Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (11)

Изяж, за да не бъдеш изяден

Събота, 30 ноември 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Хенри: Клер ме е поканила на вечеря в жилището си. С нас ще бъдат и съквартирантката й Шарис с гаджето си Гомес. В шест часа и петдесет и девет минути вечерта централно стандартно време аз стоя в най-хубавите си официални дрехи във входа на Клер и натискам звънеца: в едната ръка държа дъхави жълти фрезии, в другата — бутилка австралийско каберне, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Никога досега не съм идвал у Клер, не познавам и никого от приятелите й. Нямам представа какво да очаквам.

Отварят ми по домофона, при което вратата издава ужасен звук.

— Качвай се чак до горе — реве гърлен мъжки глас.

Катеря се до четвъртия етаж. Човекът, прикачен към гласа, е висок и рус, с най-безупречния помпадур на света, с цигара в ръката и с тениска, отпред на която пише „Солидарност“. Вижда ми се познат, но не се сещам откъде. За мъж с името Гомес прилича прекалено много на… поляк. След време научавам, че всъщност се казва Ян Гомолински.

— Здрасти, Библиотекарче! — боботи Гомес.

— Здравей, другарю! — отвръщам и му връчвам цветята и виното.

Измерваме се с поглед, постигаме някакво мирно съвместно съществуване и Гомес ме вкарва със замах в жилището.

Това е един от онези прекрасни, безкрайни като влак апартаменти, каквито са строили през двайсетте години на миналия век: дълъг коридор, към който като вагончета от едната страна са накачени стаи. Тук среща са си дали две естетики — фънки и викторианската. Това проличава най-вече в зрелищните старинни столове с тежки резбовани крака, сложени до рисунки с Елвис върху коприна. Чувам в дъното на коридора „Загазих здравата и това не е на добре“ на Дюк Елингтън, а Гомес ме повежда точно натам.

Клер и Шарис са в кухнята.

— Котенца, водя ви нова играчка — подхваща напевно Гомес. — Отговаря на името Хенри, но можете да му викате и Библиотекарчето.

Срещам погледа на Клер. Тя свива рамене и поднася буза за целувка — изпълнявам желанието й и я млясвам целомъдрено, после се обръщам да се ръкувам с Шарис, която е ниска и закръглена по много приятен начин — цялата в извивки, — с дълга черна коса. Лицето й е толкова добродушно, че ми се приисква да споделя с нея нещо, каквото и да било, колкото да видя реакцията й. Тя е дребна филипинска мадона. Със сладък глас, с който обаче загатва нещо от рода на „С мен шега не бива“, Шарис казва:

— О, Гомес, я млъквай. Здрасти, Хенри. Аз съм Шарис Бонаван. Много те моля, не обръщай внимание на Гомес, държа го само за да вдига тежки предмети.

— И за секс. Не забравяй секса — напомня й Гомес. Той ме поглежда. — Бира?

— Разбира се.

Гомес бръква в хладилника и ми връчва един „Блац“. Махам капачката и отпивам юнашка глътка. Кухнята изглежда така, сякаш е взривила се фабрика за тесто на „Пилсбъри“^[1]. Клер забелязва накъде съм насочил поглед. Изведнъж се сещам, че тя не знае да готви.

— Работим — обяснява ми Клер.

— Това тук е инсталация — допълва Шарис.

— Ще я ядем ли? — намесва се и Гомес.

Местя очи от единия към другия и всички прихваме.

— Някой от вас знае ли изобщо да готви?

— Не.

— Гомес умее да вари ориз.

— Но само райс-а-рони^[2].

— Клер знае да поръчва пица.

— И храна от тайландския ресторант.

— Шарис пък я бива да яде.

— Млъквай, Гомес — нареждат в хор двете момичета.

— Хм… а какво би трябвало да се получи от това тук? — питам, като кимам към хаоса върху плота. Клер ми връчва изрезка от вестник. На нея има рецепта за задушено пиле с ризото и пюре с масло.

— От „Гурман“ е, необходими са към двайсетина продукта.

— Имате ли ги всичките?

Клер кима.

— Знам да пазарувам. Но виж, не съм много наясно как да събера всичко на едно място.

Взирам се по-отблизо в хаоса.

— Бих могъл да забъркам нещо.

— Знаеш да готвиш?

Аз кимам.

— Той готви! Вечерята е спасена! Я се почерпи с още една бира! — възкликва Гомес.

На Шарис очевидно й е олекнало и тя ми се усмихва радушно. Клер, която се е дръпнала уплашено назад, се приближава до мен и ми прошепва:

— Ти да не си полудял?

Целувам я малко по-дълго, отколкото е прилично пред чужди хора. Изправям се, събличам сакото и запретвам ръкави.

— Дайте ми престилка — подвиквам. — Ти, Гомес, отвори виното. Ти, Клер, разчисти това тук, дето сте го разсипали, че ще стане на цимент. А ти, Шарис, би ли подредила масата?

След час и четирийсет и три минути седим около масата в трапезарията и ядем задушено пиле с ризото и пюре. Всичко е с много масло. Ние сме се отцепили като хамали.

 

 

Клер: През цялото време, докато Хенри приготвя вечерята, Гомес се мотае из кухнята, пуска шеги, пуши, пие бира и ако не ни гледа никой, ми прави ужасни физиономии. Накрая Шарис го засича и след като прокарва пръст пред гръкляна си, той спира. Говорим за възможно най-скучни неща, за каквито хората си говорят при първа среща: кой какво работи и учи, къде сме израсли и така нататък. Гомес обяснява на Хенри, че е адвокат и защитава малтретирани и изоставени деца, на които попечител е държавата. Шарис ни забавлява с разкази за подвизите си в „Лукус Натурас“, мъничка софтуерна фирма, опитваща се да накара компютрите да разбират какво им говорят хората, и за изкуството си да прави картинки, каквито виждаме по компютрите. Хенри пък разправя за библиотека „Нюбъри“ и за странните птици, които ходят там да разглеждат и да четат книгите.

— В „Нюбъри“ наистина ли има книга, изработена от човешка кожа? — пита Шарис Хенри.

— Да. „Летописите на везира Нават“. Намерена е през 1857 година в двореца на владетеля на Делхи. Мини някой път и ще ти дам да я видиш.

Шарис потреперва и се усмихва. Хенри разбърква задушеното. След като казва: „Хайде да хапнем“, всички се скупчваме около масата. През цялото това време Гомес и Хенри пият бира, ние с Шарис си сръбваме от виното, а Гомес ни долива и долива в чашите и не сме яли много, и си давам сметка колко сме пияни всички, когато Хенри изтегля стола, за да седна, и аз насмалко не се свличам на пода, Гомес пък щеше да подпали заедно със свещите и косата си.

Той вдига чашата.

— За революцията.

Ние с Шарис също вдигаме чашите, както и Хенри.

— За революцията!

Нахвърляме се въодушевено на храната. Ризотото е мекичко и вкусно, пюрето — сладко, пилето плава в масло. Всичко е толкова прекрасно, че чак ми се доплаква.

Хенри отхапва от пилето и сочи с вилицата към Гомес.

— За коя революция?

— Моля?

— За коя революция пием?

Ние с Шарис се споглеждаме разтревожени, но вече е твърде късно. Гомес се усмихва и на мен ми се свива сърцето.

— За следващата.

— Онази, в която пролетариатът се вдига, богатите са изядени и капитализмът е победен от безкласовото общество ли?

— Същата.

Хенри ми намига.

— На Клер няма да й е никак лесно. А какво смятате да правите с интелигенцията?

— О — възкликва Гомес, — сигурно ще изядем и нея. Но теб ще те оставим да ни готвиш. Кльопачката е страхотна.

Шарис докосва Хенри по ръката и му казва така, сякаш споделя голяма тайна:

— Всъщност няма да ядем никого. Само ще преразпределим богатствата.

— Олекна ми — отвръща Хенри. — Никак не ми се искаше да готвя Клер.

— Жалко — намесва се пак Гомес. — Клер изглежда много вкусна.

— Каква ли е канибалската кухня? — питам аз. — Дали има канибалска готварска книга?

— „Сготвените и суровите“ — казва Шарис.

Хенри възразява:

— Тук не става въпрос за „как“. Според мен Леви-Строс не дава рецепти.

— Можем просто да приспособим някоя — заявява Гомес и си слага още от пилето. — Например Клер с култивирани печурки и сладко-кисел сос върху канапе. Или Клерини гърди по френски. Или…

— Ей — спирам го аз. — Ами ако не искам да бъда ядена.

— Съжалявам, Клер — казва сериозно Гомес. — Опасявам се, че се налага да бъдеш изядена в името на всеобщото добруване.

Хенри ме поглежда и се усмихва.

— Не се притеснявай, Клер, щом избухне революцията, ще те скрия в „Нюбъри“. Ще си живееш в хранилището, а аз ще ти нося от служебния бюфет вафли и чипс. Никога няма да те открият.

Аз клатя глава.

— Ами ако издигнем лозунга „Най-напред да избием адвокатите“?

— А, не! — отсича Гомес. — Без адвокати не можете да направите нищо. Революцията ще се издъни след десет минути, ако нямате адвокати, които да ви насочват.

— Но баща ми е адвокат — напомням му аз, — значи все пак няма да ни изядете всичките.

— Той е от лошите адвокати — заявява Гомес. — Урежда наследството на богаташите. Докато аз защитавам бедните онеправдани дечица…

— О, я млъквай Гомес — намесва се Шарис. — Нараняваш чувствата на Клер.

— Няма такова нещо! Клер иска да бъде изядена в името на революцията, нали, Клер?

— Е, не искам.

— О!

— Ами категоричният императив? — пита Хенри.

— Какво е това?

— Нещо като Златно правило. Не яж хората, ако не искаш те да изядат теб.

Гомес си чисти ноктите със зъбите на вилицата.

— Не смяташ ли, че движещата сила на света всъщност се свежда до „Изяж, за да не бъдеш изяден“?

— Общо взето, да. Но самият ти не олицетворяваш ли алтруизма? — пита Хенри.

— Да, олицетворявам го, макар че ме смятат за опасно луд — заявява Гомес уж безразлично, но аз виждам, че е озадачен от Хенри.

— Клер — обръща се към мен, — ами десертът?

— Ужас, щях да забравя — възкликвам и ставам прекалено бързо, след което се хващам за масата да се закрепя. — Ей сега ще го донеса.

— Аз ще ти помогна — заявява Гомес и идва след мен в кухнята.

Аз съм на токове и докато влизам в кухнята, се хващам за рамката на вратата и залитам напред, а Гомес ме сграбчва.

— Пияна си, Клер — съобщава ми.

— Знам. Ти също.

Включвам кафе-машината и в каничката потича кафе. Облагам се на плота и махам внимателно целофана от чинията с шоколадови ореховки. Гомес е застанал отзад, съвсем близо до мен и прошепва тихо, като се навежда и дъхът му ме гъделичка по ухото:

— Това е онзи тип.

— В смисъл?

— Онзи, за когото те предупредих. Хенри… той е…

В кухнята влиза Шарис, Гомес отскача от мен и отваря хладилника.

— Ей! — казва тя. — Имате ли нужда от помощ?

— Да, вземи чашите за кафе…

Понасяме чашите, чинийките и сладките и се добираме без произшествия до масата. Хенри чака така, сякаш е на зъболекар, с вид на търпелива уплаха. Смея се, защото ме гледаше по същия начин и когато му носех храна на Ливадата… той обаче не помни, още не е бил там.

— Спокойно — казвам му. — Най-обикновени ореховки. Дори аз мога да ги правя.

Всички се смеят, сядаме. Оказва се, че ореховките са недопечени.

— Ореховки алангле — заявява Шарис.

— Салмонела с орехи — включва се и Гомес.

Хенри отбелязва:

— Винаги съм обичал тесто.

И си облизва пръстите. Гомес си свива цигара, запалва я и всмуква дълбоко от тютюневия дим.

 

 

Хенри: Гомес пали цигара и се обляга на стола. Нещо в този тип ме дразни. Може би нехайното му собственическо чувство спрямо Клер или градинската разновидност на марксизма? Сигурен съм, че съм го виждал и преди. В миналото или в бъдещето? Я да разберем.

— Изглеждаш ми много познат — казвам му аз.

— Виж ти! Да, и на мен ми се струва, че сме се срещали някъде.

Опитвам се да налучкам.

— Иги Поп в „Ривиера“?

Той се стряска.

— Ами да. Беше с онази блондинка, Ингрид Кармайкъл, засичах те все с нея.

И двамата с Гомес поглеждаме към Клер. Тя се е вторачила в него и той й се усмихва. Клер извръща поглед, но не към мен.

На помощ ми се притичва Шарис.

— Ходил си на Иги без мен?

Гомес казва:

— Ти беше заминала някъде.

Шарис се цупи.

— Винаги пропускам всичко — обяснява тя на мен. — Не успях да видя Пати Смит и сега тя вече е в пенсия. Пропуснах и „Токинг Хедс“ при последното им турне.

— Пати Смит ще има още турнета — успокоявам я аз.

— Така ли? Откъде знаеш? — пита Шарис.

Ние с Клер се споглеждаме.

— Само предполагам — отвръщам.

Започваме да си разказваме кой каква музика обича и установяваме, че всички сме заклети пънкари. Гомес казва, че точно преди Джони Тъндърс да напусне бандата, е ходил във Флорида на „Ню Йорк Долс“. Описвам концерт на Лийн Лъвич, на който съм успял да отида при едно от пътешествията си във времето. Шарис и Клер са развълнувани, защото след няколко седмици в зала „Арагон“ ще свирят „Вайълънт Фам“ и Шарис е осигурила безплатни билети. Вечерта продължава без повече произшествия. Клер ме изпраща до долу. Заставаме във входа, между външната и вътрешната врата.

— Извинявай — казва ми Клер.

— О, защо се извиняваш? Беше весело, а аз обичам да готвя.

— Не — казва тя, вторачена в обувките си, — за Гомес.

Във входа е студено. Притискам Клер в обятията си и тя отпуска глава на гърдите ми.

— Какво за Гомес? — питам я.

Нещо й се върти в главата. После обаче тя свива рамене.

— А, всичко е наред — казва ми и аз не я питам повече.

Целуваме се. Отварям входната врата, Клер пък отваря вътрешната врата, аз излизам на тротоара и се извръщам назад. Клер още стои на открехнатата врата и ме гледа. Аз също стоя, иска ми се да се върна и да я прегърна, иска ми се да се върна горе с нея. Клер се обръща и тръгва нагоре, а аз я гледам, докато се скрива от поглед.

 

 

Събота, 14 декември 1991 година

Вторник, 9 май 2000 година

(Хенри е на 36 години)

Хенри: Скъсвам от бой едър като канара пиян тежкар, който има нахалството да ме нарече педал и после се опита да ме удари, за да го докаже. Намираме се в уличката до театър „Вик“. Чувам как от страничните изходи на театъра гърми басът на „Смоукинг Поупс“, докато чупя целеустремено носа на тоя малоумник и после се заемам с ребрата му. Днес вечерта ми е много кофти и този тъпанар опра пешкира.

— Ей, Библиотекарче!

Откъсвам очи от стенещото юпи, заклет враг на обратните, обръщам се и виждам Гомес, който се е свъсил като буреносен облак и се е облегнал на един контейнер за боклук.

— А, другарю! — Дръпвам се от мъжа, когото правя на пихтия, той се превива о две и се свлича признателно на паважа. — Как е?

Олеква ми страшно, когато виждам Гомес, направо изпитвам радост, той обаче явно не споделя чувствата ми.

— Не искам да ти преча, но знай все пак, че тоя, дето го разчленяваш, ми е приятел.

О, само това не!

— Изпроси си го. Дойде при мен и ми рече: „Така и така, уважаеми господине, търся някой, който спешно да ме смаже от бой.“

— А, така ли! Браво на теб. Страшно артистично.

— Благодаря.

— Имаш ли нещо против, ако прибера Ник и го откарам в болница?

— На твоите услуги.

Мамка му! Смятах да приватизирам дрешките на Ник и най-вече обувките му, съвсем нови „Док Мартенс“, виненочервени, почти не носени.

— Гомес!

— Да!

Той се навежда, за да вдигне приятеля си, който изплюва върху коленете си един зъб.

— Каква дата сме днес?

— Четиринайсети декември.

— Коя година?

Гомес ме поглежда така, сякаш има по-важна работа от това да забавлява ненормалници, и вдига Ник като чувал с картофи, от което него явно го заболява ужасно, защото той започва да циври.

— 1991 година. Явно си по-пиян, отколкото изглеждаш.

Гомес тръгва по уличката и изчезва по посока на входа на театъра. Аз смятам бързо. Не е минало много време, откакто ходим с Клер, значи ние с Гомес почти не се познаваме. Нищо чудно, че ме гледа на кръв.

Той се появява без товара си.

— Оставих го при Трент, той да се оправя. Ник му е брат. — Тръгваме по пресечката на изток. — Ще прощаваш, че питам, драго ми Библиотекарче, но защо, да го вземат мътните, си облечен така?

Аз съм в сини джинси, пуловер в бебешко синьо на жълти патета, неоново червено яке и розови маратонки. Наистина не е изненадващо, че на някого му се е приискало неудържимо да ме удари.

— Не намерих нищо по-добро. — Дано онзи тип, от когото смъкнах всичко това, е бил близо до тях. Навън сигурно е пет-шест градуса над нулата. — А ти защо си общуваш с такива негодници?

— О, следвали сме заедно право.

Минаваме покрай служебния вход на армейския ведомствен магазин и ме обзема огромното желание да съм облечен в нормални дрехи. Решавам да рискувам и да възмутя Гомес — знам, че все ще го преглътне някак. Спирам.

— Другарю, няма да се бавя много, но трябва да свърша една работа. Ще ме почакаш ли в края на улицата?

— Какво ще правиш?

— Нищо. Ще проникна с взлом. Не обръщай внимание на човека зад кулисите.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Имам. — Той ме поглежда умърлушено. — Хайде, от мен да мине. Щом е толкова наложително.

Влизам в нишата, където е служебният вход. Прониквам с взлом тук за трети път, макар че другите два случая са все още в бъдещето. Превърнал съм го в истинска наука. Първо разбивам катинара върху предпазната решетка, който се оказва детска залъгалка, дърпам решетката, отключвам секретната брава със стар пълнител от химикалка и безопасна игла, която малко преди това съм намерил на Белмънт Авеню, и пъхам парче алуминий между рамката и двойната врата, за да вдигна вътрешното резе. Voilà^[3]. Отнема ми общо към три минути. Гомес ме наблюдава едва ли не с религиозно благоговение.

— Къде си научил всичко това?

— Идва ми отвътре — скромнича аз.

Влизаме вътре. Върху една дъска мигат червени лампички, уж са охранителна система, но аз не съм вчерашен. Тъмно е като в рог. Прехвърлям наум разположението на стоките.

— Не пипай нищо, Гомес.

Искам да ми е топло и да не бия на очи.

Тръгвам предпазливо между щандовете и очите ми свикват с тъмнината. Започвам с панталоните: черен левис. Харесвам си една тъмносиня фланелена риза, дебело черно яке с подплата като на планинските спасители, вълнени чорапи, боксерки, дебели планинарски ръкавици и шапка с наушници. За своя огромна радост на щанда за обувки откривам обувки „Док Мартенс“ — съвсем същите, с каквито беше онова приятелче Ник. Готов съм за действие.

Междувременно Гомес се навърта при касата.

— Безсмислено е — спирам го аз. — Тук не оставят през нощта пари в касата. Да вървим!

Излизаме, откъдето сме влезли. Затварям полека вратата и дърпам решетката. Предишните си дрехи съм напъхал в пазарски плик. По-късно ще се опитам да намеря кош, в каквито от Армията на спасението събират подаяния. Гомес ме гледа нетърпеливо, точно като голямо псе, което очаква да види, дали ще му дам още месо за обяд.

Покрай това се сещам.

— Умирам от глад. Хайде да отскочим до „Ан Садърс“.

— До „Ан Садърс“ ли? Очаквах да предложиш да оберем банка или най-малкото да убием някого. Тъкмо си се развихрил, мой човек, не спирай точно сега!

— Трябва да заредя. Хайде, идвай.

От уличката отиваме на паркинга на шведския ресторант „Ан Садърс“. Пиколото ни наблюдава мълком как минаваме през владенията му. Излизаме на Белмънт. Само девет часът е, улицата гъмжи от обичайната смесица нощни птици, бездомни откачалки, клубари и заможни граждани на предградията, тръгнали да търсят тръпката. „Ан Садърс“ образува островче на нормалността сред ателиетата за татуировки и будките за презервативи. Влизаме и чакаме да ни настанят. Стомахът ми къркори. Шведският декор — навсякъде дървена ламперия и червеникав мрамор на засукани нишки — вдъхва спокойствие. Настаняват ни в салона за пушачи, точно пред камината. Нещата вървят към добро. Събличаме якетата, сядаме, четем листа с менюто, макар че като жители кореняци на Чикаго вероятно можем преспокойно да го изпеем на два гласа. Гомес слага до сребърните прибори всичките си джунджурии, с които си свива цигари.

— Нали нямаш нищо против?

— Имам. Но ти си пуши.

Цената на това да съм в компанията на Гомес е, че се опушвам в постоянния поток от тютюнев дим, който струи от ноздрите му. Пръстите му са оцветени в наситена охра и пърхат леко над тънката хартия, докато той си свива цигари с тютюн „Дръм“, който изсипва в дебел цилиндър, после плюнчи хартията, навива я, стисва я между устните си и я пали.

— Ооох!

За Гомес половин час без цигара си е аномалия. Винаги ми е приятно да наблюдавам как хората задоволяват потребностите си, дори и самият аз да не ги изпитвам.

— Ти не пушиш ли? Нищо?

— Тичам.

— О! А, да, в страхотна форма си. Вече си мислех, че ще пречукаш Ник, а дори не се беше задъхал.

— Беше мъртво пиян, къде ти ще се бие! Беше се превърнал в голяма подгизнала боксова круша.

— Защо му се беше настървил толкова?

— От глупост.

Келнерът идва при нас, представя се като Ланс и обяснява, че специалитетът за днес е сьомга с грах в сметана. Взима поръчката за напитките и изчезва с бясна скорост. Аз започвам да си играя със съдчето за сметаната.

— Той ме видя как съм облечен, заключи, че съм мека китка, направо освирепя, реши да ме скъса от бой, не искаше и да чуе „не“ като отговор и получи изненада. Изобщо не съм искал да се занимавам с него, наистина. Гледах си моята работа.

Гомес се замисля.

— По-точно?

— Моля?

— Хенри, сигурно изглеждам много тъп, но старият ти чичо Гомес поназнайва някои неща. Всъщност те държа под око от известно време, още преди нашата малка Клер да те доведе вкъщи. Не знам дали си наясно, но в някои среди се ползваш с известна слава. Знам доста хора, които те познават. Всъщност не хора, а жени. Жени, които те познават. — Той присвива очи и ме гледа през валмата пушек. — Те разказват някои доста странни неща.

Ланс носи кафе за мен и мляко за Гомес. Поръчваме: за Гомес хамбургер със сирене и пържени картофи, за мен кремсупа от грах, въпросната сьомга, картофи и плодове. Имам чувството, че ей сега ще клюмна и ще се просна на земята, ако не се натъпча веднага с калории. Ланс се отдалечава бързо. Трудно ми е да се развълнувам от лудориите, които е вършело предишното ми Аз, камо ли да седна да се оправдавам пред Гомес. Пък и не му влиза в работата. Той обаче чака да му отговоря. Капвам в кафето сметана и гледам как бялата пяна по повърхността се върти и се разтваря. Забравям за всякаква предпазливост. В края на краищата е все едно.

— Какво искаш да знаеш, другарю?

— Всичко. Искам да знам, защо един наглед кротък библиотекар скъсва от бой ей така, за нищо, непознат на улицата и е облечен като лелка в детска градина. Искам да знам, защо преди осем дни Ингрид Кармайкъл е направила опит за самоубийство. Искам да науча, защо сега изглеждаш десет години по-стар, отколкото последния път, когато те видях. Косата ти побелява. Искам да разбера, как така си се научил да разбиваш секретни ключалки. Искам да знам, защо Клер имаше твоя снимка още преди да те е срещнала.

Клер е имала моя снимка отпреди 1991 година ли? Не знаех. Ужас!

— Как изглеждам на тази снимка?

Гомес се взира в мен.

— По-скоро както сега, а не както преди половин месец, когато идва на вечеря.

Било е преди половин месец ли? Господи, с Гомес се срещаме едва за втори път.

— Правена е навън. Ти се усмихваш. Отзад има дата — юни 1988 година.

Носят ни храната и ние млъкваме, за да я подредим на малката масичка. Започвам да ям така, сякаш това е последният ми ден.

Гомес седи и ме гледа как се храня, без да докосва чинията. Виждал съм го да го прави и в съдебната зала със свидетели на другата страна. Просто седи и ги гледа, и те си казват и майчиното мляко. Не че имам нещо против да си кажа всичко, но първо искам да хапна. Всъщност искам Гомес да знае истината, защото през годините напред постоянно ще ми спасява кожата.

Вече съм преполовил сьомгата, а той продължава да седи.

— Яж, яж де — подканям съвсем като госпожа Ким.

Той топва един пържен картоф в кетчупа и започва да го дъвче.

— Не се притеснявай, ще ти се изповядам. Но нека се нахраня на спокойствие, нали ми е за последно.

Той капитулира и започва да си яде хамбургера. И двамата не казваме и дума, докато не приключвам и с плодовете. Ланс ми носи още кафе. Слагам му захар и сметана, разбърквам го. Гомес ме гледа така, сякаш му иде да ме разтърси. Решавам да се позабавлявам за негова сметка.

— Добре, де. Ето какво правя: пътешествам във времето.

Той върти очи и прави кисела физиономия, но не казва нищо.

— И така, пътувам си във времето. Сега съм на трийсет и шест години. Днес следобед беше девети май 2000 година. Беше вторник. Бях на работа в библиотеката, тъкмо бях изнесъл лекцията за членове на клуба „Какстън“^[4], когато най-неочаквано се озовах на Скул Стрийт през 1991 година. Както обикновено, трябваше да намеря бързо нещо, което да облека. Известно време се крих в един вход. Беше ми студено, нямаше никакви хора, накрая се появи един тип, облечен… е, видя как беше облечен. Нападнах го в гръб, взех му парите и всичко, което имаше по себе си, освен бельото. Уплаших го до смърт, май си помисли, че ще взема да го изнасиля. При всички положения се сдобих с дрехи. Това добре. Но в този квартал няма как да си облечен по този начин и да не възникнат известни недоразумения. Цяла вечер слушах обидите на кого ли не и накрая твоят приятел беше последната капка. Съжалявам, ако съм му нанесъл големи телесни повреди. Исках много да му взема дрехите, най-вече обувките. — Гомес поглежда под масата към краката ми. — Постоянно се озовавам в положение като това. Без майтап. Има ми нещо. Ей така, без причина, се местя във времето. Нямам власт над това, никога не знам кога точно ще се случи и къде и кога ще се озова. За да се оправя някак, разбивам ключалки, обирам магазини, пребърквам джобове, нападам в гръб хора, прося, прониквам с взлом, крада коли, лъжа, мамя и осакатявам. Няма нещо, за което да се сетиш и което да не съм правил.

— Убийство.

— Е, поне аз не знам да съм убивал. Не съм и изнасилвал. — Докато говоря, го гледам. Лицето му е невъзмутимо. — Ингрид. Наистина ли я познаваш?

— Познавам Силия Атли.

— Майко мила! Със странни птици общуваш. Как Ингрид е опитала да се самоубие?

— Със свръхдоза валиум.

— През 1991 година? А, да. Това й е четвъртият опит за самоубийство.

— Моля?

— О, ти не знаеше ли? Силия ти е съобщила информацията доста избирателно. На 2 януари 1994 година Ингрид най-после успя да сложи край на земния си път. Простреля се в гърдите.

— Хенри…

— Случи се преди, шест години и още съм й ядосан. Жалко наистина за нея. Но тя от доста време беше в тежка депресия и продължи да затъва в нея. Не можех да й помогна по никакъв начин. Това бе едно от нещата, заради които се карахме.

— Не ти липсва черен хумор, Библиотекарче.

— Искаш ли доказателства?

Той само се усмихва.

— Ами снимката? За която спомена, че е у Клер?

Усмивката изчезва.

— Добре, де. Признавам, това наистина ме озадачава.

— За пръв път срещнах Клер през октомври 1991 година. Тя ме срещна за пръв път през септември 1977, беше на шест години, аз ще бъда на трийсет и осем. Познава ме, откакто се помни. А аз започвам да я опознавам едва през 1991 година. Между другото, би могъл да питаш Клер. Тя ще ти каже всичко.

— Вече съм я питал. Каза ми.

— В такъв случай, Гомес, само губиш ценно време, като ме караш да ти разказвам всичко отново и отново. Не й ли повярва?

— Не. Ти щеше ли да й повярваш?

— Със сигурност. Клер е много искрена. От католическото възпитание е. — Ланс се появява с още кафе. Вече съм задръстен с кофеин, но още малко няма да ми навреди. — Е? Какво доказателство искаш?

— Клер каза, че изчезваш.

— Да, това е един от най-забавните ми фокуси. Стой до мен и рано или късно ще изчезна. Дотогава може да минат няколко минути, няколко часа или дни, но в това отношение можеш да разчиташ напълно на мен.

— Познаваме ли се през 2000 година?

— Да — хиля се аз. — Добри приятели сме.

— Кажи ми бъдещето.

А, не. Само това не.

— Няма да стане.

— Защо?

— Гомес. Нещата се случват. Ако ги знаеш предварително, всичко става… някак зловещо. Така и така не можеш да промениш нищо.

— Защо?

— Причинно-следствената връзка има само една посока: напред. Нещата се случват веднъж, само веднъж. Ако ги знаеш… Почти през цялото време се чувствам като хванат в капан. Ако си във времето и не знаеш… ти си свободен. Повярвай ми. — Той изглежда отчаян. — Ще ни кумуваш на сватбата. И аз на твоята. Чака те страхотен живот, Гомес. Но няма да ти кажа подробности.

— И за акциите ли няма да ми кажеш?

Е, защо да не му кажа! През 2000 година фондовият пазар е като обезумял, но някои хора ще натрупат цяло състояние и сред късметлиите ще бъде и Гомес.

— Чувал ли си за интернет?

— Не.

— Свързано е с компютрите. Огромна мрежа, която обхваща света и в която постоянно са включени хора, общуващи по телефонни линии чрез компютри. Купувай акции в новите технологии. „Нетскейп“, „Америка Онлайн“, „Сън Майкросистъмс“, „Яху!“, „Майкрософт“, „Амазон.ком“.

Той си записва.

— „Дотком“?

— За това не бери грижа. Просто купувай на фондовата борса. — Аз се усмихвам. — Пляскай с ръце, ако вярваш и във феи.

— Мислех, че тази вечер обезглавяваш всеки, който ти говори за феи, гейове и така нататък.

— Това, неграмотник такъв, е от „Питър Пан“. — Изведнъж усещам, че ми се гади. Не искам точно тук и сега да правя сцени. — Идвай с мен — казвам и се завтичам към мъжката тоалетна, а Гомес ме следва по петите.

Нахълтвам и вътре като по чудо няма никой. По лицето ми се стича пот. Драйфам в мивката.

— Ужас! — възкликва Гомес. — Да го вземат мътните, Библиотекарче…

Но не чувам какво ми казва нататък, защото лежа гол на хълбок върху студения линолеум на пода, в непрогледен мрак. Освен това ми се вие свят и не бързам да ставам. Пресягам се и докосвам гръбчетата на книгите. Намирам се в хранилището на „Нюбъри“. Изправям се на крака и тръгвам със залитане към дъното на пътеката, където щраквам осветлението, което ме заслепява. Дрехите ми и количката с книги, които съм редил, са на пътеката между следващите рафтове. Обличам се, подреждам книгите по местата им върху рафтовете и отварям със свито сърце вратата на хранилището. Не знам колко е часът, нищо чудно да е включена алармата. Но не, всичко си е, както преди. Изабел обяснява на нов читател какъв е редът в читалнята, Мат минава покрай мен и ми маха с ръка. През прозорците струи слънце, а стрелките на часовника в читалнята показват четири и петнайсет. Нямало ме е по-малко от четвърт час. Амилия ме вижда и сочи вратата.

— Отивам в „Старбъкс“^[5]. Искаш ли кафе?

— Хм, не. Но ти благодаря.

Главата ми ще се пръсне. Надзъртам в кабинета на Роберто и му казвам, че не се чувствам добре. Той кима състрадателно, маха с ръка към телефона, който бълва в ухото му високоскоростен италиански. Грабвам си нещата и си тръгвам.

Поредният най-обикновен работен ден на Библиотекарчето.

 

 

Неделя, 15 декември 1991 година

(Клер е на 20 години)

Клер: Прекрасна слънчева неделна утрин е и аз се прибирам от жилището на Хенри. Улиците са заледени, натрупал е към пет сантиметра нов сняг. Всичко е ослепително бяло и чисто. Пея заедно с Арета Франклин „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е“, от Адисън завивам по Хойни и виж ти — точно отпред има местенце, където да спра. Днес ми е щастлив ден. Паркирам, тръгвам предпазливо по хлъзгавия тротоар и без да спирам да си тананикам, влизам във входа. Тук-там гърбът ме понаболява, нещо, което вече съм започнала да свързвам със секса, с това, че съм се събудила в леглото на Хенри, че се прибирам по най-различно време на другата сутрин. Нося се лека като перце нагоре по стълбите. Шарис сигурно е на църква. Вече мечтая как ще се излежавам дълго-дълго във ваната и ще си чета „Ню Йорк Таймс“. Веднага щом отварям вратата, разбирам, че не съм сама. В хола сред валма пушек и на пуснати щори седи Гомес. На фона на тапетите с червени шарки, на мебелите с червена дамаска и целия този дим той прилича на рус полски Елвис или на сатана. Продължава да си седи там, затова аз влизам в стаята си, без да го заговарям.

— Клер.

Обръщам се.

— Какво?

— Извинявай. Не бях прав.

Никога досега не съм чувала Гомес да признава друго, освен папската си непогрешимост. Гласът му наподобява гърлено грачене.

Влизам в хола и вдигам щорите. Слънцето не може да пробие през дима, затова открехвам прозореца.

— Направо се чудя как не си задействал с толкова много пушек противопожарната аларма.

Гомес ми показва деветволтова батерия.

— Ще я включа отново, преди да си тръгна.

Сядам на креслото. Чакам да чуя защо Гомес е променил мнението си. Той си свива поредната цигара. Накрая я запалва и ме поглежда.

— Снощи бях с твоя приятел Хенри.

— Аз също.

— Така ли! Какво правихте?

— Ходихме във „Фейситс“, гледахме филм на Питър Грийнауей, вечеряхме в марокански ресторант, отидохме у Хенри.

— И току-що си си тръгнала оттам.

— Точно така.

— Е, моята вечер не беше наситена с толкова много култура, но затова пък бе твърде богата откъм събития. Натъкнах се на твоя неотразим приятел в уличката до „Вик“ точно когато правеше на пихтия Ник. Сутринта Трент ми каза, че Ник има счупен нос, три счупени ребра, пет счупени костици в дланта, натъртвания и охлузвания и четирийсет и шест шева. И трябва да си прави нов преден зъб. — Аз слушам невъзмутимо. Ник е голям калтак. — Само да го беше видяла отнякъде, Клер. Гаджето ти млатеше Ник така, сякаш той е неодушевен предмет. Сякаш е скулптура, която той изсича. Наистина научен подход. Замисли се само къде да го просне, така че ефектът да е най-голям. Бам! Щях да му се възхитя, ако не биеше Ник.

— А защо Хенри е биел Ник?

Гомес е смутен.

— Доколкото разбрах, Ник си го е изпросил. Обича да обижда… обратните, а Хенри беше облечен като малката Госпожица Мъфет.

Мога да си представя. Клетият Хенри.

— И после?

— После обра ведомствения армейски магазин.

Дотук добре.

— И?

— И отидохме да вечеряме в „Ан Садърс“.

Прихвам. Гомес се усмихва.

— И той ми разказа същата налудничава история, както и на теб.

— А ти защо му повярва?

— Ами защото изобщо не му пукаше. Личеше си, че ме познава много добре. Имаше ми и номера и му беше все тая. А после… после изчезна, а аз продължих да стоя и… и просто нямах друг избор, освен да повярвам.

Кимам състрадателно.

— Той изчезва по доста внушителен начин. Помня го още от първия път, когато го видях… бях малка. Хенри ми стискаше ръката и — хоп! — след миг вече го нямаше. Ей, а откъде идваше?

— От 2000 година. Изглеждаше много по-стар.

— Изживява какво ли не.

Приятно ми е да си седя и да разговарям за Хенри с човек, който е наясно за какво става въпрос. Усещам прилив на признателност към Гомес, от която не остава и следа, когато той се навежда към мен и казва доста угрижено:

— Не се омъжвай за него, Клер.

— Той още не ми е предлагал брак.

— Знаеш за какво ти говоря.

Седя, без да се помръдвам, гледам ръцете си, които съм положила тихо в скута си. Студено ми е, бясна съм. Гомес ме гледа разтревожено.

— Обичам го. Той е моят живот. Цял живот съм го чакала и сега той е тук. — Не знам как да обясня на Гомес. — С Хенри виждам всичко като на длан, все едно е изобразено върху карта: минало и бъдеще, всичко наведнъж, като ангел… — Клатя глава. Не мога да го изразя с думи. — Пресягам се към него и докосвам времето… той ме обича. Женени сме, защото… защото сме част един от друг. — Известно време мълча. — Вече се е случило. Най-неочаквано, изведнъж.

Взирам се в Гомес, дано съм успяла да му обясня.

— Клер. Аз го харесвам, и то много. Той е забавен. Но е опасен. Всички жени, с които е бил, се разпадат. Просто не искам да се хвърлиш с блажена танцова стъпка в обятията на този очарователен социопат…

— Толкова ли не виждаш, че е твърде късно? Говориш ми за човек, когото познавам от шестгодишна. Познавам го. Ти си го срещал два пъти, а сега се опитваш да ме убедиш да скоча от влака. Е, не мога. Видяла съм бъдещето си, не мога да го променя, а и да можех, нямаше да искам.

Гомес се замисля.

— А на мен той не поиска да ми каже бъдещето.

— Хенри държи на теб, не би го направил.

— Но на теб ти е казал.

— Беше неизбежно, моят живот е тясно преплетен с неговия. Заради него цялото ми детство беше различно и аз не можех да сторя нищо. Той направи възможно най-доброто.

Чувам ключа на Шарис в ключалката.

— Не се дръж като луда, Клер… просто се опитвам да ти помогна.

Усмихвам му се.

— Можеш да помогнеш на нас. Ще видиш.

Шарис влиза вътре и кашля.

— О, скъпи. Чакаш ме отдавна.

— Говоря си с Клер. За Хенри.

— Не се и съмнявам, че й обясняваш колко го боготвориш — подмята тя с предупредителна нотка в гласа.

— Казвам й да бяга колкото й крака държат в обратната посока.

— О, Гомес. Не го слушай, Клер. Що се отнася до мъжете, има ужасен вкус.

Шарис сяда целомъдрено на педя — две от него, а той се пресяга и я притегля върху коленете си. Тя го поглежда.

— Винаги е такава след църква.

— Искам да закуся.

— То оставаше да не искаш, гълъбице моя.

Двамата стават и хукват по коридора към кухнята. Не след дълго, Шарис надава писъци и смях, а Гомес се опитва да я шляпне с броя на „Таймс Магазин“. Аз въздъхвам и се прибирам в стаята си. Още грее слънце. В банята пълня огромната стара вана с гореща-гореща вода и смъквам дрехите от снощи. Докато влизам във ваната, се зървам в огледалото. Изглеждам почти закръглена. Това ме попарва и аз се потапям във водата с усещането, че съм одалиска на Енгър. „Хенри ме обича. Хенри е тук — най-после, сега, най-после. И аз го обичам.“ Прокарвам длани по гърдите си и във водата се разтваря тънък слой слюнка. „Защо всичко трябва да е толкова сложно? Дали сложностите вече са зад нас?“ Потапям косата си и я гледам как плава около мен като тъмна мрежа. „Аз изобщо не съм избирала Хенри и той изобщо не е избирал мен. Как би могло да е грешка?“ Отново съм изправена пред факта, че няма как да знаем. Загледана в плочката над крака ми, лежа във ваната, докато водата става почти хладка. Шарис чука на вратата и пита дали не съм умряла и дали тя може да си измие зъбите. Докато намотавам хавлиената кърпа около косата си, се зървам замъглена от парата в огледалото и времето сякаш се нагъва върху самото себе си: виждам себе си като напластяване на всички мои предишни дни и години, като цялото време, което предстои, и внезапно се чувствам така, сякаш съм станала невидима. После обаче, това чувство ме напуска точно толкова бързо, колкото ме е връхлетяло, и аз стоя една минута, без да се помръдвам, след това обличам хавлията, отварям вратата и излизам.

 

 

Събота, 22 декември 1991 година

(Хенри е на 28 и на 33 години)

Хенри: В 5:25 сутринта на вратата се звъни — винаги лоша поличба. Отивам със залитане при копчето на домофона и го натискам.

— Да!

— Ей. Пусни ме!

Пак натискам копчето и по линията се предава ужасния жужащ звук, който означава „Добре дошъл под моя покрив и в моя дом!“ След четирийсет и пет секунди асансьорът изтраква и започва да се изкачва с дрънчене. Обличам халата, излизам на стълбището, заставам и гледам през малкото прозорче как кабелите на асансьора се движат. Асансьорната клетка се появява и спира — така си и знаех, ето ме и мен!

Той плъзга вратата на асансьора и излиза на стълбището гол, небръснат, с наистина къса коса. Прекосяваме бързо безлюдната стълбищна площадка и се пъхаме в апартамента. Затварям вратата и за миг спирам да ни огледам.

— Е — възкликвам колкото да кажа нещо. — Как е?

— Ядва се. Коя дата сме днес?

— 22 декември 1991 година. Събота.

— О… довечера в „Арагон“ ще свирят „Ле Фам“, нали?

— Да.

Той се смее.

— Мамка му. Каква кошмарна вечер!

Отива при леглото… при моето легло, завива се презглава. Аз се просвам до него.

— Ей! — Никакъв отговор. — От кое време идваш?

— От 13 ноември 1996 година. Тъкмо си лягах. Затова ме остави да поспя или след пет години ще съжаляваш горчиво.

Струва ми се достатъчно разумно. Свалям халата и отново си лягам. Сега не съм на своята страна, сега съм откъм страната на Клер, както напоследък я наричам, защото моята страна е завзета от моя doppelganger^[6]. От тази страна на леглото всичко изглежда малко различно. Все едно сте затворили едното си око и гледате нещо отблизо, после го гледате и с другото око. Лежа и правя това — гледам фотьойла, по който са намятани дрехите ми, костилката от праскова на дъното на винената чаша върху перваза, дясната си длан отгоре. Трябва да си изрежа ноктите, а с този апартамент сигурно мога да кандидатствам за помощ от средствата, които правителството отпуска на пострадали от природни бедствия. Може би допълнителното ми Аз ще пожелае да се включи и да помогне да поразчистим къщата, тъкмо да оправдае разходите по пребиваването си тук. Опитвам се да си спомня какво има в хладилника и в шкафовете и стигам до извода, че сме се запасили добре. Смятам довечера да доведа Клер и не знам какво да правя с излишното си тяло. Хрумва ми, че тя може би ще предпочете да бъде с тази моя по-късна редакция, защото в края на краищата те се познават по-добре. Кой знае защо, това ме натъжава. Мъча се да не забравям, че каквото извадим днес, ще го добавим по-късно, но пак ме е страх и ми се иска единият от нас двамата просто да се разкара.

Разглеждам двойника си. Свил се е като таралеж, с гръб към мен, и очевидно спи. Завиждам му. Той е аз, но аз все още не съм той. Изживял е пет години, които за мен все още са си пълна загадка, все още са се спотаили и само чакат да изскочат, сякаш са на пружина, и да ме захапят. Той, разбира се, е вкусил от насладите, които има да се вкусват, за мен те чакат като кутия недокоснати шоколадови бонбони.

Опитвам се да го видя през очите на Клер. Защо с къса коса? Винаги съм си харесвал черната къдрава коса до раменете, нося я така още от гимназията. Но рано или късно ще я отрежа. Хрумва ми, че косата е едно от многото неща, които със сигурност напомнят на Клер, че не съм точно човекът, когото тя познава от най-ранно детство. Аз съм близко подобие, което тя тихомълком направлява към самия мен, както съществувам в съзнанието й. Какво щях да бъда без нея?

Не мъжът, който диша бавно и дълбоко в другия край на леглото. Вратът и гърбът му са нагънати от гръбначния стълб и ребрата. Кожата му е гладка, почти без косми, вместена само в стегнатите мускули и кости. Той е капнал от умора, но въпреки това спи така, сякаш ей сега ще скочи и ще хукне. Дали излъчвам чак такова напрежение? Вероятно. Клер се оплаква, че не се отпускам, докато не грохна, но когато съм с нея, всъщност често ми е спокойно. Това мое по-възрастно Аз изглежда по-слабо и стегнато, по-плътно и сигурно. С мен обаче то може да си позволи да се перчи: усвоил е номера ми толкова добре, че в мой интерес е да се примирявам с него.

Сега е 7:14 и е ясно, че тепърва няма да заспя. Ставам от леглото и слагам кафе. Обличам си бельо и долнище на анцуг и се протягам. Напоследък коленете ме наболяват, затова им слагам наколенки. Нахлузвам чорапи и завързвам връзките на износените маратонки, вероятната причина за болките в коленете, после се заричам още утре да си купя нови. Трябваше да попитам госта си какво е времето навън. Всъщност едва ли е нужно — декември в Чикаго: ужасното време си е просто de rigueur^[7]. Обличам набързо допотопната си тениска от Чикагския кинофестивал, черно горнище на анцуг, дебел оранжев суичър с качулка и с големи „Х“-ове, сложени отпред и отзад със светеща лепенка. Грабвам ръкавиците и ключовете и излизам навън в деня.

Денят не е лош, доколкото може да не е лош ден в началото на зимата. По земята има съвсем малко сняг, с който вятърът си играе и подмята напред-назад. На Дирборн има задръстване, заради което се чува концерт от звуци на двигатели, небето е сиво — бавно изсветлява до бледосиво.

Завързвам ключовете за едната маратонка и решавам да си направя кроса около езерото. Затичвам се бавно на изток по Делауер към Мичиган Авеню, минавам по надлеза и хуквам по алеята за велосипедисти, на север по плажа при Оук Стрийт. Днес навън са излезли само заклетите поклонници на бягането за здраве и велосипедисти. Езерото Мичиган е наситено аспидно на цвят, водата се е отдръпнала и е оголила тъмнокафява ивица пясък. Над главата ми и нататък над водата кръжат чайки. Движа се бързо: студът е немилостив към ставите и аз постепенно си давам сметка, че тук, край езерото, си е доста студено, някъде към минус седем-осем градуса. Затова тичам малко по-бавно от обикновено, за да се постопля и да напомня на клетите си колене и глезени, че житейското им предназначение е да ме носят бързо и надалеч, когато им кажа. Усещам в гърдите си студения сух въздух, усещам как сърцето ми бие ведро и когато излизам на Норт Авеню, се чувствам прекрасно и увеличавам скоростта. За мен бягането е много неща: оцеляване, спокойствие, въодушевление, самота. То е доказателство, че съществувам телесно, че имам власт над движенията си в пространството, макар и не във времето, че тялото се подчинява, макар и временно, на волята ми. Докато тичам, размествам въздуха, нещата около мен идват и си отиват, а пътеката се движи под краката ми като филмова лента. Помня как, като малък, много преди видеоигрите и Мрежата, си прожектирах филмчета с допотопно прожекционно апаратче в училищната библиотека и се взирах в тях, като въртях копчето, което местеше с бибипкане рамката. Вече не помня какво е имало на филмчетата, за какво са били те, но помня миризмата в библиотеката и как при всяко бибипкане подскачах. Сега летя — златно чувство, сякаш мога да тичам направо във въздуха, и съм непобедим, нищо не може да ме спре, нищо не може да ме спре, нищо, нищо, нищо, нищо…

 

 

Вечерта на същия ден

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: Отиваме на концерта на „Вайълънт Фам“ в зала „Арагон“. След известно нежелание от страна на Хенри, което не разбирам, тъй като той обича „Ле Фам“, обикаляме из горната част на града и търсим къде да оставим колата. Кръжа и кръжа покрай Грийн Мил, покрай клубовете, слабо осветените жилищни блокове и обществените перални, които приличат на сценичен декор. Накрая паркирам на Аргайл и както треперим, тръгваме по тротоарите, които приличат на стъкло. Хенри крачи бързо и когато вървим заедно, аз винаги се задъхвам леко. Забелязвам, че той се стреми да върви в крак с мен. Свалям едната ръкавица и пъхам ръка в джоба на якето му, а той ме прегръща през рамото. Вълнувам се, защото с Хенри не сме ходили никога досега да танцуваме заедно, освен това обичам „Арагон“ в цялото му позападнало псевдоиспанско великолепие. Баба Миграм ми е разказвала как е идвала да танцува на музиката на големите оркестри от трийсетте години, когато всичко е било ново и красиво, и никой не е драйфал по балконите, а в мъжката тоалетна не е имало езера от пикня. Но c’est la vie^[8], времената се менят и ние сме тук.

Няколко минути чакаме на опашка. Хенри изглежда напрегнат, стои нащрек. Държи ме за ръката, но гледа над тълпата. Аз пък се възползвам от възможността да гледам него. Хенри е красив. Косата му е дълга до раменете, сресана е назад, черна и пригладена е. Той прилича на котка, слаб е и излъчва безпокойство и физическа мощ. Сякаш ей сега ще те ухапе. Облечен е в черно яке и бяла памучна риза с маншети, които се показват незакопчани изпод ръкавите на якето, сложил е и красива отровнозелена вратовръзка, която е разхлабил колкото да видя мускулите на врата му, обут е в черни джинси и високи черни кецове. Събира косата ми и я намотава около китката си. За миг съм негова пленница.

Вече сме се обзавели с билети и се понасяме с потока от хора към залата. В „Арагон“ има множество дълги коридори, ниши и балкони, които опасват основната зала и са идеални, ако си решил да се губиш или да се криеш. Ние с Хенри отиваме на балкон близо до сцената и сядаме на малка масичка. Събличаме си връхните дрехи. Хенри ме гледа вторачено.

— Красива си. Роклята е страхотна, не мога да повярвам, че ще успееш да танцуваш с нея.

Роклята ми е плътно прилепнала и теменужена на цвят, но се разтяга достатъчно и аз си се движа свободно. Днес следобед я пробвах пред огледалото и се харесах. Онова, което ме притеснява, е косата ми: от сухия зимен въздух тя изглежда двойно повече от обикновено. Започвам да я сплитам на плитка, но Хенри ме спира.

— Недей, моля те… искам да те гледам със спусната коса.

Първата група започва да си свири парчетата. Слушаме търпеливо. Всички сноват, говорят, пушат. На партера няма свободни места. Шумът е чудовищен.

Хенри се навежда и крещи в ухото ми:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Само кола.

Той се запътва към бара. Аз се облягам на парапета на балкона и гледам навалицата. Момичета в маркови дрешки, момичета в бойни униформи, момчета с коси, вдигнати на пънкарски гребени, момчета във фланелени ризи. Хора и от двата пола по тениски й джинси. Колежанчета и младоци около двайсетте, тук-там и по някой дъртак.

Хенри го няма дълго. Подгряващата група си изсвирва парчетата, намират се и такива, които й ръкопляскат, и сценичните работници започват да изнасят апаратурата й и да внасят друга, почти същата. Накрая ми писва да чакам, зарязвам масата и връхните дрехи и започвам да се провирам през блъсканицата на балкона надолу по стълбите и в дългия тъмен коридор, където е барът. Хенри го няма там. Движа се бавно по коридорите и нишите и търся, като се старая да не ми личи.

Зървам го в дъното на един от коридорите. Стои съвсем близо до някаква жена и в началото решавам, че се прегръщат: тя се е облегнала на стената, Хенри се е подпрял с една ръка над рамото й и се е надвесил над нея. В начина, по който са застанали, има близост, от която ми спира дъхът. Жената е руса и красива по много германски начин, висока, с изразителни черти.

След като се приближавам, виждам, че двамата не се целуват, а се карат. Хенри маха със свободната ръка, за да наблегне на онова, което крещи на жената. Върху безизразното й лице изведнъж се изписва гняв, тя е на ръба на сълзите. В отговор му кряска нещо, Хенри отстъпва назад и вдига рязко ръце. Докато се отдалечава, чувам последните му думи:

— Не мога, Ингрид, просто не мога! Съжалявам…

— Хенри!

Тя се завтича към него и точно тогава двамата ме виждат как стоя като попарена насред коридора. Хенри е мрачен, хваща ме за ръката и двамата тръгваме бързо към стълбите. След като изкачвам три стъпала, се обръщам и виждам, че Ингрид стои и ни гледа с ръце на кръста, безпомощна и напрегната. Хенри също хвърля един поглед назад, после се обръщаме и продължаваме нагоре по стълбите.

Намираме масата, която като по чудо още е свободна и дори връхните ни дрехи са там. Осветлението постепенно угасва и Хенри повишава тон, за да надвика врявата на тълпата.

— Извинявай. Така и не стигнах до бара, натъкнах се на Ингрид…

„Коя е Ингрид?“ Спомням си как съм стояла в банята на Хенри с червилото в ръка и тъкмо да попитам, когато се спуска мрак и на сцената излизат „Вайълънт Фам“.

Гордън Гейно застава пред микрофона и ни гледа на кръв, после екват застрашителни акорди, той се навежда напред и подхваща началото на „Мехур върху Слънцето“, а ние с Хенри седим и слушаме, после по едно време той се надвесва към мен и крещи:

— Ако искаш, да си тръгваме.

Дансингът е мътилка от блъскащо се човечество.

— Танцува ми се!

На Хенри очевидно му олеква.

— Страхотно! Ура! Ела!

Смъква вратовръзката си и я напъхва в джоба на якето. Провираме се отново долу и влизаме в залата на партера. Виждам Шарис и Гомес, танцуват, общо взето, заедно. Шарис е изпаднала в нещо като транс и не забелязва нищо. Гомес почти не се помръдва и е стиснал между устните си цигара, която е в абсолютно водоравно положение. Вижда ме и ми махва колкото да не е без хич. Докато се промушваме през тарапаната, все едно нагазваме в езерото Мичиган: множеството ни подхваща и ни понася към сцената. Реве:

— Още! Още!

А „Фам“ отвръщат, като се нахвърлят с безумен устрем на инструментите.

Хенри се движи, вибрира заедно с баса. Застанали сме точно до най-голямото гъмжило, където всички танцуват под звуците на музиката, блъскат се с невероятна скорост, поклащат хълбоци, размахват ръце.

Ние също танцуваме. Музиката минава през мен, звуковите вълни ме сграбчват за гърба, движат краката ми, хълбоците, раменете, без да се допитват до разума. („Красиво момиче, хубава рокля имаш, усмивка на гимназистка, о, да, къде ли е сега, мога само да гадая.“) Отварям очи и виждам, че докато танцува, Хенри не престава да ме гледа. Когато вдигам ръце, той ме хваща през кръста и аз подскачам. Сякаш цяла вечност виждам дансинга. Някой ми маха, но още преди да съм разбрала кой, Хенри отново ме пуска долу. Танцуваме, като се докосваме, танцуваме, като се отдалечаваме един от друг. („Как да обясня личната болка?“) По мен се стича пот. Хенри тръсва глава, косата му се превръща в черно размазано петно, цялата съм в капки от неговата пот. Музиката ни възпламенява, присмива ни се („Нямах за какво да живея, нямах за какво да живея, нямах за какво да живея“). Хвърляме се към нея. Тялото ми е гъвкаво, краката ми са изтръпнали, от чатала чак до темето ме пронизва усещането за бяла топлина. Косата ми се е превърнала в мокри въжета, които са полепнали по ръцете, врата, лицето, гърба ми. Музиката се блъсва в стена и спира. Сърцето ми ще се пръсне. Слагам ръка върху гърдите на Хенри и съм изненадана, че неговото сърце бие съвсем малко по-ускорено.

Малко по-късно влизам в дамската тоалетна и виждам, че Ингрид седи на една мивка и плаче. Пред нея стои дребничка негърка с красиви дълги тънки плитки, която й говори нежно и я милва по косата. Стоновете на Ингрид отекват о влажните жълти плочки. Понечвам да изляза и с движението привличам вниманието на двете жени. Те ме поглеждат. Ингрид изглежда ужасно. Няма и помен от тевтонското й величие, лицето й е червено и подпухнало, гримът й се е размазал на вадички. Тя ме гледа свъсена и сломена. Чернокожата жена идва при мен. Тя е миловидна и крехка, смугла и тъжна. Застава съвсем близо и проронва:

— Как се казваш, сестро?

Колебая се.

— Клер — представям се накрая.

Тя се извръща назад към Ингрид.

— Клер. Слушай какво ще ти кажа. Бъркаш се там, където не ти е работа. Хенри не е цвете за мирисане, но той не е цветето за мирисане на Ингрид и ще постъпиш много неразумно, ако се занимаваш с него. Чу ли какво ти казах?

Изобщо не ме интересува, но не се сдържам.

— Какво говорите?

— Щяха да се женят. После Хенри би отбой, каза на Ингрид, че съжалявал, но да не му се сърдела и да забравела. Лично според мен хич не й е притрябвал, но тя не иска и да чуе. Държи се лошо с нея, пие като невидял, изчезва с дни, после се връща, все едно не е било нищо, спи с всяка, която стои достатъчно дълго мирна. Ето такъв е Хенри. Само да не кажеш, че не са те предупредили, когато започнеш да се тръшкаш и да ревеш.

Тя най-неочаквано се обръща и отива при Ингрид, която продължава да ме гледа с безусловно отчаяние.

Сигурно и аз съм ги зяпнала.

— Извинявайте — казвам им и бягам.

 

 

Лутам се из коридорите и накрая откривам ниша, където няма никого, освен млада жена, заспала направо на пластмасовия диван със запалена цигара между пръстите. Взимам угарката и я гася върху мръсните плочки. Сядам на страничната облегалка на дивана и от опашната кост музиката вибрира по целия ми гръбначен стълб. Усещам я в зъбите си. Още ми се пишка, главата ме боли. Плаче ми се. Не разбирам какво се е случило току-що. По-точно разбирам, но не знам как да постъпя. Не знам дали просто да не забравя или да отида да вдигна скандал на Хенри и да му поискам обяснение и така нататък. Какво съм очаквала? Де да можех да пратя картичка в миналото на този мръсник Хенри, когото не познавам: „Не прави нищо. Чакай ме. Иска ми се да си с мен.“

Хенри надзърта иззад ъгъла.

— А, ето къде си била. Мислех, че съм те загубил.

Къса коса. Или Хенри се е подстригал през последния половин час, или гледам любимия си хроноизместен човек. Скачам и му се мятам.

— Оооо… и аз се радвам да те видя…

— Липсваше ми — казвам и вече плача.

— От седмици си почти непрекъснато с мен.

— Знам, но… ти не си ти и все пак… в смисъл различен си. По дяволите.

Облягам се на стената и Хенри се притиска до мен. Целуваме се, после той започва да ми лиже лицето, все едно е котка, а аз — малкото й котенце. Опитвам се да мъркам и прихвам.

— Ах, гадняр такъв. Опитваш се да отклониш вниманието ми от свинщините, които вършиш.

— Какво толкова върша? Не знаех, че съществуваш. Срещах се нещастно с Ингрид. После се запознах с теб. Само двайсет и четири часа след това скъсах с Ингрид. Изневярата не може да бъде със задна дата.

— Тя каза…

— Коя тя?

— Негърката. — Показвам дълга коса. — Нисичка такава, с големи очи, тънки плитки…

— О, господи. Това е Силия Атли. Влюбена е в Ингрид.

— Каза, че си щял да се жениш за Ингрид. Че непрекъснато си пиел, чукал си, която ти падне и като цяло си гадняр, затова да съм бягала. Ето какво ми каза тя.

Хенри е развеселен, но и не може да повярва.

— Е, до известна степен си е вярно. Наистина чуках, която ми падне и със сигурност съм прочут със зверското си пиянство. Но не сме били сгодени. За нищо на света не бих проявил безразсъдството да се оженя за Ингрид. Заедно бяхме царствено нещастни.

— Но тогава защо…

— Клер, на пръсти се броят хората, които срещат сродната си душа още шестгодишни. Човек трябва да прекарва някак времето. А Ингрид беше много… търпелива. Прекалено търпелива. Опитваше се да преглътне странното ми поведение с надеждата, че все някой ден ще вляза в пътя и ще се оженя за великомъченическия й задник. Когато някой е чак толкова търпелив, се чувстваш длъжен да си му благодарен, а после ти се приисква да го нараниш. Разбра ли нещо?

— Вероятно. Всъщност не, не ми се вижда логично, аз не мисля по този начин.

Хенри въздъхва.

— Колко мило от твоя страна, че си нямаш и понятие от извратената логика в повечето връзки. Повярвай ми. Когато се запознахме, бях сломен, съсипан и сега малко по малко идвам на себе си, защото виждам, че си човешко същество, и ми се иска и аз да бъда като теб. Мъча се да го постигна, без да забележиш, защото и досега не съм проумял, че между нас всички преструвки са излишни. Но има дълъг път между мен, с когото си имаш работа през 1991 година, и мен, който ти говори сега, в този миг, от 1996 година. Трябва да поработиш върху мен, не мога да стигна дотам сам.

— Да, но е тежко. Не съм свикнала аз да бъда учителката.

— Е, щом се почувстваш обезсърчена, помисли за всички часове, които съм прекарал и които прекарвам с невръстното ти Аз. Смятане и ботаника, писане и американска история. Можеш да ме обиждаш на френски, защото съм седял с теб и съм ти помагал.

— Така си е. Il a les defauts de ses qualités^[9]. Но се обзалагам, че е по-лесно да помагаш на някого да усвои всичко това, отколкото да му покажеш как да бъде… щастлив.

— Но ти ме правиш щастлив. Трудното е да бъдеш достоен да си щастлив — Хенри си играе с косата ми, усуква я на малки възелчета. — Слушай, Клер, ще те върна на клетия imbecile^[10], с когото си дошла. Седя горе, чувствам се потиснат и се чудя къде си.

Осъзнавам, че от радост, задето виждам някогашния и бъдещия си Хенри, съм забравила сегашния си Хенри, и ме досрамява. Изпитвам едва ли не майчинския копнеж да отида и да утеша непознатото момче, превръщащо се пред очите ми в мъж, онзи, който ме целува и ме оставя с препоръката да бъда мила и добра. Докато се качвам по стълбите, виждам как Хенри от моето бъдеще се лута между кълчещите се танцуващи, и тръгвам като насън да търся Хенри, който е моето сега и тук.