Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (20)

Библиотекарска научна фантастика

Сряда, 8 март, 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: Ние с Мат си играем на криеница из хранилището на „Специализирани издания“. Той ме търси, защото се предполага, че двамата ще четем лекция по калиграфия пред Клуба на попечителите. А аз се крия от него, защото се опитвам, преди да ме е намерил, да си облека всички дрехи.

— Хайде, Хенри, чакат ни — подканя Мат някъде от рафтовете с ранноамерикански издания голям формат.

Аз пък си обувам панталоните при френските livres d’artistes^[1] от двайсети век.

— Един момент. Искам да намеря нещо — провиквам се аз.

Казвам си, че не е зле за ситуации като тази да стана вентрилок.

Гласът на Мат звучи от по-близо, когато той напомня:

— Знаеш, че госпожа Конъли ще има котенца, стига си се мотал, хайде да отиваме… — Той надзърта иззад рафтовете в моя ред точно когато си закопчавам ризата. — Какво правиш?

— Моля?

— Пак тичаш гол из хранилището, нали?

— Хм, може би.

Старая се да звучи нехайно.

— Господи, Хенри! Дай ми количката.

Мат сграбчва натоварената с книги количка и започва да я тика към читалнята. Тежката метална врата се отваря и се затваря. Аз си обувам чорапите и обувките, изтупвам прахта от сакото си и го обличам. После влизам в читалнята, заставам с лице към Мат и към дългата като в класна стая маса, около която са насядали застаряващи богати дами, и започвам да разказвам за различните шрифтове на гениалния Рудолф Кох^[2]. Мат разстила парчета филц, слага върху тях фолианти и вмъква умни забележки за Кох и към края на часа явно вече няма намерение поне този път да ме убива. Дамите се понасят щастливи да обядват. Ние с Мат обикаляме около масата, прибираме книгите в кашоните и ги товарим на количката.

— Извинявай, че закъснях — казвам аз.

— Ако не беше толкова неотразим — отвръща Мат, — щяхме да те ощавим и да те използваме за нова корица на „Das Manifest der Nachtkultur“^[3].

— Няма такава книга.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не.

Дотикваме количката обратно в хранилището и се заемаме да връщаме по местата им фолиантите и книгите. Водя Мат на обяд в „Бо Тай“ и всичко е простено, макар и не забравено.

 

 

Вторник, 11 април 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: В библиотека „Нюбъри“ има стълбище, от което се страхувам. Разположено е в източния край на дългия коридор, какъвто има на всеки от четирите етажа, и отделя читалните от хранилището. То не е величествено като главното стълбище с неговите мраморни стъпала и украсени с фигури перила. Няма прозорци. С флуоресцентно осветление е, стените са от шлакобетон, стъпалата са циментови с жълти предпазни ленти. На всеки етаж има метални врати без прозорче. Но мен не ме плашат тези неща. Онова, което не харесвам на стълбището, е Клетката.

Тя е висока четири етажа и минава по средата на стълбището. На пръв поглед прилича на асансьорна клетка, но асансьор няма и никога не е имало. Никой в „Нюбъри“ явно не знае за какво служи Клетката и защо са я сложили. Според мен би трябвало да предпазва хората, за да не се хвърлят от стълбището и да се превръщат долу на площадката в купчина натрошени кости. Клетката е боядисана в бежово. Направена е от стомана.

Когато постъпих на работа в „Нюбъри“, Катрин ме разведе из всички потайности на библиотеката. Показа ми гордо хранилищата, стаята с археологически находки, неизползваното помещение в източния край, където Мат пее, изумително разхвърляната тясна стаичка на Макалистър, помещенията към справочната, служебния бюфет. Тръгнахме към отдел „Реставрация“ и когато Катрин отвори вратата към стълбището, аз за миг се стреснах. Погледнах ситната мрежа на Клетката и се дръпнах като подплашен кон.

— Какво е това? — попитах Катрин.

— О, това е Клетката — отвърна тя небрежно.

— Асансьор ли е?

— Не, просто клетка. Според мен не служи за нищо.

— А! — Отидох при Клетката и надзърнах вътре. — Там долу има ли врата?

— Не. Не можеш да влезеш в нея.

— О!

Тръгнахме нагоре по стълбището и продължихме обиколката.

Оттогава избягвам да минавам по стълбището. Опитвам се да не мисля за Клетката, не искам да й отдавам прекалено голямо значение. Но ако някога се озова вътре, няма да успея да изляза.

 

 

Петък, 9 юни 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: Появявам се на пода в служебната мъжка тоалетна на четвъртия етаж в „Нюбъри“. Нямаше ме дни наред, бях се изгубил в 1973 година, в провинциална Индиана, и съм уморен, гладен и небръснат — най-ужасното е, че окото ми е насинено и не мога да си намеря дрехите. Ставам от пода и след като се заключвам в една от кабините, сядам и започвам да мисля. Докато мисля, някой влиза в тоалетната, смъква си ципа и застава пред писоара. След като се облекчава, си вдига ципа, но продължава да стои още известно време и точно тогава аз кихам.

— Кой е там? — пита Роберто.

Седя, притихнал. Виждам как в пространството между вратата и кабината Роберто се навежда бавно и надзърта под вратата към краката ми.

— Хенри! — казва той. — Ще пратя Мат да ти донесе дрехите. Облечи се, ако обичаш, и ела в кабинета ми.

Прокрадвам се в кабинета на Роберто и сядам срещу него. Той говори по телефона, затова аз стрелвам с очи календара. Петък е. Часовникът над бюрото показва 2:17 часа следобед. Нямало ме е малко повече от двайсет и два часа. Роберто оставя внимателно слушалката върху вилката и се извръща към мен.

— Затвори вратата — подканя той.

Това си е излишно, защото стените на кабинетите ни всъщност не стигат чак до тавана, но аз изпълнявам нареждането му.

Роберто Кале е изтъкнат учен, специалист по Италиански ренесанс, и оглавява отдел „Специализирани издания“. Обикновено е възможно най-жизненият човек, благ, брадат и вдъхващ смелост, сега обаче ме гледа тъжно над очилата с двойни стъкла и казва:

— Това наистина е недопустимо, знаеш го.

— Да — потвърждавам аз. — Знам.

— Мога ли да попитам как се сдоби с тази внушителна синина на окото?

Гласът на Роберто е мрачен.

— Май се ударих в едно дърво.

— Разбира се. Какъв съм глупак, да не се сетя. — Седим и се гледаме. Роберто продължава: — Вчера по една случайност забелязах, че Мат влиза в кабинета ти с купчина дрехи. Тъй като това не беше първият път, когато го засичам да обикаля с някакви дрехи, го попитах къде точно е намерил купчината и той уточни, че я е открил в мъжката тоалетна. Попитах го защо е решил да я пренесе точно в твоя кабинет и той отговори, че както личи, това са дрехи, с които ходиш облечен ти, както всъщност е. И понеже никой не успя да те издири, просто оставихме дрехите върху бюрото ти. — Той млъква, сякаш от мен се очаква да кажа нещо, аз обаче не се сещам какво. Роберто продължава: — Днес сутринта Клер се е обаждала и е казала на Изабел, че си болен от грип и не можеш да дойдеш на работа. — Аз подпирам главата си с длан. Окото ми тупти от болка. — Дай някакво обяснение — приканва Роберто.

Изкушавам се да кажа: „Виж какво, Роберто, заседнах в 1973 година и не можах да се отскубна, бях в Мънси, щата Индиана, дни наред живях в една плевня и собственикът й ме удари, защото реши, че искам да посегна на овцете му.“ Аз обаче не мога да кажа такова нещо. Ето защо заявявам:

— Всъщност не помня, Роберто. Съжалявам.

— А! В такъв случай печели Мат.

— В какъв смисъл печели?

Роберто се усмихва и аз си мисля, че може би няма да ме уволни.

— Мат се обзаложи, че ти дори няма да се опиташ да обясниш. Амилия пък се хвана на бас, че си бил похитен от извънземни. Изабел заяви, че си се забъркал с международни наркотрафиканти и че мафията те е отвлякла и убила.

— А Катрин?

— О, ние с Катрин сме убедени, че се дължи на неизразимо странно сексуално отклонение, включващо голота и книги.

Поемам си дълбоко въздух.

— По-скоро прилича на епилепсия — обяснявам.

Роберто явно не ми вярва.

— Епилепсия ли? Изчезнал си вчера следобед. Окото ти е насинено, цялото ти лице и ръце са в драскотини. Вчера накарах хората от охраната да претърсят педя по педя сградата и те ми разказаха, че си имал навика да се събличаш гол в хранилището.

Вперил съм поглед в ноктите на ръцете си. Когато вдигам очи, Роберто гледа през прозореца.

— Не знам какво да те правя, Хенри. Не бих искал да те губя, когато си тук и си с всичките си дрехи, си… изключително подготвен библиотекар. Но това не може да продължава.

Доста време седим и се гледаме. Накрая Роберто ме моли:

— Обещай, че няма да се повтаря.

— Не мога. Искам, но не мога.

Роберто въздиша и маха с ръка към вратата.

— Върви. Заеми се с каталога на колекцията „Кигли“, така временно ще си спестиш неприятностите.

Колекцията „Кигли“ е постъпила като дарение наскоро и се състои от над две хиляди скучни писания от викторианската епоха, посветени главно на сапуна. Кимам и ставам от стола. Докато отварям вратата, Роберто казва:

— Толкова страшно ли е, Хенри, че не можеш да ми кажеш?

Колебая се.

— Да — отговарям.

Роберто мълчи. Затварям след себе си вратата и отивам в кабинета си. Мат седи зад бюрото ми и прехвърля разни неща от своя в моя календар. Когато влизам, вдига глава.

— Уволни ли те? — пита Мат.

— Не — отвръщам.

— Защо?

— Не знам.

— Странно. Между другото, изнесох вместо теб лекцията за ръчно подвързаните книги в Чикаго.

— Благодаря. Утре да те черпя ли на обяд?

— Разбира се. — Мат проверява календара пред себе си. — След четирийсет и пет минути имам лекция по история на печатарството. — Кимам и започвам да търся из бюрото си списъка с нещата, които трябва да покажем. — Хенри!

— Да.

— Къде беше?

— В Мънси, щата Индиана. През 1973 година.

— Да, бе, да. — Мат върти очи и се подсмихва ехидно. — Както и да е.

 

 

Неделя, 17 декември 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 8)

Клер: На гости съм на Кими. Днес е снежен декемврийски неделен следобед. Ходих да купувам коледни подаръци, сега седя в кухнята на Кими, пия мляко с какао, топля си краката на радиатора и я угощавам с разкази как съм се пазарила и каква коледна украса съм сложила. Докато си говорим, Кими реди пасианс и аз й се възхищавам за обиграните движения, с които размесва картите и ги обръща върху масата. На печката къкри ядене. В трапезарията се чува шум, пада стол. Кими вдига очи, обръща се.

— Кими — шушукам аз. — Под масата в трапезарията има едно момченце.

Някой се смее звънко.

— Хенри! — провиква се Кими. Никакъв отговор. Тя се изправя и застава на вратата. — Ей, приятелю. Престани. И облечи нещо, господинчо.

Най-неочаквано от прага ме гледа малко голо момченце, което изчезва точно толкова неочаквано. Кими се връща, сяда отново при масата и си продължава пасианса.

— Ужас! — казвам аз.

Кими се усмихва.

— Напоследък не се случва често. Сега, когато идва, вече е голям. Но не се появява толкова често, както преди.

— Никога не съм го виждала да се пренася така напред, в бъдещето.

— Да, все още нямаш толкова много бъдеще с него.

Трябва да мине известно време, докато схвана какво е имала предвид. После се питам какво ли бъдеще ще бъде това и си мисля за бъдещето, което се разширява и малко по малко се разтваря за Хенри, така че той да дойде при мен от миналото. Пия млякото с какао и гледам замръзналия двор на Кими.

— Той липсва ли ти? — питам я аз.

— Да, липсва ми. Но сега вече е голям. Когато се явява като малко момченце, прилича на призрак, нали разбираш? — Аз кимам. Кими приключва с пасианса, събира картите. Поглежда ме, усмихва се. — Кога ще си имате дете?

— Не знам, Кими. Не съм сигурна, че можем да имаме.

Тя се изправя, отива при печката и разбърква яденето.

— Е, човек никога не знае.

— Така си е.

Човек никога не знае.

По-късно ние с Хенри лежим в леглото. Снегът продължава да се сипе, радиаторите потракват тихо. Обръщам се към Хенри, той ме поглежда и аз му казвам:

— Хайде да си направим дете.

 

 

Понеделник, 11 март 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри: Успях да издиря доктор Кендрик, той работи към болницата на Чикагския университет. Мартенският ден е злостно влажен и студен. Човек би си помислил, че март в Чикаго е по-приятен от февруари, но кой знае защо, не е. Качвам се на автобуса и сядам с лице назад. Чикаго се носи покрай нас и не след дълго сме на Петдесет и девета улица. Слизам и тръгвам с усилие през суграшицата. Девет часът сутринта е, понеделник. Всички са се свили в себе си, съпротивляват се, не искат да бъдат всмукани отново в работната седмица. Обичам Хайд Парк. Тук се чувствам така, сякаш съм се махнал от Чикаго и съм се озовал в някакъв друг град, например в Кеймбридж. Сивите каменни сгради са потъмнели от дъжда, върху минувачите от дърветата се стичат едри ледени капки. Усещам безусловната ведрост на свършения факт: ще успея да убедя Кендрик, макар и да не съм успял да го сторя с много лекари, за него обаче знам със сигурност — ще го убедя. Той ще бъде моят лекуващ лекар, защото в бъдещето именно той е моят лекуващ лекар.

Влизам в малка сграда в стила на Мийс^[4] до болницата. Качвам се с асансьора на третия етаж, отварям стъклената врата със златна табелка, на която пише „Д-р Ч. П. Слоун, д-р Д. Л. Кендрик“, представям се на медицинската сестра и се разполагам на едно от дълбоките кресла с теменужена тапицерия. Доктор Кендрик е генетик и — неслучайно — философ, което вероятно донякъде му помага да преглътне суровата истина на генетиката. Днес тук няма никой, освен мен. Подранил съм с десет минути. Тапетите са на широки ивици точно с цвета на пепто бисмола^[5]. Изобщо не се връзват с картината с воденицата срещу мен, главно в кафяви и зелени тонове. Мебелите са имитация на колониалния стил, но килимът е доста хубав и мек, прилича на персийски и на мен някак си ми домъчнява за него, задето са го затворили в тази ужасна чакалня. Медицинската сестра е блага на вид застаряваща жена с много дълбоки бръчки, явно защото дълго се е пекла на слънце — и сега, през март в Чикаго, е със силен тен.

В 9:35 чувам в коридора гласове и в чакалнята влиза руса жена с момченце в малка инвалидна количка. Момченцето явно страда от нещо като церебрална парализа. Жената ми се усмихва, аз също й се усмихвам. Когато се обръща, виждам, че е бременна. Медицинската сестра казва:

— Можете да влезете, господин Детамбъл.

Докато минавам покрай момченцето, му се усмихвам. То ме оглежда с огромни очи, но не отвръща на усмивката ми.

Когато влизам в кабинета на доктор Кендрик, той записва нещо в медицински картон. Сядам, но лекарят продължава да си пише. По-млад е, отколкото очаквах, малко под четирийсетте. Все си представям лекарите като старци. Кендрик е с червена коса, дълго лице и брада, носи очила с телени рамки и дебели стъкла. Прилича малко на Д. Х. Лорънс. Облечен е в хубав тъмносив костюм, на тясната тъмнозелена вратовръзка има игла с формата на пъстърва. Пепелникът до лакътя му е препълнен, в стаята се стеле цигарен дим, макар че точно сега лекарят не пуши! Всичко е последен писък на модата: тръбни мебели, бежова дамаска, светло дърво. Кендрик ме поглежда и се усмихва.

— Добро утро, господин Детамбъл. Какво обичате? — Той се извръща към календара. — Доколкото виждам, нямам никакви данни за вас. Какво ви безпокои?

— Dasein^[6].

Кендрик е изненадан.

— Dasein ли? Битието? Съществуването? Е, и?

— Страдам от състояние, което, както са ми казвали, ще бъде познато като хроноувреждане. Трудно ми е да се задържа в настоящето.

— Моля?

— Пътешествам във времето. Не по своя воля.

Кендрик е смаян, но успява да го прикрие. Симпатичен ми е. Опитва се да се държи с мен като със здрав човек, макар и да съм сигурен, че вече умува към кой свой приятел психиатър да ме препрати.

— Но защо идвате при генетик? Или се консултирате с мен като с философ?

— Това е генетично заболяване. Макар че ще ми бъде приятно да обсъдя с някого по-широкия смисъл на проблема.

— Господин Детамбъл, вие очевидно сте интелигентен човек… За пръв път чувам за такова заболяване. Не съм в състояние да ви помогна.

— Вие не ми вярвате.

— Да. Не ви вярвам.

Сега вече се усмихвам тъжно. Чувствам се ужасно, но трябва да го направя.

— През живота си съм ходил при много лекари, но това е първият път, когато мога да представя нещо като доказателство. Никой, разбира се, не ми вярва. След месец вие с жена ви очаквате дете, нали?

Кендрик застава нащрек.

— Да. Откъде знаете?

— След няколко години виждам акта за раждане на детето ви. Пренасям се в миналото на жена си, записвам информацията в този плик. Тя ми го дава, когато се срещаме в настоящето. А сега аз го давам на вас. Отворете го, след като синът ви се роди.

— Ще имаме дъщеря.

— Не, не е дъщеря — казвам предпазливо. — Но да не се впускаме в излишни обяснения. Запазете плика, отворете го, след като детето се роди. Не го изхвърляйте. Щом го прочетете, ми позвънете, ако искате. — Ставам и понечвам да изляза. — Късмет! — пожелавам, макар че напоследък не вярвам в късмета.

Ужасно мъчно ми е за Кендрик, но няма как иначе да го направя.

— Довиждане, господин Детамбъл — пожелава студено доктор Кендрик.

Аз си тръгвам. Докато се качвам в асансьора, си мисля, че точно сега Кендрик отваря плика. Вътре има лист с напечатан върху него текст. В него се казва:

„Колин Джоузеф Кендрик

6 април 1996 г., 1:18 ч след полунощ

3,200 кг, пол мъжки

синдромът на Даун.“

 

 

Събота, 6 април 1996 година, 5:32 часът сутринта

(Хенри е на 32 години, Клер — на 24)

Хенри: Спим, преплели ръце и крака, цяла нощ сме се будили, обръщали сме се, ставали сме, пак сме лягали. Детето на семейство Кендрик се роди днес призори. Не след дълго телефонът ще иззвъни. Ето, вече звъни. Апаратът е откъм страната на Клер, тя вдига и казва много тихо:

— Ало!

После ми подава слушалката.

— Откъде разбрахте? Откъде разбрахте? — почти шепне Кендрик.

— Съжалявам. Страшно съжалявам.

Цяла минута и двамата мълчим. Струва ми се, че Кендрик плаче.

— Елате в кабинета ми.

— Кога?

— Утре — отговаря той и затваря.

 

 

Неделя, 7 април 1996 година

(Хенри е на 32 и на 8 години, Клер — на 24)

Хенри: Ние с Клер отиваме с колата в Хайд Парк. Почти през цялото време мълчим. Вали дъжд и чистачките върху предното стъкло осигуряват ритмичното разпределяне на водата, която се стича по автомобила, духа вятър.

Сякаш за да продължи разговора, който всъщност не водим, Клер казва:

— Не е честно.

— Кое? Кендрик ли?

— Да.

— Природата не е честна.

— О… не. В смисъл да… жалко за детето, но всъщност имах предвид нас. Не е честно, че се възползваме от това.

Аз въздишам. Появява се знакът за отбивката към Петдесет и седма улица, Клер сменя платната и завива.

— Съгласен съм, но вече е късно. Пък и се опитах да…

— Да, късно е.

— Точно така.

Отново потъваме в мълчание. Упътвам Клер през плетеницата от еднопосочни улици и не след дълго сме пред сградата на Кендрик.

— Успех.

— Дано.

Притеснен съм.

— Бъди мил.

Клер ме целува. Гледаме се, всичките ни надежди са удавени от вината, която изпитваме към Кендрик. Клер се усмихва и се извръща. Аз слизам и я гледам как подкарва бавно по Петдесет и девета улица и минава през кръстовището. Има да върши някаква работа в галерия „Смарт“.

Входната врата не е заключена и аз се качвам с асансьора на третия етаж. В чакалнята на Кендрик няма никого, затова я прекосявам и тръгвам по коридора. Вратата на Кендрик е отворена. Лампите не светят. Кендрик е застанал зад бюрото си с гръб към мен и гледа през прозореца дъждовната улица долу. Без да казвам нищо, стоя дълго на прага. Накрая влизам в кабинета.

Кендрик се обръща и аз съм стъписан от промяната в лицето му, „Съсипан“ не е най-точната дума. Той е изпразнен: нещо е изчезнало, вече го няма. Сигурност, вяра, увереност. Свикнал съм да живея на трапеца на метафизиката и понякога забравям, че другите се радват на по-твърда почва.

— Хенри Детамбъл — казва Кендрик.

— Здравейте.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото бях идвал при вас. Не е въпрос на избор.

— Съдба?

— Наричайте го както искате. За човек като мен нещата се движат в кръг. Вече не знаеш кое е причина и кое — следствие.

Кендрик сяда зад писалището. Столът изскърцва. Единственият друг звук е дъждът. Кендрик бръква в джоба си за цигарите, намира ги, поглежда ме. Аз свивам рамене. Той пали цигара, известно време всмуква от дима. Аз го гледам.

— Откъде разбрахте? — пита ме Кендрик.

— Вече ви казах. Видях акта за раждане.

— Кога?

— През 1999 година.

— Невъзможно.

— В такъв случай го обяснете.

Кендрик клати глава.

— Не мога. Опитах се да разбера за какво става въпрос, но не мога. Всичко… беше вярно. Денят, часът, теглото… заболяването. — Той ме поглежда отчаяно. — Ами ако бяхме решили да го кръстим с друго име… Алекс или Фред, или Сам?…

Клатя глава, ала спирам, защото забелязвам, че повтарям движенията на Кендрик.

— Но не сте го кръстили с друго име. Няма да стигна чак дотам да твърдя, че не сте могли, но при всички положения не сте го направили. Единственото, което съм сторил, е да ви съобщя. Не съм ясновидец.

— Имате ли деца?

— Не, нямам. — Не ми се говори за това, макар че накрая ще бъда принуден да го обсъдя. — Съжалявам за Колин. Но той наистина е прекрасно момченце.

Кендрик ме гледа.

— Проверих откъде е дошла грешката. Резултатите от изследванията ни случайно са били разменени с резултатите на семейство на име Кенуик.

— Какво щяхте да направите, ако знаехте?

Той извръща поглед.

— Нямам представа. Ние с жена ми сме католици, предполагам, че крайният резултат пак щеше да бъде същият. Каква ирония…

— Да.

Кендрик гаси цигарата и пали друга. Примирявам се, че този дим ще ми докара главоболие.

— Как става?

— Кое.

— Тези така наречени пътешествия във времето, които твърдите, че правите. — Кендрик го казва ядосано. — Някакви вълшебни думички ли изричате? Качвате се на някаква машина ли?

Опитвам се да обясня така, че да звучи правдоподобно.

— Не. Не правя нищо. Просто става от само себе си. Нямам власт над това, просто… уж всичко е наред, а след миг вече съм някъде другаде, в друго време. Все едно сменям каналите. Внезапно се озовавам в друго време и на друго място.

— И какво искате да направя аз?

Навеждам се, за да наблегна на думите си.

— Искам да установите защо става така и да го спрете.

Кендрик се усмихва. Усмивката му не е дружелюбна.

— Защо ви е да го спирам? За вас е твърде изгодно. Да знаете всички тези неща, за които другите и не подозират.

— Опасно е. Рано или късно ще ме погуби.

— Не бих казал, че имам нещо против.

Няма смисъл да продължавам. Ставам и се отправям към вратата.

— Довиждане, доктор Кендрик.

Вървя бавно по коридора, за да дам възможност на Кендрик да ме повика да се върна, но той не го прави. Докато слизам с асансьора, си мисля умърлушен, че където и да съм сбъркал, е трябвало да стане така и рано или късно нещата ще се оправят. Докато отварям вратата, виждам, че Клер ме чака в колата, спряна при отсрещния тротоар. Тя обръща към мен глава и върху лицето й се четат такава надежда, такова очакване, че ме връхлита тъга и ме дострашава да й кажа, и докато прекосявам улицата, ушите ми писват, аз губя равновесие и започвам да падам, но вместо на улицата, се свличам върху мокет и лежа на него, после чувам познато детско гласче:

— Добре ли си, Хенри?

Поглеждам нагоре и виждам, самия себе си на осем години — седя на леглото и се гледам.

— Добре съм, Хенри. — Той явно не ми вярва. — Наистина, нищо ми няма.

— Искаш ли овалтин^[7]?

— Разбира се.

Той става от леглото, прекосява с боси крачета стаята и тръгва по коридора. Посред нощ е. Хенри се суети известно време в кухнята и накрая се връща с две чаши топло мляко с какао. Изпиваме го бавно, без да разговаряме. После Хенри връща чашите в кухнята и ги измива. Защо да оставя улики? Когато идва отново в стаята, го питам:

— Нещо ново?

— Не бих казал. Днес ходихме на поредния лекар.

— Аз също. На кой?

— Забравих му името. Стар такъв, с много косми в ушите.

— Как мина?

Хенри вдига рамене.

— Не ми повярва.

— Да, де. Просто се откажи. Никой няма да ти повярва. Е, този, при когото ходих днес, ми повярва, но не пожела да ми помогне.

— Защо?

— Сигурно не съм му станал симпатичен.

— А! Ей, искаш ли одеяла?

— Хм, може едно. — Смъквам покривалото върху леглото на Хенри и се свивам на пода. — Лека нощ. И сладки сънища.

Виждам как белите зъбки на невръстното ми Аз проблясват в синевата на стаята, после той се обръща с гръб, свива се на кравай и заспива, като ме зарязва да гледам вторачено стария си таван и да изгарям от желание да се върна при Клер.

 

 

Клер: Хенри излиза с нещастен вид от сградата, внезапно надава вик и изчезва. Изскачам от колата и хуквам към мястото, където той е бил само допреди миг, там обаче сега има, разбира се, само купчина дрехи. Събирам всичко и го вдигам, после продължавам да стоя за стотна от секундата насред улицата и докато стоя, виждам, че от един прозорец на третия етаж ме гледа някакъв мъж. След това той се скрива. Връщам се при колата, качвам се и се вторачвам в светлосинята риза и черния панталон на Хенри, като се питам има ли изобщо смисъл да чакам тук. Нося в дамската си чанта „Завръщане в Брайдсхед“^[8], затова решавам да поостана малко, в случай че Хенри се появи скоро. Докато се обръщам да взема книгата, виждам, че към колата тича мъж с червена коса. Той спира при прозореца от другата страна и ме поглежда. Сигурно е Кендрик. Отключвам вратата и той се качва, но после не знае какво да каже.

— Здравейте — поздравявам го аз. — Вие сигурно сте Дейвид Кендрик. Аз съм Клер Детамбъл.

— Да… — Той е съвсем объркан. — Да, да. Съпругът ви…

— Току-що изчезна посред бял ден.

— Да!

— Изглеждате учуден.

— Ами…

— Той не ви ли каза? Прави го понякога. — Дотук не съм в див възторг от този тип, но продължавам да упорствам. — Съжалявам за момченцето ви. Но Хенри каза, че то е много мило, че рисува страхотно и има въображение. А дъщеря ви има голяма дарба и всичко се нарежда добре. Ще видите.

Той ме гледа с отворена уста.

— Ние нямаме дъщеря. Само… Колин.

— Но ще имате. Казва се Надя.

— За нас беше тежък удар. Жена ми е много разстроена…

— Но всичко ще се оправи. Наистина.

За моя изненада непознатият се разплаква, раменете му се тресат и той захлупва лице върху дланите си. След няколко минути спира и вдига глава. Подавам му хартиена кърпичка и Кендрик си бърше носа.

— Ужасно съжалявам — подхваща.

— Не се притеснявайте. Какво стана там горе между вас и Хенри?

Явно не се е получило.

— Откъде знаете?

— Той изглеждаше много притеснен и не успя да се задържи в настоящето.

— Къде е сега?

Кендрик се оглежда, сякаш подозира, че съм скрила Хенри на задната седалка.

— Не знам. Но не е тук. Надявахме се да ни помогнете, но явно няма да стане.

— Не виждам как мога да…

В този миг Хенри се появява точно на мястото, където е изчезнал. На около пет-шест метра пред него има кола, шофьорът удря спирачките и Хенри се мята върху капака на нашия автомобил. Мъжът смъква прозореца, Хенри сяда и прави нещо като поклон, а човекът изкрещява и отпрашва нататък. Ушите ми бучат от нахлулата в тях кръв. Поглеждам Кендрик, който направо е онемял. Изскачам от автомобила, Хенри слиза от капака.

— Здрасти, Клер. Размина ми се на косъм, нали? — Аз го притискам в обятията си, той трепери. — Прибра ли дрехите ми?

— Да, тук са… а, да, и Кендрик е в колата.

— Какво? Къде?

— Вътре.

— Защо?

— Видял те е как изчезваш и това очевидно е засегнало мозъка му.

Хенри пъха глава през прозореца откъм волана.

— Здравейте.

Грабва дрехите си и започва да се облича. Кендрик слиза от автомобила и идва при нас.

— Къде бяхте?

— В 1971 година. Изпих един овалтин със самия себе си на осем години, в собствената си стая в един часа след полунощ. Бях там около час. Защо питате?

Докато си слага вратовръзката, Хенри гледа студено Кендрик.

— Невероятно.

— Можете да го повтаряте колкото си искате, но за съжаление е вярно.

— Искате да кажете, че сте станали на осем години?

— Не. Искам да кажа, че седях в някогашната си стая в жилището на баща ми, през 1971 година такъв, какъвто съм, на трийсет и две години, в компанията на Самия себе си, когато съм бил на осем години. Изпих един овалтин. Обсъдихме какви скептици са лекарите. — Хенри минава от другата страна на колата и отваря вратата. — Хайде да изчезваме, Клер. Безпредметно е.

Отивам при вратата откъм волана.

— Довиждане, доктор Кендрик. Успех с Колин.

— Чакайте… — Кендрик млъква, посъвзема се. — Това генетично заболяване ли е?

— Да — потвърждава Хенри. — Заболяването е генетично, а ние се опитваме да имаме дете.

Кендрик се усмихва тъжно.

— Рисковано си е.

Аз също му се усмихвам.

— Свикнали сме да поемаме рискове. Довиждане.

Ние с Хенри се качваме на автомобил и потегляме. Докато завивам към Лейк Шор Драйв, поглеждам към него и той за моя изненада е грейнал в усмивка.

— На какво толкова се радваш?

— На Кендрик. Хвана се.

— Мислиш ли?

— О, да.

— Страхотно. Но ми се вижда доста несхватлив.

— Няма такова нещо.

— Добре тогава.

Пътуваме към къщи в мълчание, съвсем различно като качество мълчание от онова, в което сме дошли. Вечерта Кендрик се обажда на Хенри и те се уговарят да се опитат да разберат как да задържат Хенри тук и сега, в настоящето.

 

 

Петък, 12 април 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри: Кендрик седи със сведена глава. Палците му се движат по периферията на дланите, сякаш искат да избягат от ръцете му. Следобедът се изнизваше, кабинетът му беше окъпан в златиста светлина, Кендрик седеше неподвижно, ако не броим мърдащите палци, и слушаше разказа ми. Червеният индиански килим, металните крака на фотьойлите с бежова дамаска припламваха ярко, докато Кендрик ме слушаше, пакетът цигари „Камъл“ си стоеше недокоснат. Златните рамки на очилата му лъщяха на слънчевите лъчи, краят на дясното му ухо бе обагрен в червено, светлината бе позлатила лисичата му коса и розовата кожа, както и жълтите хризантеми в медната купа върху масата между нас. Цял следобед Кендрик седя на фотьойла и слуша.

А аз му разказах всичко. Началото, как съм осъзнал за какво става въпрос, тръпката на оцеляването и насладата да зная предварително, ужасът да научавам неща, които не могат да се предотвратят, болката от загубата. Сега седим и мълчим, Кендрик най-сетне вдига глава и ме поглежда. В светлите му очи има тъга, която искам да разсея — след като изложих пред него всичко, ми иде да си го взема обратно и да се махна, да го отърва от бремето да мисли за това. Кендрик се пресяга за цигарите, избира една, пали я, всмуква от дима, после го издиша на син облак, който става бял, докато прекроява пътеката на светлината заедно с нейната сянка.

— Сънят ви спокоен ли е? — пита ме той с глас, прегракнал от дългото мълчание.

— Не.

— Има ли някакво време през деня, когато най-често… изчезвате?

— Не… всъщност може би най-често рано сутринта.

— Боли ли ви глава?

— Да.

— Мигрена ли?

— Не. Просто главоболие. Но зрението се замъглява, виждам всичко като с ореол.

— Хмм.

Кендрик става от фотьойла. Коленете му изпукват. Той започва да обикаля из кабинета, като пуши и стъпва по ръба на килима. Вече ме дразни, когато най-после спира и отново сяда.

— Вижте какво — казва ми със сбърчено чело, — има едни гени, наричат ги часовникови. Те направляват циркадните ритми, поддържат ви в синхрон със слънцето и така нататък. Открили сме ги в най-различни видове клетки, из цялото тяло, но те са свързани най-вече със зрението, а при вас, както личи, доста от симптомите са зрителни. Ядрото на хипоталамуса в главния мозък, — което е разположено точно над очните кухини, служи като копче за повторно включване на чувството ви за време… затова искам да започна с него.

— Хм, разбира се — съгласявам се аз, защото Кендрик ме гледа така, сякаш очаква отговор.

Той се изправя отново и отива при врата, която не съм забелязал, после я отваря и изчезва за минута. Когато се връща, държи латексови ръкавици и спринцовка.

— Вдигнете ръкава — нарежда ми.

— Какво правите? — питам, докато намотавам ръкава си до над лакътя.

Той не отговаря, вади спринцовката от опаковката, промива ръката ми и я прихваща с турникет, забива вещо иглата. Аз съм извърнал поглед. Слънцето си е отишло, потапяйки кабинета в сумрак.

— Имате ли здравна осигуровка? — пита ме Кендрик, като вади иглата и развързва турникета.

Слага върху дупчицата памук и лепенка.

— Не. Сам ще си платя.

Притискам с пръст мястото, откъдето ми е взел кръв, свивам ръката си в лакътя.

Кендрик се усмихва.

— Не, не. Ще бъдете моят малък научен експеримент, ще покрия разноските от сумата, отпусната ми от Националния здравен институт за изследвания.

— Какви изследвания?

— Не е толкова важно. — Известно време Кендрик мълчи и стои, както държи използваните ръкавици и шишенцето с моята кръв, която току-що е взел. — Ще направим секвенциониране на вашето ДНК.

— Мислех, че за това са нужни години.

— Така е, ако се прави с целия геном. А ние ще погледнем първо в най-вероятните места, например в хромозома 17.

Кендрик хвърля ръкавиците и иглата в кошче с надпис „Биологично опасни отпадъци“ и пише нещо върху червеното шишенце с кръвта. Сяда отново срещу мен и слага шишенцето на масата до пакета цигари.

— Но човешкият геном ще бъде секвенциониран чак през 2000 година. С какво ще го сравнявате?

— През 2000 година ли? Толкова скоро? Сигурен ли сте? Предполагам, че да. Но да отговоря на въпроса ви — заболяване като вашето, което причинява такова тежко разстройство, често се проявява като своеобразна преграда, като повтарящ се код, който всъщност казва: опасност! Болестта на Хънтингтън например не е друго, освен няколко допълнителни CAG тройки в хромозома 4.

Сядам и се протягам. Пие ми се кафе.

— Е, това ли беше? Сега мога ли да отида да си играя?

— Искам да ви видят главата на скенер, но нека да не е днес. Ще ви запиша час в болницата. Магнитен резонанс, компютърна аксиална томография, рентген. Освен това ще ви пратя при един свой приятел, Алън Ларсън, той има тук, към университетската болница, лаборатория със стационар.

— Много забавно — казвам аз и се изправям бавно, та кръвта да не нахлуе изведнъж в главата ми.

Кендрик наклонява лице и ме гледа. Не виждам очите му, под този ъгъл очилата му са лъскави матови дискове.

— Наистина е забавно — потвърждава Кендрик. — Това е една огромна главоблъсканица и най-после ние разполагаме със средствата да установим…

— Да установим какво?

— Каквото и да е то. Какъвто и да сте вие.

Кендрик се усмихва и на мен ми прави впечатление, че зъбите му са неравни и пожълтели. Той се изправя, протяга ръка и аз я поемам и я стискам, после настъпва неловко мълчание: след като цял следобед сме се чувствали толкова близки, отново сме чужди хора. Тръгвам си от кабинета, слизам по стълбището и излизам на улицата, където ме чака слънцето. Какъвто и да съм аз. Какъв съм? Какъв съм?