Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (18)

Капка кръв в купа мляко

— Какво е това? Скъпи!

— Ах, как можем да го понесем?

— Да понесем какво?

— Това. За толкова кратко време. Как можем да проспим това време?

— Можем да мълчим заедно и понеже това е само началото, да се преструваме, че разполагаме с цялото време на света.

— И с всеки изминал ден ще имаме все по-малко. А после няма да имаме никакво време.

— В такъв случай може би предпочиташ изобщо да не си го имал?

— Не. Именно дотук съм стигал винаги. Още откакто е започнало моето време. И щом се отдалеча оттук, това ще бъде междинната точка, към която всичко се е устремявало — преди, и от която ще тръгва всичко. Сега обаче, любов моя, ние сме тук, ние сме сега и онези други времена отминават другаде.

„Притежание“, А. С. Байът^[1]