Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (14)

Рожден ден

Неделя, 24 май 1992 година

(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)

Клер: Днес е двайсет и първият ми рожден ден. Лятната вечер е съвършена. Намирам се в гарсониерата на Хенри, в леглото на Хенри и чета „Лунният камък“. Хенри е в тясната кухничка, приготвя вечеря. Замятам се с хавлията му и докато вървя към банята, го чувам, че ругае миксера. Не бързам, мия си косата, при което огледалата се покриват с пара. Мисля дали да не се подстрижа. Колко хубаво ще бъде да си измия косата, да прокарам един гребен през нея и готово! Въздишам. Хенри обича косата ми, сякаш тя има отделен живот и душа, която той може да нарече своя и която също може да го обича. Зная, че я обича като част от мен, знам обаче и че ще се разстрои много, ако я отрежа. Ще ми липсва и на мен… но ми създава големи грижи, понякога ми се иска да я смъкна като перука и да я оставя у дома, докато си играя навън. Разресвам я старателно, за да не е сплъстена. Когато е мокра, косата ми е тежка. Дърпа кожата на главата ми. Открехвам вратата на банята, за да излезе парата. Хенри пее нещо от „Кармина Бурана“, което звучи странно и фалшиво. Когато излизам от банята, той вече слага масата.

— Точно навреме, вечерята е готова.

— Чакай малко да се облека.

— И така си си добре. Наистина.

Хенри заобикаля масата, разтваря хавлията и прокарва леко ръце по гърдите ми.

— Ммм. Вечерята ще изстине.

— Вечерята си е студена. Искам да кажа, че трябва да е студена.

— О… Добре тогава, хайде да хапнем.

Изведнъж съм изтощена и раздразнителна.

— Добре.

Хенри ме пуска, без да казва нищо. Продължава да реди сребърните прибори. Наблюдавам го една минута, после си събирам дрехите от различните места по пода, където са намятани, и ги обличам. Сядам на масата, а Хенри носи две купички супа, светла и гъста.

— Картофена кремсупа. По рецепта на баба ми.

Опитвам я. Превъзходна е, с много масло и добре изстудена. За второ имаме сьомга с дълги стръкове аспержи, киснати в марината от зехтин и розмарин. Отварям уста, за да похваля храната, но вместо това казвам:

— Хенри, другите дали правят секс толкова често, както ние?

Той се замисля.

— Повечето хора… не, според мен не. Мисля, че само хора, които се познават отскоро и още не могат да повярват в щастието си. Много ли ти е?

— Не знам. Може би.

Казвам го, забила поглед в чинията си. Направо не мога да повярвам, че съм го изрекла: докато съзрявах като жена, не правех друго, освен да умолявам Хенри да ме изчука, а сега му разправям, че ми било много. Той седи като попарен.

— Ужасно съжалявам, Клер. Не съм и подозирал, не съм се замислял.

Вдигам очи, Хенри изглежда изумен. Аз избухвам в смях. Той се усмихва някак гузно, но очите му блестят.

— Просто… има дни, когато не мога да седна.

— Ами… казвай ми. Кажи: „Тази вечер недей, скъпи, днес вече сме го правили двайсет и три пъти и предпочитам да почета «Домът на разбитите сърца».“

— И ти смирено ще се откажеш и ще отстъпиш?

— Тогава го правех. Бях смирен.

— Да. Но аз пък се чувствах гузна.

Хенри се смее.

— Тук не можеш да очакваш да ти помогна. Това вероятно е единствената ми надежда: ден след ден, седмица след седмица ще гасна, зажаднял за целувчица, за един минет, и след известно време ти ще вдигнеш очи от книгата и ще си дадеш сметка, че ако не ме изчукаш незабавно, направо ще си умра в краката ти, аз обаче няма да кажа и дума. Може би ще издам само няколко хлипа.

— Но… не знам, аз нямам и капчица сили, докато ти… ти си изглеждаш добре. Да не би да съм сбъркана нещо?…

Хенри се навежда през масата и протяга ръце. Аз слагам длани в неговите.

— Клер.

— Да.

— Сигурно е нетактично да го споменавам, извинявай, че ти го казвам, но нагонът ти е по-силен, отколкото на почти всички жени, с които съм се срещал. Повечето жени да са били отбой още преди месеци и да са изключили телефонния си секретар. Но аз бих казал… винаги си оставяла впечатлението, че ти харесва. Ако ти е много обаче, ако не ти се прави, просто ми кажи, в противен случай ще те обикалям на пръсти и ще умувам дали не ти дотягам с ужасните си искания.

— Но колко секс е достатъчен?

— За мен ли? О, боже. Моята представа за идеален живот е изобщо да не мърдаме от леглото. Бихме могли да правим любов почти непрекъснато, само от време на време ще ставаме, за да се запасяваме с питейна вода и с плодове, за да не хванем скорбут, аз ще отскачам и да се бръсна в банята, преди да се гмурна отново в леглото. Понякога можем да сменяме и чаршафите. А също да ходим на кино, за да не ни се протрие от лежането кожата. Освен това ще ходя да тичам. Пак ще се наложи да тичам всяка сутрин.

За Хенри тичането си е религия.

— За какво ти е да тичаш? Нали и без това ще се движиш много?

Изведнъж той става сериозен.

— Защото твърде често животът ми зависи от това да тичам по-бързо от преследвачите си.

— О. — Сега е мой ред да се смутя, защото вече го знам. — Но как да го разбирам… не забелязвам да ходиш някъде… поне откакто съм те срещнала тук, в настоящето, не пътешестваш във времето. Или пътешестваш?

— Да, на Коледа, ти сама видя. И някъде около Деня на благодарността. Ти беше в Мичиган и не ти споменах, защото беше потискащо.

— Гледаше катастрофата ли?

Хенри се взира в мен.

— Всъщност да. Как разбра?

— Преди няколко години ти дойде точно преди Коледа в „Полска чучулига“ и ми разказа. Беше наистина много разстроен.

— Да. Помня, чувствах се нещастен само като видях датата върху Списъка, помислих си, ех, още една Коледа, която някак трябва да преживея. Освен това точно тази Коледа беше ужасна и в истинското време: накрая си докарах алкохолно отравяне и се наложи да ми промиват стомаха. Дано не съм съсипал и твоята Коледа.

— Не… зарадвах се, когато те видях. Освен това ми каза нещо важно, лично, макар и да внимаваше да не споменаваш имена и места. Това продължаваше да бъде истинският ти живот, а аз отчаяно се вкопчвах във всичко, което ми помагаше да повярвам, че си истински, а не някаква моя психоза. Пак заради това постоянно те докосвах. — Аз се смея. — И през ум не ми е минавало колко тежко ти е заради мен. Правех всичко, за което се сетех, а ти просто не се поддаваше. Сигурно си умирал.

— Какво например си правела?

— Какво имаме за десерт?

Хенри става отзивчиво и носи десерта — сладолед с вкус на манго и с малини. В него под ъгъл е забучена една свещичка, Хенри пее „Честит рожден ден“, а аз се заливам от смях, защото е фалшиво, после си пожелавам нещо и духам свещичката. Сладоледът е страхотен, аз съм много весела и се опитвам да си спомня някой особено знаменит случай, когато съм съблазнявала Хенри.

— Добре, де. Ето ти най-неприятната случка. Когато бях на шестнайсет години, една вечер те чаках до много късно. Беше някъде към единайсет часът, имаше новолуние и на поляната си беше доста тъмно. Бях ти ядосана, защото ти вироглаво се държеше с мен като с… като с малко дете, с приятелка или не знам какво… а аз си бях навила на пръста на всяка цена да изгубя девствеността си. Изведнъж ми хрумна да ти скрия дрехите…

— О, не.

— Да. Преместих ги на друго място…

Малко ме е срам от тази случка, но след дъжд качулка.

— И?

— И ти се появи, а аз започнах да те дразня, докато вече не издържаше.

— И?

— И ти ми скочи и ме залепи до земята, и някъде към трийсетина секунди и двамата си мислехме: „Край, стана тя, каквато стана.“ Не че си се канел да ме изнасилваш, аз си го просех. Но после върху лицето ти се появи онова изражение и ти отсече: „Не“, после стана и си тръгна. Прекоси направо Ливадата и се скри сред дърветата, а аз не те видях отново цели три седмици.

— А! Този мъж е по-свестен от мен.

— Бях толкова стресната от тази случка, че през следващите две години полагах неимоверни усилия да се държа добре.

— Слава богу. Не си представям да ми се налага да проявявам такава воля, и то редовно.

— Да, но го правеше и това е най-изумителното. Дълго си мислех, че не те привличам. Е, щом ни предстои да прекараме живота си в леглото, сигурно можеш и да се въздържаш в моето минало.

— Знаеш ли, изобщо не се шегувам, когато ти казвам, че искам толкова много секс. Давам си сметка, че не е практично. Но все да ти кажа и все не успявам: чувствам се страшно различен. Силно свързан с теб. И според мен точно това ме задържа тук, в настоящето. Физическата връзка, която имаме с теб, сякаш пренастройва съзнанието ми. — Хенри ме гали с върховете на пръстите си по ръката. Вдига поглед. — Имам нещо за теб. Ела да седнеш ето тук.

Ставам и отивам с него в хола. Той прави от леглото канапе и аз сядам на него. Слънцето залязва и стаята е окъпана в розова и оранжева светлина. Хенри отваря писалището, бръква в едно от отделенията и вади атлазена кесийка. Сяда малко встрани, коленете ни се докосват. „Сигурно чува как сърцето ми бие — мисля си аз. — Стигнахме и до това — мисля си. Хенри ме хваща за ръцете и ме гледа вглъбено. — Чакам го много отдавна, доживях го най-сетне, а съм уплашена.“

— Клер!

— Да.

Гласът ми е тих и стреснат.

— Знаеш, че те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да… Хенри. — Плисва ме усещането за déjà vu. — Но знаеш ли… всъщност вече съм омъжена за теб.

 

 

Неделя, 31 май 1992 година

(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)

Клер: Ние с Хенри стоим във входа на сградата, където той е израсъл. Вече сме малко закъснели, но продължаваме да стоим долу — Хенри се е облегнал на пощенските кутии и затворил очи, диша бавно.

— Не се притеснявай — казвам му. — Не може да бъде по-неприятно от срещата с майка ми.

— Майка ти и баща ти се държаха много мило с мен.

— Но мама е… непредсказуема.

— Баща ми също.

Хенри пъха ключа в ключалката на входната врата, качваме се на Първата стълбищна площадка и той чука на вратата на апартамента. Тя е отворена незабавно от дребна възрастна корейка: Кими. Облечена е в синя копринена рокля, сложила си е яркочервено червило и е изписала малко накриво веждите си. Косата й е прошарена и е сплетена на две плитки, намотани около ушите. Кой знае защо, ми заприличва на Рут Гордън^[1]. Стига ми до рамото и след като отмята назад глава, казва:

— Ооо, Хенри, та тя е мнооого красива!

Усещам как се изчервявам. Хенри отвръща:

— Забрави ли за добрите обноски, Кими?

А тя се смее и ме поздравява:

— Здравейте, госпожице Клер Абшир.

На което аз казвам:

— Здравейте, госпожо Ким.

Усмихваме се една на друга и жената заявява:

— О, можете да ме наричате Кими, всички ми викат така.

Кимам и тръгвам след нея към хола, където бащата на Хенри седи в един от фотьойлите. Той не казва нищо, само ме гледа.

Слаб е, висок, ъглест и уморен. Не прилича много на Сина си. С къса бяла коса е, с черни очи, дълъг нос и тънка уста, която в ъгълчетата е извита леко надолу. Седи сгърбен, а моето внимание е привлечено от ръцете му, дълги изтънчени ръце, които лежат в скута му като задрямала котка.

Хенри се прокашля и казва:

— Това, татко, е Клер Абшир. Това, Клер, е баща ми, Ричард Детамбъл.

Господин Детамбъл протяга бавно една от ръцете си, а аз пристъпвам напред и я поемам. Леденостудена е.

— Здравейте, господин Детамбъл. Радвам се да се запознаем — казвам аз.

— Така ли? В такъв случай Хенри явно не ви е говорил много за мен. — Гласът му е хриплив и развеселен. — Ще се възползвам от оптимизма ви. Елате да седнете до мен. Кими, ще ни донесеш ли нещо за пиене?

— Тъкмо се канех да попитам кой какво ще пие… вие, Клер, какво искате? Приготвила съм сангрия^[2]. А ти, Хенри? Сангрия? Добре. А ти, Ричард, ще пийнеш ли една бира?

За миг всички се умълчават. После господин Детамбъл отвръща:

— Не, Кими, ще пийна само чай, ако нямаш нищо против да ми направиш. — Кими се усмихва и изчезва в кухнята, а господин Детамбъл се извръща към мен и обяснява: — Понастинал съм. Взех лекарство, но от него само ми се приспива.

Хенри седи на канапето и ни наблюдава. Всички мебели са бели и изглеждат така, сякаш са купувани някъде през 1945 година от „Джей Си Пени“^[3]. Дамаската е покрита с прозрачен найлон, върху белия килим са сложени найлонови пътеки. Има камина, която, ако се съди от вида й, едва ли някога е палена, а над нея е закачена красива рисунка с туш на бамбуково стебло, подмятано от вятъра.

— Красива рисунка — отбелязвам аз, понеже не знам какво друго да кажа.

Господин Детамбъл изглежда доволен.

— Харесва ли ви? Ние с Анет я купихме още през 1962 година в Япония. В Киото, но оригиналът е китайски. Решихме, че Кими и Дън ще я харесат. Това е копие от седемнайсети век на много по-стара рисунка.

— Разкажи на Клер за стихотворението — подканя Хенри.

— Да, стихотворението беше нещо от този сорт: „Бамбук без разсъдък, а праща мисли, извисили се сред облаците, стои на планина самотна, притихнал и достоен, и олицетворява благородната воля… Нарисувано и написано с леко сърце от У Дзън.“

— Прелестна е — казвам аз.

Кими се връща с подноса с напитките, ние с Хенри си взимаме по чаша сангрия, а господин Детамбъл вдига внимателно с две ръце чая — чашата потраква върху чинийката, докато той я оставя на масата до себе си. Кими сяда на малко кресло до камината и отпива от сангрията. Аз също опитвам моята и усещам, че е наистина силна. Хенри ме поглежда и вдига вежди. Кими казва:

— Обичате ли градини, Клер?

— Хм, да — отговарям. — Майка ми е градинарка.

— Преди вечеря трябва да излезете навън и да видите задния двор. Всичките ми божури са нацъфтели, ще ви покажем и реката.

— С удоволствие.

Отиваме на двора. Възхищавам се на река Чикаго, която тече спокойно в подножието на паянтовата стълба, възхищавам се на божурите. Кими пита:

— Каква градина има майка ви? Отглежда ли рози?

Нейната розова градина е малка, но добре подредена и доколкото мога да преценя, всички храсти са кръстоска на чаена роза.

— И мама има рози в градината си. Но голямата й страст всъщност са перуниките.

— О! И аз имам перуники. Ето там — сочи Кими. — Трябва да ги разделя, как мислите, дали майка ви ще иска от моите?

— Не знам. Мога да попитам. — Мама има над двеста сорта перуники. Забелязвам, че Хенри се подсмихва зад гърба на Кими, и се въся. — Мога да попитам дали не иска да размени някои от нейните с вашите, има сортове, които сама е създала, обича да ги подарява на приятели.

— Майка ви създава сортове перуники ли? — учудва се господин Детамбъл.

— Ами да. А също лалета, но перуниките са й любимите.

— По професия ли е градинарка?

— Не — отвръщам аз. — Само любителка. Има си градинар, който върши основната работа, а също хора, които идват да косят, да плевят и така нататък.

— Дворът ви сигурно е голям — отбелязва Кими. Тръгва първа обратно към апартамента. Часовникът на кухненската печка звъни. — Добре — казва Кими. — Време е да хапнем.

Питам дали мога да помогна, но тя ми показва с ръка да седна на един от столовете. Разполагам се срещу Хенри. Баща му ми е отдясно, празният стол на Кими — отляво. Забелязвам, че макар и вътре да е доста топло, господин Детамбъл е облечен в пуловер. Кими има много красив порцеланов сервиз с нарисувани по него колибри. Всеки от нас е получил запотена чаша студена вода. Кими ни налива бяло вино. Над чашата на бащата на Хенри се колебае и я подминава, след като той поклаща глава. Донася салатите и сяда. Господин Детамбъл вдига чашата с вода.

— За щастливото семейство — казва той.

— За щастливото семейство — повтаря Кими и всички ние се чукаме, после пием. Кими продължава: — Е, Клер, Хенри ни каза, че сте художничка. Каква по-точно.

— Правя хартиени скулптури.

— Ооо! Трябва някога да ми покажете, не съм виждала такива. Като оригамите ли са?

— А, не.

Хенри се намесва.

— Те са като фигурите на онзи германски художник, когото видяхме в Художествения институт, нали се сещаш, Анселм Кифер. Големи мрачни и страшни хартиени скулптури.

Кими е озадачена.

— Защо красиво момиче като вас ще прави такива грозни неща?

Хенри се смее.

— Това, Кими, е изкуство. Пък и са красиви.

— Използвам често цветя — обяснявам й аз. — Ако ми дадете мъртвите си рози, ще ги сложа във фигурата, върху която работя сега.

— Добре — отвръща тя. — На какво е?

— Огромен гарван, направен от рози, влакна и лико от хемерокалис.

— Хм. Защо точно гарван? Гарваните са лоша поличба.

— Така ли? Аз пък смятам, че са прекрасни.

Господин Детамбъл вдига вежда и за секунда изглежда точно като Хенри.

— Имате странни представи за красотата — казва той.

Кими става, събира чиниите от салатата и носи купа зелен фасул й печена патица с малинов розов сос със зърна черен пипер, над която се вие пара. Божествена е. Сега разбирам къде Хенри се е научил да готви.

— Как ви се струва? — пита настойчиво Кими.

— Много е вкусна, Кими — отговаря господин Детамбъл и аз повтарям след него като ехо.

— Май захарта е малко — намесва се и Хенри.

— Да, и на мен така ми се струва — съгласява се Кими.

— Но наистина е много крехка — продължава Хенри и Кими грейва в усмивка.

Аз се пресягам да взема чашата с вино. Господин Детамбъл кима към мен и казва:

— Пръстенът на Анет ви стои добре.

— Много е красив. Благодаря, че разрешихте да го получа.

— Той е с дълга история, както и венчалната халка, която върви заедно с него. Изработен е през 1823 година в Париж за прапрапрабаба ми, казвала се е Жан. Дошъл е в Америка през 1920 година заедно с баба ми Ивет, а от 1969 година, когато почина Анет, седи в едно чекмедже. Хубаво е да го видя отново на дневна светлина.

Поглеждам пръстена и си мисля: „Майката на Хенри го е носела, когато е загинала.“ Извръщам се към Хенри, който, изглежда, си мисли същото, и към господин Детамбъл, който си яде патицата.

— Разкажете ми за Анет — моля го аз.

Той оставя вилицата, подпира се на лакът върху масата, долепя длани до челото си. Надзърта иззад тях към мен.

— Сигурен съм, че Хенри ви е разказал нещо.

— Да. Малко. Израсла съм с нейните плочи, майка ми и баща ми са й почитатели.

Господин Детамбъл се усмихва.

— Е, в такъв случай знаете, че Анет имаше изумителен глас… богат и чист, какъв само глас, какъв обхват… с този глас можеше да изрази душата си и всеки път, когато я слушах, чувствах, че животът ми не се свежда само до биология… тя умееше наистина да чува, разбираше от композиция й знаеше как да пресътвори музикалното произведение… тя, Анет, беше много емоционален човек. Пробуждаше това и у другите. След смъртта й вече не съм чувствал истински нищо.

Той млъква. Нямам сили да го погледна, затова поглеждам Хенри. Той се е вторачил в баща си с такава тъга, че забивам очи в чинията си.

Господин Детамбъл казва:

— Но вие попитахте не за мен, а за Анет. Беше добра и беше велик творец, а тези неща рядко се срещат заедно. Анет правеше хората щастливи, самата тя беше щастлива. Радваше се на живота. Виждал съм я да плаче само два пъти, първия път, когато й подарих този пръстен, и втория, когато роди Хенри.

Поредното мълчание. Накрая аз казвам:

— Имали сте голям късмет.

Той се усмихва, все така, без да сваля длани от лицето си.

— Е, имахме и нямахме. Имахме всичко, за което можехме да мечтаем, после, сякаш след миг, тя лежеше разкъсана на онази магистрала.

Хенри трепва.

— Но не смятате ли — упорствам аз, — че дори и да изгубиш щастието, за предпочитане е да си невероятно щастлив за кратко време, отколкото да караш цял живот сравнително доволен?

Господин Детамбъл впива поглед в мен. Маха дланите от лицето си и продължава да ме наблюдава. После казва:

— Често съм си задавал този въпрос. Вярвате ли в това?

Мисля си за своето детство, колко дълго съм чакала и съм се чудела, за радостта да видя как Хенри върви през Ливадата, след като не съм го зървала със седмици и месеци, мисля си и как съм се почувствала, когато не го бях виждала цели две години и после го открих в читалнята на библиотека „Нюбъри“: радостта, че мога да го докосна, лукса да знам къде е, да знам, че ме обича.

— Да — отговарям. — Вярвам в това.

Срещам погледа на Хенри и се усмихвам. Господин Детамбъл кима.

— Хенри е направил добър избор. — Кими отива да донесе кафе и докато е в кухнята, господин Детамбъл продължава: — Той не е устроен така, че да внася мир в живота на друг човек. Всъщност в много отношения е пълна противоположност на майка си: ненадежден е, на него не може да се разчита, той не мисли за друг, освен за себе си. Кажете ми, Клер, защо, за бога, такова мило момиче иска да се омъжва за Хенри?

Всичко в стаята като че ли затаява дъх. Хенри се вцепенява, но не казва нищо. Аз се навеждам напред й се усмихвам на господин Детамбъл, после възкликвам въодушевено, сякаш ме е попитал какъв сладолед обичам:

— Защото е много, ама много добър в леглото.

Откъм кухнята долита гръмогласен смях. Господин Детамбъл поглежда Хенри, който вдига вежди и се ухилва, и накрая дори баща му се усмихва и заявява:

— Вие, драга моя, ми скрихте шайбата.

По-късно, след като вече сме си изпили кафето и сме изяли безупречната бадемова торта на Кими, след като тя ми е показала снимки на Хенри като пеленаче, като току-що проходило невръстно момченце и в последния клас на гимназията (за негово огромно притеснение), след като е изтръгнала още сведения за семейството ми („Колко стаи? Толкова много! Ей, приятелю, защо не си ми казал, че освен красива тя е и богата?“), всички заставаме на входната врата и аз благодаря на Кими за вечерята, и пожелавам „лека нощ“ на господин Детамбъл.

— За мен беше удоволствие, Клер — казва той. — Но ме наричайте Ричард.

— Благодаря ви… Ричард.

Хваща ме за ръката и я държи само секунда, и само в тази секунда аз го виждам така, както преди години вероятно го е виждала Анет, после образът изчезва, господин Детамбъл кима плахо на Хенри, който целува Кими, ние слизаме по стълбите и поемаме в лятната вечер. Сякаш са минали години, откакто сме влезли вътре.

— Уф! — казва Хенри. — Само докато наблюдавах всичко това, умрях хиляда пъти.

— Добре ли се представих?

— Какво ти добре? Беше неотразима. Той те хареса!

Хванали сме се за ръце и вървим надолу по улицата. В дъното на пресечката има детска площадка, аз изтичвам при люлките и се качвам на една, Хенри също се качва на люлката до мен, но с лице в обратната посока, и ние се люлеем все по-нависоко и по-нависоко, като се разминаваме, понякога в синхрон, понякога профучавайки един покрай друг толкова шеметно, та ми се струва, че ще се сблъскаме, и се смеем, смеем се, и вече не може да има тъга, никой не може да се почувства загубен, да бъде мъртъв или много надалеч: точно сега ние сме тук и нищо не може да помрачи съвършенството ни или да открадне радостта от този съвършен миг.

 

 

Сряда, 10 юни 1992 година

(Клер е на 21 години)

Клер: Седя сама на масичка до прозореца в кафене „Переголизи“, достопочтено заведенийце с превъзходно кафе. Уж трябва да работя върху реферата за „Алиса в Страната на чудесата“, който пиша за летния курс по история на гротескното, но съм се отдала на мечти и гледам разсеяно туземците, които в ранната вечер се суетят по Холстед Стрийт. Не идвам често в Бойс Таун^[4]. Реших, че ще отхвърля повечко работа, ако отида някъде, където на никого няма да му хрумне да ме търси. Хенри е изчезнал. Днес го няма вкъщи, няма го и на работа. Опитвам се да не се безпокоя. Опитвам се да се науча да бъда нехайна и безгрижна. Хенри не е малко дете, че постоянно да го мисля. Това, че нямам представа къде е, не означава, че непременно му се е случило нещо лошо. Знае ли човек? Той може да е и с мен.

Някой стои на отсрещния тротоар и маха. Присвивам очи, съсредоточавам се. И виждам, че е дребничката негърка, която онази вечер в „Арагон“ беше с Ингрид. Силия. Аз също й махам и тя прекосява улицата. Най-неочаквано застава пред мен. Толкова е ниска, че лицето й е на едно равнище с моето, въпреки че аз седя, а тя е права.

— Здрасти, Клер — поздравява Силия.

Гласът й е като масло. Приисква ми се да се завия с него и да заспя.

— Здравей, Силия. Сядай.

Тя се разполага срещу мен и аз разбирам, че изглежда ниска заради краката — седнала има много по-нормален вид.

— Подочух, че си се сгодила — казва Силия.

Вдигам лявата си ръка, показвам й пръстена. Келнерът се довлачва при нас и Силия си поръчва турско кафе. Гледа ме и ми се усмихва дяволито. Зъбите й са бели, дълги и извити. Очите й са големи и клепачите са отпуснати, сякаш тя всеки момент ще заспи. Тънките й плитки са събрани на висок кок и са украсени с розови пръчици в тон с лъскавата й розова рокля.

— Ти си или много смела, или луда — заявява ми Силия.

— Така казват.

— Е, вече би трябвало да си разбрала.

Усмихвам се, свивам рамене, отпивам от кафето, което е със стайна температура и е прекалено сладко.

Силия пита:

— Знаеш ли къде е сега Хенри?

— Не. А ти знаеш ли къде е сега Ингрид?

— Ами да — отвръща Силия. — Седи на бара в „Берлин“ и ме чака. — Тя си поглежда часовника. — Закъснявам. — От светлината навън кожата й с цвят на умбра става синя, сетне морава. Силия прилича на прелестна марсианка. Тя ми се усмихва. — Хенри тича в официалния си костюм по Бродуей, а по петите го гонят цяла тумба скинари.

О, не!

Сервитьорът носи кафето на Силия и аз му соча моята чаша. Той я напълва отново, а аз гребвам внимателно лъжичка захар и я разбърквам. Силия слага огромно количество захар в мъничката си чашка турско кафе. То е черно и гъсто като меласа. „Имало едно време три сестрички… те живеели на дъното на един кладенец… Защо живеели на дъното на кладенеца? Защото в кладенеца имало захарен петмез.“

Силия чака да кажа нещо. „Направи реверанс, докато мислиш какво да кажеш. Така печелиш време.“

— Наистина ли? — възкликвам.

О, блестящо, Клер, няма що!

— Не ми се виждаш особено разтревожена. Ако моят мъж търчеше така, щях да се позамисля.

— Е, Хенри не е какъв да е мъж.

Силия се смее.

— Можеш да си го повториш, сестро.

Колко ли знае? Колко знае Ингрид? Силия се навежда към мен, отпива от кафето, отваря широко очи, вдига вежди и издава устни.

— Ама наистина ли ще се омъжиш за него?

Нещо ме прихваща.

— Ако не вярваш, можеш да видиш как го правя. Заповядай на сватбата.

Силия клати глава.

— Аз? Не съм му симпатична на Хенри. Ама никак.

— Е, и ти не ми се струваш голяма негова почитателка.

Силия се хили.

— Сега вече съм. Заряза най-безцеремонно госпожица Ингрид Кармайкъл, разби й сърцето и сега аз събирам парчетата. — Тя отново си поглежда часовника. — И понеже стана дума за Ингрид, закъснявам за срещата. — Силия става и казва: — Защо не дойдеш и ти?

— А, не, благодаря.

— Хайде, моето момиче. Вие с Ингрид трябва да се поопознаете. Имате толкова общи неща помежду си. Ще си направим нещо като ергенски купон преди сватбата ти.

— В Берлин?

Силия се смее.

— Не в града. В клуба.

Смехът й е карамелен и сякаш идва от тяло, много по-едро от нейното. Не ми се иска тя да си тръгва, но…

— Не мисля, че е добре да идвам. — Поглеждам Силия право в очите. — Ще бъде гадно. — Тя не извръща поглед и в съзнанието ми изникват змии, котки. „Ядат ли котките прилепи?… Ядат ли прилепите котки?“ — Пък и трябва да приключа с това.

Силия поглежда в тетрадката ми.

— Какво е това, домашно ли? Ооо, значи тази вечер си се отдала на учението! Чуй какво ще ти каже кака ти Силия, тя знае кое е най-добро за малките ученички… ей, на колко си години, имаш ли право да си поръчваш алкохол?

— Да — потвърждавам гордо. — От три седмици.

Силия се надвесва над мен. Мирише на канела.

— Хайде, ела, ела, ела. Трябва да му поотпуснеш края, преди да кротнеш с господин Библиотекаря. Хайдеее, Клер. Докато се усетиш, и ще си затънала до гуша в малки библиотекарчета, по цял ден ще сменяш лайняни памперси и ще преваряваш бутилки.

— Наистина не знам…

— Тогава не казвай нищо, просто ела.

Силия започва да събира книгите ми и успява да преобърне съдчето за мляко. Аз се запретвам да попивам млякото, но Силия излиза забързано от кафенето, понесла книгите ми. Хуквам след нея.

— Недей, Силия, трябват ми…

За късокрак човек на десетсантиметрови токчета тя се движи доста бързо.

— А, не, няма да ти ги дам, докато не обещаеш да дойдеш с мен.

— Ингрид ще се вкисне.

Вървим в крак на юг по Холстед към Белмънт. Не искам да се виждам с Ингрид. Стига ми и онзи първи и последен път, когато я видях на концерта на „Вайълънт Фам“.

— Няма да се вкисне. Проявява голямо любопитство към теб.

Завиваме по Белмънт, минаваме покрай ателиета за татуировки, индийски ресторанти, магазини за кожени изделия и църквици. Мушкаме се под подлеза и ето го и „Берлин“. Отвън не изглежда особено примамливо, прозорците са боядисани в черно и чувам как музиката бумти от мрака зад кльощавия луничав тип, който взима пари за вход на мен, но не и на Силия, бие ни на ръцете по един печат и ни пуска да влезем в пъкъла.

След като свиквам със сумрака, виждам, че в заведението има само жени. Жени се тълпят около малката сцена, за да зяпат стриптийзьорката по червена прашка на пайети и лепенки върху зърната на гърдите. Жени се смеят и флиртуват на бара. Днес има дамска вечер. Силия ме тегли към една от масите. Ингрид седи на нея сама с висока чаша, пълна с небесносиня течност. Вдига очи и аз разбирам, че не й е особено приятно да ме види. Силия я целува и ми показва с ръка да седна. Аз продължавам да стоя.

— Ей, миличко — казва Силия на Ингрид.

— Какви са тези тъпи шеги? — отвръща тя. — Защо си довела и нея?

И двете не ми обръщат внимание. Силия още стиска под мишница книгите ми.

— Страхотно е, че и тя е тук, Ингрид. Просто си помислих, че може би искате да се поопознаете по-добре.

Силия сякаш изпитва угризения, но дори аз долавям, че злорадства от притеснението на Ингрид.

Ингрид ме гледа втренчено.

— Защо си дошла? Да зяпаш ли?

Тя се обляга на стола и вдига брадичка. Със сакото от черно кадифе и кървавочервеното червило прилича на рус вампир. Изглежда убийствено. Чувствам се като гимназистка от дълбоката провинция. Протягам ръце към Силия и тя ми връща книгите.

— Бях принудена да дойда. Сега си тръгвам.

Понечвам да се обърна, но Ингрид се пресяга светкавично и ме сграбчва за ръката.

— Я чакай… — Дърпа към себе си лявата ми длан, аз залитам и книгите се разхвърчават. Изтръгвам ръката си, а Ингрид възкликва: — Ти си сгодена?

Забелязвам, че тя гледа пръстена на Хенри. Не казвам нищо. Ингрид се обръща към Силия:

— Знаела си, нали? — Силия забива поглед в масата и мълчи. — Довела си я, кучко такава, само за да ме дразниш.

Гласът й е тих. Почти не я чувам от бумтящата музика.

— Не, Инг, аз само…

— Майната ти, Силия.

Ингрид се изправя. За миг лицето й е съвсем близо до моето и аз си представям как Хенри целува тези червени устни. Ингрид ме гледа вторачено. Заявява:

— Кажи на Хенри да върви по дяволите. Кажи му и че ще го чакам при тях.

После си тръгва. Силия седи с лице, захлупено върху дланите. Аз започвам да си събирам книгите. Тъкмо да се обърна към изхода, когато Силия казва:

— Чакай.

Аз чакам.

Силия продължава:

— Извинявай, Клер.

Свивам рамене. Тръгвам към вратата и когато се обръщам назад, виждам, че Силия седи сама на масата, отпива от синята напитка на Ингрид и е закрила лице с дланта си. Не ме поглежда.

Вече навън вървя все по-бързо по улицата и накрая отивам при колата, после се прибирам, влизам в стаята си, лягам на леглото и набирам номера на Хенри, него обаче го няма у дома и аз изключвам осветлението, но не заспивам.