Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (15)

По-добър живот с помощта на химията

Неделя, 5 септември 1993 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Хенри разлиства опърпания „Настолен справочник на лекаря“. Лошо предзнаменование.

— И през ум не ми е минавало, че си такъв поклонник на лекарствата.

— Не съм поклонник на лекарствата. Алкохолик съм.

— Не си алкохолик.

— Съм, и още как.

Лягам на канапето и слагам крака върху коленете на Хенри. Той оставя справочника върху глезените ми и продължава да го разлиства.

— Не пиеш чак толкова много.

— Но преди пиех. Понамалих, след като за малко да се убия. А и баща ми е добър предупредителен пример.

— Какво търсиш?

— Нещо, което да взема на сватбата. Не искам да те зарязвам, докато стоиш пред олтара под погледите на четиристотин души.

— Да. Добре ще направиш. — Представям си гледката и ме побиват тръпки. — Хайде да избягаме.

Хенри ме поглежда в очите.

— Хайде. Подкрепям предложението с две ръце.

— Майка ми и баща ми ще ме лишат от наследство.

— Няма.

— Не внимаваш. Това е пищен бродуейски спектакъл. Ние сме само повод баща ми да се изфука пред своите приятели адвокати. Ако избягаме, майка ми и баща ми няма да се поколебаят и ще наемат актьори, които да изпълнят ролите ни.

— Искаш ли да отидем в гражданското и да подпишем още преди сватбата? Така, дори и да се случи нещо, поне ще бъдем женени.

— О, но… Не ми се ще да го правя. Ще бъде лъжа… Ще се чувствам странно. Дай да го направим след това, ако на истинската сватба стане някаква издънка.

— Добре. План Б.

Той протяга ръка и аз я стискам.

— Намираш ли нещо?

— Най-добре е да взема един невролептик, казва се риспердал, но ще го пуснат на пазара чак през 1994 година. Бих могъл да глътна и един клозарил или може би халдол.

— Звучат ми като сиропи за кашлица, последна дума на фармацевтиката.

— Взимат се при психоза.

— Наистина ли?

— Да.

— Но ти нямаш психоза.

Хенри ме поглежда, прави ужасяваща физиономия и свил пръсти, дращи във въздуха като върколак от ням филм. После казва съвсем сериозно:

— От електроенцефалограмата се вижда, че имам мозък на шизофреник. Доста лекари са убедени, че пътешествията ми във времето се дължат на шизофрения. Тези лекарства блокират допаминовите рецептори.

— Странично въздействие?

— Ами… дистония, акатизия, фалшива Паркинсонова болест. Иначе казано, непредизвикани от нищо мускулни контракции, тревожност, клатене, сноване, безсъние, обездвижване, липса на изражение върху лицето. След време се появяват и дискинезия, хронични тикове на лицевите мускули и агранулоцитоза, при която тялото вече не може да произвежда бели кръвни телца. Човек не може да прави и секс. Освен това всички лекарства, които сега са на пазара, действат приспиващо.

— Нали не смяташ да взимаш такива неща?

— Е, преди съм взимал халдол. И торазин.

— И?…

— Наистина ужасно. Бях зомбиран. Имах чувството, че мозъкът ми е пълен с лепило.

— Няма ли нещо друго?

— Валиум. Либриум. Ксанакс.

— Мама ги взима тези. Ксанакс и валиум.

— Да, би могло да се очаква. — Той прави кисела физиономия, оставя „Настолния справочник на лекаря“ и казва: — Мръдни малко.

Наместваме се върху канапето и лягаме един до друг. Много удобно е.        — Не взимай нищо.

— Защо?

— Не си болен.

Хенри се смее.

— Обичам те точно заради това: защото не забелязваш всичките ми ужасни недостатъци.

Той разкопчава блузата ми, а аз го прегръщам. Хенри ме гледа и чака. Аз съм леко ядосана.

— Не разбирам защо говориш така. Непрекъснато злословиш за себе си. Не си такъв. Добър си.

Хенри поглежда ръката ми и дръпва своята, после ме притегля по-близо до себе си.

— Не съм добър — казва тихо в ухото ми. — Но може би ще стана, хммм.

— Не е зле да станеш, наистина.

— С теб съм добър. — Абсолютно вярно. — Клер?

— Хммм?

— Случва ли ти се понякога да лежиш будна и да се питаш дали не съм някакъв гаден номер, който Бог ти погажда?

— Не. Лежа будна и се притеснявам, че ще изчезнеш и няма да се върнеш никога вече. Лежа будна и размишлявам за някои от нещата, които донякъде зная за бъдещето. Но съм напълно убедена, че трябва да бъдем заедно.

— Напълно убедена.

— А ти не си ли?

Хенри ме целува. „Нито времето, нито мястото, нито случайността, нито смъртта не могат да ме лишат и от най-дребното ми желание, не могат да го прекършат.“

— Пак ли свърши?

— Нямам нищо против и да свърша.

— Самохвалко.

— Я да видим сега кой злослови за мен!

 

 

Понеделник, 6 септември 1993 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Седя на верандата на бяла занемарена къща с алуминий отстрани в Хумболд Парк. Понеделник е, някъде към десет сутринта. Чакам Бен да се върне откъдето е отишъл. Не обичам особено квартала и докато седя пред вратата на Бен, се чувствам някак разголен, но той е изключително точен, затова продължавам да чакам уверено. Гледам две млади жени от латиноамерикански произход, които тикат по разбития изровен тротоар бебешки колички. Докато размишлявам колко неоправна е градската управа, чувам как някой вика в далечината:

— Библиотекарче!

Поглеждам по посока на гласа и както съм и предполагал, виждам Гомес. Простенвам на ум. Гомес притежава изумителната дарба да се натъква на мен точно когато се каня да правя нещо не особено благовидно. Трябва да се отърва някак от него, докато не се е появил Бен.

Гомес се носи щастлив към мен! Издокарал се е с адвокатските си дрешки, държи коженото куфарче. Аз въздишам.

— Ca va^[1], другарю?

— Ca va^[2]. Какво търсиш тук?

Уместен въпрос.

— Чакам един приятел. Колко е часът?

— Десет и петнайсет. Шести септември 1993 година — допълва той услужливо.

— Знам, Гомес. Но все пак благодаря. При клиент ли си дошъл?

— Да. Едно десетгодишно момиченце. Гаджето на майка му го кара да пие „Дрейно“^[3]. Наистина започва да ми писва от човеците.

— Да. Прекалено много станаха маниаците, прекалено малко — микеланджеловците.

— Обядвал ли си? По-скоро, закусвал ли си?

— Да. Трябва да стоя тук, чакам един приятел.

— Не знаех, че имаш приятели, които живеят насам. Всички, които познавам тук, имат крещяща нужда от правен съвет.

— Приятел от Библиотекарския институт.

Ето го и него. Бен се появява със сребристия си мерцедес модел шейсет и втора. Отвътре е пълна скръб, но отвън си е доста лъскав. Гомес подсвирва.

— Извинявай, че закъснях — казва Бен, докато бърза по алеята към мен. — Повикаха ме на домашно посещение.

Гомес ме гледа изчаквателно. Аз се правя, че не го забелязвам. Бен се извръща към Гомес, после към мен.

— Гомес, Бен. Бен, Гомес. Ужасно съжалявам, другарю, че трябва да тръгваш.

— Всъщност имам два свободни часа…

Бен взима нещата в свои ръце.

— Гомес, страшно се радвам, че се запознахме. Но някой друг път.

Бен е много късоглед и гледа добродушно Гомес през дебелите стъкла, които увеличават двойно очите му. Клати в ръката си ключовете. Лази ми по нервите. И двамата стоим, без да казваме нищо, и чакаме Гомес да си тръгне.

— Добре. Да. Е, чао — казва Гомес.

— Ще ти се обадя следобед — обещавам му.

Без да ме поглежда, той се обръща и си тръгва. Чувствам се кофти, но има неща, за които не искам Гомес да узнава, и това е едно от тях. Ние с Бен се поглеждаме така, сякаш признаваме, че знаем един за друг подробности, които не са особено приятни. Той отваря входната врата. Винаги ми се е искало да се опитам да проникна с взлом в къщата му, защото той е наслагал какви ли не ключалки и охранителни устройства. Влизаме в тъмния тесен коридор. Тук винаги мирише на зеле, макар и да знам със сигурност, че Бен не готви храна, камо ли пък зеле. Отиваме при задното стълбище, качваме се в друг коридор, минаваме през една, после през втора стая, която Бен е оборудвал като лаборатория. Той оставя чантата си и окача якето. Очаквам едва ли не да обуе маратонки а ла господин Роджърс^[4], вместо това обаче, той си играе с кафеварката. Сядам на един сгъваем стол и го чакам да приключи.

Не познавам друг човек, който да прилича повече от Бен на библиотекар. Всъщност наистина съм се запознал с него в „Розари“, но той напусна института, преди да го завърши. В сравнение с последния път, когато съм го виждал, е отслабнал и косата му е опадала още повече. Бен е болен от СПИН и всеки път, когато го срещам, се взирам, защото не знам как ще се развие болестта.

— Изглеждаш добре — казвам му.

— Конски дози зитовудин. И витамини, йога, визуализация. И понеже стана дума за това, с какво мога да ти бъда полезен?

— Ще се женя.

Бен е изненадан, после зарадван.

— Честито! За кого?

— За Клер. Познаваш я. Момичето с много дългата червена коса.

— А… да. — Бен се замисля. — Тя знае ли?

— Да.

— Страхотно.

Бен ме поглежда така, сякаш ми казва, че всичко това е прекрасно, но какво общо има той.

— Родителите й готвят тежка сватба в Мичиган. Църква, шаферки, ориз, всички тъпотии. И после пищна гощавка в яхтклуба. Официалното облекло е задължително.

Бен налива кафе и ми връчва голяма чаша с Мечо Пух отпред. Аз добавям сметана на прах. Тук, горе, е студено, а кафето мирише на горчиво, но на хубаво.

— Длъжен съм да присъствам. Длъжен съм да издържа на огромното осемчасово късащо нервите напрежение, без да изчезвам.

— А!

Бен си има начин да посреща проблемите — просто ги приема и това ми действа много успокояващо.

— Трябва ми нещо, което да приспи всичките ми допаминови рецептори.

— Наван, халдол, торазип, серентил, меларил, стелазин…

Бен чисти очилата си в пуловера. Без тях прилича на огромен мишок без косми.

— Надявах се да ми забъркаш ето това тук.

Търся в джинсите листчето хартия, намирам го и му го връчвам. Бен присвива очи и чете:

— 3-(2-)4–96-флуоро-1, 2-беницисоксазол-3-ил… колоиден силициев диоксид, хидропропилова метилцелулоза… пропиленов гликол… — Той ме поглежда озадачен. — Какво е това?

— Ново лекарство за психоза, казва се рисперидон и се продава под името риспердал. Но ще бъде пуснато на пазара чак през 1998 година, аз обаче искам да го опитам сега. Спада към нов клас лекарства, производни на бензисоксазола.

— Откъде го взе това?

— От „Настолния справочник на лекаря“. Изданието от 2000 година.

— Кой го произвежда?

— „Янсен“.

— Знаеш, Хенри, че такива лекарства не ти понасят. Освен ако това не действа по някакъв съвсем нов начин.

— Не знаят как действа. „Селективен моноаминов антагонист, тясно свързан със серотонина тип 2, допамина тип 2, дрън-дрън-дрън…“

— Е, старата песен на нов глас. Защо смяташ, че това ще ти подейства по-добре от халдола?

Усмихвам се търпеливо.

— Просто предполагам въз основа на данните. Но не знам със сигурност. Можеш ли да го направиш?

Бен се колебае.

— Мога, мога.

— Бързо ли? Иска се известно време, за да се натрупа в организма.        — Ще ти съобщя. Кога е сватбата?

— На двайсет и трети октомври.

— Ммм. Каква е дозата?

— Започваш с един милиграм и после увеличаваш.

Бен се изправя, протяга се. В мъждивата светлина на студената стая изглежда стар, прежълтял като болен от жълтеница, с пергаментова кожа. Допада му предизвикателството („Хей, я да забъркаме това авангардно лекарство, което още не е изобретено от никого!“), но и го е страх да поеме риска.

— Ти, Хенри, дори не си сигурен, че ти пречи именно допаминът.

— Виждал си резултатите от изследванията.

— Да, да. Защо просто не караш така? Лекарството може да ти подейства по-неприятно, отколкото заболяването.

— Бен. Ако точно в този момент щракна с пръсти… — Изправям се, навеждам се към него и наистина щраквам с пръсти. — И ти внезапно се озовеш в стаята на Алън от 1986 година…

— Ще го убия този негодник.

— Да, но не можеш, защото не си го убил. — Той затваря очи, клати глава. — И не можеш да промениш нищо: Алън пак ще се разболее, ти пак ще се разболееш und so wiete. Как ще се чувстваш, ако ти се наложи да наблюдаваш отново и отново как той умира? — Бен сяда на сгъваемия стол. Не ме гледа. — Ето какво е, Бен. Да, понякога е забавно. Но най-често се губиш, крадеш и се опитваш просто да…

— Да оцелееш. — Той въздиша. — Господи, не проумявам защо изобщо те търпя.

— Защото не си виждал такова чудо? Заради хлапашката ми красота?

— Дрън-дрън. Ей, поканен ли съм на сватбата?

Стряскам се. И през ум не ми е минавало, че Бен ще поиска да дойде.

— Да! Ама наистина ли? Ще дойдеш ли?

— По-забавно е, отколкото по погребенията.

— Страхотно! Моята част от църквата се запълва бързо. Ти си осмият поканен.

Бен се смее.

— Покани всичките си бивши гаджета. Така ще попълниш редиците.

— Няма да доживея края. Повечето искат главата ми, забучена на кол.

— Ммм.

Бен става и рови в едно от чекмеджетата на бюрото. Вади празно шишенце от лекарство, после отваря друго чекмедже, взима от него огромно шише с капсули, маха капачето и прехвърля три от хаповете в малкото шишенце. Мята ми го.

— Това какво е? — питам аз, докато го отварям и изсипвам върху дланта си една от капсулите.

— Стабилизира ендорфина, действа и като антидепресант. Ей… недей… — Аз вече съм лапнал хапа и съм го глътнал. — С морфин е. — Бен въздиша. — Отнасяш се изключително нехайно и нагло към лекарствата.

— Умирам за опиати.

— Не се и съмнявам. Но не си мисли, че ще ти предоставя цял тон от тези тук. Кажи ми, ако решиш, че ще свършат работа на сватбата. В случай че онова другото не се получи. Действат около четири часа, значи ще ти трябват две капсули — кима Бен към останалите два хапа. — И не ги гълтай само за забавление, чу ли?

— Няма, честна скаутска.

Бен сумти. Плащам му хапчетата и си тръгвам. Докато слизам по стълбището, усещам как вълната ме плисва и спирам долу, за да й се насладя. Минава доста време. Каквото и да е сложил вътре Бен, невероятно е. Като десеторно засилен оргазъм плюс кокаин, освен това действието като че ли се засилва. Излизам от входната врата и едва не стъпвам върху Гомес. Той ме чака.

— Искаш ли да те хвърля до вас?

— Разбира се.

Страшно трогнат съм от загрижеността му. Или от любопитството му. Или от каквото там го е накарало да седи тук. Отиваме при колата му, шевролет с два пукнати фара. Сядам на седалката до водача. Гомес също се качва и затръшва вратата. Убеждава някак автомобилчето да запали и ние потегляме.

Градът е сив и помръкнал, започва да вали. По предното стъкло трополят огромни капки, докато покрай нас се стрелкат напукани къщи и пустеещи парцели. Гомес включва Националното обществено радио, по него излъчват Чарлс Мингус, който ми звучи някак бавно, но чудо голямо! Живеем в свободна държава. Ашланд Авеню е осеяно с дупки, от които ще ти изпопадат зъбите, но иначе всичко е наред, всъщност съвсем наред, главата ми е подвижна и пъргава като течен живак, изплъзнал се от счупен термометър, и това е единственото, което мога да сторя, за да се сдържа и да не застена от удоволствие, докато наркотикът ближе с химически езичета всичките ми нервни окончания. Подминаваме приемната на екстрасенска, магазина за гуми „Педро“, „Бъргър Кинг“, „Пица Хът“ и в главата ми започва да звучи „Аз съм пътник“, което някак се е провряло през Мингус. Гомес казва нещо, което не разбирам, после пак:

— Хенри!

— Да.

— Какво си пил?

— И аз не знам. Това е своеобразен научен експеримент.

— Защо?

— Въпрос трепач. Ще ти го припомня.

Мълчим, докато колата не спира пред жилището на Клер и Шарис. Гледам объркан Гомес.

— Трябва ти компания — казва ми той предпазливо.

Напълно съгласен съм. Гомес отключва вратата на входа и ние се качваме горе. Отваря ни Клер и когато ме вижда, изглежда и разстроена, и успокоена, и развеселена, всичко накуп.

 

 

Клер: Убедих Хенри да легне на леглото ми, а ние с Гомес седим в хола, пием чай и ядем сандвичи с фъстъчено масло и желе от киви.

— Научи се да готвиш, жено — приканва напевно той.

Звучи като Чарлтън Хестън^[5], който връчва на народа Десетте Божии заповеди.

— В най-скоро време. — Слагам захар в чая си. — Благодаря ти, че си отишъл да го прибереш.

— За теб, коте, съм готов на всичко.

Той започва да си свива цигара. Не познавам друг, освен Гомес, който да пуши, докато яде. Въздържам се от коментар. Той пали цигарата. Поглежда ме и аз се гипсирам.

— И каква е тази история, а? Повечето хора, които ходят в „Компашънит Фармакопея“, са болни или от СПИН, или от рак.

— И ти ли познаваш Бен?

Не знам защо изобщо се изненадвам. Гомес познава всички.

— Знам за Бен. Майка ми ходеше при него, докато й правеха химиотерапия.

— О!

Замислям се какво да кажа, без да нагазвам в болезнени води.

— Каквото и да му е дал Бен, то наистина го е запратило в Бавната зона.

— Опитваме се да открием нещо, което ще му помогне да не напуска настоящето.

— Струва ми се прекалено обездвижен за всекидневна употреба.

— Така си е.

Може би по-малка доза?

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо му помагаш на господин Откачалков? Че и ще се омъжваш за него.

Хенри ме вика. Аз ставам. Гомес се пресяга и ме сграбчва за ръката.

— Клер, моля те…

— Гомес, пусни ме.

Гледам го от високо. След един дълъг ужасен миг той свежда очи и ме пуска. Бързам по коридора, влизам в моята стая и затварям вратата.

Хенри се е изтегнал като котка — по диагонал и с лицето надолу. Свалям му обувките и лягам до него.

— Как е положението? — питам го.

Той се претъркулва по гръб и се усмихва.

— Върхът. — Гали ме по лицето. — Искаш ли да дойдеш и ти там?

— Не.

Хенри въздиша.

— Толкова си добра. Не бива да се опитвам да те покварявам.

— Не съм добра. Уплашена съм.

Дълго лежим, без да говорим. Сега вече грее слънце, което ми показва стаята в ранния следобед: извивката на ореховата табла на леглото, златисто-виолетовия персийски килим, четката за коса, червилото и шишенцето лосион за ръце върху шкафчето. На старото ми кресло, купено на разпродажба, е оставен брой на „Арт ин Америка“ с Лайън Голуб^[6] на корицата, отчасти закрит от „А Rebours“^[7]. Хенри е с черни чорапи. Дългите му кокалести ходила висят от леглото. Вижда ми се слаб. Очите му са затворени: той вероятно усеща, че го гледам, защото ги отваря и ми се усмихва. Косата му пада върху лицето и аз я вдигам. Хенри ме хваща за ръката и ме целува по дланта. Аз разкопчавам джинсите му и пъхам ръка върху члена му, Хенри обаче клати глава, хваща ме за дланта й я задържа.

— Извинявай, Клер — казва тихо. — В тая чудесия има нещо, от което оборудването е дало на късо. Може би по-късно.

— Ще бъде забавно в първата брачна нощ.

Хенри клати глава.

— Не мога да взема това за сватбата. Става прекалено забавно. Бен е гениален, но е свикнал да работи с неизлечимо болни. Не знам какво е сложил вътре, от него обаче се чувстваш на смъртен одър. — Той въздиша и оставя шишенцето с хаповете върху нощното ми шкафче. — Трябва да ги пратя с колет на Ингрид. Точно като за нея са.

Чувам как входната врата се отваря и после се затръшва: Гомес си тръгва.

— Искаш ли нещо за ядене? — питам.

— Не, благодаря.

— Бен ще ти приготви ли онова, другото лекарство?

— Ще се опита — отговаря Хенри.

— Ами ако не става?

— В смисъл, ако Бен обърка нещо ли?

— Да.

Хенри казва:

— Каквото и да се случи, ние с теб знаем, че доживявам най-малко до четирийсет и три години. Не се притеснявай.

До четирийсет и три години ли?

— А после?

— Не знам, Клер. Може би откривам начин да си стоя в настоящето.

Той ме прегръща и двамата мълчим. Когато по-късно се събуждам, е тъмно и Хенри спи до мен. Шишенцето с хаповете сияе в червено от отражението на будилника. До четирийсет и три години ли?

 

 

Понеделник, 27 септември 1993 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Влизам в гарсониерата на Хенри и включвам осветлението. Довечера сме на опера, на „Призраците на Версай“. След началото на представлението в Лирическата опера не пускат закъснелите да седнат на местата си, затова съм притеснена и отпърво не се досещам, че щом не свети, Хенри го няма. Когато го разбирам, се дразня, защото заради него ще закъснеем. После се питам дали не е тръгнал да пътешества. После чувам как някой диша.

Застивам. Дишането идва откъм кухнята. Втурвам се натам, щраквам лампата — както е с дрехите, Хенри се е проснал на пода в странно вцепенено положение и гледа право напред. Докато стоя, той издава тих звук, не като човешки звук, а като стенание, което изхриптява в гърлото му и се отскубва през стиснатите зъби.

— О, боже, о, боже.

Звъня на „Бърза помощ“. Дежурният ме уверява, че до броени минути ще бъдат тук. Докато седя на пода в кухнята и гледам вторачено Хенри, усещам как ме плисва гняв, намирам в бюрото му тефтера с телефоните и набирам номера.

— Ало.

Гласът е писклив и далечен.

— Бен Матисън ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Клер Абшир. Слушай, Бен, Хенри лежи напълно вцепенен на пода и не може да говори. Какво, да го вземат мътните…

— Моля? Мамка му! Викай „Бърза помощ“.

— Направих го вече.

— Лекарството предизвиква състояние, както при Паркинсонова болест, трябва да му дадат допамин! Кажи им… мамка му, звънни ми от болницата.

— Те вече са тук…

— Добре! Обади ми се…

Затварям и заставам лице в лице с лекарите.

По-късно, след като линейката ни е откарала в болница „Мърси“, след като Хенри е приет, след като са му били инжекция, сложили са го на системи и прикачен към монитор, той спи отпуснат на болничното легло, аз вдигам очи, виждам на вратата в стаята на Хенри висок изпит мъж и се сещам, че съм забравила да се обадя на Бен. Той влиза и застава срещу мен, от другата страна на леглото. В стаята е тъмно, силуетът на Бен се откроява в светлината откъм коридора, той свежда глава и казва:

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Пресягам се през леглото, хващам го за ръцете.

— Няма страшно. Той ще се оправи. Наистина.

Бен клати глава.

— Аз съм виновен. Не биваше да го правя онова лекарство.

— Защо се е получило така?

Бен въздиша и сяда на креслото. Аз се разполагам на леглото.

— Може да е от най-различни неща — обяснява ми. — Може да е просто странично въздействие, случва се на всички. Но не е изключено Хенри да не е запомнил добре рецептата. Все пак съставките са много. А аз нямаше как да проверя.

И двамата мълчим. Мониторът на Хенри пуска в ръката му капки течност. Покрай нас минава санитар с количка. Накрая аз казвам:

— Бен!

— Да, Клер.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Каквото кажеш.

— Отрежи го. Не му давай повече лекарства. Няма да му помогнат.

Бен ми се усмихва с облекчение.

— Просто кажи „не“.

— Именно.

Смеем се. Известно време Бен седи заедно с мен. Когато става да си върви, ме хваща за ръката и казва:

— Благодаря ти, че проявяваш разбиране. Той като нищо можеше и да умре.

— Но не умря.

— Не, не умря.

— Ще се видим на сватбата.

— Да.

Стоим в коридора. В ослепителната флуоресцентна светлина Бен изглежда уморен и болен. Навежда глава, обръща се и тръгва по коридора, а аз се връщам в сумрачната стая, където спи Хенри.