Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (10)

Коледа, две

Събота, 24 декември 1988 година

(Хенри е на 25 години)

Хенри: Обаждам се на баща си и го питам дали иска да отида при него, за да вечеряме заедно след коледното матине. Той прави не особено въодушевен опит да ме покани, но за негово облекчение аз бия отбой. Тази година официалният траурен ден на Детамбъл ще се проведе на най-различни места. Госпожа Ким замина за Корея да се види със сестрите си, аз й поливам цветята и й прибирам пощата. Звънвам на Ингрид Кармайкъл и й предлагам да отидем заедно някъде, а тя ми напомня хладно, че е Коледа и някои хора си имат семейства, които трябва да уважат. Разлиствам тефтера с телефоните. Всички са извън града или пък са в града, за да посрещнат роднини, които са им дошли на гости. Може би трябваше да отида при баба и дядо. После се сещам, че те са във Флорида. Три без седем следобед е и магазините затварят. Купувам в „Ал“ бутилка шнапс и я пъхам в джоба на якето. На Белмънт се качвам на метрото, и отивам в центъра. Денят е сив и студен. Влакът на метрото е полупразен, вътре има главно хора, тръгнали с децата си да разгледат коледните витрини на „Маршал Фийлд“ и да напазаруват в последния момент в „Уотър Тауър Плейс“^[1]. Слизам на Рандолф и тръгвам на изток към парка „Грант“. Стоя известно време, на надлеза, пийвам си от шнапса, после отивам на ледената пързалка. На нея се пързалят няколко двойки и малки деца. Малчуганите се гонят и правят осморки назад. Взимам под наем чифт кънки, които, общо взето, са ми по мярка, обувам ги и излизам на леда. Пързалям се по края в кръг, плавно и без да се замислям особено. Повторение, движение, равновесие, студен въздух. Приятно е. Слънцето вече залязва. Пързалям се час — час и нещо, после връщам кънките, обувам си обувките и продължавам нататък.

Тръгвам на запад от Рандолф, после на изток по Мичиган Авеню, покрай Художествения институт. Лъвовете са окичени с коледни венци. Вървя по Кълъмбъс Драйв. Паркът „Грант“ е безлюден, ако не броим гаргите, които пристъпват и кръжат из вечерно-синкавия сняг. Уличното осветление обагря в оранжево небето над мен, над езерото, то е наситено лазурно. Докато студът не става непоносим, стоя край Бъкингамския фонтан, гледам как чайките кръжат и се гмуркат във водата, как се бият за парче хляб, което някой им е хвърлил. Докрай фонтана бавно минава конен полицай, който продължава невъзмутимо на юг.

Вървя. Обувките ми не са съвсем водоустойчиви и въпреки многото пуловери, които съм навлякъл, якето ми е тънко за все по-ниската температура. Нямам достатъчно телесни мазнини, от ноември чак до април все ми е студено. Тръгвам по Харисън и отивам на Стейт Стрийт. Минавам покрай приют „Пасифик Гардън“, където бездомните са се стекли, за да потърсят покрив над главата и нещо за ядене. Питам се какво ще вечерят, питам се дали там, в приюта, е празнично. Почти няма автомобили. Не нося часовник, но предполагам, че е около седем. Напоследък забелязвам, че възприемам времето различно, за мен то като че ли отминава по-бавно, отколкото за другите. За мен един следобед може да бъде колкото цял ден, едно пътуване с метрото да се превърне в епично пътешествие. Днешният ден сякаш няма край. Успях някак да добутам до вечерта, без да мисля много за мама, за катастрофата, за всичко това… но сега, вечерта, докато вървя, споменът ме настига. Усещам, че съм гладен. Вече не чувствам въздействието на алкохола. Съвсем наблизо съм до „Адамс“ и се опитвам да пресметна наум с какви пари разполагам, после решавам да се поизръся за вечеря в „Бергхоф“, достопочтен германски ресторант, прочут с пивоварната си.

Вътре е топло и шумно. Има доста хора, които се хранят или стоят прави. Прословутите келнери сноват важно-важно от кухнята до масите и обратно. Нареждам се на опашката и се постоплям сред бъбрещите семейства и двойки. Накрая ме настаняват на малка масичка в основния салон, чак в дъното. Поръчвам тъмна бира и порция патешки вурстчета със запържено фиде. След като ми ги донасят, започвам да се храня бавно. Изяждам до шушка и хляба и се сещам, че не помня да съм обядвал. Това е добре, грижа се за себе си, не се държа като малоумник, сетил съм се да вечерям. Облягам се на стола и оглеждам заведението. Застаряващи двойки се хранят под високия таван, между тъмната ламперия и стенописите с лодки. Прекарали са следобеда в пазаруване или са ходили на симфоничен концерт и сега си говорят весело за подаръците, които са купили, за внуците, за самолетните билети и кога точно пристигат, за Моцарт. И на мен ми се приисква да отида на симфоничен концерт, но няма вечерен. Татко сигурно вече се прибира от „Оркестра Хол“. Ако имаше, щях да седна на задните редове на най-горния балкон (там се чува най-добре) и да слушам в захлас „Das Lied von der Erde“^[2] или Бетховен, или нещо точно толкова неколедно. Е, карай. Може би догодина. Изневиделица виждам за миг всички коледи в живота си, строени в редица и чакащи да ги преживея някак, и ме плисва отчаяние. Не. За стотна от секундата ми се приисква времето да ме махне от този ден и да ме пренесе в някой по-добър. После обаче изпитвам вина, задето искам да избегна тъгата: мъртъвците имат нужда да ги помним, дори и това да ни терзае, дори и единственото, което сме в състояние да кажем, е „Съжалявам“, докато то стане безсмислено като въздуха. Не искам да обременявам този топъл празничен ресторант с тъга, която ще си припомня следващия път, когато дойда тук с баба и дядо, затова плащам сметката и си тръгвам.

След като излизам на улицата, спирам и се замислям. Не ми се прибира у нас. Искам да бъда с хора, искам нещо да отклони вниманието ми. Внезапно се сещам за клуб „Гет Ми Хай“, заведение, където може да се случи всичко, убежище на ексцентричността. Точно това ми трябва. Отивам при „Уотър Тауър Плейс“ и на Чикаго Авеню хващам автобус шейсет и шест, после слизам на Деймън и се качвам на автобус петдесет, който ще ме откара на север. В автобуса мирише на бълвоч, аз съм единственият пътник. Шофьорът пее с отработен хоров тенор „Тиха нощ“ и докато слизам на Уобансия, му пожелавам весела Коледа. Докато вървя покрай магазин „Фикс-Ит“, започва да вали сняг и аз улавям с върховете на пръстите големите мокри снежинки. Чувам, че от клуба долита музика. В сиянието на натриевите изпарения над улицата са надвиснали изоставените призрачни релси на метрото и точно когато отварям вратата, някой надува тромпет и в гърдите ме блъсва вихрен джаз. Навлизам в него като удавник, какъвто съм дошъл да бъда тук.

В заведението има десетина души заедно с барманката Мия. Малката сцена е заета от трима музиканти: тромпетист, басист и кларнетист, всички клиенти са насядали на бара. Музикантите свирят неистово, надуват инструментите до дупка точно като звукови дервиши и след като сядам и се заслушвам, различавам мотива на „Бяла Коледа“. Мия идва при мен, кокори се насреща ми и аз й крещя с цяло гърло:

— Уиски с вода!

А тя ревва:

— „Хаус“ ли?

— Да! — викам в отговор аз.

Мия се обръща да ми го налее. Музиката внезапно заглъхва. Звъни телефонът, Мия се пресяга и казва:

— „Гет Ми Хаййй!“ — После оставя пред мен уискито, а аз слагам върху барплота двайсетачка. — Не — казва тя в слушалката. — А стига, бе. Майната ти.

Мята слушалката обратно върху вилката, сякаш вкарва баскетболна топка в кош. Известно време стои вкисната, после запалва един пал мал и издишва огромен облак дим срещу мен.

— О, извинявай.

Музикантите идват на бара и тя им сервира бира. За тоалетната се влиза откъм сцената, затова се възползвам от почивката и отивам да пусна една вода. След като се връщам при бара, виждам, че Мия е сложила пред стола ми още едно уиски.

— Ти ми четеш мислите — казвам й аз.

— Не е толкова сложно. — Тя стоварва пред себе си пепелник и се обляга откъм вътрешната страна на бара. — Какво ще правиш по-късно?

Замислям се над възможностите. Сещам се, че един-два пъти съм водил у нас Мия, тя е забавна и така нататък, но точно сега не ми е до случайни свалки. От друга страна, не е чак толкова лошо да имаш до себе си едно топло тяло, когато се чувстваш кофти.

— Смятам да се напия изключително много. Защо питаш?

— Ако не си много пиян, можеш да дойдеш у нас, и ако не си труп, когато се събудиш, можеш да ми направиш огромна услуга и да дойдеш на коледна вечеря у нашите в Гленкоу и да се представиш като Рейф.

— О, господи, Мия. Само като си помисля, и ми иде да се гръмна. Съжалявам.

Тя се надвесва над бара и натъртва:

— Хайде, Хенри. Помогни ми. Ти си представителен млад човек от мъжки пол. Пък си и библиотекар. Няма да се сдухаш, когато майка ми и баща ми почнат да те подпитват какво работят вашите и кой колеж си завършил.

— Обратното, ще се сдухам. Направо ще изтичам в тоалетната и ще си прережа гърлото. Пък и не виждам смисъл. Ако ме харесат, ще има да ти опяват години наред: „Какво стана с онзи симпатичен млад библиотекар, с когото излизаше?“ И какво ще стане, когато се запознаят с истинския Рейф?

— Няма такава опасност. Хайде, моля те. Довечера ще ти изпълня пълна програма, каквато не си и сънувал.

От месеци отказвам да се запозная с родителите на Ингрид. Отказах да отида утре и на коледна вечеря у тях. Изключено е да го направя за Мия, която почти не познавам.

— Мия, всяка друга вечер в годината, но не и днес. Виж какво, тази вечер целта ми е да постигна равнище на опиянение, при което почти не мога да стоя, камо ли да го вдигна. Просто се обади на вашите и им кажи, че на Рейф ще му вадят сливиците.

Тя отива в другия край на барплота, за да обслужи трима подозрително млади типове с вид на колежани. После започва да вдига бутилки и да забърква нещо сложно. Слага пред мен висока чаша.

— Заповядай. За сметка на заведението.

Течността в чашата е с цвят на ягодов кул-ейд^[3].

— Какво е това?

Отпивам една глътка. Има вкус на севън-ъп. Мия се усмихва дяволито.

— Аз съм го измислила. Ако искаш да се отцепиш, това е експресният влак.

— О, така ли! Благодаря. — Вдигам чашата като за наздравица и я изгълтвам. Веднага ме плисва усещането за топлина и пълно добруване. — Господи, Мия. Трябва да го патентоваш. Можеш да наслагаш из цяло Чикаго сергии като за лимонада и да го продаваш в мукавени чаши. Ще станеш милионерка.

— Още едно?

— Разбира се.

Като многообещаващ младши съдружник в „Детамбъл и син, алкохолици без граници“ още не съм установил предела на способността си да поглъщам алкохол. След още няколко питиета Мия се взира загрижено в мен през бара.

— Хенри!

— Да!

— Спирам ти кранчето.

Вероятно няма да направи зле. Опитвам се да й кимна в знак на съгласие, но усилието ми идва в повече. Свличам се бавно, едва ли не с лекота от стола върху пода.

Много по-късно се будя в болница „Мърси“. Мия седи до леглото ми. Спиралата й за мигли се е размазала по цялото й лице. Аз съм на системи и се чувствам зле. Много зле. Всячески зле. Извръщам глава и повръщам в легена. Мия се пресяга и ми бърше устата.

— Хенри… — прошепва тя.

— Да. Какво става, да го вземат мътните?

— Хенри, ужасно съжалявам…

— Нямаш никаква вина. Какво се е случило?

— Ти припадна и аз направих простата сметка… колко тежиш?

— Осемдесет и два килограма.

— Ужас! Вечерял ли си?

Замислям се.

— Да.

— При всички положения онова, което пи, е към четирийсет градуса. А преди това изгълта и две уискита… но си изглеждаше съвсем нормално, после изведнъж ти прилоша и се свлече в безсъзнание, а аз се замислих и видях, че имаш в кръвта си прекалено много алкохол. Затова позвъних на „Бърза помощ“ и ето те тук.

— Благодаря. Мисля.

— Хенри, имаш ли предсмъртно желание?

Започвам да умувам.

— Да.

Обръщам се към стената и се правя на заспал.

 

 

Събота, 8 април 1989 година

(Клер е на 17 години, Хенри — на 40)

Клер: Седя в стаята на баба Миграм и решавам заедно с нея кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Слънчева хладна априлска утрин е и аз виждам как вятърът клати червените лалета в градината. Мама е долу и сади при форзицията нещо малко и бяло. Вятърът още малко и ще й отвее шапката, затова тя току я придържа с ръка и накрая я сваля и я затисва с кошницата.

Не съм виждала Хенри от близо два месеца, следващата дата в Списъка е след три седмици. Наближаваме времето, когато няма да го срещам повече от две години. Като малка възприемах Хенри някак нехайно, смятах, че в него няма нищо чак толкова необичайно. Но сега всеки път, когато е тук, е с един път по-малко, когато ще бъде тук. И нещата между нас са различни. Искам нещо… Искам Хенри да изрече нещо, да направи нещо, с което да докаже, че не е бил някаква сложна шега. Искам. Това е всичко. Искам и искам.

Баба Миграм седи на синьото си кресло до прозореца. Аз съм се разположила на широкия перваз с вестника върху коленете си. Почти сме преполовили кръстословицата. Вниманието ми се е насочило другаде.

— Прочети го още веднъж, дете — подканя баба.

— Двайсет отвесно. Американска маймуна. Седем букви, втората буква е „а“, последната — „н“.

— Капуцин. — Тя се усмихва, невиждащите й очи се извръщат към мен. За баба съм тъмна сянка върху малко по-светъл фон. — Това беше добро, а?

— Да, много добро.

Ставам и се протягам. Ужасно ми се иска да се поразходя. Стаята на баба е уютна, но в нея получавам клаустрофобия. Таванът е нисък, тапетите са на нежни сини цветя, леглото е покрито със синя басма, килимът е бял, вътре мирише на пудра, на изкуствени зъби и на стара кожа. Баба Миграм седи, изящно изправила гръб. Косата й е красива, бяла, но още с червеникав оттенък — от рижата коса, която съм наследил от нея, — и е прибрана на съвършен нисък кок. Очите на баба са като сини облаци. Тя ослепя преди девет години, но вече се е приспособила добре — в къщата се ориентира прекрасно. Опитва се да ме научи на изкуството да решаваш кръстословици, но имам проблеми със съсредоточаването и все не успявам да реша някоя сама докрай. На времето баба ги е решавала направо с мастило. Хенри обича кръстословиците.

— Денят е хубав, нали — отбелязва баба, след което се обляга на стола и търка кокалчетата на пръстите си.

Кимам и отвръщам:

— Да, но е малко ветровито. Мама е долу, сади цветя и всичко хвърчи по нея.

— Съвсем в стила на Лусил — казва баба. — Знаеш ли, дете, бих искала да се поразходя.

— И аз тъкмо си мислех същото — отговарям.

Баба се усмихва, протяга ръце и аз я издърпвам леко от креслото. Нося палтата и завързвам върху косата на баба шал, за да не я разроши вятърът. После слизаме бавно по стълбите. Заставаме на алеята отвън и аз се обръщам към баба:

— Къде искаш да отидем? — питам я.

— Хайде да се разходим до овощната градина — предлага тя.

— Доста далече е. О, мама ни маха, махни й и ти.

Махаме с ръка на мама, която сега е чак при шадравана. С нея е и градинарят ни Питър. Той й говори нещо, но спира и ни гледа, изчаква да отминем, за да си продължи спора с мама — вероятно за нарцисите и божурите. Питър обича да спори с мама, но накрая тя винаги налага своето.

— До овощната градина, бабо, има почти километър и половина.

— Добре съм с краката, Клер.

— Ами да отидем тогава до градината. — Хващам я за ръката и тръгваме. Щом излизаме при Ливадата, питам: — Сянка или слънце?

А тя ми отговаря:

— О, слънце, разбира се.

Тръгваме по пътеката, която прекосява Ливадата и води към поляната. Докато вървим, аз описвам какво става наоколо:

— Минаваме покрай мястото, където палим огън. Там има птици… о, политнаха!

— Гарги. Скорци. И гълъби — уточнява баба.

— Да… сега сме при портичката. Внимавай, пътеката е леко разкаляна. Виждам следи от куче, доста голямо, сигурно е Джоуи, псето на семейство Олингам. Всичко вече се зеленее красиво. Ето я и дивата роза.

— Колко висока е Ливадата? — пита баба.

— Само педя — педя и половина. Съвсем бледозелена е. Ето ги малките дъбчета.

Баба се извръща усмихната към мен.

— Хайде да отидем и да ги поздравим.

Отвеждам я при дъбовете, които растат само на няколко крачки от пътеката. Дядо ги е посадил през четирийсетте години в памет на вуйчо Теди, брата на баба, който е загинал през Втората световна война. Дъбовете не са много големи, високи са към четири-пет метра. Баба слага ръка върху средния и казва:

— Здравей.

Не е ясно кого поздравява, дървото или брат си.

Продължаваме нататък. Докато изкачваме хълма, виждам отпред Ливадата и Хенри, който стои на поляната. Спирам.

— Какво има? — сепва се баба.

— А, нищо — отвръщам аз.

Водя я нататък по пътеката.

— Какво виждаш? — пита ме тя.

— Над гората кръжи ястреб — уточнявам.

— Колко е часът?

Поглеждам си часовника.

— Наближава дванайсет.

Излизаме на поляната. Хенри стои почти без да се помръдва. Усмихва ми се. Изглежда уморен. Косата му е прошарена. Облечен е в черното яке и се откроява като черно петно на фона на ярката Ливада.

— Къде е камъкът? — пита баба. — Искам да седна.

Отвеждам я и й помагам да се настани. Тя се извръща по посока на Хенри и се вцепенява.

— Кой е там? — пита припряно.

— Няма никой — лъжа аз.

— Там има мъж — кима баба към Хенри.

Той ме поглежда така, сякаш подканя: „Хайде, кажи й.“ В гората лае куче. Аз се колебая.

— Клер — казва баба.

От гласа й разбирам, че е уплашена.

— Запознай ни — проронва Хенри.

Баба е застинала и чака. Прегръщам я през раменете.

— Не се притеснявай, бабо — успокоявам я. — Това е моят приятел Хенри. Разказвала съм ти за него. — Хенри идва при нас и протяга ръка. Слагам дланта на баба в неговата. — Елизабет Миграм — представям я.

— Значи ти си онзи — казва баба.

— Да — потвърждава Хенри и неговото „да“ прониква като благ мехлем в ушите ми.

— Може ли? — пита баба и показва с ръце Хенри.

— Да седна ли до вас?

Хенри се разполага до нея. Насочвам ръката на баба към лицето му. Той ме гледа, докато баба го пипа по лицето.

— Боде — обяснявай той.

— Като шкурка — съгласява се баба, докато прокарва пръсти по четинестата му брадичка. — Не си момче — добавя тя.

— Не, не съм.

— На колко години си?

— Осем години по-голям от Клер.

Тя изглежда озадачена.

— На двайсет и пет ли?

Гледам прошарената коса на Хенри, бръчиците около очите му. Изглежда на около четирийсет, може би дори повече.

— На двайсет и пет — отсича той твърдо.

Някъде там това е вярно.

— Клер ми каза, че ще се жените — отбелязва баба.

Той ми се усмихва.

— Да, ще се оженим. След няколко години, нека първо Клер завърши училище.

— По мое време господата идваха на вечеря, за да се запознаят с родителите.

— Ние сме в… по-необичайно положение. Това не е възможно.

— Не виждам защо да не е възможно. Ако ще стоите по ливадите с внучка ми, със сигурност можеше да дойдете в къщата, за да ви видят и родителите й.

— Ще ми бъде много приятно — казва Хенри и се изправя, — но се опасявам, че точно сега трябва да побързам за влака.

— Почакайте, млади момко… — подхваща баба, но Хенри я прекъсва:

— Довиждане, госпожо Миграм. Наистина се радвам много, че най-после се запознахме. Извинявай, Клер, но не мога да остана…

Посягам към него, но се чува звук, все едно целият въздух по земята е изсмукан, и него вече го няма. Обръщам се към баба. Тя седи на камъка с протегнати ръце и смаяно лице.

— Какво стана? — пита ме и аз започвам да обяснявам. След като приключвам, баба седи със сведена глава и кърши изкривените си от артрита пръсти така, че те приемат странни форми. Накрая вдига лице към мен. — Но, Клер — казва ми, — той явно е бяс.

Заявява го съвсем делово, сякаш ми казва, че съм си закопчала накриво палтото или че е време за обяд.

Какво мога да отговоря?

— Мислила съм за това — уверявам я. Хващам я за ръцете, за да не ги търка повече — вече са почервенели. — Но Хенри е добър. Нямам чувството, че е бяс.

Баба се усмихва.

— Говориш така, сякаш всеки ден срещаш бесове.

— Не смяташ ли, че един истински бяс ще… ще бесува?

— Смятам, че ще бъде неописуемо мил, стига да поиска.

Подбирам внимателно думите.

— Веднъж Хенри ми разказа как според неговия лекар, той е представител на нов човешки вид. Нещо като следващия етап в еволюцията.

Баба клати глава.

— Това е точно толкова лошо, колкото и да е бяс. За какво ти е Клер, да се омъжваш за такъв човек! Помисли за децата, които ще родиш! Ще се пренасят в следващата седмица и после ще се връщат за закуска!

Смея се.

— Ще бъде много забавно! Като Мери Попинс или Питър Пан.

Баба стиска едва-едва ръката ми.

— Замисли се за миг, скъпа: в приказките само децата преживяват приключения. Майките трябва да си стоят у дома и да чакат децата им да влетят през прозорците.

Гледам купчината дрехи, намачкани върху земята, там, където Хенри ги е оставил. Вдигам ги и ги сгъвам.

— Ей сега се връщам — казвам, после намирам кашона и прибирам в него дрехите на Хенри. — Хайде да се прибираме вкъщи. Време е за обяд.

Помагам на баба да стане от камъка. Вятърът бучи в тревата и ние се навеждаме, за да не ни брули, докато се връщаме. Когато стигаме при хълма, аз се обръщам и поглеждам назад към поляната. Няма никого.

След няколко дни седя на леглото на баба и й чета „Мисис Далауей“^[4]. Вечер е. Вдигам поглед, баба май е заспала. Спирам да чета и затварям книгата. Очите на баба се отварят.

— Ехо! — казвам й аз.

— Мъчно ли ти е понякога за него? — пита ме тя.

— Всеки ден. Всеки миг.

— Всеки миг — повтаря тя. — Да. Така е, нали?

Обръща се на една страна и заравя глава във възглавницата.

— Лека нощ — пожелавам й аз и изключвам лампата.

Докато ставам и поглеждам в тъмното към баба в леглото й, ме плисва самосъжаление, сякаш са ми влели във вените от него. „Така е, нали?“ Нали?