Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (19)

Брачен живот

Март, 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: И така, ние сме женени.

В началото живеем в двустаен апартамент в сграда с две жилища в Рейвънсуд. Апартаментът е слънчев, с паркет с цвят на масло и кухня, пълна със старинни шкафчета и съдове, които също имитират старинните. Пазаруваме, прекарваме неделните следобеди в „Крейт енд Баръл“^[1], където заменяме някои от сватбените подаръци и поръчваме диван, който не минава през вратите на жилището, та се налага да го върнем. Апартаментът е лаборатория, където провеждаме научни опити и изследвания един върху друг. Установяваме, че на Хенри му е страшно неприятно, когато на закуска чета вестника и почуквам разсеяно с лъжичката по зъбите си. Стигаме до споразумение аз да слушам Джони Мичъл, а Хенри — „Шагс“, само когато другият не е наблизо. Установяваме, че е най-добре да готви само Хенри, а аз да се занимавам с прането, но тъй като никой от двамата не иска прахосмукачката, наемаме фирма, която да чисти.

Влизаме в някакви релси. Хенри е на работа в „Нюбъри“ от вторник до събота включително. Става в седем и половина и слага кафето, после намъква набързо екипа и излиза да тича. След като се върне, си взима душ и се облича, а аз ставам сънена от леглото и разговарям с него, докато той приготвя закуската. Щом се нахраним, Хенри си мие зъбите и изхвърча от нас, за да хване метрото, а аз пак си лягам и дремя още час — час и нещо.

Когато ставам отново, жилището е притихнало. Взимам си вана, сресвам се и обличам работните дрехи. Наливам си още една чаша кафе, отивам в задната стая, където е ателието ми, и затварям вратата.

В началото на брачния живот ми е доста трудно в моето тясно ателие. Пространството, което мога да нарека мое и което не е запълнено от Хенри, е толкова малко, че и идеите ми се смаляват. Приличам на гъсеница в хартиен пашкул: заобиколена съм от скици на скулптури, от рисунчици, наподобяващи мухи, които се блъскат в прозорците и размахват криле с надеждата да се отскубнат от тясното пространство. Правя макети и скулптури, които са като репетиция за огромните фигури. От ден на ден, идеите ми хрумват с все по-голямо нежелание, сякаш знаят, че ще ги подложа на глад и ще спра растежа им. Нощем сънувам цветове, как потапям ръце в котли с целулоза. Сънувам мънички градинки, в които не мога да стъпя, защото съм великанка.

Най-сладкото в това да създаваш изкуство — а предполагам, и всичко останало — е мигът, когато мъглявата, невеществена идея се превръща в плът, във вещ, във вещество в един веществен свят. Кирка, Нимбуя, Артемида, Атина, всички магьосници от едно време — те явно са познавали това чувство, докато са превръщали обикновените простосмъртни в приказни същества, докато са крадели тайните на вълшебниците и са разполагали цели войнства: я виж, ето го новото нещо. Наречете го свиня, война, лаврово дърво. Наречете го изкуство. Сега магията, която мога да направя, е малка магия, осуетена магия. Работя всеки ден, а не създавам нищо. Чувствам се като Пенелопа, която все тъче и все разплита.

Ами Хенри, моят Одисей? Хенри е творец от друго естество, творец, който изчезва. Съвместният ни живот в този прекалено малък апартамент е белязан с малките отсъствия на Хенри. Понякога той изчезва неусетно — вървя си аз от кухнята към коридора и намирам на пода купчина дрехи. Или ставам сутрин от сън и заварвам душа в банята да тече, а под него — никого. Понякога е стряскащо. Един следобед си работя в ателието и чувам, че зад вратата някой стене, и когато я отварям, заварвам в коридора Хенри да стои гол на четири крака, а от главата му да тече кръв. Той отваря очи, вижда ме и изчезва. Друг път се събуждам през нощта, а Хенри го няма. На сутринта ми разказва къде е бил, както други съпрузи разказват на жените си какво са сънували: „Бях в тъмната Зелцерова библиотека от 1989 година.“ Или: „В някакъв двор ме подгони овчарка и се наложи да се покатеря на едно дърво.“ Или: „Стоях под дъжда недалеч от жилището на нашите и слушах как мама пее.“ Чакам Хенри да ми разкаже как ме е видял като малка, досега обаче това не се е случвало. Когато бях малка, изгарях от нетърпение да видя Хенри. Всяко негово посещение си беше събитие. Сега всяко отсъствие е несъбитие, изваждане, приключение, за което ще науча, когато моят пътешественик изникне в нозете ми целият в кръв или свирукащ, засмян или разтреперан. Сега ме е страх, когато него го няма.

 

 

Хенри: Когато живееш с жена, всеки ден научаваш по нещо ново. Дотук съм научил, че дългата коса за нула време запушва канала на душа, че не е препоръчително да изрязваш нещо от вестника, докато жена ти не го е прочела, дори и въпросният вестник да е отпреди една седмица, че единствен аз в двучленното ни семейство мога, без да се цупя, да вечерям едно и също три дни поред, че слушалките са изобретени, за да предпазят съпрузите от музикалните крайности на другия. (Как е възможно Клер да слуша „Чийп Трик“? Защо харесва „Игълс“? Така и няма да разбера, защото, попитам ли, тя тутакси започва да се отбранява. Как е възможно жената, която обичам, да отказва да слуша „Мюзик дю Гаро е дьо ла Фарай“?) Най-трудният урок е самотата на Клер. Понякога се прибирам у нас и Клер изглежда някак раздразнена: прекъснал съм някаква нейна мисъл, нахълтал съм в изпълнената с блянове тишина на деня й. Случва се да видя върху лицето й изражение, което наподобява затворена врата. Тя е влязла вътре в стаята на съзнанието си и седи там, плете или прави друго. Установих, че Клер обича да е сама. Но всеки път, когато се връщам от пътешествията си във времето, се радва да ме види.

Когато жената, с която живееш, е творец, всеки ден е изненада. Клер е превърнала втората стая в нещо като сандък на чудесата, задръстен със скулптурни и рисунки, с които стените са запълнени до последния сантиметър. По рафтовете и чекмеджетата има намотана на кълбо тел и рула хартия. Скулптурите ми приличат на хвърчила или на сглобяеми модели на самолетчета. Една вечер го казвам на Клер, както стоя в костюма и с вратовръзката на вратата на ателието й, след като съм се прибрал от работа и се каня да приготвя вечеря, а тя ми мята едно от самолетчетата, което лети изненадващо добре, и не след дълго ние стоим в двата края на коридора и си хвърляме скулптурките й, за да проверим аеродинамиката им. На другия ден се връщам и виждам, че Клер е направила цяло ято птици от хартия и тел, които висят от тавана в хола. След седмица прозорците в спалнята са запълнени с абстрактни сини полупрозрачни фигури, които слънцето запраща вътре в стаята и по стените и създава небе за птиците, нарисувани от Клер. Красиво е.

На другата вечер стоя на вратата в ателието на Клер и я гледам как довършва рисунка на гъсталак от черни линии около малка червена птичка. Изведнъж виждам как Клер е притисната от всички неща в тази тясна стая, давам си сметка, че тя се опитва да каже нещо, и вече знам какво трябва да направя.

 

 

Сряда, 13 април 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Чувам ключа на Хенри във входната врата и изскачам от ателието точно когато той влиза в коридора. За моя изненада носи телевизор. Нямаме телевизор, защото Хенри не може да го гледа, а аз не искам сама. Приемникът е стар, малък, прашен, черно-бял, със счупена антена.

— Здрасти, скъпа, прибрах се — казва Хенри и оставя телевизора на масата в трапезарията.

— Уф, мръсен е — възкликвам аз. — Пред блока ли го намери?

Хенри се засяга.

— Купих го в „Юник“. За десетачка.

— Защо?

— Довечера ще дават нещо, което ми се иска да гледаме.

— Но нали…

Не си представям какво толкова ще дават, че Хенри да рискува да поеме на пътешествие във времето.

— Не се притеснявай, аз няма да гледам в екрана. Но искам ти да го видиш.

— О! Какво е?

Вече нямам и понятие какво дават по телевизията.

— Изненада. Започва в осем.

Докато вечеряме, приемникът е на пода в трапезарията. Хенри отказва да отговаря на каквито и да било въпроси и нарочно ме дразни, като ме пита какво ще правя, ако разполагам с огромно ателие.

— Не е ли все едно? Сега имам килер. Може би ще се специализирам в оригамите.

— Кажи де, сериозно те питам.

— Не знам. — Навивам около вилицата от лингуините. — Щях да направя всеки от макетите сто пъти по-голям. Щях да рисувам върху платна с размери три на три. Щях да се придвижвам с ролкови кънки от единия до другия край на ателието. Щях да сложа огромни котли за целулоза и японска сушилня, й петкилограмова бъркачка „Рийна“… — Запленена съм от образа на това въображаемо ателие, после обаче си спомням как изглежда истинското и свивам рамене. — Както и да е. Някой ден може би ще имам и такова ателие.

Справяме се със заплатата на Хенри и с лихвата от моята част от наследството, но за да си позволя истинско ателие, трябва да започна работа, а тогава няма да имам време за ателието. Нещо като Параграф 22. Всичките ми приятели художници нямат или пари, или време, или и двете. Денем Шарис работи като дизайнер на компютърен софтуер, а нощем рисува. Следващия месец двамата с Гомес се женят.

— Какво ще подарим на Гомесови за сватбата?

— А? О, не знам. Не можем ли да им дадем всички кафе-машини за еспресо, които получихме?

— Заменихме ги за микровълновата печка и за машината за месене на тесто.

— А, да. Ей, наближава осем. Грабвай кафето и да вървим в хола.

Хенри изтиква назад стола и вдига телевизора, а аз пренасям в хола двете кафета. Той слага приемника върху масичката и след като си играе известно време с кабела и копчетата, сядаме на канапето и започваме да гледаме по Канал 9 реклама за водно легло. В студиото, където тя е снимана, сякаш вали сняг.

— По дяволите! — ругае Хенри и се взира в екрана. — В „Юник“ работеше по-добре.

Върху екрана се появяват надписите на лотарията на Илинойс. Хенри бръква в джоба на панталоните си и ми връчва малко листче бяла хартия.

— Дръж.

Лотариен билет.

— Господи. Нали не…

— Шшшт! Гледай сега.

Официалните лица, които удостоверяват, че лотарията се е провела законно, сериозни мъже в костюми, оповестяват най-тържествено числата върху случайно подбраните топчета за пинг-понг, които едно по едно изскачат върху екрана. 43, 2, 26, 51, 10, 11. Те, разбира се, са същите, както числата върху билета в ръката ми. Мъжете от лотарията ни честитят. Току-що сме спечелили осем милиона долара.

Хенри изключва телевизора. Усмихва се.

— Чиста работа, а?

Не знам какво да кажа.

Хенри вижда, че не скачам от радост.

— Кажи: „Благодаря ти, скъпи, че намери мангизите, с които да си купим къща.“ Друго не ми трябва.

— Но… Хенри… това не може да е истина.

— Може, и още как. Това е истински лотариен билет. Ако го занесеш в гастронома „Кац“, Мини ще те прегърне, а щат Илинойс ще ти издаде истински чек.

— Но ти си знаел.

— Естествено. Разбира се. Просто трябваше да погледна утрешния брой на „Триб“.

— Не можем… това е измама.

Хенри се шляпва театрално по челото.

— Какъв глупак съм. Да забравя, че трябва да си купим билети, без и да подозираме какви са печелившите числа. Е, можем да оправим нещата.

Той тръгва по коридора и изчезва в кухнята, после се връща с кутия кибрит. Запалва една клечка и доближава до нея билета.

— Не!

Хенри духва клечката, за да я угаси.

— Няма никакво значение, Клер. Ако пожелаем, можем да печелим от лотарията всяка седмица от следващата година. Ако това ти пречи, няма проблем. — Билетът е леко опърлен в единия ъгъл. Хенри сяда до мен на канапето. — Знаеш ли? Поизчакай, ако решиш да вземеш печалбата, ще го направим, ако не искаш, можеш да я дадеш на първия бездомник, когото срещнеш…

— Не е честно.

— Кое не е честно?

— Не можеш току-така да стовариш върху мен такава огромна отговорност.

— Каквото и да решиш, ще го приема. Ако смяташ, че мамим щат Илинойс и вземаме парите, задигнати от отрудените балами, няма да се занимаваме повече с това. Сигурен съм, че все ще намерим начин да ти вземем по-голямо ателие.

О! По-голямо ателие. Колко съм тъпа — чак сега включвам, че Хенри може да спечели от лотарията, когато си поиска, че не го е направил досега, защото не е нормално, че е решил да загърби фанатичната си решимост да живее като нормален човек, така че аз да имам ателие, достатъчно голямо, за да се разхождам из него на ролкови кънки, а аз проявявам черна неблагодарност.

— Клер! Земята вика Клер…

— Благодаря ти — казвам аз прекалено внезапно.

Хенри вдига вежди.

— Това означава ли, че ще си вземеш печалбата от билета?

— Не знам. Означава „благодаря ти“.

— Винаги на твое разположение. — Настъпва неловко мълчание. — Ей, какво ли дават по телевизията?

— Сняг.

Хенри се смее, изправя се и ме дърпа да стана от канапето.

— Хайде, ела да похарчим малко от спечелените с измама пари.

— Къде отиваме?

— Не знам. — Хенри отваря дрешника в коридора, подава ми якето. — Ей, хайде да купим на Гомес и Шарис кола за сватбата.

— Ако не ме лъже паметта, те ни подариха чаши за вино.

Препускаме надолу по стълбите. Навън е съвършена пролетна вечер. Стоим на тротоара пред блока и Хенри ме хваща за ръката, и аз го поглеждам, и вдигам сплетените ни длани, и Хенри ме завърта, и не след дълго ние танцуваме по Бел Плейн Авеню под съпровода не на музика, а на звука от колите, профучаващи покрай нас, и на собствения си смях, и на мириса на черешов цвят, който се сипе ли, сипе като сняг по тротоара, докато ние танцуваме под дърветата.

 

 

Сряда, 18 май 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Опитваме се да купим къща. Изумително е да пазаруваш къща. Хора, които никога, при никакви обстоятелства, не биха те поканили в дома си, разтварят широко врати, разрешават ти да надзърнеш и в най-скришните кътчета, да изказваш мнение за тапетите им, да ги подпитваш за водосточните тръби.

Ние с Хенри оглеждаме по съвсем различни начини къщите. Аз обикалям бавно, взирам се в дървенията и тръбите, задавам въпроси за парното, проверявам дали в мазето не е избила вода. А Хенри отива направо в дъното на къщата, поглежда през задния прозорец и ми клати глава. Брокерката от фирмата за недвижими имоти Каръл го мисли за откачен. Обяснявам й, че е вманиачен на тема градини. След като това се е повтаряло отново и отново цял ден, се прибираме с колата от офиса на Каръл и аз решавам да проуча как стоят нещата с налудничавия подход на Хенри.

— Какви ги вършиш, да те вземат дяволите? — питам любезно.

Хенри е смутен.

— Не бях сигурен, че искаш да го знаеш, но вече съм бил в бъдещия ни дом. Не знам кога, но съм бил… ще бъда… там един прекрасен есенен ден, надвечер. Стоях на прозореца в задната част на къщата, до масичката с мраморен плот, подарък от баба ти, и гледах към задния двор и прозореца на тухлена постройка, където май ти беше ателието. Там ти вадеше листове хартия. Бяха сини. Ти беше прихванала косата си с жълта ластична панделка, беше облечена в зелен пуловер и както винаги, беше с гумената престилка. В двора има беседка с лоза. Бях там към две минути. Затова просто се опитвам да открия тази гледка и тогава ще разбера, че това е нашият дом.

— Господи! Защо не ми каза? Чувствам се глупаво.

— О, не. Недей. Просто реших, че ще ти бъде приятно да го правиш по обичайния начин. Подходи много сериозно, изчете толкова литература, помислих, че искаш да избереш, а не да го възприемаш като нещо предопределено.

— Все някой трябва да попита за термитите и азбеста и да провери дали дървенията не е изгнила…

— Именно. Затова нека продължим, както сме започнали, така всеки поотделно ще стигне до общото заключение.

Накрая наистина намираме каквото търсим, преди това обаче има два-три напрегнати момента. Аз съм очарована от един бял слон в Ист Роджърс Парк, ужасен квартал в северния край на града. Къщата е огромна — викторианско чудовище, достатъчно голямо, за да приюти семейство от дванайсет души заедно с прислугата. Още преди да съм попитала, знам, че това не е нашата къща: Хенри е възмутен от нея, преди да сме прекрачили и прага. В задния двор има паркинг на огромна дрогерия. Вътре се забелязва скелетът на наистина красива къща: високи тавани, камини с мраморни лавици отгоре, прелестно изработена дървения…

— Много те моля — врънкам го аз. — Невероятна е.

— Точно така, невероятна. В тази чудесия ще ни ограбват и изнасилват поне по веднъж в седмицата. Освен това къщата се нуждае от основен ремонт, трябва да се сменят електрическата инсталация и тръбите, парното, вероятно и покривът. Просто не е това.

Казва го с глас, който не търпи възражения, с гласа на човек, който е видял бъдещето и няма намерение да го променя. След това два дни му се сърдя. Той ме води на суши.

— Пиленце. Гълъбче. Обич моя. Говори ми.

— Не е като да не ти говоря.

— Знам. Но се цупиш. А аз не искам да ми се цупят, особено когато съм изказал най-разумното мнение.

Келнерката идва и ние разглеждаме набързо листа с менюто. Не искам да се караме точно в „Катсу“, любимия ми ресторант, където сервират суши, заведение, в което се храним често. Отсъждам, че за да ме умилостиви, Хенри разчита именно на това, а също, че от сушито винаги се чувствам щастлива. Поръчваме гома-ае, хиджи-ки, футомаки, капамаки^[2] и най-различни други сурови неща върху оризови правоъгълници. Сервитьорката Кико изчезва с поръчката ни.

— Не ти се сърдя.

Това е вярно само донякъде. Хенри вдига вежда.

— Добре. Чудесно, Какво тогава не е наред?

— Съвсем сигурен ли си, че там, където си бил, наистина е била нашата къща? Ами ако грешиш и се откажем от нещо наистина хубаво само защото гледката към задния двор не е същата?

— Вътре имаше страшно много наши неща, това със сигурност беше нашата къща. Е, може би не първата… не бях достатъчно близо, за да видя на каква възраст си. Стори ми се доста млада, но може би просто си била запазена. Но ти се заклевам, че къщата беше наистина много хубава, а и не е ли страхотно да имаш ателие отзад?

Въздъхвам.

— Да. Страхотно ще бъде. Господи. Как ми се иска да заснемеш с видеокамера някои от екскурзиите си! Щеше да бъде прекрасно, ако можех да видя тази къща. Толкова ли не можа да погледнеш адреса?

— Съжалявам. Но минах съвсем набързо.

Понякога съм готова да дам всичко, само и само да отворя мозъка на Хенри и да видя като на филм паметта му. Помня първия път, когато се научих да боравя с компютър: бях на четиринайсет години и Марк се опитваше да ми покаже как да рисувам на неговия „Макинтош“. Някъде на десетата минута ми се искаше да бръкна с ръце в екрана и да пипна истинското нещо вътре, каквото и да е то. Обичам да правя нещата направо, да докосвам повърхността, да виждам цветовете. Ще полудея, докато търсим къща с Хенри. Все едно управлявам някое от онези ужасни детски автомобилчета с дистанционно устройство. Вечно ги блъскам в стената. Нарочно.

— Хенри, имаш ли нещо против известно време да търся сама къща?

— Не, вероятно не. — Той изглежда леко обиден. — Щом искаш.

— Нали накрая така и така ще стигнем до това място? Няма да се промени нищо.

— Така е. Да, не се съобразявай с мен. Но се постарай да не се влюбваш пак в разни чудовищни дупки, чу ли?

След близо един месец обикаляне и още двайсетина къщи, най-после я откривам. Намира се на Ейнзли, на Линкълн Скуеър и представлява постройка от червени тухли, правена през 1926 година. Каръл си играе дълго с ключалката и докато отваря вратата, ме плисна непреодолимото усещане, че именно за това тук става дума… отивам направо при задния прозорец, надзъртам към двора и наистина, виждам бъдещото си ателие, има и беседка с лоза, после се обръщам към Каръл, която ме гледа изпитателно, и заявявам:

— Купуваме я.

Тя е доста изненадана.

— Не искате ли да разгледате къщата? Ами съпругът ви?

— А, той вече я е виждал. Всъщност дайте да пообиколим.

 

 

Събота, 9 юли 1994 година

(Хенри е на 31 години, Клер — на 23)

Хенри: Днес е Денят на голямото преселение. Още от сутринта е горещо: ризите на хамалите бяха залепнали за гърбовете им, когато те се качиха в жилището ни ухилени, защото бяха решили, че с двустайно апартаментче ще се справят още до обяд. Усмивките им помръкнаха, когато застанаха в хола и видяха тежките викториански мебели на Клер и моите седемдесет и осем кашона с книги. Сега вече е тъмно, ние с Клер се разхождаме из къщата, докосваме стените, прокарваме длани по первазите от черешово дърво. Шляпаме с боси крака по дървените подове. Пускаме водата във ваната с крачка като на граблива птица, включваме и изключваме котлоните на тежката печка „Юнивърсъл“. Прозорците са голи, стоим на тъмно и светлината на уличните лампи се лее през мръсните стъкла върху празната камина. Клер обикаля от стая в стая, милва своята къща, нашата къща. Аз вървя след нея, гледам я как отваря дрешници, прозорци, шкафове. В трапезарията застава на пръсти, докосва с върха на пръста ключа на осветлението от гравирано стъкло. После си съблича ризата. Прокарвам език по гърдите й. Къщата ни обгръща, наблюдава ни, съзерцава ни, докато се любим в нея за пръв път, първия от многото пъти, а после, докато лежим изтощени на пода, сред кашоните, аз усещам, че сме намерили своя дом.

 

 

Неделя, 28 август 1994 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)

Клер: Неделният следобед е влажен и задушен, ние с Хенри и Гомес се разхождаме на воля из Евънстън. Сутринта бяхме на плажа Лайтхаус, палувахме из езерото Мичиган и се пекохме. Гомес поиска да го заровим в пясъка и ние с Хенри изпълнихме желанието му. Изядохме каквото си носехме за храна и подремнахме. Сега вървим по сенчестата страна на Чърч Стрийт и изтощени от слънцето, хапваме сладолед.

— Косата ти, Клер, е пълна с пясък — казва Хенри.

Спирам, навеждам се напред и тупам с ръка косата си, сякаш е килим. От нея пада пясък колкото за един плаж.

— Ушите ми са пълни с пясък. Долу също — оплаква се Гомес.

— С удоволствие ще те ударя по главата, но с останалото трябва да се справиш сам — отвръщам аз.

Излиза лек ветрец и ние подлагаме тела. Намотавам косата си на висок кок и веднага ми поолеква.

— Какво ще правим сега? — пита Гомес.

Ние с Хенри се споглеждаме.

— „Букманс Али“^[3] — отвръщаме двамата в хор.

Гомес въздиша тежко.

— О, боже. Само не и книжарници! Господи, имай милост, жено, към смирения ти слуга.

— Значи отиваме в „Букманс Али“ — оповестява блажено Хенри.

— Но ми обещайте, че няма да стоим там повече от… например три часа…

— Мисля, че затварят в пет — обяснявам му аз, — а сега вече е два и половина.

— Ти иди да изпиеш една бира — предлага Хенри.

— Мислех, че в Евънстън са на сух режим.

— Не, ако не ме лъже паметта, го отмениха. Стига да докажеш, че не си член на Младежката християнска организация, веднага ще ти дадат бира.

— Ще дойда с вас. Всички за един, един за всички.

Завиваме по Шърман, подминаваме сградата, където на времето се помещаваше „Маршал Фийлд“, а сега има далеч по-скромен магазин, после и театър „Варсити“, където сега има магазин за дрехи „Гап“. Свърваме по пресечката, вместена между цветарницата и ателието за поправка на обувки, и ето я и „Букманс Али“. Бутам вратата и ние влизаме в сумрачната прохладна книжарница, сякаш нахлуваме в миналото.

Роджър седи зад малкото си, отрупано с какво ли не бюро и разговаря с червендалест беловлас господин за нещо, свързано с камерната музика. Щом ни вижда, се усмихва.

— Клер, получих нещо, което ще ти хареса — оповестява книжарят.

Хенри отива право в дъното на книжарницата, където са книгите за библиофили. Гомес тръгва да обикаля и да разглежда странните малки предмети, наслагани в различните отдели: седло при книгите, посветени на Дивия запад, старовремски каскет, където са криминалните романи. При детските книжки си взима от огромната купа дъвка, без да подозира, че тези дъвки стоят там от години и човек може да си счупи зъбите с тях. Книгата, която Роджър ми е заделил, е холандски каталог за декоративна хартия със съвсем истински мостри. Веднага виждам, че това си е находка, и я слагам на масата до бюрото — началото на купчинката книги, които съм си харесала. После започвам да разглеждам замечтано лавиците, като вдъхвам наситената прашна миризма на хартия, лепило, стар мокет и дърво. Виждам, че Хенри е седнал на пода при книгите, посветени на изкуството, и е разгърнал нещо върху коленете си. Почернял е от слънцето и косата му стърчи във всички посоки. Доволна съм, че той се подстрига. Сега, с късата коса прилича повече на себе си. Наблюдавам го, докато вдига ръка, за да намотае малко от косата си около пръста, после се сеща, че тя е прекалено къса, и се чеше по ухото. Иска ми се да го докосна, да прокарам длан по тази смешно щръкнала коса, но вместо това се обръщам и се гмурвам сред рафтовете, посветени на туризъм.

 

 

Хенри: Клер стои в основното помещение, до огромна купчина току-що получени книги. Роджър всъщност не обича клиентите да ровят из томовете, на които още не е сложена цена, но съм забелязал, че в книжарницата му Клер прави каквото си иска. Сега е свела глава над червена книжка. Косата й се опитва да се отскубне от кока, на който я е прибрала отгоре на главата си, едната презрамка на плажната й рокля е паднала от рамото и изпод нея се вижда малко от банския й костюм. Гледката е толкова трогателна, толкова вълнуваща, че ми иде да се завтека към Клер, да я докосна и ако не ни гледа никой, може би да я ухапя. Но същевременно не ми се иска този миг да свършва и най-неочаквано виждам, че Гомес, който стои при криминалните романи, наблюдава Клер с изражение, което отразява като в огледало моите чувства, и съм принуден да осъзная, че…

В този миг Клер ме поглежда и изрича:

— Виж, Хенри, Помпей.

Подава ми мъничката книжка с пощенски картички и нещо в гласа й сякаш казва: „Видя ли, теб избрах.“ Отивам при нея, прегръщам я през раменете, намествам падналата презрамка. Когато след секунда вдигам очи, Гомес ни е обърнал гръб и се е вглъбил в изданията на Агата Кристи.

 

 

Неделя, 15 януари 1995 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)

Клер: Аз мия чиниите, а Хенри реже на ситно зелени чушки. В тази неделна привечер слънцето залязва много розово над януарския сняг в задния ни двор, ние готвим чили и пеем „Жълтата подводница“:

„В града, където съм роден,

живееше мъж, в морето той отплава…“

Лукът цвърчи в тигана на печката. И докато пеем „На борда са всичките наши приятели“, изведнъж чувам как гласът ми се носи сам, обръщам се и дрехите на Хенри лежат на купчина, а ножът е паднал на пода в кухнята. Разполовената чушка се поклаща леко върху дъската за рязане.

Изключвам котлона и покривам лука. Сядам до купчината дрехи, взимам ги и както още са топли от тялото на Хенри, ги притискам до себе си — седя така, докато топлината в тях вече е от моето тяло. После ставам, отивам в спалнята, сгъвам старателно дрехите и ги слагам на леглото. След това продължавам, доколкото мога, да приготвям вечерята и сядам да се храня сама, като се чудя и чакам.

 

 

Петък, 3 февруари 1995 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31 и на 39)

Клер: Ние с Гомес, Шарис и Хенри седим около масата в трапезарията и играем на „Да прецакаш съвременния капиталист“. Това е игра, измислена от Гомес и Шарис. Играем я с дъска за „Монопол“. В нея задаваш въпроси, получаваш точки, трупаш пари и експлоатираш останалите, с които играеш. Ред е на Гомес. Той хвърля зарчето, пада му се шест и Гомес се озовава в Обществените фондове. Тегли си и карта.

— Хайде сега всички. Кое съвременно техническо изобретение ще премахнете за доброто на обществото?

— Телевизията — казвам аз.

— Омекотителя за тъкани — добавя Шарис.

— Детекторите, които засичат движение — провиква се разпалено Хенри.

— А аз казвам барута.

— Това едва ли е съвременно изобретение — възразявам аз.

— Добре тогава. Конвейера.

— Не можеш да отговаряш по два пъти — намесва се Хенри.

— Как да не мога, мога. Пък и какъв е този тъп отговор — „детектори за движение“?

— Детекторите в хранилището на „Нюбъри“ постоянно ме засичат. Тази седмица два пъти се озовавам там след края на работното време и още щом се появя, от охраната пристигат да проверят какво става. Направо ще полудея.

— Според мен раз-обретяването на сензорите за движение няма да се отрази особено на пролетариата. Ние с Клер получаваме по десет точки за правилни отговори, Шарис получава пет за творческо отношение, а Хенри трябва да се върне три квадратчета назад заради това, че поставя нуждите на отделния човек над колективните потребности.

— Така се връщам на изходно положение. Ей, Банката, дай ми двеста долара.

Шарис му брои парите.

— Опа-ла! — възкликва Гомес.

Аз му се усмихвам. Мой ред е. Пада ми се четири.

— Паркингът. Купувам го.

За да купя нещо, трябва да отговоря правилно на някой въпрос. Хенри изтегля един от Купчината на късмета.

— С кого предпочиташ да вечеряш и защо: с Адам Смит, с Карл Маркс, с Роза Люксембург или с Алън Гринспан?

— С Роза.

— Защо?

— Най-интересна смърт.

Хенри, Шарис и Гомес се съвещават и решават, че мога да купя Паркинга. Броя на Шарис парите, а тя ми връчва документа за собственост. Хенри разклаща зарчето и се озовава в Данък общ Доход. Данък общ доход си има отделни карти. Всички затаяваме дъх и чакаме. Хенри чете картата.

— Голям скок напред.

— По дяволите!

Прехвърляме на Шарис всичките си недвижими имоти, тя ги връща обратно заедно със своите в Банката.

— Жалко за Паркинга.

— Съжалявам. — Хенри се мести в средата на дъската и се озовава на „Сейнт Джеймс“. — Купувам.

— Клетият ми малък „Сейнт Джеймс“ — роптае Шарис.

Тегля карта от Свободната купчина.

— Какъв днес е разменният курс на йената спрямо долара?

— Нямам представа. Откъде се взе този въпрос?

— От мен — усмихва се Шарис.

— Какъв е отговорът?

— 99,8 йени за долар.

— Добре. Оставам си без „Сейнт Джеймс“. Ти си на ред.

Хенри подава зарчето на Шарис. Пада й се четири и тя се озовава в Затвора. Взима карта, където пише какво престъпление е извършила: злоупотребила е при сключването на сделки с вътрешна информация. Смеем се.

— Това би трябвало да се падне на вас — заявява Гомес.

Ние с Хенри се усмихваме скромно. Напоследък правим удар след удар на фондовия пазар. За да излезе от Затвора, Шарис трябва да отговори на три въпроса.

Гомес вади от Купчината на късмета.

— Въпрос първи: посочи двама прочути творци, с които Троцки се е познавал в Мексико.

— Диего Ривейра и Фрида Кало.

— Браво на теб. Въпрос втори: колко плаща „Найки“ на виетнамските работници, за да произвеждат тези смехотворно скъпи маратонки?

— О, боже. Не знам… Три долара? Десет цента?

— Какъв е твоят отговор?

В кухнята се чува страхотен трясък. Всички скачаме, а Хенри казва:

— Седнете!

Толкова е категоричен, че се подчиняваме. Той хуква към кухнята. Шарис и Гомес ме поглеждат стреснато. Аз клатя глава.

— Не знам.

Всъщност обаче знам. Чуват се шепнене, стон. Шарис и Гомес слушат вцепенени. Аз се изправям и тръгвам тихо след Хенри.

Той е коленичил на пода и държи кърпата за съдове до главата на голия мъж, който лежи на линолеума и също, разбира се, е Хенри. Дървеното шкафче, където държим съдовете, е клюмнало на една страна, стъклото е на парчета, всички чинии са се изсипали и са се изпочупили. Хенри се е проснал насред отломъците и целият е покрит с кръв и със стъкло. Двамата Хенриевци ме поглеждат: единият жално, другият притеснено. Прикляквам срещу Хенри, надвесвам се над Хенри.

— Откъде идва цялата тази кръв? — прошепвам.

— Според мен от главата — отвръща също през шепот Хенри.

— Дай да повикаме „Бърза помощ“ — предлагам му аз.

Започвам да събирам стъклата по гърдите на Хенри. Той затваря очи и казва:

— Недей.

Аз спирам.

— Майко мила! — ахва Гомес, който вече стои на вратата.

Забелязвам, че Шарис се е вдигнала зад него на пръсти и се опитва да надзърне през рамото му.

— А-ах! — ахва тя и го избутва.

Хенри мята една от кърпите за съдове над гениталиите на своя двойник, проснат на пода.

— О, Хенри, не се притеснявай, рисувала съм хиляди модели…

— Опитвам се да запазя поне някакво благоприличие — тросва се Хенри.

Шарис трепва, сякаш я е ударил през лицето.

— Виж какво, Хенри… — боботи Гомес.

При такова стълпотворение не мога да мисля.

— Млъкнете всички, ако обичате — подвиквам отчаяна. За моя изненада те се подчиняват. — Сега какво? — питам Хенри, който лежи свъсен на пода и се опитва да не мърда.

Той отваря очи, известно време ме гледа и чак тогава отговаря.

— След няколко минути изчезвам — изрича тихо. Поглежда към Хенри. — Дай нещо за пиене.

Хенри скача и се връща с чаша за сок, пълна с „Джак Даниълс“. Аз прикрепям главата на Хенри и той успява да изгълта някак една трета от него.

— Разумно ли е? — пита Гомес.

— Не знам. Все ми е тая — уверява го Хенри от пода. — Боли ужасно. — Той стене. — Дръпнете се! Затворете очи…

— Защо… — подхваща Гомес.

Хенри се гърчи на пода, сякаш през тялото му тече ток. Главата му се тресе неудържимо и той крещи:

— Клер!

Затварям очи. Чува се шум, все едно някой разпаря чаршаф, но много по-силен, сетне навсякъде се посипва водопад от стъкло и порцелан и Хенри изчезва.

— О, боже! — възкликва Шарис.

Ние с Хенри се гледаме. „Този път беше различно, Хенри. Беше грозно, изпълнено с болка. Какво ти става?“ Пребледнялото му лице ми казва, че и той не знае. Хенри проверява дали в уискито има парчета стъкло и после го изпива до дъно.

— Какво ще правим с всичкото това стъкло? — пита Гомес и се изтръсква предпазливо.

Хенри се изправя, протяга ми ръка. Тя е покрита със ситни капчици кръв и парченца порцелан и кристал. Изправям се и поглеждам Шарис. Тя има голяма рана от порязване върху лицето си, по бузата й като сълза се стича кръв.

— Остава всичко, което не е част от тялото ми — обяснява Хенри. Той им показва празното място, където са му извадили зъб, защото пломбата все падала. — Затова, където и да съм отишъл, поне стъклото няма да го има и няма да се налага да седят и да го вадят с пинцети.

— Да, но ние ще трябва да го направим — отбелязва тихо Гомес и маха едно парче стъкло от косата на Шарис.

Прав е.