Клер: Сега е 8:32 сутринта на двайсет и четвърти декември и ние с Хенри отиваме за Коледа в „Полска чучулига“. Денят е ясен и хубав, тук, в Чикаго няма сняг, но в Саут Хейвън е натрупало петнайсет сантиметра. Преди да потеглим, Хенри дълго реди наново багажа, проверява гумите, гледа двигателя. Според мен си няма и представа какво точно гледа. Автомобилът ми е много хубава хонда сивик, модел 1990 година и аз си го харесвам, но Хенри наистина ненавижда да пътува с коли, особено малки. Ужасен пътник е, непрекъснато стиска страничната облегалка и държи крак, все едно е върху спирачка. Вероятно няма да се страхува толкова, ако шофира той, но по очевидни причини няма книжка. И така, носим се в този хубав зимен ден по магистрала „Индиана“, спокойна съм и очаквам с нетърпение да се видя със семейството си, а Хенри само нервничи. Още по-сприхав е, защото сутринта не успя да потича: забелязала съм, че за да бъде щастлив, през цялото време му трябват огромни количества физическо натоварване. Все едно седя с хрътка. В реално време е по-различно. Докато растях, Хенри идваше и си отиваше, срещите ни бяха наситени, драматични и тревожни. Хенри не искаше да ми каже куп неща и най-често не ми позволяваше дори да се доближавам до него, затова постоянно бях като на тръни и изпитвах неудовлетворение. Когато най-после го открих в настоящето, мислех, че пак ще бъде така. Всъщност обаче в много отношения е далеч по-хубаво. Най-важното, вместо да отказва да ме докосне и с пръст, Хенри постоянно ме пипа, целува ме, прави любов с мен. Имам чувството, че съм станала друг човек, който се къпе в топлото езерце на желанието. И Хенри ми разказва разни неща! Всичко, каквото го попитам за него, за живота му, за семейството — посочва имена, места, дати. Но най-хубавото е, че съм с него дълго — с часове, с дни. Знам къде да го намеря. Той ходи на работа, прибира се. Понякога отварям тефтерчето с адресите колкото да го видя написано: „Хенри Детамбъл, 714 Дирборн №11 вх. Е, Чикаго, щат Илинойс, 60610, 312–431–8313“. Фамилно име, адрес, телефонен номер. Мога да му се обадя по телефона. Това е истинско чудо. Чувствам се като Дороти, когато къщата й се приземява в Оз и от черно-бял светът става цветен. Вече не сме в Канзас.

Всъщност всеки момент ще навлезем в Мичиган и има отбивка с кафене. Спирам на паркинга и слизаме от колата да се поразтъпчем. Отиваме в кафенето и там виждаме карти и брошури за туристи, както и цяла стена с автомати, на които се продава какво ли не.

— А! — възкликва Хенри. Доближава се до автоматите и разглежда най-различните вредни за здравето храни и напитки, после се заема да чете брошурите. — Ей, хайде да отидем във Франкенмът! Коледа 365 дни в годината! Господи, след един час на такова място ще си направя харакири. Имаш ли дребни?

Изгребвам от дъното на дамската си чанта цяла шепа монети, които блажено изхарчваме за две кока-коли, кутия „Гуд енд Пленти“^[1] и вафла „Хърши“. Хванати за ръце, се връщаме в сухия студен въздух при колата. Вътре отваряме кока-колата и се нагълтваме със захар. Хенри си поглежда часовника.

— Какво падение! Едва 9:15 е.

— Само след минута-две ще бъде 10:15.

— А, да, Мичиган е един час напред. Колко нереално.

Поглеждам го.

— Всичко е нереално. Не мога да повярвам, че наистина ще се запознаеш със семейството ми. Толкова дълго съм те крила от тях.

— Правя го само защото те боготворя. Аз пък много дълго съм избягвал да пътувам с автомобил, да се запознавам със семейството на едно или друго момиче и да празнувам Коледа. Това, че търпя и трите неща наведнъж, доказва, че те обичам.

— Хенри…

Извръщам се към него, целуваме се. Целувката прераства в нещо повече, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на няколко крачки от нас стоят трима малчугани и голямо куче, които ни наблюдават с интерес. Хенри се извръща да види какво гледам, а хлапаците грейват в усмивки и показват с жестове одобрението си. Тръгват бавно към микробуса на родителите си.

— Между другото… как сте се разбрали да спим у вашите?

— А, да. Вчера Ета ми се обади специално за това. Аз ще си бъда в стаята, а на теб са дали синята стая. В двата края на коридора сме, между нас са майка и татко и Алиша.

— И длъжни ли сме да се съобразяваме?

Включвам двигателя и отново се връщаме на магистралата.

— Не знам, защото не съм го правила никога досега. Марк си води гаджетата долу във всекидневната и в малките часове ги чука на дивана, а ние се правим, че не забелязваме. Ако стане много сложно, винаги можем да слезем в Читалнята — навремето те криех там.

— Хммм. Е, добре. — Известно време Хенри гледа през прозореца. — Знаеш ли, не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Да се возиш. В автомобил. На магистрала.

— Свиквай. Следващото, на което ще се качиш, са самолетите.

— За нищо на света.

— Париж. Кайро. Лондон. Киото.

— И дума да не става. Убеден съм, че ще тръгна да пътешествам във времето, и един господ знае дали ще успея да се върна на нещо, което лети с шестстотин километра в час. Накрая ще взема да падна от небето като Икар.

— Наистина ли?

— Нямам намерение да разбирам.

— А можеш ли да стигнеш до там, като пътешестваш във времето?

— Ами… Ето я моята теория. Но това е теория за пътешествията във времето не изобщо, а на Хенри Детамбъл, не е всеобща теория за пътешествията във времето.

— Добре.

— Първо, мисля, че това е свързано с мозъчната дейност. Според мен наподобява много епилепсията, защото обикновено ми се случва, когато съм в стрес, и началото му е свързано с физически дразнители, например внезапно блеснала светлина. И защото неща като тичането, секса и медитирането ми помагат да си стоя в настоящето. Второ, нямам абсолютно никаква съзнателна власт над това къде и кога отивам, колко време оставам там и кога се връщам. Така че е почти изключено да пътешествам във времето и да се озова на Ривиерата. След това уточнение ще допълня, че подсъзнанието ми очевидно упражнява огромна власт, защото прекарвам много време в миналото си и посещавам събития, които са интересни или важни, и очевидно ще прекарвам много време в това да посещавам теб, което изгарям от нетърпение да направя. Обикновено ходя на места, където вече съм бил в реално време, макар че понякога се озовавам и на други, по-произволни места и времена. По-често ходя в миналото, отколкото в бъдещето.

— Бил си в бъдещето? Не знаех, че го можеш.

Хенри изглежда доволен от самия себе си.

— Дотук обхватът ми е петдесетина години в двете посоки. Но в бъдещето ходя много рядко и май не съм виждал там нещо, което да ми се е сторило полезно. И тези посещения винаги са много кратки. Или може би просто не знам какво гледам. Не бъдещето, а миналото има огромна притегателна сила. В миналото се чувствам много по-истински. Дали пък бъдещето не е по-нереално? Не знам. Там, в бъдещето, винаги имам чувството, че въздухът, който дишам, е по-рядък. Това е един от начините да позная, че съм в бъдещето: там се чувствам по-различно. Тичам по-трудно.

Хенри го казва замислен и аз в миг си представям ужаса да си в чуждо време и на чуждо място, без дрехи, без приятели…

— Заради това, значи, ходилата ти…

— Са груби като кожа. — Отдолу краката му са с огромни мазоли, сякаш се опитват да се превърнат в обувки. — Аз съм копитно животно. Ако на краката ми се случи нещо, по-добре да ми теглиш куршума.

Известно време пътуваме в тишина. Пътят се изкачва и се спуска надолу, отстрани се стрелкат мъртви полета с царевични стебла. Виждат се ферми с къщи, умити от есенното слънце и пред всяка от които по дългата алея са спрени камионетки, ремаркета за коне и американски автомобили. Въздъхвам. Когато се прибирам у дома, в мен се пробуждат смесени чувства. Умирам да видя Алиша и Ета, тревожа се за майка си и не ми се иска да се занимавам с баща си и с Марк. Но ми е любопитно да видя как те ще посрещнат Хенри и как той ще се държи с тях. Гордея се, че съм запазила Хенри в тайна толкова дълго. Четиринайсет години. Когато си дете, четиринайсет години се равняват на цяла вечност.

Подминаваме „Уол-Март“^[2], „Деъри Куин“^[3], „Макдоналдс“. Още царевични ниви. Овощна градина. Полета, където срещу заплащане можеш сам да си набереш ягоди и боровинки. През лятото пътят е дълъг коридор от плодове, зърно и капитализъм. Сега обаче нивите са мъртви и сухи и автомобилите профучават по слънчевата студена магистрала, без да обръщат внимание на паркингите, които сякаш ги викат.

Докато не се преместих в Чикаго, не съм се замисляла особено за Саут Хейвън. Къщата ни винаги ми се е струвала някакъв остров, разположен извън града, на юг от него, насред Ливадата, овощните градини, гората, фермите. Саут Хейвън беше просто Града, както в „Хайде да отидем до Града, за да си купим сладолед.“ Града се свеждаше до бакалиите и железарията, до хлебарница „Маккензи“, до нотите и плочите в музикалния магазин, любимия на Алиша. Обичахме да стоим пред фотографско ателие „Апълярд“ и да си съчиняваме разни небивалици за булките, бебетата и семействата, които се хилеха отвратително от витрината. Не смятахме, че библиотеката изглежда странно с нейния псевдогръцки блясък, нито кухнята ни се струваше ограничена и блудкава, а филмите в Мичиганския киносалон — неуморно американски и безсмислени. Това са мнения, до които стигнах по-късно, след като заживях в Големия град и бързах да се разгранича от провинциализма на ранните ми години. Изведнъж ме плисва тъга за малкото момиченце, което съм била: по онова време обичах нивите и вярвах в Бога, през зимата си стоях вкъщи, отегчена от училището, четях за Нанси Дру^[4], смучех ментови бонбони за кашлица и знаех да пазя тайна. Поглеждам към Хенри и виждам, че е заспал.

Саут Хейвън, деветдесет километра.

Трийсет и два, двайсет, пет, един.

Пътят „Финикс“.

Магистралата „Блу Стар“.

И после: пътят „Миграм“. Пресягам се да събудя Хенри, но той вече е буден. Усмихва се притеснено и поглежда през прозореца към безкрайния тунел от голи зимни дървета, под които минаваме с бясна скорост, а когато отпред изниква портата, аз бръквам в жабката, за да извадя дистанционното: портата се отваря и ние минаваме през нея.

Къщата изниква като в книжка с подвижни картинки. Хенри ахва и започва да се смее.

— Какво? — питам аз, все едно се защитавам.

— Не знаех, че е толкова огромна. Колко стаи има в това чудовище?

— Двайсет и четири — отговарям.

Ета ни маха от прозореца в антрето, докато аз завивам по алеята и спирам недалеч от входната врата. В сравнение с последния път, когато съм идвала, косата на Ета е по-прошарена, но лицето й е поруменяло от радост. Докато слизаме от автомобила, тя се спуска предпазливо по заледените стъпала отпред, както е без палто, само по красивата морскосиня рокля с дантелената яка, и внимателно пази равновесие с ортопедичните обувки, а аз се затичвам към нея, за да я хвана за ръка, ала Ета ми маха да се дръпна, докато не стъпва на най-долното стъпало, където ме прегръща и ме целува (долавям с трепет миризмата й на „Ноксзема“^[5] и на пудра), а Хенри стои отстрани и чака.

— Я, кой ни е дошъл! — възкликва Ета, сякаш той е малко дете, което съм довела, без да предупредя.

— Ета Милбауер, Хенри Детамбъл — запознавам ги аз.

Виждам върху лицето на Хенри едно малко „О“ и се чудя за кого ли е помислил Ета. Той снишава глас и ме пита:

— А багажът?

Обяснявам му, че Питър ще има грижата.

— Къде са всички? — възкликвам, а Ета отговаря, че след петнайсет минути ще обядваме и да сме си съблечели връхните дрехи, да сме се измиели и да сме идвали направо в трапезарията.

Оставя ни в антрето и се оттегля към кухнята. Аз се обръщам, събличам си палтото и го окачвам в дрешника в антрето. Когато се извръщам отново към Хенри, той маха на някого. Поглеждам и виждам, че Нел е подала от трапезарията широко чипоносо лице и се усмихва, след което се завтичам по коридора и я млясвам, а тя се залива от смях и заявява:

— Хубав мъж, дяволице.

После пак се шмугва в стаята още преди Хенри да е дошъл при нас.

— Нел? — опитва се той да налучка и аз кимам.

— Не е срамежлива, просто има много работа — обяснявам му. Водя го по задното стълбище на втория етаж. — Ти си тук — казвам му и отварям вратата на синята спалня. Той я оглежда и тръгва с мен нататък по коридора. — А това е моята стая — допълвам притеснена, а Хенри се шмугва покрай мен, застава насред килима и просто разглежда, после се извръща към мен и аз виждам, че не е познал нищо: нищо в стаята не буди никакви спомени и на мен ми хрумва мисъл, която ме прорязва като с нож: всичките дребни предмети и сувенири в този музей на нашето минало са като любовни писма, изпратени на неграмотен човек.

Хенри взима едно гнездо на мушитрънче (първото от многото птичи гнезда, които ми е подарявал през годините) и заявява:

— Красиво е. — Аз кимам и отварям уста да му кажа, а той го връща върху лави дата и пита: — Вратата заключва ли се?

Щраквам ключалката и ние двамата закъсняваме за обяд.

Хенри: Почти спокоен съм, докато слизам след Клер по стълбите и вървя по тъмния студен коридор към трапезарията. Всички вече се хранят. Помещението е с нисък таван и е уютно, малко в стила на Уилям Морис^[6], вътре е топло от огъня, който пука в малката камина, а по прозорците има толкова много скреж, че не виждам нищо навън. Клер отива при тънка жена със светлочервена коса, явно майка й, която понавежда глава, та Клер да я целуне, и се надига на стола, за да се ръкува с мен. Клер ми я представя като „майка ми“, аз я наричам „госпожо Абшир“, а тя начаса възкликва:

— О, наричайте ме Лусил, като всички останали!

И се усмихва уморено, но сърдечно, сякаш е блестящо слънце в друга галактика. Сядаме един срещу друг. Клер се разполага между Марк и възрастна жена, която се оказва сестра на баба й — леля Дълси, а аз съм между Алиша и закръглено красиво русо момиче, което ми представят като Шарън и което май е с Марк. Бащата на Клер седи на челно място и първото ми впечатление е, че той е силно разтревожен от мен. Красивият сприхав Марк изглежда не по-малко притеснен. Виждали са ме и преди. Питам се какво ли съм правел, та са ме забелязали, запомнили са ме и сега, когато Клер ни запознава, се дръпват едва забележимо с погнуса. Но Филип Абшир е адвокат, владее чертите си и само след минута е любезен и усмихнат, самото въплъщение на гостоприемния домакин, баща на гаджето ми, плешивеещ застаряващ мъж с авиаторски очила и атлетично тяло, което обаче се е отпуснало, с малко шкембе, но силни ръце, ръце, които играят тенис, и сиви очи, които продължават да ме оглеждат предпазливо въпреки сърдечната усмивка. На Марк му е по-трудно да прикрие объркването си и всеки път, когато срещна погледа му, той забива очи в чинията. Алиша не е такава, каквато очаквах, държи се мило и делово, но малко странно, отнесено. И тя като Марк е с тъмната коса на баща си и — донякъде — с чертите на майка си: изглежда така, сякаш някой се е опитал да съчетае Клер и Марк, но после се е отказал и е запълнил празнотите с мъничко от външността на Елинор Рузвелт. Филип казва нещо и Алиша се смее — изведнъж става красива и изненадан, аз се обръщам към нея, докато тя се изправя.

— Трябва да отида в „Сейнт Базил“ — осведомява ме тя. — Имам репетиция. — Ще дойдете ли на църква?

Стрелвам с очи Клер, която кима едва забележимо, и отговарям на Алиша:

— Разбира се.

Всички въздишат от… от какво ли — от облекчение? Спомням си, че в края на краищата, освен ден на личното ми изкупление Рождество е и християнски празник. Алиша излиза. Представям си как мама ми се присмива, как е вдигнала високо добре оформени с пинцетата вежди при вида на сина си, наполовина евреин, сред рождественското гъмжило на неверниците, а аз й се заканвам наум с пръст. „И ти си седнала да ми натякваш! — казвам й. — Нали си се омъжила за епископянин!“ Поглеждам към чинията си, в нея има шунка, грах и малко салатка. Не ям свинско и ненавиждам грах.

— Клер ни каза, че сте библиотекар — обажда се Филип и аз си признавам, че наистина е така.

Обсъждаме набързо „Нюбъри“ и хората от настоятелството на библиотеката, които освен това са клиенти на кантората на Филип — тя явно е в Чикаго и аз недоумявам, защо семейството на Клер живее чак тук, в Мичиган.

— Вили — обяснява ми той и аз си спомням как Клер ми е споменавала, че баща й съставя главно завещания.

Представям си възрастни богаташи, които намазани с кремове против изгаряне с висок защитен фактор, се излежават по частните си плажове и решават да лишат някоя от издънките си от наследство, след което се пресягат, вдигат клетъчния телефон и се обаждат на Филип. Сещам се, че Ейви, който седи точно пред баща ми в Чикагския симфоничен оркестър, също има вила тук някъде. Споменавам това и всички наострят уши.

— Познавате ли го? — пита Лусил.

— Разбира се. Двамата с баща ми седят един до друг.

— Седят един до друг ли?

— Да. Първа и втора цигулка са.

— Баща ви е цигулар?

— Да.

Обръщам се към Клер, която гледа майка си така, сякаш й казва: „Стига си ме злепоставяла.“

— И свири в Чикагския симфоничен оркестър?

— Да.

Лицето на Лусил се оцветява в розово, сега вече знам от кого Клер е наследила способността да се изчервява.

— Как смятате, дали той ще се съгласи да послуша как свири Алиша? Ако му дадем запис?

Мрачно се надявам Алиша да е много-много добра. Какви ли не хора постоянно затрупват татко със записи. После ми хрумва нещо по-добро.

— Алиша е виолончелистка, нали?

— Да.

— Учител ли търси?

Намесва се и Филип.

— Тя учи при Франк Уейнрайт в колежа на Каламазу.

— Защото мога да дам записа на Йоши Акава. Един от учениците му току-що замина на работа в Париж.

Йоши е голям симпатяга и първо виолончело. Знам, че ако не друго, поне ще изслуша записа, докато баща ми, който не дава уроци, просто ще го забута някъде. Лусил е във възторг, дори Филип изглежда доволен. На Клер явно й олеква. Марк се храни. Леля Дълси, тъничка, с розова коса, изобщо не обръща внимание на разговора. Дали не е глуха? Поглеждам Шарън, която седи от лявата ми страна и не е казала и дума. Има нещастен вид. Филип и Лусил обсъждат кой запис да ми дадат и дали Алиша да не направи нов. Питам Шарън дали за пръв път е тук и тя кима. Тъкмо да й задам друг въпрос, и Филип ме пита каква е по професия майка ми — поглеждам Клер така, сякаш я укорявам: „Нищо ли не си им казала?“

— Майка ми беше певица. Вече е покойница.

Клер добавя тихо:

— Той е син на Анет-Лин Робинсън.

Със същия успех можеше да им съобщи, че майка ми е Дева Мария — лицето на Филип грейва. Лусил размахва длани, все едно пърха с криле.

— Невероятно… фантастично! Имаме всичките й плочи… Und so wiete. — После обаче Лусил казва: — Срещала съм я, когато бях млада. Татко ме заведе на „Мадам Бътерфлай“, имаше познат, който после ни вкара зад кулисите и отидохме в гримьорната й: тя седеше там, сред всички тези цветя! И при нея имаше едно малко момченце, ами да, това сте били вие!

Кимам и се опитвам да си възвърна гласа. Клер казва:

— Как изглеждаше?

Марк пита:

— Днес следобед ще покараме ли ски?

Филип кима. Лусил се усмихва, потънала в спомените си.

— Беше невероятно красива, още беше с перуката, с дългата черна коса, и гъделичкаше с нея момченцето, а то танцуваше около нея. Тя имаше прелестни ръце, на ръст беше точно колкото мен, слабичка такава, беше еврейка, но аз си помислих, че прилича повече на италианка…

Лусил млъква и ръката й полита към устата, а очите й се забиват в чинията ми, която е празна, ако не броим няколкото зърна грах.

— Евреин ли сте? — пита любезно Марк.

— Вероятно бих могъл да бъда, но никой не е държал на това. Майка ми почина, когато бях на шест години, а татко е епископянин вероотстъпник.

— Одрали сте й кожата — продължава Лусил и аз й благодаря.

Ета събира чиниите и пита мен и Шарън дали пием кафе. Двамата казваме в един глас „Да“, при това натъртваме върху думата и всички роднини на Клер се смеят. Ета ни се усмихва майчински и след броени минути вече слага пред нас чаши димящо кафе, а аз си мисля: „Е, не беше чак толкова неприятно.“ Всички говорят за ски и за времето, ставаме, Филип и Марк излизат заедно в коридора, аз питам Клер дали също ще ходи на ски и тя свива рамене, и на свой ред пита аз дали искам, и й обяснявам, че не карам ски и нямам никакво желание да се уча тепърва. Но Клер решава все пак да отиде, след като майка й заявява, че няма кой да й помогне с автоматите. Докато се качваме по стълбите, чувам как Марк казва:

— Изумителна прилика…

И се подсмихвам.

По-късно, след като всички са излезли и къщата е притихнала, се престрашавам да напусна мразовитата си стая и да сляза долу с надеждата да намеря топлина и още кафе. Минавам през трапезарията и влизам в кухнята, където се натъквам на изумително многообразие от стъклени и сребърни съдове, на сладкиши, обелени зеленчуци и тави в помещение, където преспокойно би могла да се помещава кухнята на четиризвезден ресторант. Насред всичко това с гръб към мен стои Нел, която пее „Рудолф, еленът с червеното носле“, поклаща хълбоци и размахва голяма лъжица по посока на чернокожо момиченце, което ме сочи безмълвно. Нел се обръща, озарява ме с огромна усмивка, при което се вижда, че между предните й зъби има разстояние, й после казва:

— Какво правите в моята кухня, господин Гадже?

— Дали ви е останало малко кафе?

— Дали е останало ли? Вие какво си мислите, че държа тук кафето по цял ден, за да изветрее ли? Хайде, моето момче, излезте оттук, идете във всекидневната и дръпнете звънеца, а аз ще ви направя ново кафе. Майка ви не ви ли е обяснявала за кафето?

— Майка ми не си падаше по готвенето — отвръщам аз и се престрашавам да отида по-близо до епицентъра на водовъртежа. Мирише прекрасно. — Какво печете?

— Това, което сте надушили, е Томпсъновата пуйка — отвръща Нел. Отваря фурната и ми показва чудовищна пуйка, която сякаш се е пекла в Големия чикагски пожар. Цялата е черна. — Не я гледайте с такова подозрение, моето момче. Под коричката се крие най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Склонен съм да й вярвам, мирише наистина страхотно.

— А какво е Томпсънова пуйка? — любопитствам и Нел се впуска да разправя за чудодейните свойства на Томпсъновата пуйка, която издателят на вестници Мортън Томпсън е изобретил през трийсетте години на двайсети век.

Доколкото разбирам, приготовлението на това чудно пиле предполага да се направи хубав пълнеж и пуйката да се полива и обръща неуморно. Нел ми разрешава да остана в кухнята й, докато ми прави кафе и междувременно вади от фурната пуйката, обръща я на другата страна, полива я вещо със сос и ябълково вино и пак я пъха да се пече. В голям пластмасов съд, пълен с вода и оставен до мивката, пъплят дванайсет омара.

— Домашни любимци ли? — подмятам аз, а Нел отговаря:

— Това, моето момче, е коледната ви вечеря, искате ли да извадите един? Не сте вегетарианец, нали?

Уверявам я, че не, че съм добро момче, което си изяжда всичко.

— Човек не би се досетил, много сте слабичък — тюхка се Нел. — Ще ви поохраня.

— Клер ме доведе точно заради това.

— Хмм — казва доволна Нел. — Добре тогава. Вървете оттатък, за да продължа тук.

Взимам голямата чаша дъхаво кафе и се добирам някак до всекидневната, където има огромно коледно дърво и е накладен огън. Вътре прилича на реклама на „Потъри Барн“^[7]. Разполагам се на оранжевото кресло пред огъня и вече ровя из купчината вестници, когато някой пита:

— Откъде взехте кафето?

Вдигам очи и виждам, че Шарън седи срещу мен на син фотьойл, съвсем същия на цвят като пуловера й.

— Здравейте — поздравявам я. — Извинявайте…

— Не се притеснявайте — казва Шарън.

— Взех го в кухнята, но ми се струва, че трябва да използваме звънеца, където и да е той.

Оглеждаме стаята и наистина: в ъгъла има шнурче на звънец.

— Толкова е странно — споделя Шарън. — Тук сме от вчера, а аз се прокрадвам на пръсти, страх ме е да не сбъркам вилицата и да взема друга…

— Откъде сте?

— От Флорида. — Тя се смее. — Преди да вляза в Харвардския университет, не бях виждала Коледа със сняг. Баща ми има бензиностанция в Джаксънвил. Мислех, след като се дипломирам, да се върна там, защото съм зиморничава, но сега явно ще се наложи да остана тук.

— Защо?

Шарън е изненадана.

— Не са ли ви казали? Ние с Марк ще се женим.

Чудя се дали Клер знае — ако е знаела, все е щяла да ми спомене за такова нещо. После забелязвам диаманта върху пръста на Шарън.

— Честито.

— А, да. Исках да кажа — благодаря.

— Не сте ли сигурна? Не искате ли да се омъжите?

Шарън изглежда така, сякаш е плакала, очите й са подпухнали.

— Бременна съм. Ето защо…

— От това не следва непременно, че…

— Да, следва. Ако сте католик.

Шарън въздиша и се сгърбва на фотьойла. Всъщност познавам доста момичета католички, които са правили аборт, а не са ударени от гръм, но вярата на Шарън очевидно не допуска такива волности.

— Е, честито. Хм, кога…

— На единайсети януари. — Тя забелязва учудването ми и възкликва: — А, бебето ли? През април. — Шарън прави физиономия. — Дано е през пролетната ваканция, иначе не виждам как ще се справя. Не че сега това има някакво значение, де…

— Какво следвате?

— Медицина. Майка и татко са бесни. Искат да дам детето за осиновяване.

— Не харесват ли Марк?

— Изобщо не са го виждали, не заради това, просто смятат, че няма да завърша и ще бъде много жалко.

Входната врата се отваря, скиорите се завръщат. Чак до всекидневната достига повеят студен въздух. Действа ми освежително и аз си давам сметка, че се пека на огъня отпред точно като пуйката на Нел.

— Кога е вечерята? — питам Шарън.

— В седем, но снощи първо пийнахме по нещо тук, във всекидневната. Марк тъкмо беше съобщил на майка си и баща си и те не бяха в див възторг. Всъщност държаха се мило, но дали е възможно хем да си мил, хем да си гаден? Да си рече човек, че съм забременяла от само себе си и Марк няма нищо общо…

Олеква ми, когато при нас влиза Клер. Тя е със смешна островърха зелена шапка с голям пискюл, който виси от нея, и с грозен жълт скиорски пуловер над сините джинси. Поруменяла е и се усмихва. Косата й е влажна и докато прекосява устремно по чорапи огромния персийски килим, за да дойде при мен, виждам, че тук тя е у дома си, че в тази обстановка не стои като чуждо тяло и просто е избрала друг начин на живот, от което ми става приятно. Изправям се, а Клер ме притиска в обятията си, после точно толкова бързо се извръща към Шарън, която ме поглежда над рамото й стресната, но усмихната. По-късно Шарън споделя с мен:

— Мисля, че ви се е паднала единствената свястна тук.

Клатя глава, но знам какво има предвид.

Клер: До вечерята остава един час и ако излезем, никой няма да забележи.

— Ела — казвам на Хенри. — Хайде да поизлезем навън.

Той стене.

— Толкова ли е наложително?

— Искам да ти покажа нещо.

Обличаме си връхните дрехи, обуваме си ботушите, слагаме шапките и ръкавиците и след като прекосяваме къщата, излизаме през задната врата. Небето е ясно, ултрамариново синьо, снегът по ливадата го отразява в по-светъл оттенък и двата нюанса на синьото се срещат при тъмната черта на дърветата в началото на гората. Твърде рано е за звезди, но някъде горе примигва самолет, който си проправя път през небосвода. Представям си как от него къщата ни се вижда като мъничка точица светлина, наподобяваща звезда.

— Насам.

Пътеката за поляната е под двайсет сантиметра сняг. Сещам се колко често съм внимавала да стъпвам по следи от обувки, за да не проличи, че от пътеката съм поела към къщата. Сега се виждат следи на дивеч и отпечатъци от лапите на голямо куче.

Остри стебла на мъртви растения под снега, вятър, звукът от ботушите ни. Поляната представлява гладка купа от синкав сняг, камъкът е остров с шапка като на гъба.

— Ето тук.

Хенри стои, бръкнал в джобовете на якето си. Върти се и оглежда.

— Значи е тук — казва той.

Взирам се в лицето му, за да разбера дали си е спомнил. Никакви признаци.

— Изпитваш ли понякога усещането за deja vu^[8]? — питам го аз.

Хенри въздъхва.

— Целият ми живот е едно дълго deja vu.

Обръщаме се и се прибираме в къщата, като стъпваме в следите, които сме оставили.

По-късно

Предупредила съм Хенри, че за коледната вечеря се обличаме официално, затова, когато го срещам в коридора, той е неотразим в черния костюм, бялата риза и светлокафявата вратовръзка с игла с перла отгоре.

— Майко мила! — възкликвам аз. — Лъснал си си обувките!

— Да — признава той. — Тъжна гледка, нали?

— Изглеждаш невероятно, самото въплъщение на достопочтения младеж.

— Докато всъщност съм си библиотекар пънкар. Родители, имайте едно наум!

— Направо ще се прехласнат по теб.

— А аз съм се прехласнал по теб. Ела насам.

Двамата стоим пред голямото огледало в горния край на стълбището и си се любуваме. Аз съм облечена в бледозелена копринена рокля без презрамки, която на времето е била на баба. Имам снимка, на която тя е с нея на Нова година през 1941-ва. Баба се смее. Устните й са тъмни от червилото, тя държи цигара. Мъжът, с когото е на фотографията, е брат й Теди, загинал половин година по-късно във Франция. Той също се смее. Хенри ме прегръща през кръста и е изумен от всичките банели и корсети под коприната. Разказвам му за баба.

— Била е по-дребна от мен. Убива ми само когато сядам: железните банели се забиват в ребрата ми.

Хенри ме целува по врата и точно тогава някой се прокашля и ние отскачаме един от друг. Марк и Шарън стоят на вратата на неговата стая — мама и татко от немай-къде са се съгласили, че няма смисъл двамата да не спят заедно.

— Какви ги вършите, а! — подвиква Марк с отегчения си учителски глас. — Не сте ли си взели поука от мъчителния пример на по-големите от вас, а, момичета и момчета?

— Взехме си, как да не сме си взели — отговаря Хенри. — Подготвени сме.

Той се потупва с усмивка по джоба на панталоните (който всъщност е празен), Шарън се смее и четиримата се понасяме надолу по стълбите.

Когато влизаме във всекидневната, всички вече са изпили по няколко питиета. Алиша ми дава уговорения знак: внимавай, мама се е вкиснала. Тя седи със съвсем безобиден вид на канапето, с коса, вдигната на кок, с перлите и кадифената прасковена рокля с дантелените ръкави. Остава доволна, че Марк е отишъл да седне до нея, смее се, когато той пуска някаква шега, и за миг на мен ми се струва, че Алиша греши. После обаче забелязвам, че татко не сваля очи от мама, и разбирам, че точно преди да влезем, тя е изтърсила нещо ужасно. Татко стои при количката с напитките, обръща се с облекчение към мен, налива ми кола, а на Марк връчва бира и халба. Пита Шарън и Хенри какво ще пият. Шарън иска „Ла Кроа“^[9]. Хенри се замисля за миг и моли за уиски с вода. Баща ми му налива напитката с тежка ръка и се ококорва, когато Хенри изпива чашата на един дъх.

— Още едно?

— Не, благодаря.

Вече знам, че Хенри би предпочел просто да вземе бутилката и една чаша и да се сгуши с книга в леглото и че отказва втората чаша, защото след това вече нищо няма да го спре да обърне и трета, и четвърта. Шарън стои до лакътя на Хенри и след като ги изоставям, аз прекосявам стаята и сядам до леля Дълси на широкия перваз.

— О, дете, колко красиво… не съм виждала тази рокля от онзи път, когато Елизабет я беше облякла за увеселението, което семейство Лайт даваше в Планетариума…

При нас идва и Алиша — облечена е в морскосиньо поло с мъничка дупка в горния край на ръкава, в износена стара пола на шотландски карета и вълнени чорапи, които точно като на бабичка са се нагънали при глезените. Знам, че се е издокарала така, за да прави напук на татко, но все пак.

— Какво й е на мама? — питам аз.

Алиша свива рамене.

— Вкиснала се е заради Шарън.

— Какво й има на Шарън? — учудва се Дълси, която е разчела разговора по устните ни. — Вижда ми се много свястна. Мен ако питате, по-свястна е от Марк.

— Бременна е — обяснявам аз на Дълси. — Ще се женят. Според мама тя си е боклук, защото е първата в рода, която учи в колеж.

Дълси ме поглежда изпитателно и вижда, че знам каквото знае и тя.

— Ако има някой, който трябва да влезе в положението на момичето, то това е именно Лусил.

Алиша понечва да я попита какво има предвид, но точно тогава ни викат със звънеца на вечеря, ние се подчиняваме като кучето на Павлов и се изнасяме в индийска нишка към трапезарията. Питам през шепот Алиша:

— Пияна ли е?

А тя също ми отговаря едва чуто:

— Май се е почерпила в стаята си.

Стискам ръката на Алиша, Хенри е застанал точно зад мен, влизаме в трапезарията и си намираме местата: татко и мама са на челните места, от едната страна сядат Дълси, Шарън и Марк, като Марк се разполага до мама, а ние с Алиша и Хенри — от другата. Алиша е до татко. Помещението е пълно със свещи и с цветчета, плаващи в кристални купи, Ета е подредила сребърните прибори и порцелановия сервиз върху везаната покривка, която баба е купила от монахините в Прованс. Накъсо, Коледа е, точно като всяка Коледа, която помня, с тази разлика, че до мен седи Хенри, който е свел смирено глава, докато татко казва молитвата.

— Небесни Отче, в тази свята нощ, Ти благодарим за Твоята милост и прещедрост, благодарим Ти за още една година на здраве и щастие, на семейно благоденствие и нови приятели. Благодарим Ти, че изпрати Своя Син да ни направлява и да ни изкупи във вид на безпомощен младенец, благодарим Ти за невръстното дете, което, Марк и Шарън ще донесат на семейството ни. Молим Те да бъдем по-съвършени в любовта и търпението помежду си. Амин.

„О, най-после приключи“, мисля си аз. Стрелвам с очи мама и виждам, че отвътре ври и кипи. Ако не я познаваш добре, няма изобщо да се досетиш: тя седи, без да се помръдва, вперила очи в чинията си. Вратата на кухнята се отваря, Ета влиза със супата и слага по една малка купичка пред всеки. Срещам погледа на Марк, който навежда съвсем леко глава към мама и вдига вежди, и само кимам едва доловимо. Пита я за реколтата от ябълки тази година и тя му отговаря. Ние с Алиша се поотпускаме. Шарън ме наблюдава и аз й намигам. Супата е от кестени и пащърнак, което не звучи никак вкусно, докато не я опитате, приготвена от Нел.

— Ах! — възкликва Хенри и всички се смеем, после продължаваме да си ядем супата.

Ета вдига купичките и Нел внася пуйката. Тя е златиста и огромна, над нея се вие пара и както всяка година, всички ръкопляскаме въодушевено. Нел грейва и както всяка година, казва:

— Хайде, хайде!

— О, Нел, безупречна е — хвали я мама със сълзи в очите.

Нел я поглежда изпитателно, после мести очи към татко и казва:

— Благодаря, госпожо Лусил.

Ета ни сипва от плънката, от запържените моркови, от картофеното пюре и изварата с лимон, после ние подаваме чиниите на татко, който слага в тях огромни порции пуйка. Наблюдавам Хенри, докато той отхапва за пръв път от пуйката на Нел: изненада, сетне блаженство.

— Видях бъдещето си — оповестява Хенри и аз се вцепенявам. — Ще се откажа от библиотекарството и ще се преселя в кухнята ви, където ще падна в краката на Нел и ще я боготворя. Или просто ще се оженя за нея.

— Закъснял си — казва Марк. — Нел е омъжена.

— А, така ли! Тогава ще лежа в краката й. Защо всички вие не тежите по сто и петдесет килограма?

— Работя по въпроса — заявява баща ми и се потупва по шкембето.

— А аз ще тежа сто и петдесет килограма, когато остарея и вече не ми се налага да мъкна напред-назад виолончелото — обяснява Алиша на Хенри. — Ще замина за Париж и няма да ям нищо, освен шоколад, и ще пуша пури, и ще смъркам хероин, и няма да слушам друго, освен Джими Хендрикс и „Доорс“. Нали, мамо?

— И аз ще дойда с теб — заявява високопарно тя. — Но предпочитам да слушам Джони Матис^[10].

— Ако смъркаш хероин, няма да ти се яде нищо — уведомява Хенри Алиша, която го гледа замислено. — Опитай с марихуана.

Татко се въси. Марк сменя темата.

— Чух по радиото, че нощес щяло да натрупа двайсет сантиметра сняг.

— Двайсет ли! — повтаряме в хор ние.

— Мечтая си за снежна Коледа… — престрашава се да сподели не особено убедено Шарън.

— Дано не ни затрупа, докато всички сме в църквата — казва нацупено Алиша. — След службата винаги ми се приспива.

Започваме да обсъждаме снежните бури, които сме преживели. Дълси разказва как я е застигнала Голямата буря в Чикаго от 1967 година.

— Наложи се да оставя колата на Лейк Шор Драйв и от Адамс да вървя пеш чак до Белмънт.

— Тогава бурята застигна и мен — споделя Хенри. — За малко да премръзна, накрая се озовах във вестиария на Четвърта презвитерианска църква на Мичиган Авеню.

— На колко години сте били? — пита татко и след кратко колебание Хенри уточнява:

— На три. — Той ме поглежда и аз разбирам, че говори за нещо, което му се е случило, докато е пътешествал във времето. Хенри добавя: — Бях с баща си.

За мене пределно ясно, че лъже, другите обаче явно не забелязват. Ета идва да събере чиниите и да сложи чинийките за десерта. След кратко забавяне Нел се появява със сливов пудинг фламбе.

— Лелеее! — възкликва Хенри.

Тя слага пудинга пред мама и от пламъците косата й за миг става медночервена, като моята. Татко отваря шампанското (под кърпа за съдове, за да не извади с тапата окото на някого). Всички му подаваме чашите, той ги пълни и ни ги връща. Мама нарязва сливовия пудинг на тънки парчета и Ета дава на всеки. Сложени са две допълнителни чаши, една за Ета и една за Нел, и всички се изправяме за наздравиците.

Баща ми започва:

— За семейството.

— За Нел и Ета, които са част от семейството ни, работят неуморно, за да бъде уютно в дома ни, и притежават толкова много умения — казва майка ми задъхано и тихо.

— За мира и справедливостта — добавя Дълси.

— За семейството — казва Ета.

— За началото — заявява Марк и се извръща към Шарън.

— За шанса — отвръща тя.

Мой ред е. Поглеждам към Хенри.

— За щастието. За тук и сега.

Хенри отговаря вглъбено:

— За света — да има достатъчно, и за времето.

Сърцето ми се разтуптява и аз се питам откъде ли знае, после си спомням, че Марвел^[11] е от любимите му поети и той няма предвид нищо друго, освен бъдещето.

— За снега, за Исус, за мама, за татко, за струните, за захарта, за новия ми червен кабриолет — казва Алиша и всички ние се смеем.

— За любовта — добавя Нел и грейнала в лъчезарна усмивка, гледа право в мен. — И за Мортън Томпсън, изобретател на най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Хенри: По време на цялата вечеря Лусил се мята необуздано между тъгата, въодушевлението и отчаянието. Цялото семейство направлява внимателно настроението й, отново и отново я връща на неутрална територия, пази я, закриля я. Но както си седи и си яде десерта, тя рухва и започва да хлипа беззвучно с разтреперани рамене и глава, извърната настрани, като птица, която преди сън се кани да я пъхне под крилото си. В началото единствен аз го забелязвам — седя ужасен и не знам какво да правя. После я вижда и Филип, накрая цялата маса притихва. Той става и отива при жена си.

— Луси! — прошепва й. — Какво има, Луси?

Клер също бърза към майка си и казва:

— Недей, мамо, всичко е наред, мамо…

Лусил клати глава: не, не, не, и кърши ръце. Филип се дръпва назад, Клер продължава:

— Не плачи.

И Лусил заговаря припряно, но не много ясно: чувам изблик на нечленоразделна реч, после:

— Всичко се обърка! — След това: — Провали му шансовете. — И накрая: — Никой в това семейство не се съобразява с мен. — И: — Двуличница.

Сетне пак се разридава.

За моя изненада не друг, а леля Дълси нарушава вцепененото мълчание.

— Мило дете, ако има двуличница тук, то това си ти. Направи абсолютно същото, а не виждам да си провалила по някакъв начин шансовете на Филип. Обратното, мен ако питаш, ги увеличи.

Лусил спира да плаче и поглежда стъписана леля си. Марк се извръща към баща си, който кимва веднъж, после и към Шарън, която се усмихва, сякаш е спечелила на бинго. Аз поглеждам Клер, която не изглежда особено учудена, и се питам откъде ли е знаела, щом Марк научава едва сега, питам се и какво още знае, а не ми е споменавала, сетне проумявам, че Клер знае всичко, нашето бъдеще, нашето минало, всичко, и усещам как ме побиват тръпки, въпреки че в стаята е топло. Ета донася кафе. Не го пием дълго.

Клер: Ние с Ета сложихме мама да си легне. Както всеки път; тя започна да се извинява, опита се да ни убеди, че е добре и иска да отиде на службата в църквата, накрая обаче успяхме да я накараме да си легне и тя заспа почти веднага. Ета казва, че щяла да остане вкъщи, да не би мама да се събуди, а аз й отвръщам да не става смешна, аз ще остана, но Ета се заинатява, така че я оставяме да чете край леглото Евангелието от Матей. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаята на Хенри, но вътре е тъмно. После отварям вратата на моята стая и виждам, че той се е излегнал на леглото и чете „Гънка във времето“^[12]. Заключвам и отивам при него на леглото.

— Какво й става на майка ти? — пита ме той, докато се намествам внимателно до него, да не би роклята да ме наръга.

— Страда от маниакална депресия.

— Винаги ли е било така?

— Когато бях малка, беше по-добре. Но когато станах на седем години, роди дете, което умря, и това я смаза. Направи опит за самоубийство. Намерих я аз.

Спомням си кръвта, беше навсякъде, ваната, пълна с кървава вода, хавлиените кърпи, наквасени с нея. Разпищях се, хукнах да търся някого, който да ми помогне, а у нас нямаше никого. Хенри не казва нищо, извръщам врат и виждам, че той гледа тавана.

— Клер — проронва накрая.

— Какво?

— Защо не си ми казала? В семейството ти има много неща, за които не е зле да знам предварително.

— Но ти знаеш… — подхващам аз, ала млъквам насред изречението. Откъде е могъл да знае? — Извинявай. Просто… казах ти, когато се случи, но забравям, че сега е преди тогава, затова си мисля, че знаеш…

Хенри мълчи, после мълви:

— Аз изпразних торбата, казах ти едва ли не всичко за семейството си, извадих пред теб всички кирливи ризи и бях изненадан… не знам.

— Да, но не си ме запознал с него.

Изгарям от нетърпение да се срещна с бащата на Хенри, а все ме е страх да отворя дума за това.

— Не, не съм.

— Ще го направиш ли?

— Все някога ще го направя.

— Кога?

Очаквам Хенри да ми каже, че дърпам дявола за опашката, както всеки път, когато започна да прекалявам с въпросите, вместо това обаче той сяда в леглото и пуска краката си към пода. Отзад ризата му е цялата намачкана.

— Не знам, Клер. Вероятно когато съм готов да го понеса.

Чувам в коридора стъпки, които спират пред вратата и някой натиска дръжката нагоре-надолу.

— Клер! — вика ме баща ми. — Защо е заключено?

Ставам и отварям. Татко понечва да каже нещо, после вижда Хенри и ме вика отвън в коридора.

— Знаеш, Клер, че ние с майка ти не одобряваме да каниш приятеля си в своята стая — шепне ми той. — В къщата има колкото щеш стаи…

— Само си говорим…

— Можете да говорите във всекидневната.

— Разказвах муза мама, не исках да говоря за това във всекидневната.

— Наистина не смятам, скъпа, че е нужно да му разказваш за майка си…

— А какво очакваш да направя след изпълнението й отпреди малко? Хенри и сам вижда, че тя е превъртяла, не е глупак…

Без да искам, съм повишила тон и след като отваря вратата на стаята си, Алиша долепва пръст до устните си.

— Майка ти не е „превъртяла“ — натъртва с укор баща ми.

— Как да не е, превъртяла е и още как — включва се и Алиша в разправията.

— Ти не се бъркай…

— Защо да не се бъркам…

— Алиша!

Лицето на татко е станало моравочервено, очите му още малко и ще изскочат, а гласът му е много висок. Ета отваря вратата на стаята на мама и поглежда отчаяно към нас тримата.

— Слезте долу, ако смятате да крещите — изсъсква тя и затваря.

Ние се споглеждаме смутено.

— По-късно — сопвам се аз на татко. — Ако ще ми се караш, нека да е по-късно. — През цялото време Хенри седи на леглото ми и се опитва да се преструва, че не е тук. — Хайде, Хенри. Ела да идем в друга стая.

Смирено като дете, на което са се накарали, Хенри става и тръгва да слиза заедно с мен долу. Алиша хуква след нас. В долния край на стълбите се обръщам и виждам, че татко ме гледа безпомощно от горната площадка. После отива пред вратата на мама и чука.

— Ей, хайде да погледаме „Прекрасен живот“ — предлага Алиша, след като си поглежда часовника. — Започва след пет минути по Канал 60.

— Пак ли? Не си ли го гледала вече двеста пъти?

Алиша си умира за Джими Стюарт^[13].

— А аз не съм го гледал нито веднъж — намесва се Хенри.

Алиша се преструва на изумена.

— Нито веднъж ли? Как така?

— Нямам телевизор.

Сега вече Алиша наистина е смаяна.

— Повредил ли се е?

Хенри се смее.

— Не, просто мразя телевизорите. От тях ме заболява глава.

От тях тръгва да пътешества във времето. Заради трепкащото изображение.

Алиша е разочарована.

— Значи не искате да погледаме?

Хенри се извръща към мен, аз нямам нищо против.

— Искаме, как да не искаме! — отговарям. — За малко. Но няма да видим края, трябва да се приготвим за службата в църквата.

Нахълтваме в стаята с телевизора, която е срещу всекидневната. Алиша включва приемника. Някакъв хор пее „Дойдох точно в полунощ“.

— Да, бе — подсмихва се сестра ми. — Вижте ги колко са грозни тези жълти наметала. Приличат на найлоново пончо.

Тя се разполага на пода, а Хенри сяда на канапето. Аз се намествам до него. Още откакто сме пристигнали, постоянно се притеснявам как да се държа с Хенри пред един или друг член от семейството. Колко близо да седна до него? Ако Алиша не беше тук, щях да се излегна на канапето и да положа глава върху коленете на Хенри. Той ме изважда от затруднението, като се доближава и ме прегръща. Ръката му е някак смутена: при никакви други обстоятелства няма да седим така. Е, да, ние никога не гледаме заедно и телевизия. Ако гледахме, може би щяхме да седим точно така. Хорът изчезва и ни залива порой от реклами. „Макдоналдс“, местен фирмен магазин на „Буик“, „Пилсбъри“, „Ред Лобстър“^[14]: всички ни пожелават весела Коледа. Поглеждам Хенри, върху лицето му са се изписали объркване и изумление.

— Какво? — питам го тихо.

— Скоростта. Прескачат през две-три секунди, ще взема да се поболея. — Хенри разтърква с пръсти очите си. — Ще отида да почета малко.

Става и излиза от стаята, а след минута чувам как се качва по стълбите. Отправям бърза молитва: „Моля Те, Боже, нека Хенри не тръгне да пътешества във времето, особено сега, когато се каним да ходим на църква и аз няма да мога да обясня изчезването му.“ Алиша се покатерва на канапето, точно когато върху екрана се появяват първите надписи.

— Той не издържа много — отбелязва тя.

— Наистина получава страшно главоболие. Както когато лежиш на тъмно, не се помръдваш и е достатъчно някой да каже „бау“, та главата ти да се пръсне.

— О! — Джеймс Стюарт размахва цяло тесте туристически дипляни, но заминаването му е осуетено, защото той трябва да отиде да потанцува. — Много е сладък.

— Кой, Джими Стюарт ли?

— И той. Говорех ти за твоя човек. За Хенри.

Усмихвам се. Горда съм, сякаш аз съм създала Хенри.

— Да.

От другия край на препълненото помещение Дона Рийд^[15] озарява с усмивка Джими Стюарт, Сега те танцуват, а съперникът на Джими Стюарт е натиснал копче, с което дансингът се отваря над плувен басейн.

— Мама наистина го харесва.

— Алилуя!

Дона и Джими танцуват заднишком в басейна, не след дълго и други във вечерно облекло се цамбурват подир тях във водата, а оркестърът продължава да свири.

Нел и Ета също го одобряват.

— Страхотно. Сега остава да избутаме следващите трийсет и шест часа, без да разваляме първоначалното добро впечатление.

— Е, не е чак толкова сложно. Освен ако… но ти едва ли си толкова тъпа… — Алиша ме поглежда подозрително. — Или си?

— Разбира се, че не.

— Разбира се, че не — повтаря тя като ехо. — Божичко, направо не мога да повярвам, че Марк е такъв смотаняк. — Джими и Дона пеят „Момичета от Бъфало, не излизайте довечера“, като вървят по улиците на Бедфорд Фолс, издокарани съответно в екип за американски футбол и хавлия. — Жалко, че вчера не беше тук. Имах чувството, че татко ще получи инфаркт направо под коледното дърво. Представях си как се свлича върху него и дървото пада отгоре му, така че санитарите и лекарите от линейката трябва да махат всички коледни украшения и подаръци, за да му окажат първа помощ.

Джими предлага на Дона луната и тя я приема.

— Мислех, че в училище са ви учили да оказвате първа помощ.

— Да, но аз щях да съм заета — щях да съживявам мама. Беше ужасно, Клер. Скъсаха се да си крещят.

— Шарън там ли беше?

Алиша се усмихва мрачно.

— Шегуваш ли се? Ние с Шарън бяхме тук и се опитвахме да си говорим любезно, а Марк и нашите си крещяха във всекидневната. След известно време просто млъкнахме и само ги слушахме.

Ние с Алиша се споглеждаме, сякаш си казваме: „Старата песен на нов глас.“ Цял живот сме слушали как майка и татко си крещят един на друг и на нас. Понякога ми се струва, че само още веднъж да видя как мама плаче, ще се махна от тук и няма да се върна повече. Сега ми иде да грабна Хенри и да се върна с колата в Чикаго, където никой няма да ми крещи, никой няма да се преструва, че всичко е наред и нищо не се е случило. Някакъв вбесен мъж с шкембе и по потник крещи на Джеймс Стюарт да престане да дърдори на Дона Рийд, защото с тези приказки ще вземе да я умори, и просто да я целуне. Аз съм напълно съгласна с него, Джими обаче е на друго мнение. Той стъпва върху хавлията и тя я оставя блажено да се свлече, а после, както е гола, се скрива в храста хортензии.

Пускат реклама за „Пица Хът“ и Алиша изключва звука.

— Ей, Клер!

— Да.

— Хенри идвал ли е и друг път тук?

— Не. Не мисля, защо?

Тя се намества притеснена и за миг извръща поглед.

— Ще си помислиш, че съм превъртяла.

— Какво?

— Ами случи ми се нещо много странно. Преди много време… Бях някъде на дванайсет години, уж трябваше да свиря, но после се сетих, че нямам чиста блуза за прослушването, Ета и останалите бяха отишли някъде, бяха оставили Марк да ме наглежда, ама той се беше затворил в стаята си… Слязох долу в мокрото помещение да си търся блузата и чух някакъв звук, като че ли се отвори вратата в южния край на сутерена, онази за помещението с велосипедите. Реших, че е Питър. Та стоя си, значи, на вратата на мокрото, ослушвам се и точно тогава вратата на помещението с велосипедите се отваря и, Клер, няма да повярваш, оттам излезе един чисто гол мъж, който приличаше страшно на Хенри.

Започвам да се смея, но звучи престорено.

— О, я не се занасяй!

Алиша се усмихва.

— Знаех си аз, че ще ме помислиш за луда. Но честен кръст, наистина ми се случи. Мъжът също се поизненада, защото аз стоях там и го зяпах, и се чудех какво ли ще ми направи този гол тип, дали ще ме изнасили, или ще ме убие, а той само ме погледна и ми каза: „О, Алиша, здравей“, после влезе в Читалнята и затвори вратата.

— Е, и?

— Изтичах горе, заблъсках по вратата на Марк, а той ми викна да съм се разкарала, накрая обаче ми отвори и беше толкова изумен, че мина цяла вечност, докато схване какво му обяснявам, а после, разбира се, не ми повярва, накрая обаче го убедих да слезе с мен долу, той почука на вратата на Читалнята, и двамата бяхме страшно уплашени, беше като с Нанси Дру, мислиш си: „Майко мила, тези момичета наистина са много тъпи, защо не са повикали полиция“, но не се случи нищо, накрая Марк отвори вратата и вътре нямаше никого, и той ми се ядоса ужасно, обвини ме, че съм си измисляла, ама след това решихме, че мъжът се е качил горе, затова отидохме и седнахме в кухнята до телефона с големия нож на Нел върху плота.

— Защо не си ми споменавала за това?

— Когато ти се прибра, вече се чувствах ужасно глупаво, знаех, че татко ще го вземе много присърце, а всъщност не се беше случило нищо… но не беше и смешно, и на мен не ми се говореше за това. — Алиша се смее. — Попитах баба дали в къщата има духове, отговори ми, че поне тя не знаела да има.

— И този мъж или дух приличаше на Хенри, така ли?

— Да! Кълна ти се, Клер, направо не знам как не умрях, когато двамата влязохте и аз го видях… съвсем същият! Дори гласът му е такъв. Е, онзи тип, когото видях в сутерена, беше с по-къса коса и беше по-стар, някъде към четирийсетте…

— Но ако той е бил на четирийсет и това е станало преди пет години… сега Хенри е само на двайсет и осем, излиза, че тогава е бил на двайсет и три, Алиша.

— А, да. Но е много странно, Клер… той има ли брат?

— Няма. И не си приличат с баща си.

— В такъв случай сигурно е било астрална проекция или нещо от този род.

— Пътешествие във времето — усмихвам се аз.

— Ами да! Господи, колко странно.

За миг екранът става тъмен, после отново сме с Дона и с храста хортензии, а Джими Стюарт го обикаля с хавлията, метната върху ръката му. Той се заяжда с Дона, казва й, че щял да продава билетчета на желаещите да я видят. „Ах, мръсникът му с мръсник“, мисля си аз и се изчервявам при спомена за нещата, които съм говорила и правила с Хенри по въпроса за дрехите и голотата. После обаче се приближава кола и Джими Стюарт мята на Дона хавлията.

— Баща ти е получил удар — съобщава някой от колата и без дори да се обръща, Джими се хвърля в нея и потегля, а Дона остава да стои съкрушена сред листака.

Очите ми плувват в сълзи.

— Господи, Клер, какво толкова се е случило, той ще се върне — напомня ми Алиша.

Усмихвам се и двете продължаваме да гледаме как господин Потър убеждава клетия Джими Стюарт да зареже колежа и да се отдаде на банковото дело.

— Копелдак — казва Алиша.

— Гаден копелдак — съгласявам се аз.

Хенри: Страшно притеснен съм, когато от студения нощен въздух влизаме в топлата и светла църква. Никога досега не съм присъствал на католическа служба. Последния път, когато съм бил на религиозна служба, беше на погребението на мама. Държа се като слепец за ръката на Клер, която ме повежда по пътеката в средата и после покрай един от празните редове. Заедно с другите от семейството си, тя коленичи на възглавничките долу, а аз сядам, както ми е казала Клер. Подранили сме. Алиша изчезна някъде, Нел седи зад нас заедно с мъжа си и със сина си, който служи във флота, но сега е в отпуск. Дълси се настанява до една своя съвременница. Клер, Марк, Шарън и Филип са коленичили в различно настроение: Клер е притеснена, Марк е разсеян, Шарън е спокойна и вглъбена, Филип е изтощен. Църквата е пълна с екзотични червени цветя. Вътре мирише на восък и на мокри палта. Вдясно от олтара има красиво изработена сцена с Мария, Йосиф и придружавалите ги. В църквата влизат още и още хора, които си избират места и се поздравяват. Клер сяда предпазливо до мен, Марк и Филип правят същото, Шарън остава на колене още няколко минути, после всички седим притихнали един до друг и чакаме. На сцената — или олтара, или както там се казва — излиза мъж в костюм, който проверява микрофоните, прикрепени на малките поставки за четене, после пак изчезва някъде отзад. Сега има много повече хора, претъпкано е. Алиша се появява в лявата част на сцената заедно с още две жени и с един мъж, всички носят инструментите си. Русата жена е цигуларка, а жената с коса с миши цвят свири на виола, мъжът също е цигулар и е толкова възрастен, че върви прегърбен, тътрузейки крака. Всички са облечени в черно. Сядат на сгъваемите столове, включват осветлението над пюпитрите, разлистват нотите, дърпат различни струни и се поглеждат. Всички изведнъж млъкват и в това мълчание се чува дълга бавна нота, която изпълва пространството и не е свързана с някое познато музикално произведение, а просто си съществува и пребъдва. Алиша движи лъка бавно, едва ли е възможно човек да го прокарва по-бавно, и звукът, който се чува, сякаш не идва от никъде, а се ражда между ушите ми и кънти в черепа ми като пръсти, които милват мозъка ми. После Алиша спира. Тишината, която следва, е кратка, но пълна. Сетне й четиримата музиканти се впускат в действие. След онази едничка проста нота музиката им е несъзвучна, модерна и дразнеща и аз се питам — Барток? После обаче осъзнавам какво чувам и си давам сметка, че свирят „Тиха нощ“. Не проумявам защо звучи толкова странно, докато не виждам как русата цигуларка изритва стола на Алиша и след един такт произведението си идва на фокус. Клер ме поглежда и се усмихва. Всички в църквата се успокояват. „Тиха нощ“ отстъпва място на химн, който не познавам. Всички стават на крака. Извръщат се към задната част на църквата и свещеникът тръгва по пътеката в средата, придружен от многобройна свита малки момчета и неколцина мъже в костюми. Те вървят тържествено към предната част и заемат местата си. Музиката заглъхва внезапно. О, не, мисля си, сега какво? Клер ме хваща за ръката и двамата стоим заедно сред множеството, и ако има Бог, тогава, Боже, направи така, че да стоя тук тихо, без да бия на очи, тук и сега, тук и сега.

Клер: Хенри изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне. Мили Боже, много Те моля, нека той не изчезва точно сега. Отец Комптън ни приветства с гласа си на радиоговорител. Бръквам в джоба на Хенри, пъхам пръсти през дупката на дъното, намирам члена му и го стискам. Хенри подскача, сякаш го е ударил ток.

— Дано Господ е с вас — казва отец Комптън.

— И с вас — отвръщаме ведро ние.

Същото, всеки път същото. Въпреки всичко сега стоим тук, за да ни видят всички. Усещам как Хелън е впила очи в гърба ми. Рут седи пет реда зад нас заедно с брат си и родителите си. Нанси, Лора, Мери-Кристина, Пати, Дейв и Крис, дори Джейсън Евърли — имам чувството, че тази вечер тук са всичките ми съученици. Поглеждам към Хенри, който изобщо не забелязва всичко това. Плувнал е в пот. Също ме поглежда, вдига вежда. Службата продължава. Откъси от Завета, Господи помилуй, „Мир вам, вам също“. Ставаме на крака за Евангелието, Лука, Глава втора. Всички в Римската империя се отправят към своите градове, за да се запишат за преброяването, и заедно с тях на път поема и Йосиф с Мария, „която беше непразна“, рождеството, чудотворно, смирено. Повоите, яслите. Логиката на всичко това винаги ми е убягвала, но красотата му е безспорна. Пастирите на полето. Ангелът: „Не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост…“ Хенри клати крак много отчаяно. Затворил е очи и е прехапал устна. Многобройното войнство небесно. Отец Комптън разказва напевно:

— „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си.“

— Амин — възкликваме ние и сядаме за молитвата.

Хенри се навежда към мен и пита:

— Къде е тоалетната?

— Зад онази врата — обяснявам му и соча вратата, откъдето са дошли Алиша, Франк и останалите.

— Как да стигна до там?

— Иди отзад и мини по страничната пътека.

— Ако не се върна…

— Трябва да се върнеш.

Тъкмо когато отец Комптън казва:

— В тази най-радостна от всички вечери…

Хенри се изправя и излиза забързано. Баща ми го гледа как върви към вратата. Аз също го наблюдавам, докато той минава през нея, а тя се люшва и се затваря подире му.

Хенри: Стоя в нещо, което прилича на коридор в начално училище. „Не се паникьосвай! — повтарям си. — Никой не те вижда! Скрий се някъде.“ Оглеждам се диво и пред мен изниква врата: „МОМЧЕТА“. Отварям я и съм в мъничка мъжка тоалетна, кафяви плочки, всички кранове са малки и близо до земята, радиаторът бълва топлина и засилва миризмата на ведомствен сапун. Открехвам няколко сантиметра прозореца и подавам глава през отвора. Каквато и да е гледката, не я виждам от иглолистните дървета отпред и въздухът, който вдишвам, е с дъх на бор. След няколко минути се чувствам не толкова напрегнат. Лягам на плочките и се свивам на кълбо с брадичка, опряна в коленете. Ето ме. Плътен. Сега. Тук, върху кафявите плочки на пода. Струва ми се, че искам съвсем малко. Последователност. Ако има Бог, Той със сигурност иска да сме добри, а би било неразумно да очакваме от някого да е добър без подбуди, и Клер е много, много добра, дори вярва в Бога и защо Той ще реши да я злепоставя пред толкова хора…

Отварям очи. Всички мънички порцеланови кранове са с многобагрен ореол: небесносин, зелен и морав, и аз се примирявам, че трябва да тръгна, сега вече не мога да се спра, треперя като листо.

— Не!

Но вече ме няма.

Клер: Отчето приключва с молитвата, която е за световния мир, а татко се надвесва през Шарън и Марк и шепне:

— На приятеля ти да не му е зле?

— Да — отвръщам аз също през шепот, — има главоболие и понякога от това му се гади.

— Да проверя ли дали мога да му помогна?

— Не. Ще му мине.

Татко не изглежда убеден, но не става от седалката. Отчето благославя множеството. Аз едвам се сдържам да не хукна да търся Хенри. Хората от първите редове стават за причастието. Алиша свири Сюита номер две за виолончело на Бах. Тъжна и хубава е. Върни се, Хенри. Върни се.

Хенри: Аз съм в гарсониерата си в Чикаго. Тъмно е, стоя на колене в стаята. Изправям се със залитане и си удрям лакътя в лавиците на библиотеката.

— Мамка му!

Направо не мога да повярвам. Не мога да прекарам и един-единствен ден със семейството на Клер, всмукан съм и съм изплют като топка за китайски билярд в тъпата гарсониера…

— Ей!

Обръщам се и ето на — моят Аз седи сънен на разтегателното канапе.

— Коя дата сме? — питам го настойчиво аз.

— 28 декември 1991 година.

Четири дни напред.

Сядам на канапето.

— Вече не се търпи.

— Успокой се. След няколко минути ще се върнеш. Никой няма да забележи. До края на посещението ти всичко ще бъде наред.

— Наистина ли?

— Ами да. Стига си хленчил — казва ми моето Аз, като имитира съвършено татко.

Иде ми да го ударя, но какъв е смисълът? Някъде в далечината свири тиха музика.

— Това Бах ли е?

— Моля? А, да, в главата ти е. Свири Алиша.

— Странно. Ох!

Тичам към тоалетната и почти успявам да стигна навреме.

Клер: Последните хора получават причастие, когато през вратата влиза Хенри — пребледнял е леко, но все пак влиза. Отива отзад, идва по пътеката при нашия ред и се промушва до мен.

— Службата приключи, вървете в мир — казва отец Комптън.

— Амин — отвръщаме ние.

Момчетата от хора се струпват като пасаж рибки около отчето, тръгват напето по пътеката, а всички ние ги следваме. Чувам, че Шарън пита Хенри дали е добре, но не разбирам какво й отговаря той, защото са ни пресрещнали Хелън и Рут и аз им го представям.

Хелън се усмихва престорено.

— Но ние вече се познаваме!

Хенри ме поглежда разтревожен. Клатя глава към Хелън, която се подсмихва.

— Е, може би греша — казва тя. — Радвам се да се запознаем… Хенри.

Рут му протяга срамежливо ръка. За моя изненада тоя я задържа миг-два, после казва:

— Здравей, Рут.

А аз още не съм ги запознала. Но доколкото мога да преценя, Рут не го е познала. Към нас се присъединява и Лора точно когато Алиша успява да домъкне през навалицата виолончелото с калъфа.

— Заповядайте утре у нас — кани ни Лора. — В четири часа нашите заминават за Бахамските острови.

Всички се съгласяваме въодушевено: всяка година родителите на Лора ходят някъде по тропиците веднага щом подаръците бъдат разопаковани, и всяка година ние се стичаме у тях още щом колата им се скрие зад завоя. Разделяме се с хор от „Честита Коледа!“ и през страничната врата на църквата се изсипваме на паркинга, а Алиша възкликва:

— Хм, така си и знаех!

Навсякъде има дълбоки преспи, светът е сътворен наново, този път в бяло. Аз застивам и гледам дърветата и колите, и през улицата към езерото, което се плиска невидимо на брега долу, в урвата под църквата. Хенри стои заедно с мен и чака. Марк казва:

— Хайде, Клер.

И аз тръгвам.

Хенри: Минава един и половина след полунощ, когато прекрачваме прага на къщата в „Полска чучулига“. На връщане през целия път Филип се кара на Алиша за „грешката“ й в началото на „Тиха нощ“, а тя седи, мълчи и гледа през прозореца тъмните къщи и дървета. След като казват още около петдесет пъти „Честита Коледа“, всички се качват горе в стаите си без Алиша и Клер, които изчезват в стая в дъното на коридора на първия етаж. Чудя се какво да правя и после, кой знае защо, решавам да ги последвам.

— Изключителен тъпанар — казва Алиша точно когато надзъртам през вратата.

Стаята е заета почти изцяло от огромна билярдна маса, окъпана в яркото сияние на лампата, която виси над нея. Клер реди топките, а Алиша снове напред-назад в здрача на ръба на езерцето светлина.

— Не виждам защо се разстройваш, ти го ядосваш нарочно и той наистина се ядосва — отбелязва Клер.

— Ужасно самодоволен е — отвръща Алиша и размахва юмруци във въздуха.

Аз се прокашлям. И двете подскачат като ужилени и Клер казва:

— А, Хенри, слава богу, мислех, че е татко.

— Искаш ли да поиграем? — пита ме Алиша.

— Не, само ще погледам.

До масата има висок стол и аз сядам на него.

Клер връчва на Алиша щеката. Алиша маже върха й с тебешир и разпръсва с остър удар топките. Две от тях падат в страничните джобове. Алиша вкарва още две, но после с петата не успява на косъм.

— Ах! — възкликва Клер. — Положението ми не е никак розово.

Клер вкарва и втората топка, която се е закрепила на ръба на страничния джоб. При следващия удар запраща след третата и основната топка в дупката и Алиша ги вади и се прицелва, след което вкарва без затруднение.

— Осма топка страничен джоб — оповестява тя и играта е приключила.

— Уф! — въздиша Клер. — Сигурен ли си, че не искаш да играеш? — пита ме тя и ми подава щеката си.

— Хайде, Хенри — моли ме и Алиша. — Ей, вие двамата не искате ли нещо за пиене?

— Не — отговаря Клер.

— Какво предлагаш? — намесвам се аз.

Алиша щраква осветлението и в дъното на стаята се появява красиво старинно барче. Ние с Алиша се надвесваме и — виж ти! — вътре има каквото пиене си поискаш. Алиша си налива ром с кола. Аз се двоумя, не мога да си избера сред тези несметни богатства, но накрая си наливам чисто уиски. Клер все пак решава също да пийне нещо и точно когато изсипва от малката съдинка кубчетата лед в чашата, в която смята да си налее „Калуа“^[16], вратата се отваря и всички се вцепеняваме.

Марк е.

— Къде е Шарън? — пита го Клер.

— Заключи — заповядва му Алиша.

Той завърта ключалката и отива при барчето.

— Шарън спи — казва ни, докато вади от мъничкия хладилник един хайнекен. Отваря бирата и идва с напета походка при масата за билярд. — Кой играе?

— Алиша и Хенри — отвръща Клер.

— Хмм. Той предупреден ли е?

— Млъквай, Марк — казва Алиша.

— Тя е Джаки Глисън^[17] под прикритие — уверява ме Марк.

Обръщам се към Алиша.

— Нека играта започне сега.

Клер реди отново топките. На Алиша се пада да удря първа. Уискито ми е вдъхнало смелост, всичко е ясно и изострено. Топките се пръсват като фойерверк и разцъфват в нов рисунък. Тринайсетата се поклаща известно време на ръба на един от страничните джобове, после пада.

— Отново прав удар — казва Алиша.

Тя вкарва петнайсетата, дванайсетата и деветата топка, но после е принудена да направи неосъществим опит да удари топката така, че тя да отскочи два пъти от страничния ръб.

Клер е застанала точно в края на светлината, лицето й е в здрача, но тялото й с ръце, кръстосани върху гърдите, сякаш се рее и излиза от мрака. Отново насочвам вниманието си към масата. Минало е доста време. Вкарвам с лекота втората, третата и шестата топка, после се оглеждам да видя с коя от останалите да се заема. Първата топка се е закрепила току до страничния джоб в другия край на масата и аз запращам основната топка към седмата, която бутва първата и я вкарва. С изтеглящ удар пускам и четвъртата в един от страничните джобове и изваждам късмета да запратя с карамбол петата в ъгъла в дъното. Не успявам да я вкарам, но въпреки това Алиша подсвирва. Седмата топка си влиза едва ли не сама.

— Осмата е в ъгъла — соча аз с щеката и вкарвам и нея.

Около масата се чува дружна въздишка.

— О, беше красив удар — отбелязва Алиша. — Хайде пак.

Клер се усмихва в тъмното.

— Днес както никога играеш слабо — казва Марк на Алиша.

— Уморена съм, не мога да се съсредоточа. А и съм вкисната.

— Заради татко ли?

— Да.

— Е, щом се риташ, и той ще те изрита.

Алиша се цупи.

— Всеки може да сгреши.

— Минута — две звучеше като Тери Райли^[18] — казвам аз на Алиша.

Тя се усмихва.

— Наистина беше Тери Райли. От „Саломе танцува за мир“.

Клер се смее.

— Как Саломе се е озовала в „Тиха нощ“?

— Ами заради Йоан Кръстител — реших, че той е достатъчен като връзка — и ако музиката за първата цигулка бъде смъкната с една октава, звучи доста хубаво, тра-ла-ла-ла…

— Но не можеш да виниш татко, че се е ядосал — заявява Марк. — Той знае, че няма да изсвириш случайно нещо, което звучи така.

Сипвам си още едно уиски.

— Какво каза Франк? — пита Клер.

— О, нищо. Опита се човекът да свири така, че да звучи като съвсем ново произведение, нещо от рода на „Тиха нощ“, пречупена през Стравински. Франк все пак е на осемдесет и седем години, все му е тая дали ще объркам нещо, стига веселба да пада. Но виж, Арабела и Ашли се бъзнаха.

— Е, не е много професионално — напомня Марк.

— На кого му пука? Чудо голямо, все пак свирехме в „Сейнт Базил“. — Алиша ме поглежда. — Ти какво мислиш?

Аз се колебая.

— Всъщност ми е все едно — казвам накрая. — Но ако баща ми те беше чул отнякъде, щеше да се ядоса много.

— Така ли? Защо?

— Смята, че трябва да се отнасяме с уважение към всяко музикално произведение, дори и да не го харесваме особено. Той не обича Чайковски и Щраус, но ако трябва да ги свири, ще подходи много сериозно. Точно заради това е велик: свири всичко така, сякаш е влюбен в него.

— О! — Алиша отива зад бара, сипва си още един ром с кола, обмисля думите ми. — Е, имаш късмет, баща ти наистина е велик, щом обича и нещо друго, освен парите.

Стоя зад Клер и прокарвам в тъмното пръсти по гърба й. Тя слага ръката си отзад и аз я стискам.

— Ако познаваше семейството ми, нямаше да говориш така. А и баща ти явно държи много на теб.

— Не — клати тя глава. — Просто иска да съм безупречна пред приятелите му. Изобщо не държи на мен. — Алиша вади топките и ги подрежда на мястото им. — Кой иска да играе?

— Аз — обажда се Марк. — Ти, Хенри?

— Разбира се.

Ние с Марк мажем върховете на щеките с тебешир и заставаме един срещу друг от двете страни на масата.

Пръв съм аз. Четворката и петнайсетицата влизат. Виждам, че двойката е близо до ъгъла. Вкарвам и нея, после изобщо не уцелвам тройката. Вече съм уморен, от уискито координацията ми не е толкова добра. Марк играе решително, но без усет, и вкарва десетата и единайсетата топка. Тринайсетата му топка е закрепена на ръба на един страничен джоб.

— Осма топка — заявявам аз и я соча.

— Не можеш да вкараш топка на Марк, ще загубиш — предупреждава ме Алиша.

— Не се притеснявай — отвръщам аз.

Търкулвам леко основната топка по масата и тя целува с любов осмата топка и я запраща плавно, с лекота към тринайсетата, която заобикаля, сякаш е на релси, и се търкулва меко в дупката, а Клер започва да се смее, после обаче тринайсетата топка се разклаща и също пада вътре.

— Е, карай — примирявам се аз. — Както спечелено, така и загубено.

— Добра игра — хвали ме Марк.

— Господи, къде си се научил да играеш така? — пита Алиша.

— Това е едно от нещата, които усвоих в колежа.

Заедно с пиенето, английската и германската поезия и дрогата. Оставяме щеките и вземаме чашите и бутилките.

— Какво си завършил? — пита Марк и отключва, след което всички се изнизваме по коридора към кухнята.

— Английска литература.

— А защо не музика? — намесва се и Алиша, която е закрепила в едната си ръка чашите, своята и на Клер, а с другата бута вратата на трапезарията.

Аз се смея.

— Едва ли ще повярваш, но нямам никаква музикална дарба. Майка ми и баща ми бяха сигурни, че са донесли от родилното чуждо бебе.

— Сигурно е било много тягостно — отбелязва Марк. — Татко поне не те кара да ставаш адвокатка — казва той на Алиша.

Влизаме в кухнята и Клер щраква осветлението.

— Той не те кара и теб да ставаш адвокат — възразява тя. — На теб просто ти харесва.

— Точно това имах предвид. Татко не кара никого от нас да прави нещо, което не иска.

— Тягостно ли беше? — пита Алиша. — На твое място аз сигурно щях да се дърпам.

— Преди смъртта на мама беше страхотно. След това беше ужасно. Ако бях вундеркинд на цигулката, може би… не знам. — Поглеждам Клер и свивам рамене. — При всички положения, ние с баща ми не се разбираме. Ама никак.

— Защо?

Клер оповестява:

— Всички по леглата!

Иска да каже — стига с тези въпроси. Но Алиша си чака отговора. Извръщам се към нея.

— Виждала ли си някога майка ми на снимка? — Тя кима. — Много приличам на нея.

— Е, и?

Алиша плакне чашите на мивката. Клер ги подсушава.

— На баща ми му е непоносимо да ме гледа. Това е една от многото причини.

— Но…

— Алиша — опитва пак Клер, тя обаче не може да бъде спряна.

— Но той ти е баща.

Усмихвам се.

— Онова, с което дразниш баща си, е детска залъгалка в сравнение с номерата, които ние с баща ми взаимно си погаждаме.

— Какви например?

— Например той често заключва апартамента отвътре и не ме пуска, каквото и да е времето навън. Аз пък веднъж му хвърлих ключовете от колата в реката. Ето такива неща.

— Защо си ги хвърлил?

— Не исках да се блъсне, беше пиян.

Алиша, Марк и Клер ме поглеждат и кимат. Разбират чудесно.

— Всички по леглата! — приканва този път Алиша, след което излизаме от кухнята и се отправяме към стаите си, без да си казваме нищо друго, освен „лека нощ“.

Клер: Ако се вярва на будилника, е 3:14 след полунощ и аз тъкмо съм се постоплила в студеното легло, когато вратата се отваря и Хенри влиза много тихо. Отмятам завивките и той се пъха до мен. Докато се наместваме, леглото скърца.

— Здрасти — шепна аз.

— Здравей — отвръща Хенри също през шепот.

— Не биваше да идваш.

— При мен в стаята е много студено.

— О!

Той ме докосва по бузата и аз едвам се сдържам да не изпищя. Пръстите му са ледени. Търкам ги между дланите си. Хенри се пъха още по-навътре под завивките. Притискам се до него и се опитвам отново да се стопля.

— С чорапи ли си? — пита ме той тихо.

— Да.

Хенри се пресяга и ги събува от краката ми. След няколко минути, много писъци и „Шшшт!“ и двамата сме голи.

— Къде ходи, след като излезе от църквата?

— В гарсониерата. За около пет минути, четири дни напред в бъдещето.

— Защо?

— Заради умората. И вероятно заради напрежението.

— Не, защо точно там?

— Не знам. Явно по инерция. Може би диспечерите, които направляват пътешествията във времето, са решили, че там се вписвам добре.

Хенри заравя ръка в косата ми. Навън се развиделява.

— Честита Коледа — прошепвам аз.

Хенри не отговаря, а аз лежа будна в ръцете му, мисля си за войнството небесно на ангелите и слушам равномерното му дишане и туптенето на сърцето си.

Хенри: Призори ставам да пусна една вода и докато стоя сънен в банята на Клер и пикая в приказната нощна светлина, чувам как някакво момиченце вика:

— Клер!

Още преди да съм разбрал откъде идва гласът, се отваря врата, за която мислех, че е на шкаф, и аз се озовавам чисто гол пред Алиша.

— О! — прошепва тя, а аз грабвам със закъснение една хавлиена кърпа, с която да се поприкрия.

— О, Алиша, здравей — шепна и аз и двамата се хилим.

Алиша изчезва в стаята си точно толкова внезапно, както се е и появила.

Клер: Слушам в дрямката си как къщата се пробужда. Нел е долу в кухнята, пее и потраква с тенджерите. Някой върви по коридора и минава пред стаята ми. Извръщам се, Хенри още е потънал в дълбок сън и аз внезапно се сещам, че трябва да го изкарам оттук, без да го види никой.

Изтръгвам се от обятията му и от одеялата и ставам внимателно от леглото. Вдигам от пода нощницата си и тъкмо я обличам през главата си, когато Ета казва:

— Клер! Ставай и грей, Коледа е!

После надзърта в стаята. Чувам, че Алиша я вика, и когато подавам глава изпод нощницата, виждам, че Ета се е обърнала да й отговори, поглеждам и към леглото — Хенри го няма. Долнището на пижамата му е метнато върху килима и аз го изритвам под кревата. Ета влиза в стаята с жълтия си хавлиен халат и с плитки, спускащи се по раменете й. Казвам:

— Честита Коледа!

А тя ми обяснява нещо за мама, аз обаче не мога да се съсредоточа и да я чуя, защото си представям как пред нея изниква Хенри.

— Клер! — взира се Ета угрижено в лицето ми.

— А? О, извинявай. Сигурно още съм сънена.

— Долу има кафе.

Ета се запретва да оправя леглото. Изглежда озадачена.

— Аз ще го оправя, Ета. Ти върви долу.

Тя минава откъм другата страна на леглото. Мама надзърта през вратата. Изглежда красива, ведра след бурята от снощи.

— Честита Коледа, скъпа.

Отивам при нея, целувам я леко по бузата.

— Честита Коледа, мамо.

Много е трудно да й се сърдя, тя все пак е милата ми, до болка позната майка.

— Ще дойдеш ли Ета, долу с мен? — пита тя.

Ета оправя с ръце възглавниците и двете еднакви вдлъбнатинки от главите ни изчезват. Тя ме поглежда и вдига вежди, но не казва нищо.

— Ета!

— Идвам…

Тя хуква след мама. Затварям след тях вратата и се облягам на нея точно когато Хенри се претъркулва изпод леглото. Става и започва да си обува пижамата. Аз заключвам вратата.

— Къде беше? — шушна му.

— Под леглото — отвръща ми той също през шепот така, сякаш това би трябвало да е очевидно.

— През цялото време ли?

— Да.

Кой знае защо, това ми се струва страшно смешно и аз прихвам. Хенри ми запушва с ръка устата и не след дълго и двамата се тресем от безмълвен смях.

Хенри: След бурните морета от вчера денят на Коледа е странно спокоен. Всички се събираме около коледното дърво, притеснени в халатите и пантофите, подаръците са отворени, екват възклицания. След преобилни благодарности от всички посоки, закусваме. Подир кратко затишие сядаме на коледния обяд и обсипваме с похвали Нел и омарите. Всички се усмихват, всички се държат и изглеждат добре. Ние сме образцово щастливо семейство, реклама на буржоазията и еснафството. Олицетворяваме всичко, за което съм копнял на всички Коледи, докато седях с татко и госпожа и господин Ким в ресторант „Щастливият вок“^[19] и се преструвах на много радостен, а възрастните ме гледаха тревожно. Но докато си почиваме преяли от обяда във всекидневната, където гледаме по телевизията американски футбол, четем книгите, които сме си подарили един на друг, и се опитваме да задвижим подаръците, нуждаещи се от батерия или сглобяване, се долавя съвсем осезаемо напрежение. Сякаш някъде, в някоя от по-отдалечените стаи, е било подписано споразумение за прекратяване на огъня и сега всички страни се стремят да го спазват поне до утре, докато пристигне поредната доставка боеприпаси. Приличаме на актьори, които се преструват на весели и спокойни и са се вживели в ролята на идеалната майка, баща, сестри, брат, гадже, годеница. Затова изпитвам облекчение, когато Клер си поглежда часовника, става от канапето и казва:

— Ела, време е да вървим у Лора.

Клер: Когато пристигаме, купонът у Лора е в разгара си. Хенри е напрегнат и блед и веднага щом смъкваме връхните дрехи, тръгва да търси нещо за пиене. Аз още се чувствам сънена от виното, което съм изпила по време на обяда, затова клатя глава, когато Хенри ме пита какво искам, и той ми носи кока-кола. Държи бирата си така, сякаш ще жонглира с нея.

— При никакви обстоятелства не ме оставяй да се оправям сам — настоява Хенри и поглежда през рамото ми — още преди да съм се обърнала, Хелън вече ни се е нахвърлила.

За миг настъпва неловко мълчание.

— Е, Хенри — подхваща Хелън, — чухме, че си библиотекар. Но не приличаш на такъв.

— Всъщност съм модел за бельо на „Калвин Клайн“. Това с библиотекаря ми служи само за прикритие.

Никога досега не съм виждала Хелън да не знае какво да отговори. Жалко, че не нося фотоапарат. Но тя се окопитва бързо; оглежда Хенри от глава до пети и се усмихва.

— Добре, Клер, можеш да го задържиш — заявява ми тя.

— Какво облекчение! — отвръщам й. — Изгубих квитанцията.

Около нас се скупчват Лора, Рут и Нанси, които с решителен вид ни подлагат на кръстосан разпит: как сме се запознали, какво работи Хенри, къде е следвал, дрън-дрън-дрън. Изобщо не съм очаквала, че когато двамата с Хенри се появим заедно пред всички, ще бъде толкова дразнещо и отегчително. Тъкмо идвам на себе си, когато Нанси казва:

— Наистина е много странно, че се казваш Хенри.

— О! — възкликва той. — Какво му е странното?

Нанси му разказва за онзи рожден ден на Мери-Кристина, когато сме останали да спим у тях и сме викали духове, и как дъската е предсказала, че ще се омъжа за човек на име Хенри. Той е изумен.

— Наистина ли? — пита ме.

— Ъхъ, да. — Изведнъж ми се припишква много. — Извинявайте — казвам и се откъсвам от групата, без да обръщам внимание на умолителното изражение на Хенри.

Докато тичам към горния етаж, Хелън ме следва по петите. Налага се да й затръшна вратата на банята направо под носа, иначе и тя ще нахълта вътре заедно с мен.

— Отвори, Клер — вика Хелън и върти дръжката на вратата. Аз не бързам, изпишквам си се на спокойствие, слагам си отново червило. — Клер! — мърмори тя. — Ще сляза долу и ще разкажа на гаджето ти за всички ужасии, които си вършила някога, ако не отвориш незабавно вра… — Аз отварям рязко и Хелън почти пада в банята. — Сега ми падна в ръчичките, Клер Абшир — заявява тя заканително, после затваря вратата. Аз сядам на ръба на ваната, а Хелън се обляга на мивката и надвисва страховито над мен с ниските си лачени обувки. — Хайде, изплюй камъчето. Какви ги правите с тоя Хенри? В смисъл, че току-що изтърси цяла камара лъжи. Не си се запознала с него само преди няколко месеца, познаваш го от години. Какво толкова криеш?

Наистина не знам откъде да започна. Дали да й кажа истината? Не. Защо пък не? Доколкото знам, Хелън е виждала Хенри само веднъж и тогава той не изглеждаше чак толкова различно в сравнение със сега. Обичам Хелън. Тя е силна, тя е щура, нея трудно ще я излъжеш. Знам обаче, че няма да ми повярва, ако й кажа: Пътешествие във времето, Хелън. Трябва да го видиш, за да повярваш.

— Добре, де — възкликвам, докато се мъча да измисля нещо. — Да, наистина го познавам от доста време.

— От колко време?

— Откакто бях на шест години.

Очите на Хелън още малко и ще изскочат — точно като по карикатурите. Аз се смея.

— Ау… ама как така, добре, де, а откога се срещаш с него?

— Не знам. Имаше един промеждутък, когато всичко висеше на косъм и не се случваше нищо: Хенри не искаше и да чуе да има нещо общо с малко дете, а аз бях безнадеждно влюбена в него…

— Но… как се е получило, че не сме разбрали за него? Защо си била толкова потайна? Можеше да ми кажеш.

— Е, ти в известен смисъл знаеше.

Прозвучава недодялано и аз го знам. Хелън явно е обидена.

— Не е същото, както да ми кажеш.

— Знам. Извинявай.

— Хм. И защо го криеше?

— Той е осем години по-голям от мен.

— И какво от това?

— Ами такова, че когато аз бях на дванайсет, той беше на двайсет и това си беше проблем.

Да не говорим пък, че когато бях на шест години, той беше на четирийсет.

— Пак не разбирам. Ясно е защо не си искала майка ти и баща ти да научават, че си се вживяла в ролята на Лолита, а той — на Хумберт Хумберт, но не проумявам защо не си могла да кажеш на нас. Щяхме да ти влезем в положението. През цялото време те съжалявахме, притеснявахме се за теб и се питахме защо се правиш на монахиня… — Хелън клати глава. — А тя, моля ви се, през цялото време се е чукала с Библиотекаря…

Не се сдържам и се изчервявам.

— Не съм се чукала с него през цялото време.

— О, на друг ги разправяй тия.

— Наистина! Изчакахме да навърша осемнайсет години. Направихме го на рождения ми ден.

— Дори да е така, Клер… — подхваща Хелън, но някой започва да блъска по вратата и дебел мъжки глас казва:

— Скоро ли ще приключите, момичета?

— Следва продължение — изсъсква ми Хелън и ние излизаме от банята под аплодисментите на пет момчета, които са се наредили на опашка в коридора.

Откривам в кухнята Хенри, който слуша търпеливо как един от необяснимите приятели на Лора му дърдори нещо за американски футбол. Хвърлям едно око на русото му чипоносо гадже и то го помъква да си налеят още пиене.

Хенри казва:

— Виж, Клер… бебета пънкари!

Обръщам се и виждам, че ми сочи Джоди, четиринайсетгодишната сестра на Лора, и гаджето й Боби Хардгроув. Боби е с вдигната на петльов гребен зелена коса и пълно пънкарско снаряжение във вид на разкъсана тениска и разните му там безопасни игли, а Джоди се опитва да изглежда като Лидия Лънч^[20], но вместо това прилича на миеща мечка с лош ден за козината й. Човек остава с впечатлението, че двамата са дошли не на коледен купон, а на маскарад по случаи деня на Вси светии. Джоди и Боби явно са заели отбранителна позиция и не се чувстват в свои води. Но Хенри е въодушевен.

— О! На колко години са, сигурно някъде на дванайсет?

— На четиринайсет.

— Я да сметнем, на четиринайсет, от Деветдесет и първа… излизаме… Господи, родени са през 1977 година. Чувствам се стар. Дай да пийна още нещо. — Лора прекосява кухнята с поднос коктейли. Хенри грабва два, обръща ги в бърза последователност и прави кисела физиономия. — Уф! Отвратително. — Аз се смея. — Какво според теб слушат? — пита Хенри.

— Откъде да знам. Защо не отидеш да ги питаш?

Хенри е възмутен.

— О, не мога да го направя. Ще ги подплаша.

— Според мен самият ти си уплашен от тях.

— Е, сигурно си права. Изглеждат толкова крехки, невръстни и зелени, като малки грахчета.

— Ти обличал ли си се някога така?

Хенри сумти презрително.

— Ти какво си мислиш? Разбира се, че не. Тези хлапета подражават на британските пънкари. А аз съм американски пънкар. Не, опитвах се да приличам по-скоро на Ричард Хел^[21].

— Защо не поговориш с тях? Изглеждат самотни.

— Но ти трябва да дойдеш с мен, да ни запознаеш и да ме държиш за ръката.

Престрашаваме се да прекосим кухнята предпазливо, като Леви-Строс, който се приближава до двама канибали. Джоди и Боби имат вид като на животинките по канал „Нейчър“, които някой току-що е стреснал или които са бягали дълго.

— Хм, здравейте, Джоди и Боби.

— Здрасти, Клер — отвръща Джоди.

Познавам я още от бебе, но тя най-неочаквано започва да се притеснява и аз решавам, че този неопънкарски вид е хрумване на Боби.

— Изглеждате малко отегчени, затова ви доведох Хенри, да ви запозная с него. Допада му… хм, как изглеждате.

— Здравейте — поздравява страшно смутен Хенри. — Беше ми любопитно… питах се какво слушате.

— Какво слушаме ли? — повтаря Боби.

— Като музика. Каква музика предпочитате?

Боби се оживява.

— Ами „Секс Пистълс“ — отговаря той и млъква.

— Разбира се — кима Хенри. — А „Клаш“?

— Да. И „Нирвана“…

— „Нирвана“ си я бива — одобрява Хенри.

— „Блонди“? — включва се и Джоди така, сякаш отговорът й би могъл да е грешен.

— Аз харесвам „Блонди“ — казвам й. — А Хенри харесва Дебора Хари.

— „Рамоунс“^[22]? — пита Хенри. Двамата кимат едновременно. — А какво ще кажете за Пати Смит?

Джоди и Боби го гледат неразбиращо.

— Иги Поп?

Боби клати глава.

— „Пърл Джем“ — започва да налучква той.

Притичвам им се на помощ.

— Тук те не ловят радиостанциите — обяснявам на Хенри. — Няма откъде да научават такива неща.

— О — казва Хенри. Известно време мълчи. — Виж, искаш ли да ти напиша някои неща? За да ги чуеш?

Джоди свива рамене. Боби кима, изглежда сериозен и развълнуван. Аз ровя в дамската си чанта и търся лист и химикалка. Хенри сяда на масата в кухнята, Боби се разполага срещу него.

— И така — подхваща Хенри. — Трябва да се върнеш към шейсетте години. Започни с „Велвет Ъндърграунд“^[23] в Ню Йорк, После напрано тук, в Детройт, имаш „Ем Си 5“^[24], Иги Поп и „Студжис“^[25]. Ако се върнем в Ню Йорк, трябва да чуеш „Ню Йорк Долс“ и „Хартбрейкърс“…

— Том Пети ли? — включва се и Джоди. — Чували сме за него.

— Не, това е съвсем друга група — обяснява Хенри. — Почти всички, свирили в нея, са умрели през осемдесетте.

— Самолетна катастрофа ли? — пита Боби.

— Хероин — поправя го Хенри. — Но освен тях има „Телевижън“, Ричард Хел и „Войдойдс“ и Пати Смит.

— „Токинг Хедс“ — добавям аз.

— Хм. Не знам. Наистина ли ги смяташ за пънк?

— Ами за какво друго?

— Добре. — Хенри ги добавя към списъка. — „Токинг Хедс“. После нещата се пренасят в Англия…

— Мислех, че пънкът е тръгнал от Лондон — казва Боби.

— Разбира се, че не — възразява Хенри и бута назад стола си, — някои, включително аз, смятаме, че пънкът е просто най-новото проявление на този дух, на чувството, че нещата не са както трябва и всъщност са толкова сбъркани, та единственото, което можеш да направиш, е да казваш: майната му, отново и отново, на много висок глас, докато някой ни спре.

— Да — проронва тихо Боби и лицето му под вдигнатата с гел коса пламва едва ли не от религиозен плам. — Да.

— Покваряваш непълнолетен — казвам аз на Хенри.

— О, и без мен ще стигне до това. Нали?

— Опитвам се, но тук не е лесно.

— Отчитам го — съгласява се Хенри.

Продължава да попълва списъка. Поглеждам през рамото му. „Секс Пистълс“, „Клаш“, „Ганг ъф Фор“, „Бъзкокс“, „Дед Кенедис“, „Икс“, „Микънс“, „Рейнкоутс“, „Дед Бойс“, „Ню Ордър“, „Смитс“, „Лора Лоджик“, „О Пер“, „Биг Блак“, „ПиЛ“, „Пиксис“, „Брийдърс“, „Соник Ют“…

— Хенри, тук те няма да намерят нито едно от тези неща.

Той кима и драсва в долния край на листа телефонния номер и адреса на „Винтидж Вайнъл“.

— Нали имате грамофон?

— Нашите имат — отвръща Джоди.

Хенри се мръщи.

— А какво всъщност, харесваш? — питам аз.

Имам чувството, че е отпаднала от разговора, докато Хенри и Боби изпълняват обреда за мъжко побратимяване.

— Принс — признава си тя.

Ние с Хенри ревваме в хор:

— Когоооо?

После запявам с цяло гърло „1999“, Хенри скача и двамата се впускаме направо в кухнята във вихрен танц. Лора ни чува, тича да сложи истинската плоча и всички стават да танцуват.

Хенри: След купона у Лора се прибираме с колата у родителите на Клер. Тя казва:

— Ужасно мълчалив си.

— Мислех си за онези хлапета. За бебетата пънкари.

— А, да. Какво те?

— Опитвах се да разбера какво е накарало онова хлапе…

— Боби.

— Да, Боби, да се върне назад, да слуша музика, създадена в годината, когато се е родил…

— Е, и аз си падах много по „Бийтълс“ — изтъква Клер. — А групата се е разпаднала една година преди да се родя.

— Защо ли? Би трябвало да припадаш по „Депеш Мод“, по Стинг и така нататък. А Боби и гаджето му би трябвало да слушат „Кюър“, ако искат да се правят на интересни. Вместо това се прехласват по пънка, за който не знаят нищо…

— Сигурна съм, че се обличат така главно за да правят напук на родителите си. Лора ми е казвала, че баща им не пуска Джоди да ходи в този вид на училище. Тя напъхва всичко в раницата си и се преоблича в тоалетната в училището — обяснява Клер.

— Но по онова време го правехме всички. Така утвърждавахме индивидуализма си и аз го разбирам, ала защо им е на Джоди и Боби да утвърждават индивидуализма на 1977 година? Би трябвало да носят карирани фланелени блузи.

— Защо изобщо обръщаш внимание? — учудва се Клер.

— Потиска ме. Напомня ми, че мигът, на който принадлежа, е мъртъв, при това не само мъртъв, но и забравен. Вече не пускат по радиото никое от тези парчета, и аз не знам защо. Все едно не ги е имало изобщо. Именно заради това се вълнувам, когато видя, че малки деца се правят на пънкари — не искам всичко това просто да изчезне.

— Е, винаги можеш да се върнеш назад — отбелязва Клер. — Повечето хора са се вкопчили в настоящето, а ти можеш да се връщаш отново и отново.

Замислям се върху думите й.

— Просто е тъжно, Клер. Дори когато ми предстои да направя нещо страхотно, например да видя концерт, който първия път съм пропуснал, може би група, която се е разпаднала, или някой, който е умрял, ми е тъжно да ги гледам, защото знам какво ще се случи.

— Но как това се различава от останалия ти живот?

— Не се различава.

Вече сме при частния път, който води към къщата на Клер. Тя завива.

— Хенри?

— Да.

— Ако сега можеше да спреш… Ако можеше да не пътешестваш повече във времето и това нямаше да има последици, щеше ли да спреш?

— Ако сега можех да спра и пак да те срещна ли?

— Вече си ме срещнал.

— Да. Щях да спра.

Поглеждам Клер, която почти не се вижда в здрача в колата.

— Би било забавно — отбелязва тя. — Аз щях да имам спомени, каквито ти никога няма да имаш. Все едно щях да бъда с човек, който страда от амнезия. Имам такова чувство още откакто сме дошли тук.

Смея се.

— В бъдещето можеш да гледаш как се появявам бавно във всеки спомен, докато не ги събера всичките.

Клер се усмихва.

— Вероятно. — Завива по кръглата алея пред къщата. — У дома, колко е хубаво отново да си у дома.

По-късно, след като вече сме се качили горе в отделните си стаи, а аз съм си облякъл пижамата, измил съм си зъбите, промъкнал съм се в стаята на Клер и този път съм се сетил да заключа вратата, след като двамата сме се стоплили в тясното й легло, тя прошепва:

— Не бих искала да го пропускаш.

— Да пропускам какво?

— Всички неща, които се случиха. Когато бях малка. Досега са станали само половината от тях, защото теб още те няма там. Щом ти се случат, тогава вече ще е истинско.

— Потеглям натам.

Прокарвам длан по корема й, между краката й. Клер пищи.

— Шшт!

— Ръката ти е ледена.

— Извинявай.

Любим се внимателно, тихо. Когато накрая свършвам, е толкова силно, че получавам ужасно главоболие и за миг се притеснявам, че ще изчезна, но това не се случва. Продължавам да лежа в прегръдката на Клер, замаян от болката. Клер похърква тихо, като животинче, а на мен ми се струва, че в главата ми рият булдозери. Искам си моето легло в моята си гарсониера. Колко хубаво е у дома. Няма друго място като дома. Отведете ме у дома, селски пътища. Домът е там, където е сърцето. Но сърцето ми е тук. Значи би трябвало да съм си като у дома. Клер въздъхва, обръща глава и притихва. Ей, скъпа, аз съм си у дома. У дома съм си.

Клер: Сутринта е ясна и студена. Закусихме. Натоварихме багажа в колата. Марк и Шарън вече са тръгнали с татко към летището в Каламазу. Хенри е в коридора, сбогува се с Алиша, а аз изтичвам горе в стаята на мама.

— О, толкова късно ли е станало? — пита тя, когато ме вижда с якето и ботушите. — Мислех, че ще останете за обяд.

Мама седи на писалището си, което както винаги е отрупано с листове хартия, запълнени с широкия й разхвърлян почерк.

— Върху какво работиш?

Каквото и да е, цялото е в задраскани думи и заврънкулки. Мама захлупва страницата върху писалището. Много е потайна за писанията си.

— Върху нищо. Това тук е стихотворение за градината под снега. Но не се получава. — Тя се изправя и отива до прозореца. — Странно, стиховете никога не са така красиви, както истинската градина. Поне моите стихове.

Всъщност не мога да кажа нищо, тя никога не ми е давала да чета стиховете й, затова възкликвам:

— Е, градината е красива!

Мама маха с ръка, отхвърляйки комплимента. За нея похвалите не значат нищо, тя не вярва в тях. Само от критиките поруменява, само те привличат вниманието й. Ако сега й кажа нещо пренебрежително, ще го помни цял живот. Настъпва неловко мълчание. Усещам, че мама чака да си тръгна, за да продължи с писането.

— Чао, мамо — казвам й.

Целувам я по хладното лице и бягам.

Хенри: Пътуваме от близо час. Километри наред от двете страни на пътя имаше борове, сега минаваме през равнина, пълна с огради от бодлива тел. От известно време и двамата мълчим. Веднага щом забелязвам тишината, долавям нещо странно в нея, затова казвам:

— Не беше чак толкова лошо.

Гласът ми е прекалено бодър, прекалено силен в малката кола. Клер не отговаря и аз я поглеждам. Тя плаче: докато шофира, по страните й се стичат сълзи, макар тя да се преструва, че не плаче. Никога досега не съм я виждал разплакана и нещо в тези безмълвни стоически сълзи ме дразни.

— Клер. Клер, дали… дали да не спреш за малко?

Без да ме поглежда, тя намалява скоростта, отбива към банкета и спира. Намираме се някъде в Индиана. Небето е синьо, в полето отстрани на пътя има много гарвани. Клер опира чело във волана и си поема задъхано и дълбоко въздух.

— Клер! — казвам аз на тила й. — Клер, извинявай. Нещо обърках ли? Какво се е случило? Аз…

— Не е заради теб — отвръща тя под булото на косата си.

Седим така доста минути.

— Какво има тогава?

Клер клати глава, а аз седя и я гледам. Накрая събирам достатъчно смелост, за да я докосна. Милвам я по косата и през плътните трептящи вълни усещам прешлените по врата и гърба й. Клер се обръща, аз я прегръщам през разделените седалки и сега тя вече започва да плаче неутешимо и да се тресе.

После притихва. После казва:

— Проклета да е майка ми!

По-късно на магистрала „Дан Райън“ попадаме в задръстване и докато чакаме, слушаме Ърма Томас^[26].

— Хенри, много… много неприятно ли ти беше?

— Кое да ми е било неприятно? — възкликвам аз, защото си мисля, че Клер ме пита за плача си.

Но тя казва:

— Семейството ми. Те… какви ти се сториха?

— Държаха се чудесно, Клер. Наистина ми харесаха. Особено Алиша.

— Понякога ми иде да ги бутна всички в езеро Мичиган и да гледам как потъват.

— Хм, чувството ми е познато. Ей, струва ми се, че баща ти и брат ти са ме виждали и друг път. И точно преди да си тръгнем, Алиша също подметна нещо наистина странно.

— Веднъж те видях заедно с татко и Марк. Алиша със сигурност те е засичала в сутерена, когато е била на дванайсет години.

— Това ще създаде ли проблеми?

— Не, обяснението е твърде странно, никой няма да повярва.

И двамата се смеем и напрежението, което е пътувало заедно с нас чак до Чикаго, се разсейва. Движението започва да се отпушва. Не след дълго Клер спира пред блока, където е гарсониерата ми. Вадя от багажника сака си, гледам как Клер подкарва и се плъзга надолу по Дирборн и на гърлото ми засяда буца. След доста часове разбирам, че онова, което чувствам, е самота, и Коледа официално приключва до догодина.

Бележки

[1] Марка американски бонбони. — Б.пр. ↑

[2] Голяма верига универсални магазини. — Б.пр. ↑

[3] Една от най-големите вериги от заведения за бързо хранене. — Б.пр. ↑

[4] Героиня на изключително нашумяла поредица от 25 романа за деца (1930–1982). — Б.пр. ↑

[5] Марка кремове и други козметични препарати. — Б.пр. ↑

[6] Уилям Морис (1834–1896), английски писател, дизайнер и социалист, един от най-блестящите новатори във вътрешното обзавеждане, предшественик на съвременния графичен дизайн. — Б.пр. ↑

[7] Голяма верига мебелни магазини. — Б.пр. ↑

[8] Нещо, което си виждал и преди (фр.). — Б.пр. ↑

[9] Марка газирана вода. — Б.пр. ↑

[10] Джони Матис (р. 1935), американски поппевец, записал шест коледни албума. — Б.пр. ↑

[11] Андрю Марвел (1621–1678), английски поет метафизик. — Б.пр. ↑

[12] Детски научнофантастичен роман на Мадлин Ленгъл (р. 1912). — Б.пр. ↑

[13] Джими Стюарт (1908–1997), американски киноактьор, който изпълнява неподкупни, но скромни герои. — Б.пр. ↑

[14] Американска верига от рибни ресторанти. — Б.пр. ↑

[15] Дона Рийд (1921–1986), известна американска актриса, изпълнителка на ролята на съпругата в „Прекрасен живот“. — Б.пр. ↑

[16] Мексикански кафеен ликьор с билки и ванилия. — Б.пр. ↑

[17] Джаки Глисън (1916–1987), известен американски комедиен актьор, славил се и като добър играч на билярд. — Б.пр. ↑

[18] Тери Райли (р. 1935), американски композитор. — Б.пр. ↑

[19] Дълбок тиган, в какъвто се готви в Китай и други азиатски държави. — Б.пр. ↑

[20] Лидия Лънч (р. 1959), американска рок певица, поетеса, писателка и актриса, представителка на неопънка, сочена сред десетте най-влиятелни изпълнители на 90-те години. — Б.пр. ↑

[21] Ричард Хел(р. 1949), американски певец, известен най-вече като фронтмен на ранната пънк група „Ричард Хел и Войдойдс“ и смятан за родоначалник на пънк модата. — Б.пр. ↑

[22] Изключително влиятелна пънк рок група, създадена през 1974 г. в Ню Йорк и оглавила пънк движението там. Смята се, че именно тя е заложила основите на пънка в музиката. — Б.пр. ↑

[23] Американска рок група от края на 60-те години, оказала силно въздействие върху развитието на експерименталната и пънк музиката. — Б.пр. ↑

[24] Една от най-успешните рок групи, създадени в Детройт. — Б.пр. ↑

[25] Рок група, създадена през 1967 г. в Детройт и смятана за предвестник на хеви метъла. — Б.пр. ↑

[26] Ърма Томас (р. 1941), американска певица, наричана Нюорлианската кралица на соула. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Одри Нифнегър Пътешественикът във времето и неговата жена (12)

Метаданни

Данни

Пътешественикът във времето и неговата жена

Информация

История

Сваляне / Връзки

Коледа, три

Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (12)