Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (13)

Домът може да е навсякъде; домът е там, където полагаш глава

Събота, 9 май 1992 година

(Хенри е на 28 години)

Хенри: Реших, че най-добрият подход е да попитам направо: той или ще се съгласи, или ще откаже. Отивам с метрото до жилището на баща ми, където в детството ми е бил моят дом. Напоследък не идвам често — баща ми рядко ме кани, а аз не обичам да се изтърсвам без предупреждение, както правя сега. Но какво друго може да очаква той, след като не вдига телефона? Слизам на станция „Уестърн“ и се отправям на запад по Лорънс. Къщата с двете жилища се намира на Вирджиния, от задната веранда се вижда река Чикаго. Докато стоя във входа и търся ключа, госпожа Ким надзърта от вратата на своето жилище и ми показва мълком с ръка да вляза при нея. Разтревожен съм: обикновено Кими е много сърдечна, шумна и любвеобилна и макар да знае всичко, каквото има да се знае за нас, не се меси никога. Е, почти никога. Всъщност присъства доста осезаемо в живота ни, но на нас това ни харесва. Усещам, че наистина е разстроена.

— Искаш ли една кола?

Кими вече върви към кухнята.

— Разбира се.

Оставям раницата си при входната врата и тръгвам след нея. В кухнята тя вдига металната ръчка на старовремска формичка за лед. Винаги съм се учудвал от силата на Кими. Сигурно е на седемдесет години, а на мен ми се струва точно такава, каквато е била и в детството ми. Тогава прекарвах тук, долу, много време, помагах на Кими да приготви вечеря за господин Ким (който почина преди пет години), четях, пишех си домашните и гледах телевизия. Сега сядам на кухненската маса, а Кими слага пред мен чаша, пълна с кока-кола и кубчета лед. Взима преполовената чаша от костен порцелан с нескафе, по ръба на която има нарисувани колибри. Помня първия път, когато ми разреши да пия кафе от тези чаши, бях на тринайсет години. Почувствах се голям.

— Отдавна не съм те виждала, приятелю.

Ох!

— Знам… напоследък времето сякаш лети.

Кими ме оглежда от глава до пети. Има черни пронизващи очи, които сякаш проникват и в най-потайните кътчета на мозъка ми. Плоското й корейско лице прикрива всички чувства, освен ако самата тя не пожелае да ги видиш. Страхотна е на бридж.

— Във времето ли пътешестваш?

— Не. Всъщност от месеци не съм бил никъде. Невероятно е.

— Да не си си намерил приятелка?

Аз се усмихвам.

— Охо! Добре де, знам, знам всичко. Как се казва? И защо не я водиш насам?

— Казва се Клер. Няколко пъти вече предлагам да я доведа, но той все отказва.

— Не си предлагал на мен. Ако дойдете тук, Ричард също ще дойде. Ще хапнем патица.

Както винаги, съм смаян от собствената си недосетливост. Госпожа Ким знае как най-бързо да се преодолеят всички лични затруднения. Баща ми не се притеснява да се държи гадно с мен, но за госпожа Ким винаги ще направи усилие, защото тя всъщност му е отгледала детето и вероятно не му взема истинския наем.

— Ти си гениална.

— Да, така е. Защо ли още не са ми дали стипендия „Макартър“^[1]? Кажи!

— Не знам. Може би не излизаш достатъчно често. Според мен хората от фондация „Макартър“ не се отбиват често в „Бинго Уърлд“.

— Не, те вече си имат достатъчно пари. Та кога ще се жениш?

Прихвам толкова силно, че колата ми влиза в носа. Кими се върти около мен и ме потупва по гърба.

— Какво му е смешното? Само питам. Длъжна съм да попитам, нали?

— Не, не е това. Смея се не защото е смешно, а защото ми четеш мислите. Дошъл съм да помоля татко да ми даде пръстените на мама.

— Ооооо! Не знам, моето момче. Ау, ще се жениш! Страхотно. Тя ще се съгласи ли?

— Според мен да. Сигурен съм деветдесет и девет процента.

— Е, това е хубаво. Но виж, за пръстените на майка ти не знам. Искам да ти кажа ето какво… — Очите й са вперени в тавана. — Баща ти не върви на добре. Често крещи, хвърля разни неща, не свири.

— О! Всъщност не съм изненадан. Но наистина не е на добре. Напоследък качвала ли си се горе?

Обикновено Кими ходи често в жилището на татко. Според мен чисти тайно. Виждал съм я да глади предизвикателно официалните му ризи за концертите, за да ме накара да се намеся.

— Не ме пуска, моля ти се!

Още малко и Кими ще се разплаче. Баща ми със сигурност си има проблеми, но е чудовищно, че допуска те да засегнат и Кими.

— А когато не си е вкъщи?

Обикновено се преструвам, че не знам как Кими влиза и излиза без знанието на татко в жилището му, тя пък се преструва, че за нищо на света не би направила подобно нещо. Сега обаче, когато вече не живея тук, съм й признателен. Все някой трябва да го държи под око.

Кими изглежда гузна, смутена и леко разтревожена, че отварям дума за това.

— Добре де. Да, влязох веднъж, защото се притеснявам за него. Навсякъде е струпал боклуци, ако кара и занапред така, ще завъдим хлебарки. В хладилника няма нищо, освен бира и лимони. Върху леглото е струпал купчина дрехи, съмнявам се, че спи на него. Не знам какво прави. Никога досега след смъртта на майка ти не съм го виждал толкова зле.

— Господи! Това пък какво беше?

Над главите ни се чува силен трясък, което означава, че татко е изпуснал нещо на пода в кухнята. Вероятно е станал току-що.

— Май трябва да се кача.

— Да. — Кими е тъжна. — Той, баща ти, де, е много свестен човек, не проумявам защо го допуска.

— Алкохолик е. Алкохолиците правят точно това. Длъжностната им характеристика гласи: разпада се, продължава да се разпада.

Кими вдига към мен унищожителен поглед.

— Понеже стана дума за длъжностна характеристика…

— Да?

— Според мен той не ходи на работа.

Мамка му.

— Е, сезонът свърши. През май татко не работи.

— Имат турне в Европа, а той е тук. И от два месеца не си е плащал наема.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Защо не си ми се обадила, Кими? Това е ужасно.

Скачам на крака и хуквам към коридора, грабвам раницата и се връщам в кухнята. Бърникам из нея и намирам чековата си книжка.

— Колко ти дължи?

Госпожа Ким е страшно притеснена.

— Не, Хенри, недей… той ще си плати.

— Ще ми върне парите. Хайде, приятелко, не се притеснявай. Казвай, колко?

Тя не ме гледа.

— Хиляда и двеста долара — казва едва чуто.

— Само толкова? Какво правиш, мила ми приятелко, да не си отворила благотворително дружество за изпаднали представители на рода Детамбъл? — Пиша чека и го пъхам под линийката. — Осребри го, иначе ще се разправяш с мен.

— Е, тъкмо ако не го осребря, ще се наложи да ме посетиш.

— При всички положения ще те посетя. — Смазан съм от чувство на вина. — Ще доведа Клер.

Кими ме озарява с усмивка.

— Надявам се. Ще ти бъда кума, нали?

— Ако татко не е във форма, можеш да ме отведеш и до олтара. Всъщност идеята е страхотна: ти ще ме поведеш, а Клер ще ме чака отпред и органистът ще свири „Лоенгрин“…

— Трябва да си купя рокля.

— О! Не си купувай нищо, докато не ти кажа, че работата е сигурна. — Въздишам. — Май не е зле да се кача и да поговоря с татко.

Ставам от стола. Изведнъж се чувствам огромен в кухнята на госпожа Ким, сякаш съм влязъл в някогашното си начално училище и съм изумен колко малки са чиновете. Тя също се изправя бавно и ме изпраща до входната врата. Прегръщам я. За миг ми се струва крехка и объркана и се изумявам от живота й, запълнен с дни, когато тя е чистела, грижела се е за градината и е играела бридж, после обаче пак ме връхлитат собствените ми грижи. Скоро ще се върна, не мога цял живот да се крия в леглото заедно с Клер. Кими ме гледа, докато отварям вратата на баща си.

— Ей, татко? Вкъщи ли си?

Настъпва кратко мълчание, после:

— МАХАЙ СЕ.

Качвам се по стълбите, а госпожа Ким затваря вратата на своето жилище.

 

 

Първото, което ме удря, е миризмата: тук има нещо, което гние. Холът е опустошен. Къде са всички книги? Майка ми и баща ми имаха тонове книги: исторически, за музиката, романи на френски, немски и италиански — къде са? Дори сбирката от грамофонни плочи и компактдискове ми се струва по-малка. Навсякъде са разпилени хартийки: рекламни листовки, вестници, партитури, които са покрили пода. Пианото на майка е потънало в прах, на перваза има ваза с отдавна мъртви гладиоли, които са се мумифицирали. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаите. Пълен хаос. Дрехи, боклуци, още вестници. Под мивката в банята се търкаля бутилка „Михлоб“ и плочките са като лакирани от слоя засъхнала бира.

Баща ми седи с гръб към мен в кухнята и гледа през прозореца реката. Не се обръща, когато влизам при него. Не ме поглежда, когато сядам. Но и не става, не излиза и аз го тълкувам като знак, че разговорът може да продължи.

— Здрасти, татко.

Мълчание.

— Току-що се видях с госпожа Ким. Каза ми, че не си много добре.

Мълчание.

— Разбрах, че не работиш.

— Сега е месец май.

— А защо не си на турне?

Той най-после ме поглежда. Зад упорството прозира уплаха.

— В болнични съм.

— Откога?

— От март.

— В платени ли?

Мълчание.

— Болен ли си? Какво ти е?

Мисля, че няма да ми обърне внимание, но той ми отговаря, като протяга към мен ръце. Те треперят така, сякаш са връхлетени от свое си мъничко земетресение. Накрая баща ми е успял. След двайсет и три години упорито пиянство е унищожил способността си да свири на цигулка.

— О, татко! О, господи! Какво каза Стан?

— Каза, че няма да се оправя. Нервите са съсипани и няма да се възстановят.

— Божичко!

Гледаме се в продължение на една непоносима минута. Върху лицето му се чете болка и аз започвам да проумявам: той си няма нищо. Не е останало нищо, което да го крепи, да осмисля живота му. Първо мама, после и музиката му — няма ги, няма ги вече. Аз никога не съм означавал кой знае какво за него, така че закъснелите ми усилия едва ли ще се увенчаят с нещо.

— И сега какво?

Мълчание. Сега нищо.

— Не можеш през следващите двайсет години да седиш тук и да пиеш.

Той гледа масата.

— Имаш ли пенсия? Медицинска застраховка?

Баща ми не е направил нищо, оставил е всичко да му се изплъзне. Къде съм бил?

— Платих ти наема.

— О. — Татко е смутен. — Не съм ли го платил?

— Не. За два месеца. Госпожа Ким беше много притеснена. Не искаше да ми казва, не искаше да й давам пари, но е безсмислено да превръщаш своите проблеми и в нейни.

— Горката госпожа Ким.

По бузите на баща ми се стичат сълзи. Той е стар. Няма друга дума. На петдесет и седем години е и е старец. Сега не съм му ядосан. Сега го съжалявам и съм уплашен за него.

— Татко. — Той отново ме гледа. — Виж какво. Трябва да ми разрешиш да направя някои неща за теб, чу ли? — Баща ми отново извръща очи и се заглежда през прозореца, към безкрайно по-интересните дървета от другата страна на водата. — Трябва да ми позволиш да прегледам документите ти за пенсия и банковите извлечения. Трябва да ни разрешиш да почистим тук с госпожа Ким. И трябва да спреш да пиеш.

— Не.

— Какво не? Всичко или само някои неща?

Мълчание. Започвам да губя търпение, затова сменям темата.

— Татко, аз ще се женя.

Сега вече съм привлякъл вниманието му.

— За кого? Коя ще се омъжи за теб?

Струва ми се, че го казва без озлобление. Наистина му е любопитно. Вадя портфейла си и измъквам от прозрачното пластмасово джобче снимката на Клер. На нея тя гледа ведро към плажа при лайтхаус. Косата й се вее като знаме от лекия ветрец и върху фона на тъмните дървета Клер сякаш сияе в светлината на ранната утрин. Татко взима снимката и я проучва внимателно.

— Казва се Клер Абшир. Художничка е.

— Добре. Красива е — отбелязва нацупено баща ми.

Едва ли ще получа по-радушна бащина благословия.

— Иска ми се… наистина ми се иска да й дам годежния пръстен и венчалната халка на мама. Мисля, че на мама би й харесало.

— Откъде знаеш. Вероятно не я и помниш.

Не ми се говори за това, но изведнъж се преизпълвам с решимост да постигна своето.

— Виждам я редовно. След смъртта й съм я виждал стотици пъти. Виждам я как се разхожда из квартала с теб, с мен. Ходи в парка и разучава партитури, пазарува, пие кафе с Мейра в „Ния“. Виждам я с чичо Иш. Виждам я в „Джулиард“. Чувам я да пее! — Татко ме е зяпнал. Смазвам го, но сега вече не мога да спра. — Разговарял съм с нея. Веднъж стоях до нея в препълненото метро, дори я докосвах. — Баща ми плаче. — Това невинаги е проклятие. Понякога е страхотно да пътешестваш във времето. Имах потребност да я видя и понякога ми е дадено да я виждам. Тя щеше да хареса Клер, щеше да иска да съм щастлив, щеше да бъде сломена от начина, по който си се провалил само защото тя е загинала.

Баща ми седи на масата в кухнята и ридае. Плаче, без да закрива лицето си, само е свел глава и е оставил сълзите да се стичат. Известно време го наблюдавам, такава е цената, че съм си изпуснал нервите. После отивам в банята и се връщам с руло тоалетна хартия. Татко взима слепешката малко и си бърше носа. После няколко минути седим така.

— Защо не си ми казал?

— Какво да съм ти казал?

— Че я виждаш. Бих искал… да го знам.

Защо не съм му казал ли? Защото всеки нормален баща досега щеше да се е досетил, че непознатият, който често се явява в ранния му брачен живот, всъщност е ненормалният му син, пътешестващ във времето. Защото ме беше страх; защото баща ми ме мразеше, задето съм оживял. Защото дълбоко в себе си чувствах превъзходство за нещо, което той възприема като недостатък. Заради такива грозни причини.

— Защото мислех, че ще те заболи.

— О. Не. Не ме боли… аз… хубаво е да знам, че тя е някъде там. В смисъл… най-страшното е, че си отиде. Затова е хубаво, че е някъде там. Въпреки че не мога да я видя.

— Обикновено изглежда щастлива.

— Да, беше много щастлива… бяхме щастливи.

— Да. Ти сякаш беше друг човек. Винаги съм се питал какво е щяло да бъде да израсна с теб такъв, какъвто беше по онова време.

Баща ми се изправя бавно. Аз продължавам да седя, а той тръгва с несигурна крачка по коридора към стаята си. Чувам го, че рови, после се връща бавно с атлазена кесийка. Бръква в нея и вади тъмносиня кутийка за бижута. Отваря я и взима отвътре два тънки пръстена. В дългата му трепереща длан те приличат на семена. Татко слага лявата си длан върху дясната, където са пръстените, и известно време седи така, сякаш пръстените са светулки, хванати като в капан между ръцете му. Очите му са затворени. После баща ми ги отваря и протяга към мен дясната си ръка: аз долепвам ръце и той изсипва в чакащите ми длани пръстените.

Годежният е с изумруд и мъждивата светлина от прозореца се отразява в зелено и бяло през него. Пръстените са сребърни и имат нужда от почистване. Имат нужда от носене и аз знам точно кое момиче трябва да ги носи.