Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (5)

Всяко нещо си има първи път

Неделя, 16 юни 1968 година

Хенри: Първият път беше като вълшебство. Откъде съм могъл да зная какво означава това? Беше на петия ми рожден ден и ние отидохме в природонаучния музей „Фийлд“. Съмнявам се някога преди това да съм ходил в музея „Фийлд“. Цяла седмица майка ми и баща ми ми разказваха за чудесата, които ще видим там, за препарираните слонове в голямата зала, за скелетите на динозаври, за диорамите с пещерни жители. Мама току-що се беше върнала от Сидни и ми беше донесла огромна, невероятно синя пеперуда — Papilio ulysses, в рамка със стъкло, напълнена с памук. Държах я близо до лицето си, толкова близо, че не виждах нищо друго, освен онова синьо. То ме преизпълваше с някакво чувство, с чувство, което по-късно се опитах да преоткрия в пиенето, а накрая го намерих отново с Клер, чувство за единение, за забвение, за безгрижие в най-добрия смисъл на думата. Мама и татко ми описаха безкрайните витринки с пеперуди, колибри, бръмбари. Бях толкова развълнуван, че се събудих още по тъмно. Обух си гуменките, взех своята Papilio ulysses и слязох в задния двор, а оттам, както бях по пижамка, отидох по стълбите на реката. Седнах на кея и загледах как се развиделява. Покрай мен минаха семейство патици, на кея на отсрещния бряг се появи миеща мечка, която ме погледна любопитно, а после си изми закуската и я излапа. По някое време може и да съм заспал. Чух, че мама ме вика, и хукнах нагоре по хлъзгавите от росата стъпала, като внимавах да не си изпусна пеперудата. Мама беше ядосана, че съм отишъл сам на кея, но не ми се скара, все пак имах рожден ден.

Вечерта и двамата не бяха на работа, затова се обличаха дълго, преди да излезем. Бях готов много преди тях. Седнах на тяхното легло, уж за да почета една партитура. Някъде по това време родителите ми музиканти бяха осъзнали, че единствената им рожба няма музикална дарба. Не че не се стараех: просто не чувах, каквото чуваха те в музиката. Обичах да я слушам, но не можех да изпея вярно и една-единствена мелодийка. Още на четири години можех да чета вестниците, а виж, за мен партитурите не бяха нищо друго, освен красиви черни драскулки. Ала мама и татко още се надяваха, че имам някакви скрити музикални заложби, затова, щом взех партитурата, мама седна до мен и се опита да ми помогне. Не след дълго тя вече пееше, а аз припявах ужасно фалшиво и щраках с пръсти, накрая прихнахме и мама започна да ме гъделичка. Татко излезе от банята с хавлиена кърпа около кръста, също се включи и няколко славни минути те пяха заедно, тате ме вдигна на ръце и както ме притискаха до себе си, те се впуснаха да танцуват из спалнята. Иззвъня телефонът и сцената се разпадна. Мама отиде да вдигне, а татко ме остави на леглото и започна да се облича.

Накрая се приготвиха. Мама беше в червена рокля без ръкави и със сандали на краката, беше си сложила на ръцете и краката лак за нокти в същия тон. Татко беше страхотен в тъмносините панталони и бялата риза с къс ръкав, с които осигуряваше подобаващ фон за неотразимостта на мама. Всички се качихме в колата. Както обикновено, разполагах с цялата задна седалка, затова легнах и загледах как зад прозореца се стрелкат високите сгради по Лейк Шор Драйв.

— Седни, Хенри — подкани мама. — Пристигнахме.

Седнах и погледнах музея. Дотук детството ми беше преминало в разнасяне из европейските столици, така че „Фийлд“ се вместваше в представите ми за музей, но в увенчаната с купол каменна фасада нямаше нищо изключително. Беше неделя, затова беше трудно да паркираме, но накрая намерихме къде да спрем и тръгнахме покрай езерото, покрай лодките, статуите и другите превъзбудени деца. Пъхнахме се между дебелите колони и влязохме в музея.

И тогава сякаш бях омагьосан.

Тук цялата природа беше уловена, надписана, подредена според логика, която изглеждаше извън времето, сякаш е била наложена от Бога, може би от един Бог, който си е изгубил първоначалния сценарий за Сътворението и е повикал на помощ уредниците от музея „Фийлд“. За петгодишното ми Аз, което бе в състояние да се прехласва по една-единствена пеперуда, да вляза в музея „Фийлд“, беше като да проникна в райската градина и да видя всичко, каквото става там.

Онзи ден разгледахме толкова много неща: пеперудите, естествено, безчет витринки с пеперуди от Бразилия, от Мадагаскар и дори един брат на моята синя пеперуда от другия край на света. Музеят беше тъмен, студен и стар и това засилваше тръпката, усещането, че тук, между стените му, времето е спряло и няма смърт. Видяхме кристали и пуми, ондатри и мумии, вкаменелости и още вкаменелости. Изядохме си сандвичите като за излет отвън на моравата пред музея и пак се гмурнахме вътре за още птици, алигатори и неандерталци. Към края бях толкова уморен, че едвам се държах на крака, но не исках и да чуя да си тръгваме. Уредниците дойдоха при нас и любезно ни подкараха към изхода, а аз се опитах да не се разплача, но въпреки това ревнах от изтощение и копнеж. Татко ме вдигна на ръце и така се върнахме при автомобила. Заспал съм на задната седалка, а когато се събудих, вече си бяхме у дома и беше време за вечеря.

Слязохме долу у господин и госпожа Ким. Те ни бяха хазаи. Господин Ким беше вечно намусен набит мъж, който май ме обичаше, но не го изразяваше по никакъв начин, а госпожа Ким (или, както й виках, Кими) ми беше първа приятелка, моята шантава бавачка корейка, с която играехме на карти. Когато бях буден, почти през цялото време стоях с Кими. Мама никога не е била по готвенето, докато Кими можеше да ти приготви какво ли не, от суфле до би бим боп^[1], така че да си оближеш пръстите. Днес за рождения ми ден беше направила пица и шоколадова торта.

Хапнахме. Всички запяха „Честит рожден ден“ и аз духнах свещичките. Не помня какво си пожелах. Разрешиха ми да остана до по-късно, отколкото обикновено, защото още бях превъзбуден от всичко, което бяхме видели и бях спал доста следобед. Както бях по пижама, поседях с мама, татко, господин и госпожа Ким на задната веранда, пих лимонада и гледах синевата на вечерното небе, слушах цикадите и звуците от телевизорите по другите апартаменти. Накрая татко каза:

— Време е да си лягаш, Хенри.

Измих си зъбите, казах си молитвата и си легнах. Бях капнал от умора, но не можех да заспя. Татко ми почете малко, а после, след като видяха, че пак не заспивам, те с мама изключиха осветлението, оставиха вратата на стаята открехната и отидоха в хола. Уговорката беше да ми свирят докогато пожелая, но при условие че лежа в леглото и слушам. И така, мама седна на пианото, татко извади цигулката и двамата пяха и свириха много дълго. Приспивни песни, lieder, ноктюрни — сънена музика, която да поуспокои диването в стаята. Накрая мама влезе да види дали съм заспал. Сигурно съм изглеждал дребен и притеснен в креватчето — нощно зверче по пижама.

— О, миличък. Още ли си буден?

Аз кимнах.

— Ние с баща ти си лягаме. Добре ли си?

Казах „да“ и тя ме прегърна.

— Днес в музея беше много интересно, нали?

— Може ли утре да отидем пак?

— Утре не, но ще отидем много скоро, обещавам.

— Добре.

— Лека нощ. — Тя остави вратата отворена и щракна осветлението в антрето. — Да спиш в кош и да сънуваш грош!

Чувах тихи звуци: как тече чешмата, как някой пуска водата в тоалетната. После всичко беше обгърнато от тишина. Виждах, че в съседната къща свети, някъде мина кола с надуто радио. Полежах така малко, като се мъчех да се унеса, после станах и всичко се преобрази.

 

 

Събота, 2 януари 1988 година, 4:03 часът след полунощ — неделя, 6 юни 1968 година, 10:46 часът вечерта

(Хенри е на 24 и на 5 години)

Хенри: Сега е 4:03 часът след полунощ през януари, навън е страшен студ, аз съм се прибрал току-що. Ходих да потанцувам и не съм пил много, но съм капнал от умора. Докато търся ключовете в ярко осветения вход, падам зашеметен на колене и започва да ми се гади, после се озовавам в непрогледен мрак и повръщам върху плочките на пода. Надигам глава и виждам светещ в червено надпис „ИЗХОД“, после очите ми свикват с тъмнината и съглеждам тигри, пещерни жители — мъже с дълги копия и жени със стратегически оскъдни кожи, кучета, които приличат на вълци. Сърцето ми бие като обезумяло и за един размътен от алкохола миг си мисля: „Мамка му, върнал съм се чак в каменната епоха“, после включвам, че надписът „ИЗХОД“ се вписва по-скоро в двайсети век. Разтреперан, се изправям и както съм бос, тръгвам по ледените плочки към вратата, целият съм настръхнал. Цари пълна тишина. От климатика въздухът е влажен и хладен. Стигам при входа и надзъртам в съседното помещение. Пълно е с остъклени витрини, а бялото сияние на уличните лампи, което влиза през високите прозорци, ми показва хиляди бръмбари. Слава богу, намирам се в музея „Фийлд“. Стоя, без да се помръдвам, дишам дълбоко и се опитвам да се посъвзема. В размътения ми мозък изниква нещо и аз се мъча да разбера какво. Би трябвало да правя нещо. А, да. Петият ми рожден ден… някой беше там и всеки момент аз ще се превърна в този някой… Трябва да облека нещо. Да. Наистина.

От бръмбароманията изтичвам в дългия коридор, който разсича на две втория етаж, и хуквам по западното стълбище към първия етаж — пак добре, че още не е настъпила епохата на охранителните камери. Огромните слонове са надвиснали застрашително в лунната светлина и аз им махам с ръка на път за магазинчето за сувенири вдясно от главния вход. Обикалям изложената стока и откривам няколко многообещаващи нещица: декоративен нож за отваряне на писма, метална лента — да си отбелязваш докъде си стигнал в книгата, която четеш, със знака на „Фийлд“ и две тениски с динозаври отпред. Ключалките по витрините са си детска залъгалка — отварям ги с фиба, която откривам до касовия апарат, и се самообслужвам. Дотук добре. Пак се качвам по стълбите на третия етаж. Тук се намира своеобразният „мозъчен тръст“ на „Фийлд“ — тук са кабинетите на научните сътрудници. Разглеждам имената по вратите, но никое не ми говори нищо, накрая избирам наслуки една врата и пъхам металната лента за книги в ключалката, докато бравата не поддава, после влизам вътре.

В кабинета работи някой си В. М. Уилямсън, който се оказва много разхвърлян тип. Помещението е задръстено с вестници, чаши от кафе и препълнени пепелници, върху писалището има отчасти възстановен скелет на змия. Бързо оглеждам това свърталище с надеждата да открия някакви дрехи, но не намирам нищо. В следващия кабинет работи жена — Дж. Ф. Бетли. В третия, където опитвам, вече имам късмет. Д. У. Фич старателно е окачил в дрешника цял костюм, който, общо взето, ми е по мярка, само ръкавите и крачолите са ми възкъси и сакото в раменете ми е широко. Обличам под сакото една от тениските с динозаврите. Бос съм, но поне съм скрил голотиите си. Освен това Д. У., бог да го поживи, се е запасил в бюрото с неотворено пакетче бисквити „Орео“. Конфискувам ги и си тръгвам, като затварям предпазливо вратата след себе си.

„Къде бях, когато се видях?“ Затварям очи и умората ме поваля телесно, милва ме със сънени пръсти. Още малко и ще се строполя, но после се окопитвам и си спомням: силуетът на мъж, който върви към мен, осветен в гръб от входа на музея. Трябва да се върна в голямата зала.

Когато влизам, всичко вътре тъне в тишина. Тръгвам към средата на помещението, като се мъча да възстановя гледката с входа, после сядам недалеч от гардероба, така че да изляза отляво на сцената. Чувам как в главата ми нахлува кръв, как климатикът жужи, как по Лейк Шор Драйв профучават автомобили. Изяждам десет бисквити „Орео“ — бавно, като разделям двете половинки на всяка и изстъргвам с предни зъби пълнежа, после смуча шоколадовите половинки, за да ми стигнат за по-дълго. Нямам представа колко е часът и колко трябва да чакам. Сега вече съм почти изтрезнял и съм сравнително бодър. Минава време, не се случва нищо. Накрая чувам тихо трополене, задъхано дишане. Тишина. Чакам. Изправям се тихо и тръгвам с нечути стъпки през залата, като минавам бавно през светлината, която пада косо върху мраморния под. Заставам в средата на вратата и викам, но не високо:

— Хенри!

Нищо. Браво на момчето, мълчи си, нащрек е. Опитвам още веднъж.

— Няма страшно, Хенри. Аз съм твоят екскурзовод, тук съм, за да те разведа. На специална обиколка. Не се плаши, Хенри.

Чувам съвсем слаб звук — като въздишка.

— Донесъл съм ти тениска, Хенри. За да не измръзнеш, докато разглеждаме експонатите. — Сега вече го различавам, застанал е на ръба на мрака. — Ето. Дръж!

Мятам тениската и тя изчезва, после момчето излиза в светлината. Тениската му стига до коленете. Аз на пет години: черна остра коса, лунна бледност с кафяви, почти славянски очи, стоя нащрек, личи, че съм доста буен. На пет години съм щастлив, сгушил съм се в нормалността и в прегръдката на родителите си. От този миг нататък всичко се промени.

Тръгвам бавно напред, навеждам се към него, проронвам:

— Здрасти. Радвам се, че те виждам, Хенри. Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Къде съм? Ти кой си?

Гласът му е тих и писклив и отеква леко о студения камък.

— Намираш се в музея „Фийлд“. Пратен съм тук, за да ти покажа някои неща, които денем не можеш да видиш. Аз също се казвам Хенри, странно, нали?

Той кима.

— Искаш ли бисквити? Обичам да ям бисквити, когато разглеждам музеи. Така всичко става по-мултисетивно. — Поднасям му пакетчето. Момчето се колебае, не знае дали е възпитано да си вземе, гладно е, но не е сигурно колко да извади, без да прави лошо впечатление. — Вземи колкото искаш. Аз вече изядох десет, трябва да ме догониш. — Момчето си взема три. — Има ли нещо, което искаш да видиш най-напред? — Той клати глава. — Знаеш ли какво? Хайде да се качим на третия етаж, там държат всички неща, които не са изложени. Искаш ли?

— Да.

Вървим през мрака нагоре по стълбите. Хенри не се движи бързо, затова и аз се качвам бавно заедно с него.

— Къде е мама?

— У дома, спи. Това е специална обиколка, само за теб, защото днес имаш рожден ден. Освен това възрастните не правят такива неща.

— А ти не си ли възрастен?

— Аз съм много странен възрастен. Работата ми е да изживявам приключения. Затова, веднага щом чух, че искаш да се върнеш в музея „Фийлд“, се възползвах от възможността да те разведа.

— Но как съм се озовал тук?

В горния край на стълбището той спира и ме поглежда, напълно объркан.

— Тайна. Ако ти кажа, трябва да се закълнеш, че няма да я издаваш на никого.

— Защо?

— Защото няма да ти повярват. Ако искаш, можеш да кажеш на мама и на Кими, те не се броят, но на никой друг. Чу ли?

— Добре.

Заставам на колене пред него — моето невинно Аз, поглеждам го в очите.

— Заклеваш ли се?

— Ъхъ…

— Добре тогава. Виж какво, ти пътешестваш във времето. Беше в стаята си и най-неочаквано — хоп! — се озова тук, малко по-рано вечерта е, затова разполагаме с предостатъчно време, за да разгледаш всичко, преди да се прибереш. — Той мълчи и се взира озадачено. — Разбра ли?

— Но… защо?

— И аз още не знам защо. Щом разбера, ще ти кажа. Но хайде да вървим. Бисквита?

Той си взема една, тръгваме бавно по коридора. Решавам да експериментирам.

— Дай да опитаме тук.

Пъхам металната лента за книги между рамката и вратата на кабинета с табелка „306“ и я отварям. Щраквам осветлението и по пода изникват камъни с размерите на тикви, цели и разполовени, грапави отвън и насечени от метални жилки отвътре.

— Ооо, виж, Хенри. Метеорити.

— Какво е метеорити?

— Камъни, които падат от Космоса. — Той ме гледа така, сякаш самият аз съм паднал от там. — Да опитаме ли друга врата?

Той кима. Затварям стаята с метеоритите и опитвам вратата отсреща. Помещението е пълно с птици. Птици, които уж летят, птици, кацнали навеки върху клони, птичи глави, птичи кожи. Отварям едно от хилядите чекмеджета, в него има десетина стъкленици, всяка с мъничка жълто-черна птичка и с името, залепено в долния край. Очите на Хенри са колкото чинийки.

— Искаш ли да пипнеш някоя?

— Ъхъ.

Махам памучето от гърлото на стъкленицата и изтръсквам върху дланта си една кадънка. Тя продължава да си стои, както е била в стъкленицата. Хенри я милва с обич по главицата.

— Спи ли?

— Общо взето, да.

Той ме поглежда хладно, не вярва на двусмислиците ми. Пъхам внимателно кадънката обратно в стъкленицата, пак я запушвам с памучето, връщам стъкленицата в чекмеджето, затварям го. Ужасно уморен съм. Дори думата „сън“ е съблазън, изкушение. Излизам пръв в коридора и внезапно се сещам какво съм харесал най-много онази нощ като малък.

— Ей, Хенри! Хайде да отидем в библиотеката!

Той свива рамене. Тръгвам, този път бързо, а той подтичва след мен, за да не изостава. Библиотеката е на третия етаж, в източния край на сградата. След като стигаме, заставам пред вратата и минута-две оглеждам ключалките. Хенри ме гледа, все едно ми казва; „Е, дотук бяхме!“ Търся из джобовете си и напипвам ножа за писма. Изтръгвам дървената ръкохватка и хоп! — отдолу се показва прекрасен дълъг и тънък железен зъб. Пъхам го до половината в ключалката и въртя ту в едната, ту в другата посока. Чувам как пружинките на ключалката щракат и забивам и втората половина: готово! Сезам, отвори се!

Най-сетне моят спътник е доста възхитен.

— Как го правиш?

— Не е чак толкова сложно. Ще ти покажа някой друг път. Entrez^[2]!

Държа вратата отворена и момчето влиза. Щраквам осветлението и читалнята оживява: тежки дървени маси и столове, светлокафяв мокет, страховити огромни каталози. Библиотеката към музея „Фийлд“ няма за цел да смайва петгодишни малчугани. Тя е с ограничен достъп, тук могат да влизат само учени и изследователи. Покрай всички стени има шкафове, но в тях държат главно подвързани с кожа научни периодични издания от викторианската епоха. Книгата, която търся, е в огромен остъклен дъбов шкаф в средата на помещението. Отварям с фибата ключалката и дръпвам стъклената врата. Във „Фийлд“ наистина трябва да помислят малко по-сериозно за сигурността. Не се чувствам ужасно, задето съм го извършил: в края на краищата съм си библиотекар до мозъка на костите, през цялото време в „Нюбъри“ не се занимавам с друго, освен да показвам и да обяснявам. Отивам при бюрото до каталога и намирам парче филц и няколко поставки, които слагам на най-близката маса. След това затварям внимателно книгата и все така внимателно я вадя от шкафа и я слагам върху филца. Издърпвам един от столовете.

— Ела, качи се тук, за да виждаш по-добре.

Той се покатерва на стола, а аз разлиствам книгата.

Това са „Птиците в Америка“ на Одюбон, луксозно издание, прелестен фолиант голям формат, който на височина е почти колкото невръстното ми Аз. Този е най-запазеният екземпляр и аз съм посветил много дъждовни следобеди на това да му се възхищавам. Разгръщам го на първата илюстрация, Хенри се усмихва и ме поглежда.

— „Обикновен гмурец“ — чете той. — Прилича на патица.

— Да, прилича. Обзалагам се, че мога да позная коя ти е любимата птица.

Той клати глава и се усмихва.

— На какво се обзалагаш?

Хенри се поглежда, както е облечен в тениската с тиранозавъра, и пак свива рамене. Чувството ми е познато.

— Предлагам ти, ако позная, да изядеш една бисквита, а ако не позная, пак да изядеш една бисквита.

Хенри се замисля и решава, че не губи нищо. Отварям книгата на „Фламинго“. Той се смее.

— Познах ли?

— Да!

Лесно е да знаеш всичко, когато си го правил и преди.

— Добре, печелиш бисквита. Аз също печеля една, задето познах. Но ще ги изядем, след като разгледаме книгата, не е хубаво да поръсим с трохи сините птици, нали?

— Да!

Той оставя пакетчето върху страничната облегалка на стола и ние започваме пак отначало, като разлистваме бавно страниците с птиците, много по-живи от истинските птици в стъклениците нататък по коридора.

— Това е голяма синя чапла. Наистина е голяма, по-голяма от фламингото. Виждал ли си някога колибри?

— Днес видях няколко!

— Тук в музея ли?

— Ъхъ.

— Чакай, някой ден ще видиш и живи — приличат на малки вертолетчета, пърхат с крилца толкова бързо, че те се размиват на петно…

Отгръщам една по една страниците, все едно оправям легло: огромният лист хартия се вдига бавно и пак се спуска надолу. Хенри стои много внимателно, всеки път чака новото чудо, издава тихи звуци на удоволствие за всеки жерав, американска водна кокошка, голяма койра, пъстър кълвач. Когато стигаме до последната илюстрация — снежна овесарка, той се навежда и докосва страницата, като милва нежно изпъкналата картинка. Гледам него, гледам книгата, запомням: тази книга, този миг, първата книга, която съм обикнал, запомням как ми се е приискало да пропълзя в нея и да заспя.

— Умори ли се?

— Ъхъ.

— Да тръгваме ли?

— Добре.

Затварям „Птиците в Америка“, връщам я в стъкления й дом, отварям я на „Фламинго“, бутвам вратичката и я заключвам. Хенри скача от стола и си изяжда бисквитата. Аз връщам филца и стола на място. Хенри изключва осветлението и ние си тръгваме от библиотеката.

Разхождаме се, като си бъбрим весело за разни неща, които хвърчат и пълзят, и си ядем бисквитите. Хенри ми разказва за мама и татко, и Госпожа Ким, която му показва как се прави лазаня, и за Бренда, за която бях забравил, най-добрата ми приятелка, докато бях малък, допреди три месеца, когато тя отиде заедно с техните да живее в Тампа, щата Флорида. Заставаме пред Бушман, прочутата горила, чието препарирано великолепие ни наблюдава от малката мраморна поставка във фоайето на първия етаж, и точно тогава Хенри извиква, залита напред, пресяга се трескаво да се хване за мен, а аз го сграбчвам, но него вече го няма. Тениската е топъл празен плат в ръцете ми. Въздишам и се качвам горе, за да огледам сам мумиите. Невръстното ми Аз вече си е у дома и си ляга в креватчето. А аз запомням, запомням. На сутринта се събудих и всичко беше прекрасен сън. Мама се засмя и каза, че да пътешестваш във времето било забавно и тя също искала да опита.

Това беше първият път.