Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (17)

Заведи ме навреме в църквата

Събота, 23 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години, Клер — на 22)

(6:00 часът сутринта)

Хенри: Събуждам се в 6:00 сутринта, навън вали. Намирам се в уютна зелена стаичка под стрехите на прекрасна къща на име „Блейк“, която са наели родителите На Клер — в цената е включена и закуска и къщата се намира направо на южния плаж в Саут Хейвън. Баща ми спи в не по-малко уютната розова стая долу, до госпожа Ким, която е в хубава жълта стая, а баба и дядо са в свръх уютната голяма синя спалня. Лежа в изключително мекото легло, под завивките на „Лора Ашли“^[1], и чувам как вятърът блъска настървено къщата. Вали като из ведро. Питам се дали изобщо ще мога да тичам в тези мусони. Чувам как дъждът се стича по улуците и трополи по покрива, който е на около половин метър над главата ми. Стаята прилича на мансарда. В нея има мъничко красиво писалище, в случай че се наложи в деня на сватбата си да напиша съвсем в дамски стил някакво послание. На масата има порцеланова кана и леген — ако наистина реша да ги използвам, вероятно ще се наложи първо да счупя леда по повърхността, толкова студено е тук горе. Чувствам се като розов червей в сърцевината на тази зелена стая, сякаш съм се добрал дотук, като съм изгризал дупка, и сега се мъча да се превърна в пеперуда или нещо от този род. Тук, в този миг, не съм истински буден. Чувам как някой кашля. Чувам как сърцето ми тупти и писклив звук — нервната ми система, която е прегряла. О, господи, нека днешният ден бъде нормален. Нека бъда нормално объркан, нормално притеснен, нека бъда в църквата навреме, във времето. Нека не стряскам никого и най-вече себе си. Нека доживея възможно най-добре, без специални ефекти края на сватбения ден. Избави Клер от гадни сцени. Амин.

 

 

(7:00 часът, сутринта)

Клер: Будя се в леглото си, леглото на моето детство. Докато се нося по повърхността на будното състояние, не мога да открия себе си във времето: какво е днес, Коледа, Денят на благодарността? Отново ли съм в трети клас? Болна ли съм? Защо вали дъжд? Небето зад жълтото перде е мъртво и вятърът смъква жълтите листа от големия бряст. Цяла нощ съм сънувала. Сега сънищата се сливат. В една част от този сън плувах в океана, бях русалка. Това беше нещо ново за мен и една от другите русалки се опитваше да ме научи: даваше ми уроци за русалки. Беше ме страх да дишам под водата. Тя влизаше в белите ми дробове и аз все не проумявах как става, чувствах се ужасно и постоянно се налагаше да се качвам на повърхността и да дишам, а другата русалка все повтаряше: „Не, Клер, ето така…“, докато накрая не забелязах, че тя има на шията си хриле, аз също, и след това вече беше по-лесно. Да плувам, беше като да летя, всички риби бяха птици… На повърхността на океана имаше лодка и всички ние отидохме да я видим. Беше малка ладийка и на нея беше майка ми — съвсем сама. Доплувах до нея и тя се изненада, че ме вижда, каза ми: „Я, Клер! А аз си мислех, че днес ще се омъжваш“, и изведнъж — точно както става насън — аз си дадох сметка, че ако съм русалка, не мога да се омъжа за Хенри, и се разплаках, сетне се събудих, беше посред нощ. Известно време лежах така в мрака и си представях как съм станала най-обикновена жена, точно като малката русалка, с тази разлика, че не съм изживяла онези тъпотии като ужасната болка в краката и отрязания език. Ханс Кристиан Андерсен сигурно е бил много странен и тъжен човек. После съм заспала отново и сега съм в леглото, и днес ние с Хенри се женим.

 

 

(7:16 часът сутринта)

Хенри: Церемонията е в 2:00 следобед, трябват ми около половин час да се облека и двайсет минути, докато отидем с колата в „Сейнт Базил“. Сега е 7:16 сутринта, значи имам да убивам пет часа и четирийсет и четири минути. Слагам си джинсите, една размъкната стара фланела и високите кецове и се промъквам възможно най-тихо долу с надеждата да намеря кафе. Татко ме е изпреварил — седи в трапезарията и стиска в ръце тъничка чаша с кафе, над което се вие пара. Аз също си сипвам и сядам срещу баща си. Мъждивата светлина, просмукваща се през дантелените пердета на прозореца, му придава призрачен вид, днес сутринта той е оцветената версия на своя черно-бял филм. Косата му стърчи във всички посоки и без да се замислям, аз приглаждам своята, сякаш той е огледало. Баща ми прави същото и ние се усмихваме.

 

 

(8:17 часът сутринта)

Клер: Алиша седи на леглото ми и ме ръга.

— Хайде, Клер — побутва ме тя. — Над блатото се съмна. Пеят птици — което изобщо не е вярно, — скачат жаби и е време да ставаш.

Алиша ме гъделичка. Отмята завивките и двете започваме да се боричкаме, и аз я залепям по гръб точно когато Ета подава глава през вратата и изсъсква:

— Момичета! Какво е това блъскане! Баща ви помисли, че върху къщата е паднало дърво, а то каква била работата, вие двете се опитвате да се избиете. Закуската е почти готова.

След тези думи тя дръпва внезапно глава, а ние я чуваме как слиза с тежка стъпка по стълбите и избухваме в смях.

 

 

(8:32 часът сутринта)

Хенри: Навън вятърът продължава да фучи и да блъска, но въпреки това аз ще изляза да потичам. Изучавам картата на Саут Хейвън („Бляскав скъпоценен камък на залезния бряг на езерото Мичиган!“), която Клер ми е набавила. Вчера потичах по плажа, беше приятно, но тази сутрин е неосъществимо. Виждам как о брега се разбиват двуметрови вълни. Измервам към два километра по улиците и решавам да тичам в кръг — ако навън е ужасно, мога да скъся маршрута. Протягам се. Всичките ми стави пукат. Почти чувам как напрежението трещи като статично електричество в телефонна линия в нервите ми. Обличам се и излизам в света.

Дъждът ме блъсва в лицето. Тутакси ставам вир-вода. Тичам бавно по Мейпъл Стрийт. Жива мъка си е — боря се с вятъра и просто е невъзможно да увелича скоростта. Минавам покрай жена, която стои на тротоара заедно с булдога си, и тя ме поглежда изумено. „Това не е просто бягане за здраве — казвам й беззвучно. — Това е отчаяние.“

 

 

(8:54 часът сутринта)

Клер: Събрали сме се около масата, за да закусим. От всички прозорци се процежда студ и аз почти не виждам навън, толкова проливен е дъждът. Как Хенри ще излезе да тича?

— Страхотно време за сватба — подмята шеговито Марк.

— Не съм го избирала аз — отговарям и свивам рамене.

— Така ли?

— Избра го татко.

— Е, аз плащам — заявява сприхаво той.

— Така си е.

Продължавам да дъвча препечената филия. Майка ми оглежда критично чинията ми.

— Защо не си вземеш от бекона, миличка, много е хубав. И от яйцата?

От самата мисъл ми се повдига.

— Не мога. Наистина. Моля те.

— Е, поне намажи филията с фъстъчено масло. Имаш нужда от белтъчини.

Поглеждам към Ета, която отива в кухнята и след минута се връща с кристална чинийка, пълна с фъстъчено масло. Благодаря й и мажа малко от маслото върху филията.

Питам майка:

— Имам ли време, докато се появи Джанис?

Джанис ще прави нещо ужасяващо с лицето и косата ми.

— Тя ще дойде в единайсет. Защо?

— Трябва да отскоча до града, за да взема нещо.

— Мога да го взема аз, миличка.

Явно й е олекнало от мисълта, че ще се махне от къщата.

— Предпочитам да отида аз.

— Можем да отидем двете.

— Сама.

Моля я безмълвно. Тя е озадачена, но скланя.

— Добре тогава. Както искаш.

— Чудесно. Връщам се веднага.

Ставам и понечвам да изляза. Татко се прокашля.

— Нали ще ме извините?

— Да, разбира се.

— Благодаря.

И хуквам.

 

 

(9:35 часът сутринта)

Хенри: Стоя в огромната празна вана и се мъча да смъкна студените мокри дрехи. Току-що купените ми маратонки са придобили съвсем нов вид, който извиква спомени за живота в морето. Оставил съм мокра диря от входната врата до ваната и се надявам госпожа Блейк да не се сърди много.

Някой чука на вратата.

— Един момент — провиквам се аз.

Отивам и я открехвам. За мое изумление е Клер.

— Паролата! — казвам й тихо.

— Чукай ме — отвръща Клер.

Отварям широко вратата. Клер влиза, сяда на леглото и започва да си изува обувките.

— Това да не е шега?

— Ела, о мой почти съпруже. До единайсет трябва да се прибера. — Тя ме оглежда от глава до пети. — Ходил си да тичаш! Мислех, че няма да излезеш в този дъжд.

— Отчаяните времена изискват отчаяни действия. — Смъквам тениската и я мятам във ваната. Тя се приземява с жвакащ звук. — Не е ли на лошо младоженецът да вижда младоженката преди сватбата?

— Ами затвори си тогава очите.

Клер отива бавно в банята и грабва една от хавлиените кърпи. Навеждам се и тя ми подсушава косата. Страхотно е. Мога да си стоя така цял живот. Да, наистина.

— Тук е ужасен студ — казва Клер.

— Ела и полегни, почти жено. Това е единственото топло местенце в цялата къща.

Лягаме.

— Правим всичко наопаки, нали?

— Пречи ли ти?

— Не. Харесва ми.

— Чудесно. Дошла си при точния човек за всичките си извънхронологични потребности.

 

 

(11:15 часът сутринта)

Клер: Влизам през задната врата и оставям чадъра в мокрото помещение. В коридора почти се сблъсквам с Алиша.

— Къде беше? Джанис е тук.

— Колко е часът?

— Единайсет и петнайсет. Ей, облякла си си блузата наопаки и откъм обратната страна.

— Това е на късмет, нали?

— Сигурно, но все пак се преоблечи, преди да се качиш горе.

Отново се шмугвам в мокрото помещение и обличам блузата на обратно. После изтичвам горе. Мама и Джанис стоят в коридора пред стаята ми. Джанис носи огромна чанта с козметика и с други уреди за изтезания.

— Ето те и теб. Вече се притеснявах. — Мама ме вкарва в стаята ми, Джанис донася оборудването. — Трябва да уредя нещо за сватбената гощавка — заявява мама и едва ли не кърши ръце, докато излиза.

Аз се обръщам към Джанис, която ме оглежда критично.

— Цялата ти коса е мокра и сплъстена. Защо не се срешеш, докато аз си подредя нещата?

Джанис започва да вади от чантата хиляди тубички и шишенца и да ги слага по тоалетката.

— Джанис! — Връчвам й картичка от галерия „Уфици“. — Можеш ли да направиш това?

Винаги съм харесвала малката принцеса Медичи, чиято коса доста прилича на моята: нейната е сплетена на множество плитчици, в които блещукат ситни перли, и после се спуска на красив кехлибарен водопад. Анонимният художник явно също я е обичал. Как да не я обича човек!

Джанис се замисля.

— Майка ти смята, че ще правим друго.

— Ами да. Но сватбата е моя. Косата също. И ще ти дам много голям бакшиш, ако я направиш както искам.

— Ако ще правим това, няма да ми остане време да те гримирам, доста дълго ще сплитам плитките.

Алилуя!

— Не се притеснявай. Аз ще се гримирам сама.

— Добре тогава. Само я разреши и започваме.

Заемам се да разплитам сплъстените кичури. Цялата тази работа вече ми харесва. Оставям се на тънките кафяви ръце на Джанис и се питам какво ли е намислил Хенри.

 

 

(11:36 часът сутринта)

Хенри: Смокингът и всички съпътстващи го мъки са оставени върху леглото. Както е тръгнало, ще замразя в тази студена стая недохранения си задник. Премествам всичките си студени мокри дрехи от ваната в мивката. Тази баня е изумителна — голяма е колкото стаята. С килим е и е неумолимо псевдовикторианска. Ваната е огромна, с крака като на граблива птица, и е вместена между най-различни папрати и купчинки хавлиени кърпи, и старинен скрин, и голяма репродукция в рамка на „Пробуденото съзнание“ на Хънт^[2]. Первазът на прозореца е на петнайсетина сантиметра от пода и пердетата са от прозрачен бял муселин, така че виждам Мейпъл Стрийт в цялата й покрита с мъртви листа слава. Нагоре по улицата лениво се движи бежов линкълн континентал. Пускам топла вода във ваната, която е толкова голяма, че чак се уморявам да я чакам да се напълни, и влизам вътре. Забавлявам се, като си играя с душа, който е прикрепен, както в Европа, и махам капачетата на десетината шампоани, гелове за вана и балсами за коса и ги мириша — на петия вече ме боли глава. Пея „Жълта подводница“. Всичко в радиус от метър и двайсет става мокро.

 

 

(12:35 часът на обяд)

Клер: Джанис ме пуска и край мен се струпват мама и Ета. Ета казва:

— О, Клер, колко си хубава!

Мама пък казва:

— Нали се бяхме разбрали за друга прическа, Клер?

И започва да опява на Джанис, а после й плаща, а когато мама не гледа, аз й давам бакшиша.

Уговорили сме се да се облека в църквата, затова ме натоварват на колата и поемаме към „Сейнт Базил“.

 

 

(12:55 часът на обяд)

(Хенри е на 38 години)

Хенри: Вървя пеш по магистрала 12, на около три километра южно от Саут Хейвън. Като време денят е направо ужасен. Есен е, духа вятър, вали като из ведро, студено е. Аз съм само по джинси, бос съм, мокър съм до кости. Нямам представа къде във времето се намирам. Тръгнал съм към къщата в „Полска чучулига“ с надеждата да се подсуша в Читалнята и може би да хапна нещо. Нямам пари, но когато виждам розовата неонова табела на бензиностанция „Пазарувайте евтино“, свървам към нея. Влизам вътре и за миг спирам, за да си поема дъх, при което от мен по линолеума се стича вода.

— Не е много приятно да си навън в такъв ден — отбелязва слабият възрастен господин зад щанда.

— Да — съгласявам се аз.

— Колата ви ли се е повредила?

— Моля? А, не. — Той ме оглежда изпитателно, забелязва, че съм бос и съм облечен не според сезона. Аз мълча и се преструвам на смутен. — Гаджето ме изрита от тях.

Мъжът казва нещо, но аз не го чувам, защото гледам „Саут Хейвън Дейли“. Днес е събота, 23 октомври 1993 година. Денят, когато ще се женим. Часовникът над рафта с цигарите показва 1:10 следобед.

— Трябва да тичам — казвам на стареца и наистина го правя.

 

 

(1:42 часът следобед)

Клер: Стоя в класната стая, където съм учила в четвърти клас, и съм облечена в булчинската си рокля. Тя е от сурова коприна с цвят на слонова кост, с голямо количество дантела и ситни перли. От кръста нагоре и в ръкавите е много тясна, но полата е огромна, дълга е до пода и е с шлейф, за нея са отишли двайсет метра плат. Отдолу мога да скрия десет джуджета. Чувствам се като на карнавал, но мама явно ме харесва много, суети се около мен, щрака ме с фотоапарата и се опитва да ме убеди да сложа още малко грим. Алиша, Шарис, Хелън и Рут са се издокарали в еднаквите си сивкавозелени кадифени премени на шаферки. Тъй като Шарис и Рут са ниски, а Алиша и Хелън — високи, четирите приличат на зле подбрани скаутки, но всички ние сме се разбрали да не го правим на въпрос, ако някъде наблизо е мама. Те си сравняват цвета на обувките и спорят коя да хване булчинския букет. Хелън казва:

— Ти, Шарис, вече си сгодена, не би трябвало дори да се опитваш да го хващаш.

А Шарис свива рамене и отвръща:

— За всеки случай. С Гомес човек никога не знае.

 

 

(1:48 часът следобед)

Хенри: Седя на радиатора в стая със застоял въздух, пълна с кашони с молитвеници. Гомес снове напред-назад и пуши. Изглежда ужасно в смокинга. Аз пък имам чувството, че изпълнявам ролята на водещ в телевизионна игра. Гомес снове и тръска пепелта в чаша за кафе. Изнервя ме още повече.

— Донесе ли халката? — питам го за милионен път.

— Да. Донесох я. — За миг спира да снове и ме пита: — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да.

Той вади малко плоско шише и ми го връчва. Аз отвивам капачето и отпивам една глътка. Вътре има много пивко шотландско уиски. Отпивам още една юнашка глътка и връщам шишето на Гомес. Чувам как хората в преддверието се смеят и си говорят. Плувнал съм в пот, боли ме глава. В стаята е много горещо. Изправям се, отварям прозореца, подавам глава, дишам. Още вали.

Долу в градината се чува шум. Отварям още малко прозореца и поглеждам натам. Ето ме и мен — седя в калта под прозореца, мокър до кости и задъхан. Той ми се хили и ми показва с ръце, че всичко е наред.

 

 

(1:55 часът следобед)

Клер: Всички стоим в преддверието на църквата. Татко казва:

— Нека шоуто да започне.

После чука на вратата на стаята, където Хенри се облича. Гомес показва глава и моли:

— Чакайте малко.

Хвърля ми поглед, от който ме присвива стомахът, прибира главата си и затваря вратата. Тъкмо тръгвам натам, когато Гомес отново я отваря и отвътре се появява Хенри, който си закопчава копчетата за ръкавели. Мокър, мръсен и небръснат е. Изглежда към четирийсетте. Но е тук и ми се усмихва победоносно, докато минава през вратата на църквата и тръгва по пътеката в средата.

 

 

Неделя, 13 юни 1976 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Лежа на пода на някогашната си стая. Сам съм, лятната вечер на неустановената година е невероятна. Лежа, ругая и известно време се чувствам пълен кретен. После ставам, отивам в кухнята и се почерпвам с няколко от бирите на татко.

 

 

Събота, 23 октомври 1993 година

(Хенри е на 38 и на 30 години, Клер — на 22)

(2:37 часът следобед)

Клер: Стоим пред олтара. Хенри се обръща към мен и казва:

— Аз, Хенри, взимам за жена теб, Клер. Обещавам да ти бъда верен в добро и в зло, в болест и здраве. Ще те обичам и почитам до края на дните си.

Мисля си: „Запомни това.“

Повтарям обещанието. Отец Комптън се усмихва и заявява:

— Човек да не раздели, каквото Бог е събрал.

Мисля си: „Не това е проблемът.“

Хенри ми слага на пръста, до годежния пръстен, венчалната халка. Аз пък му слагам обикновената златна халка, която той повече няма да носи нито веднъж. Службата продължава и аз си мисля: „Важно е само това: той е тук, аз съм тук, не е важно как, стига той да е с мен.“ Отец Комптън ни благославя и казва:

— Службата приключи, вървете с мир.

Заедно, хванати за ръце, двамата тръгваме по пътеката в средата.

 

 

(6:26 часът вечерта)

Хенри: Сватбената гощавка тъкмо е започнала. Сервитьорите кръстосват напред-назад с метални колички и подноси с похлупаци. Хората пристигат и си оставят връхните дрехи на гардероба. Дъждът най-после е спрял. Яхтклубът на Саут Хейвън се намира на Северния плаж, в постройка от двайсетте години, вътре с ламперия и кожа, червен мокет и картини с изобразени по тях кораби. Сега навън е тъмно, но на кея в далечината мига фар. Стоя на прозореца, пия „Гленливит“^[3] и чакам Клер, отмъкната от майка си по причина, в която не съм посветен. Виждам отраженията на Гомес и Бен, които се приближават към мен, и се обръщам.

Бен изглежда разтревожен.

— Как си?

— Добре. Можете ли, момчета, да ми направите една услуга? — Те кимат. — Върни се, Гомес, в църквата. Аз съм там, чакам в преддверието. Вземи ме и ме доведи тук. Вкарай ме незабелязано в мъжката тоалетна на долния етаж и ме остави там. А ти, Бен, дръж под око мен — соча аз гърдите си — и когато ти кажа, грабвай смокинга и ми го донеси в тоалетната. Разбра ли?

Гомес пита:

— С колко време разполагаме?

— Не е много.

Той кима и се отдалечава. Задава се Шарис, Гомес я целува по челото и продължава нататък. Обръщам се към Бен, който изглежда уморен.

— Как си? — питам го.

Той въздиша.

— Нямам сили. Хм, Хенри!

— Да.

— От кое време идваш?

— От 2002 година.

— Можеш ли… Виж, знам, че не ги обичаш тези неща, но…

— Какво? Не се притеснявай, Бен. Каквото и да искаш, ще го изпълня. Днес случаят е по-особен.

— Я ми кажи: жив ли съм още?

Бен не ме гледа, вперил е очи в оркестъра, който настройва инструментите в балната зала.

— Да. Добре си. Видях те само преди няколко дни, играхме билярд.

Бен въздиша тежко.

— Благодаря ти.

— Винаги на твое разположение.

Очите му се пълнят със сълзи. Подавам му носната си кърпа и той я взима, после обаче ми я връща, без да я е използвал, и тръгва да търси мъжката тоалетна.

 

 

(7:04 часът вечерта)

Клер: Всички сядат за вечерята и никой не може да открие Хенри, Питам Гомес дали го е виждал, а Гомес ми отправя един от своите Гомесови погледи и отговаря как бил сигурен, че Хенри ще се появи всеки момент. При нас идва Кими, която изглежда много крехка и разтревожена в копринената си розова рокля.

— Къде е Хенри? — пита ме тя.

— Не знам, Кими.

Тя ме притегля към себе си и ми шушука на ухото:

— Видях как младият му приятел Бен пренася през фоайето купчина дрехи.

О, не. Ако Хенри се е върнал обратно в своето настояще, ще ми бъде трудно да обясня. Дали да не кажа, че е имало спешен случай? Някакъв библиотекарски спешен случай, с който Хенри е трябвало да се заеме незабавно? Но всичките му колеги са тук. Може би да кажа, че Хенри страда от амнезия, изгубил се е…

— Ето го — оповестява Кими.

Стиска ръката ми. Хенри стои на вратата и оглежда множеството, после ни вижда. Хуква към нас.

Аз го целувам.

— Здрасти, страннико.

Той, моят по-млад Хенри, онзи, чието място е тук, се е завърнал в настоящето. Хваща мен и Кими за ръцете и ни повежда към масата. Кими се смее и му шепне нещо, което аз не чувам.

— Какво ти каза? — питам го, след като сядаме.

— Попита дали смятаме да сме трима по време на първата брачна нощ.

Изчервявам се като рак. Кими ми намига.

 

 

(7:16 часът вечерта)

Хенри: Седнал съм в библиотеката на клуба, хапвам сандвичи и чета първото издание на „Сърцето на мрака“^[4] с луксозна корица, което вероятно не е отваряно никога. С ъгълчето на окото виждам управителя на клуба, който се носи шеметно към мен. Затварям книгата и я връщам върху лавицата.

— Съжалявам, господине, но се опасявам, че се налага да ви помоля да напуснете.

Който е без риза и без обувки, остава и без обслужване.

— Добре.

Изправям се и когато управителят ми обръща гръб, в главата ми нахлува кръв и аз изчезвам. Появявам се със смях на пода в кухнята от 2 март 2002 година. Открай време съм искал да го направя.

 

 

(7:21 часът вечерта)

Клер: Гомес държи реч:

— Скъпи Клер и Хенри, роднини и приятели, членове на журито… чакайте, това последното го махнете. Скъпи влюбени, тази вечер сме се събрали на бреговете на Ергенската земя, за да помахаме за сбогом на Клер и Хенри, които поемат заедно на път с надеждния кораб на брачния живот. И колкото и да ни е тъжно да гледаме как те се прощават с радостите на ергенлъка, сме убедени, че възхваляваното състояние на брачно блаженство ще бъде за тях по-удобен нов адрес. Някои от нас дори може би ще се присъединим в скоро време към тях, освен ако не измислим начин да го избегнем. И така, нека вдигнем наздравица за Клер Абшир Детамбъл, красива художничка, заслужаваща цялото щастие, което би могло да я споходи в новия й свят. И за Хенри Детамбъл, страхотен пич и късметлия — дано житейското море се разпростре като стъкло пред вас, дано винаги имате попътен вятър. За щастливите младоженци!

Гомес се навежда и ме целува по устата, а аз срещам за миг погледа му, после мигът отлита.

 

 

(8:48 часът вечерта)

Хенри: Вече сме разрязали тортата и сме я изяли. Клер е хвърлила букета (хвана го Шарис), аз пък съм хвърлил жартиера на Клер (хвана го не друг, а Бен). Оркестърът свири „Качвай се на влака“, хората танцуват. Вече съм танцувал с Клер и Кими, Алиша и Шарис, сега танцувам с Хелън, която си е страхотно парче, а Клер танцува с Гомес. Докато въртя нехайно Хелън, виждам, че Силия Атли отива при Гомес и му отнема Клер, а той ми отнема Хелън, след което аз се сливам с множеството при бара и започвам да гледам как Клер танцува със Силия. При мен идва Бен. Пие зелцер. Аз си поръчвам водка с тоник. Бен е преметнал като траурна лента жартиера на Клер през ръката си.

— Коя е тази? — пита ме той.

— Силия Атли. Гаджето на Ингрид.

— Странно.

— Да.

— Какво го прихваща този Гомес?

— В смисъл?

Бен ме поглежда, после извръща глава.

— Все едно.

 

 

(10:23 часът вечерта)

Клер: Всичко приключи. Докато си тръгвахме от клуба, се целунахме и се прегърнахме с всички, а после се качихме на колата с цвят на крем за бръснене и на консервна кутия и отпрашихме. Спирам пред „Дю Дроп Ин“, мъничко уютно мотелче на езерото Силвър. Хенри спи. Аз слизам, регистрирам се, моля администратора на рецепцията да ми помогне да отведем Хенри до стаята и да го сложим на леглото. Администраторът донася багажа, зяпа булчинската ми рокля и Хенри, който е в безжизнено състояние, и се хили многозначително. Давам му бакшиш. Той си тръгва. Изувам обувките на Хенри, разхлабвам възела на вратовръзката му. Събличам роклята и я мятам на фотьойла.

Стоя в банята само по бельо и треперя, мия си зъбите. Виждам в огледалото как Хенри лежи на леглото. Хърка. Изплювам пастата за зъби и си плакна устата. Изведнъж ме връхлита: щастие. И мисълта: женени сме. Най-малкото аз съм омъжена.

След като изключвам осветлението, целувам Хенри за лека нощ. Той мирише на алкохол, на пот и на парфюма на Хелън. Лека нощ, да спиш в кош и да сънуваш грош. Сетне потъвам в сън, щастлив, без сънища.

 

 

Понеделник, 25 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години, Клер — на 22)

Хенри: В понеделник след сватбата ние с Клер сме в гражданското отделение на Чикагското кметство, за да се разпишем и пред съдия. Свидетели са ни Гомес и Шарис. После всички отиваме на вечеря в „Чарли Тротърс“, ресторант, толкова скъп, че обзавеждането наподобява първа класа в самолет или минималистична скулптура. Храната също прилича на произведение на изкуството, но за щастие е страшно вкусна. Шарис снима всяко от яденетата, след като то се появява пред нас.

— Как се чувствате като семейни? — пита тя.

— Лично аз се чувствам много семейна — отговаря Клер.

— Можете да продължите със сватбите — предлага Гомес. — Опитайте всички церемонии, будистката, нудистката…

— Дали не съм привърженичка на двумъжеството? — пита Клер, която яде нещо с цвят на шамфъстък, върху което са закрепени няколко едри скариди, наподобяващи късогледи старци, които четат вестник.

— Мисля, че можеш да се омъжиш за един и същи човек колкото пъти си искаш — обяснява Шарис.

— Ти един и същи човек ли си? — пита ме Гомес.

Нещото, което ям, е покрито с тънки резенчета сурова риба тон, която направо се топи върху езика. Известно време й се наслаждавам и чак тогава отговарям:

— Да, но повече от другите.

Гомес не остава особено доволен и пелтечи нещо за коаните в дзенбудизма, но Клер ми се усмихва и вдига чашата. Аз се чукам с моята: иззвънтява нежен кристален звук, който заглъхва във врявата в ресторанта.

И така, ние сме женени.