Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (16)

Повратна точка

Петък, 22 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Разхождам се по Линдън Стрийт в Саут Хейвън. Пуснали са ме за един час, докато Клер и майка й правят нещо при цветаря. Сватбата е утре, но като младоженец нямам много задължения. Да присъствам — това е точка първа и единствена в моя списък „Какво трябва да свърша“. Постоянно мъкнат Клер по някакви проби, консултации, тържества. Когато все пак я видя, тя винаги изглежда някак тъжна.

Денят е ясен и студен и аз се мотая. Жалко, че в Саут Хейвън нямат прилична книжарница. Дори библиотеката се състои главно от Барбара Картланд и Джон Гришам. Нося със себе си изданието на „Пенгуин“ на Клайст^[1], но сега нямам настроение за него. Подминавам антиквариат, хлебарница, банка, още един антиквариат. Излизам при бръснарница и надзъртам вътре — чевръстият дребен плешивеещ бръснар бръсне някакъв старец и аз веднага разбирам какво ще направя.

Когато влизам, във вратата се удрят малки камбанки. Вътре мирише на сапун, на пара, на лосион за коса и стара плът. Всичко е в бледозелено. Столът е стар и украсен с хром, по полиците от тъмно дърво са наредени какви ли не бутилчици, върху подносите са струпани ножици, гребени и бръсначи. Почти като в болница, съвсем определено като в картина на Норман Рокуел^[2]. Бръснарят ме поглежда.

— Подстригване? — питам аз.

Той кима към редицата празни обикновени столове със списания, струпани на спретната купчинка на поставката отстрани. По радиото звучи Синатра. Сядам и разлиствам брой на „Ридърс Дайджест“. Бръснарят бърше следите от пяна за бръснене по брадичката на стареца и му слага лосион. Старецът става полека от стола и плаща. Бръснарят му помага да си облече палтото и му подава бастуна.

— Довиждане, Джордж — пожелава старецът, преди да излезе с бавна стъпка навън.

— Чао, Ед — отвръща бръснарят. Насочва вниманието си към мен. — Как искате да ви подстрижа?

Аз скачам на стола, той го вдига с няколко сантиметра и го обръща така, че да съм с лице към огледалото. Гледам дълго — като за последно — косата си. Показвам с палеца и показалеца около три сантиметра.

— Отрежете я.

Той кима и ми завързва около врата найлонова кърпа. Не след дълго ножиците му издават около главата ми тихи звуци, както от метал, който потраква в метал, и косата ми пада на пода. След като приключва, бръснарят почиства с четка космите по врата ми, маха найлона и voilà — превърнал съм се в своето Аз от бъдещето.