се надявам безусловно, въпреки всички доводи на разума, и любя Клер така, сякаш от това може да излезе нещо добро.

Бележки

[1] Разказ на американския писател У. У. Джейкъбс, основната поука от който е, че човек не бива да се опълчва срещу съдбата си. — Б.пр.