Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (4)

Първата среща, едно

Събота, 26 октомври 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: В библиотеката е прохладно и мирише на препарат за пране на мокет, макар че единственото, което виждам, е мрамор. Регистрирам се на входа: „Клер Абшир, 11:15 ч., 26. Х. 1991 г., отдел «Специализирани издания».“ Идвам за пръв път в библиотека „Нюбъри“ и сега, след като съм прекосила мрачния страховит вестибюл, се вълнувам. Чувствам се като сутринта на Коледа, възприемам библиотеката като голяма кутия, пълна с красиви книги. Асансьорът е слабо осветен и се движи почти безшумно. Слизам на третия етаж и попълвам молба за читателска карта, после се качвам в отдел „Специализирани издания“. Токчетата на ботушите ми чаткат по дъсчения под. Залата е тиха и претъпкана с хора, вътре е пълно с тежки масивни маси, по които са струпани купчини книги и около които седят читатели. През високите прозорци грее есенната светлина на чикагската утрин. Отивам и си вземам цяло тесте фишове. Пиша курсова по изкуствознание. Темата е „Чосър“ на печатница „Келмскот Прес“^[1]. Намирам книгата и попълвам фиш за нея. Но искам да прочета и как в „Келмскот“ са произвеждали хартията. Каталогът е объркващ. Връщам се при библиотекарката и моля да ми помогне. Обяснявам на жената какво се опитвам да открия и тя поглежда през рамото ми към някого, който минава зад мен.

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне — казва тя.

Обръщам се, готова да обясня отново, и се озовавам лице в лице с Хенри.

Направо онемявам. Я, Хенри, спокоен, с дрехи, по-млад от всякога! Работи в библиотека „Нюбъри“ и стои пред мен в настоящето. Тук и сега. Ужасно щастлива съм. Хенри ме гледа търпеливо, несигурен, но любезен.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

— Хенри!

Едвам се сдържам да не му се хвърля на врата. Очевидно не ме е виждал никога досега през живота си.

— Познаваме ли се? Извинявайте, но не…

Той се озърта, притеснява се да не ни забележат читателите и колегите му, опитва се да си спомни и си дава сметка, че някакво бъдещо негово Аз е срещало грейналото от щастие момиче, застанало отпред. Последния път, когато го видях, ми смучеше палците на краката в Ливадата.

Мъча се да му обясня:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка…

Чудя се какво да правя: влюбена съм в човек, който стои пред мен и изобщо не ме помни. За него всичко предстои в бъдещето. Напушва ме смях, толкова нелепо е всичко. Плисват ме годините, през които съм го познавала, а той ме гледа озадачен и стреснат. Хенри, който е нахлузил старите рибарски панталони на баща ми и ме изпитва търпеливо на таблицата за умножение, френските глаголи и столиците на отделните щати; Хенри, който на осемнайсетия ми рожден ден е облечен в смокинг и разкопчава с треперещи ръце копчетата върху яката на ризата си. Тук! Сега!

— Хайде да пием кафе, да вечеряме заедно или и аз не знам…

Той, разбира се, е длъжен да каже „да“ — този Хенри, който ме обича в миналото и бъдещето, трябва да ме обича и сега в някакъв наподобяващ прилепов писък отглас от друго време. За мое огромно облекчение, той се съгласява. Все така под изумения поглед на библиотекарката се уговаряме да се срещнем довечера в един тайландски ресторант наблизо, а аз забравям за „Келмскот“ и Чосър и се понасям надолу по мраморното стълбище, през фоайето и под октомврийското слънце на Чикаго, а после хуквам с радостни възгласи през парка, като разгонвам кучетата и катериците.

 

 

Хенри: Октомврийският ден е най-обикновен, слънчев и хладен. Намирам се на четвъртия етаж в библиотека „Нюбъри“, работя в тясно помещение без прозорци, където властва влагата. Описвам едно получено наскоро дарение — сбирка от ръчно изработени цветни листове хартия. Красиви са, но е досадно да ги описваш, аз се чувствам отегчен и се самосъжалявам. Всъщност се чувствам стар, както може да се чувства само двайсет и осем годишен мъж, който половината нощ се е наливал с безбожно скъпа водка и се е опитвал — безуспешно, да си възвърне благоволението на Ингрид Кармайкъл. Цяла вечер сме се карали, а сега дори не помня за какво. Главата ми ще се пръсне. Имам нужда от едно кафе. Зарязвам ръчно изработените цветни листове хартия в състояние на овладян хаос и минавам покрай бюрото на дежурната библиотекарка в читалнята. Спира ме гласът на Изабел, която казва:

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне.

Което всъщност си означава: „Ах, ти, Хенри, лисица такава, къде се измъкваш пак!“

И изумително красивото момиче, високо и стройно, с коса с цвят на кехлибар, се обръща и ме поглежда така, сякаш съм й личният Исус. Стомахът ми се преобръща. Момичето очевидно ме познава, а аз него — не. Един господ знае какво съм казал, направил или обещал на това лъчезарно създание, ето защо се виждам принуден да изрека с най-любезния си библиотекарски тон:

— Мога ли да ви помогна?

Момичето възкликва задъхано: „Хенри!“, с многозначителен глас, който ме убеждава, че в някакъв момент наистина сме изживели заедно нещо изумително. А аз не знам нищо за тази млада жена. Дори как се казва. Питам:

— Познаваме ли се?

А Изабел ме гледа на кръв, един вид „Ах, копеленце такова!“

Ала момичето казва:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка.

После ме кани на вечеря. Шашнат, приемам. Тя не може да ми се нарадва, зяпа ме, макар че съм небръснат, мъчи ме махмурлук и изобщо не съм в най-блестящия си вид. Още днес ще вечеряме заедно в „Бо Тай“ и след като си ме е заплюла за по-късно, Клер се изнася като лек повей на вятъра от читалнята. Докато стоя зашеметен в асансьора, си давам сметка, че сега, в настоящето, ме е намерила шестицата от тотото, която съм ударил в бъдещето, и започвам да се смея. Прекосявам фоайето и докато тичам надолу по стълбите, виждам как Клер прекосява на бегом Уошингтън Скуеър, как подскача и крещи, и ми иде да се разплача — и аз не знам защо.

 

 

По-късно същата вечер

Хенри: В шест вечерта се прибирам тичешком у дома и се опитвам да се направя привлекателен. Напоследък „дом“ ми е малка, но безумно скъпа гарсониерка на Северен Дирборн, където сега постоянно се блъскам в неудобни стени, плотове и покъщнина. Стъпка първа: отключвам седемнайсетте ключалки на входната врата, втурвам се в хола, който ми е и спалня, и започвам да смъквам дрехите. Стъпка втора: вземам си душ и се бръсна. Стъпка трета: взирам се безнадеждно в дълбините на дрешника и малко по малко проумявам, че нищо не е чисто в строгия смисъл на думата. Откривам бяла риза, която още е в найлоновия плик от химическото чистене. Решавам да облека черния костюм и ризата с яка с подгънати краища и да си сложа светлосиня вратовръзка. Стъпка четвърта: навличам всичко това и осъзнавам, че приличам на агент от ФБР. Стъпка пета: хвърлям поглед наоколо и виждам, че в апартамента е страшна кочина. Решавам да избягвам да водя довечера Клер тук, дори и такова нещо да е възможно. Стъпка шеста: оглеждам се в голямото огледало в банята и съзирам недодялан мъж с ръст метър и осемдесет и три, с трескав поглед като от портрет на Егон Шиле^[2], в чиста риза и костюм като на директор на погребален дом. Питам се как ли съм бил облечен, когато тази жена ме е виждала, тъй като очевидно не идвам от моето бъдеще в нейното минало в мои си дрехи. Тя май спомена, че е била малко момиченце? В главата ми нахлува цял водопад от въпроси, на които няма отговори. Спирам и известно време дишам дълбоко. Карай! Грабвам портфейла и ключовете и тръгвам смело напред: отключвам трийсет и седемте ключалки, слизам в раздрънкания тесен асансьор, от цветарницата във фоайето купувам на Клер рози, изминавам двете пресечки до ресторанта за рекордно време, но пак съм закъснял с пет минути. Клер вече седи в едно сепаре и когато ме вижда, явно изпитва облекчение. Маха ми с ръка, все едно е на манифестация.

— Здравей! — поздравявам аз.

Клер е облечена във виненочервена кадифена рокля и носи перли. Прилича на жена от портретите на Ботичели, както би я прерисувал Джон Греъм^[3]: грамадни сиви очи, дълъг нос, мъничка нежна уста като на гейша. Тя е с дълга червена коса, която покрива раменете й и стига до средата на гърба. Толкова е бледа, че в светлината на свещите наподобява восъчна фигура. Връчвам й розите.

— За теб са.

— Благодаря — отвръща Клер, нелепо щастлива. Поглежда ме и забелязва, че съм объркан от реакцията й. — Никога досега не си ми поднасял цветя.

Плъзгам се в сепарето, така че да съм срещу нея. Очарован съм. Тази жена ме познава добре, това не е някаква случайна позната от бъдещите ми похождения. Появява се сервитьорката с листа с менюто в ръка.

— Кажи ми — подканвам настойчиво аз.

— Какво?

— Всичко. Разбираш ли например защо не те познавам? Ужасно съжалявам…

— О, недей. Знам… защо е така. — Клер понижава глас. — Защото за теб нищо още не се е случило, докато аз… аз те познавам отдавна.

— Колко отдавна?

— Някъде от четиринайсет години. Видях те за пръв път, когато бях шестгодишна.

— Господи! Често ли си ме виждала? Или само няколко пъти?

— Последния път, когато те видях, ми каза да донеса това, щом се срещнем отново на вечеря. — Клер ми показва светлосиньо детско дневниче. — Вземи го — връчва ми го тя, — можеш да го задържиш.

Отварям го на мястото, отбелязано с парче вестник. Върху страницата в горния десен ъгъл на която надзъртат две малки кокершпаньолчета, има списък с дати. Започва с 23 септември 1977 година и завършва след шестнайсет сини ошпаньолени странични с 24 май 1989 година. Броя. Има общо 152 срещи, вписани много старателно с химикалка и с почерка на шестгодишно дете — едри широки букви, точно според метода на Палмър^[4].

— Ти ли си съставила този списък? Всички дати ли са точни?

— Всъщност ми ги продиктува ти. Преди няколко години ми каза, че си запомнил датите от списъка. Затова не знам как точно съществува, прилича ми на нещо като лентата на Мьобиус. Но датите са точни. По тях разбирах кога да отида на Ливадата, за да те срещна.

Сервитьорката се появява отново и ние поръчваме: том ха кай^[5] за мен и ган мусаман^[6] за Клер. Друг келнер носи чай и ни налива и на двамата.

— Какво е това Ливадата?

Направо подскачам от вълнение. Никога досега не съм срещал човек от бъдещето си, камо ли жена като от портрет на Ботичели, която ме е виждала цели 152 пъти.

— Ливадата е местност в имението на родителите ми в Мичиган. В единия край има гора, а в другия е къщата. Някъде по средата има полянка с диаметър около три метра и с голям камък и ако си на нея, никой в къщата не те вижда, защото тя се намира в нещо като падинка. Ходех там, защото обичах да си играя сама и си мислех, че никой не знае къде съм. Веднъж в първи клас се прибрах от училище, отидох на поляната и ти беше там.

— Вероятно съм бил чисто гол и съм повръщал.

— Всъщност дори не се смути. Помня, че знаеше как се казвам, помня и че изчезна доста зрелищно. Сега, като се замисля, си беше ясно, че и друг път си идвал там. Според мен за пръв път си се появил през 1981 година. Тогава бях десетгодишна. Все повтаряше: „О, мили боже“, и ме зяпаше като невидял. Притесняваше се доста и че си гол, а по онова време аз вече бях свикнала, че този стар гол чичко ще се появи чудотворно от бъдещето и ще ми поиска дрехи. — Клер се усмихва. — И храна.

— Какво му е смешното?

— През годините ти предлагах доста странни неща за ядене. Сандвичи с фъстъчено масло и аншоа. Гъши пастет с червено цвекло върху сухарчета. Исках да проверя има ли нещо, което не обичаш, и да те смая с готварските си магийки.

— А аз на колко години бях?

— Най-възрастен съм те виждала май на четирийсет — четирийсет й нещо. За най-млад не съм сигурна. Може би на трийсет. Сега на колко години си?

— На двайсет и осем.

— Сега ми се виждаш много млад. През последните няколко години беше все около четирийсетте, стори ми се, че животът ти е тежък… Трудно ми е да преценя. Когато си малък, всички възрастни ти се струват големи и стари.

— И какво правехме? На Ливадата, де. Разполагали сме с много време.

Клер се усмихва.

— Правехме какво ли не. Различни неща в зависимост от възрастта ми и времето навън. Ти ми помагаше много с домашните. Играехме на разни игри. Но най-често си говорехме. Когато бях наистина малка, си мислех, че си ангел, и все те подпитвах за Бога. Когато станах тийнейджърка, се опитвах да те накарам да преспиш с мен, а ти все се дърпаше, от което аз, разбира се, се заинатявах още повече. Май смяташе, че ще ми нанесеш някакви душевни травми. В някои отношения се държеше точно като родител.

— О! Това вероятно е добра новина, но точно сега никак не ми се иска да ме възприемаш като родител. — Погледите ни се срещнаха. И двамата се усмихнахме, станахме съзаклятници. — Ами през зимата? В Мичиган зимите са доста люти.

— Вкарвах те тайно в сутерена, в къщата има огромен сутерен с много помещения, едното е нещо като склад и до него е котелът за парното. Наричаме го Читалнята, защото трупаме там всички безполезни стари книги и списания. Веднъж ти беше долу в Читалнята, когато излезе снежна буря — никой не отиде на училище и на работа, а на мен ми се струваше, че ще полудея, докато ти намеря нещо за ядене, защото в къщата нямаше много храна. Ета тъкмо се канеше да отиде на пазар, когато се изви бурята. И така, цели три дни ти беше затворен долу и не правеше друго, освен да четеш стари броеве на „Ридърс Дайджест“, караше само на сардини и фиде.

— Доста солено ядене. Очаквам го с нетърпение. — Носят ни поръчката. — Научи ли се да готвиш?

— Не, не бих твърдяла, че знам да готвя. Нел и Ета неправо побесняваха, ако правех в кухнята друго, освен да си вземам кока-кола, а откакто дойдох в Чикаго, нямам на кого да готвя и не съм мотивирана да се науча. Много заета съм със следването и главно тук се храня. — Клер опитва кърито. — Наистина е много вкусно.

— Нел и Ета ли?

— Нел е нашата готвачка — усмихва се Клер. — Това е като среща между gordon blue^[7] и Детройт, тя е същото като Арета Франклин, ако Арета Франклин беше Джулия Чайлд^[8]. А Ета е икономка и почти всичко останало. Всъщност ни е по-скоро майка, в смисъл, че майка ми си е… ами Ета е винаги край нас, германка е и е много строга, но и знае как да те утеши, докато майка ми все се рее в облаците, нали разбираш?

Кимам, устата ми е пълна със супа.

— А, да, и Питър — добавя Клер. — Питър е нашият градинар.

— Виж ти! Вашите имат прислуга. Както гледам, не си от моята черга. Срещал ли съм някого от роднините ти?

— Срещал си баба Миграм точно преди да умре. Само на нея съм казвала за теб. По онова време тя почти не виждаше. Знаеше, че някой ден ще се оженим, и пожела да се срещнете.

Спирам да ям и поглеждам Клер. Тя също ме поглежда ведро като ангел, изобщо не се притеснява.

— Наистина ли ще се оженим?

— Предполагам, че да — потвърждава Клер. — От години ми повтаряш, че там, откъдето идваш, си женен за мен.

Това вече е прекалено. Наистина прекалено. Затварям очи и си налагам да не мисля за нищо — последното, което искам, е да изгубя връзка с настоящето, с тук и сега.

— Хенри! Хенри, добре ли си?

Усещам как Клер се плъзга на седалката до мен. Отварям очи, а тя стиска силно ръцете ми. Поглеждам дланите й и виждам, че това са длани на отруден човек, груби и напукани.

— Извинявай, Хенри, просто не мога да свикна. Точно обратното е. В смисъл, че откакто се помня, именно ти винаги си знаел всичко, и май забравих, че днес вечерта не бива да бързам. — Тя се усмихва. — Всъщност едва ли не последното, което ми каза, преди да си тръгнеш, беше: „Имай милост, Клер.“ Каза го с гласа, с който цитираш някого, и сега, като се замисля, си давам сметка, че май си цитирал мен.

Още държи ръцете ми. Гледа ме прехласнато, влюбено. Аз съм много притеснен.

— Клер!

— Да?

— Можем ли да се върнем назад? Можем ли да се преструваме, че това е най-нормална първа среща между двама нормални души.

— Добре.

Клер става и се връща от своята страна на масата. Седи с изправен гръб и се опитва да не се усмихва.

— Хм, и така. Ох, Клер, я ми разкажи за себе си. Хобита? Домашни любимци? Необичайни сексуални наклонности?

— Разбери сам.

— Хубаво. В такъв случай… къде учиш? И какво?

— В Художественото училище. Специалност „Скулптура“, току-що започнах да уча как се изработва хартия.

— Страхотно. Как изглеждат творбите ти?

За пръв път Клер изглежда смутена.

— Ами големи са… с птици.

Тя забива поглед в масата, после отпива от чая.

— Птици ли?

— Всъщност са посветени на, хм… на копнежа.

Клер пак не ме поглежда, затова сменям темата.

— Разкажи ми още за семейството си.

— Добре. — Тя се отпуска, усмихва се. — Ами… семейството ми живее в Мичиган, край малък град на брега на езерото, казва се Саут Хейвън. Къщата ни всъщност е извън града. Първоначално е принадлежала на родителите на майка ми, на дядо и на баба Миграм. Той е починал още преди да се родя, а баба живя до смъртта си заедно с нас. Бях на седемнайсет години. Дядо ми е бил адвокат, татко също е адвокат и се е запознал с мама, когато е започнал работа при дядо.

— Значи се е оженил за дъщерята на шефа.

— Да. Всъщност понякога се питам дали не се е оженил за къщата на шефа. Мама е единствено дете, а къщата си е направо изумителна, има я в много книги за „Изкуствата и занаятите^[9]“.

— Има ли си име? Кой я е строил?

— Казва се „Полска чучулига“ и е строена през 1896 година от Питър Уинс.

— О! Виждал съм я на снимки. Строена е за човек от рода Хендерсън, нали?

— Да. Сватбен подарък е на Мери Хендерсън и Дитър Бакум. Две години след като се нанасят в нея, те се развеждат и я продават.

— Тузарска къща.

— Да, нашите са тузари. И страшно държат на това.

— Братя, сестри?

— Марк е на двайсет и две години, завършва право в Харвардския университет. Алиша е на седемнайсет и е последен клас в гимназията. Виолончелистка е.

Долавям обич към сестрата и сдържаност спрямо брата.

— Май не обичаш много брат си.

— Марк е точно копие на татко. И двамата държат да побеждават, изискват, докато не се подчиниш.

— Знаеш ли, винаги съм завиждал на хора с много роднини, дори и да не се разбират с тях.

— Единствено дете ли си?

— Да. А аз си мислех, че знаеш всичко за мен.

— Всъщност знам всичко и нищо. Знам как изглеждаш без дрехи, но до днес следобед не бях чувала фамилното ти име. Знаех, че живееш в Чикаго, но не си ми разказвал нищо за семейството си, освен че майка ти е загинала в автомобилна катастрофа, когато си бил шестгодишен. Знам, че си добре образован в областта на изкуството и че говориш свободно френски и немски, но нямах и представа, че си библиотекар. Направи така, че да ми бъде невъзможно да те намеря в настоящето, каза, че щяло да стане от само себе си, когато му дойде времето, и ето ни сега тук.

— Ето ни сега тук — съгласявам се аз. — Е, моите родители не са тузари, музиканти са. Баща ми се казва Ричард Детамбъл, а майка ми — Анет Лин Робинсън.

— О… певицата!

— Да. А татко е цигулар. Свири в Чикагския симфоничен оркестър. Но за разлика от мама така и не проби. Жалко, защото е великолепен цигулар. След смъртта на мама просто рухна.

Носят ни сметката. И двамата сме хапнали съвсем малко, но поне на мен сега не ми е до ядене. Клер се пресяга към дамската си чанта, а аз клатя глава. Плащам, излизаме от ресторанта и заставаме в прекрасната есенна вечер на Кларк Стрийт. Клер е с красиво синьо плетено манто с кожена яка, аз съм забравил да си взема връхна дреха и треперя като листо.

— Къде живееш? — пита Клер.

Охо!

— На две пресечки от тук, но жилището ми е малко и е страшно разхвърляно. А ти?

— В Роскоу Вилидж, на Хойни. Но имам съквартирантка.

— Ако дойдеш при мен, ще се наложи да зажумиш и да броиш до хиляда. Може би имаш глуха и ужасно нелюбопитна съквартирантка?

— Де такъв късмет! Не водя никого там, Шарис ще ти скочи и ще ти забива бамбукови пръчки под ноктите, докато не си кажеш и майчиното мляко.

— Откога си мечтая да ме изтезава жена на име Шарис, но както виждам, ти не споделяш вкусовете ми. Идвай тогава в бърлогата ми.

Тръгваме на север по Кларк. Отбивам се в един магазин, за да купя бутилка вино. Когато излизам отново на улицата, Клер е озадачена.

— Мислех, че не бива да пиеш.

— Така ли?

— Доктор Кендрик ти е забранил най-строго.

— Кой е той?

Вървим бавно, защото Клер е с неудобни обувки.

— Твоят лекар, голям специалист по хроноувреждания.

— Обясни ми.

— И аз не знам много. Доктор Дейвид Кендрик е молекулярен генетик, който е открил… който ще открие защо има хора с хроноувреждания. Предава се генетично — лекарят го установява през 2006 година. — Тя въздъхва. — Сигурно все още е много рано. На времето ми каза, че след десет години ще има много повече хора с хроноувреждания.

— Не съм чувал някой да страда от такова… увреждане.

— Според мен, дори и да издириш сега доктор Кендрик, той едва ли ще бъде в състояние да ти помогне. А ако е в състояние, ние с теб нямаше да се срещнем никога.

— Дай да не мислим за това.

Вече сме в моя вход. Клер влиза първа в мъничкия асансьор. Затварям вратата и натискам единайсет. Клер мирише на старо сукно, на сапун, пот и кожа. Вдъхвам дълбоко от миризмата й. Асансьорът изтраква и се заковава на моя етаж, а ние се измъкваме от него и тръгваме по дългия коридор. Вадя шепата ключове, които пъхам във всичките сто и седем ключалки, и открехвам леко вратата.

— Докато сме вечеряли, е станало още по-разхвърляно. Налага се да ти завържа очите.

Клер се смее, а аз оставям виното и си свалям вратовръзката. Слагам й я на очите и я завързвам здраво отзад. Отварям вратата и я въвеждам в жилището, след което я настанявам във фотьойла.

— Добре, започвай да броиш.

Клер брои. Аз се втурвам да събирам от пода бельото и чорапите, грабвам лъжиците и чашите за кафе от различните хоризонтални повърхности и ги струпвам в мивката в кухнята. Клер казва:

— Деветстотин шейсет и седем.

Махам й вратовръзката от очите. Преобразил съм разтегателното легло в дневния му вариант — канапе, и сядам на него.

— Вино? Музика? Свещи?

— Да, ако обичаш.

Ставам и запалвам свещите. После изключвам голямата лампа, в стаята заиграват светлини и всичко изглежда по-добре. Натопявам розите, издирвам тирбушона, вадя корковата тапа и наливам на двамата по чаша вино. Замислям се за кратко и пускам издадения от „ЕМИ“ компактдиск с майка ми, която пее lieder^[10] на Шуберт, после намалявам звука.

Гарсониерката ми всъщност се състои от канапе, фотьойл и около четири хиляди книги.

— Прекрасно е! — отбелязва Клер.

Става и се премества на канапето. Аз сядам до нея. За миг се отпускаме, просто си седим и се гледаме. Светлината на свещите трепка по косата на Клер. Тя се пресяга и ме докосва по бузата.

— Радвам се да те видя. Вече се чувствах самотна.

Притеглям я към себе си. Целуваме се. Целувката е много… съвместима, целувка, породена от дълга връзка, и аз се питам какво ли сме правили на онази поляна на Клер, после обаче прогонвам тази мисъл. Устните ни се разделят, на това място аз обикновено започвам да умувам как да си проправя път през различните крепости на дрехите, сега обаче се навеждам назад и се опъвам на канапето, придърпвам със себе си и Клер, като я хващам под мишниците — от кадифената рокля тя ми се струва хлъзгава и като кадифена змиорка се шмугва между мен и облегалката. Обърната е с лице към мен, а аз съм положил глава върху страничната облегалка. Усещам как снажното й тяло се притиска през тънкия плат до моето. Иска ми се неудържимо да скоча, да започна да лижа и да прониквам, но съм изтощен и замаян.

— Клетият Хенри.

— Защо „клетият Хенри“? Неописуемо щастлив съм.

И това си е самата истина.

— О, стоварвам върху теб всички тези изненади като огромни камъни.

Клер премята крак и сяда точно върху члена ми. Вниманието ми мигновено се насочва натам.

— Не мърдай — казвам й.

— Няма. Тази вечер ми се струва страшно забавна. Нали се сещаш, Познанието е Сила и така нататък. А и винаги ми е било страшно любопитно къде живееш, как се обличаш и какво работиш.

— Voilà^[11]!

Плъзгам длани под роклята й и нагоре по бедрата. Тя е с чорапи и жартиери. Моят тип момиче.

— Клер!

— Oui^[12].

— Наистина ще бъде жалко, ако претупаме всичко. Няма по-сладко нещо от тръпката на очакването.

Клер е смутена.

— Извинявай. Но лично аз чакам от години. И това не е като парче торта… изяждаш го и край.

— Вземи си парчето торта и си го изяж.

— Точно такъв е девизът ми.

Тя се подсмихва дяволито и разклаща напред-назад бедра. Възбуден съм толкова много, че с набъбналия си член преспокойно мога да крепя някой от кошовете на виенското колело в лунапарк „Грейт Америка“, стига в него да няма родител.

— Май често получаваш каквото искаш.

— Винаги. Ужасна съм. Но ти изобщо не обръщаше внимание на врънкането ми. Страдах ужасно под твоя режим на френските глаголи и „Не се сърди, човече“.

— Вероятно трябва да намеря утеха в това, че бъдещото ми Аз ще разполага с някакви средства за покоряване. С всички момчета ли го правиш?

Клер се засяга, но не знам доколко е искрена.

— И през ум не ми е минавало да го правя с момчета. Откъде ти хрумнаха тия дивотии! — Тя разкопчава ризата ми. — Господи, колко си… млад.

Стиска зърната на гърдите ми — с все сила. По дяволите добродетелността. Вече съм разгадал механиката на роклята й.

 

 

На другата сутрин

Клер: Събуждам се и не знам къде съм. Непознат таван. Приглушеният шум на уличното движение. Лавици с книги. Син фотьойл, където е метната кадифената ми рокля и над нея е нагъната вратовръзка. После си спомням. Извръщам глава, до мен е Хенри. Толкова просто е, все едно съм го правила цял живот. Той спи непробудно, свит в неправдоподобна поза, сякаш е изхвърлен от морето на някой плаж, закрил е с ръка очите си, за да не му блести слънцето, дългата му черна коса се е разпиляла по възглавницата. Толкова просто. Ето ни и нас. Тук и сега, най-после сега.

Ставам внимателно от леглото на Хенри. То служи и за канапе. Пружините изскърцват. Между леглото и лавиците с книги няма много място, затова се промушвам на една страна до коридора. Банята е съвсем мъничка. Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, която е порасла и е станала огромна, затова трябва да протяга ръка през прозореца, за да се обърне. Малкият декоративен радиатор бълва горещина. Изпишквам се и си измивам лицето и ръцете. И тогава забелязвам, че на бялата порцеланова поставка има две четки за зъби.

Отварям шкафчето с огледалото. Самобръсначки, крем за бръснене, вода за уста „Листерин“, тиленол^[13], лосион за след бръснене, синя пемза, клечка за зъби, дезодорант на най-горното рафтче. Крем за ръце, тампони, кутийка от диафрагма против забременяване, дезодорант, червило, опаковка мултивитамини, тубичка спермицид на долното рафтче. Червилото е много тъмночервено.

Стоя и държа червилото. Призлява ми. Питам се как ли изглежда другата жена, как се казва. Питам се откога ходят. Вероятно от доста време. Връщам червилото на мястото му, затварям шкафчето. Виждам се в огледалото — бледа, с коса, щръкнала във всички посоки. „Е, която и да си, сега вече съм тук. Ти може и да си миналото на Хенри, аз обаче съм неговото бъдеще.“ Подсмихвам се. Отражението ми отсреща прави гримаса. Вземам бялата хавлия за баня на Хенри, която виси отзад на вратата. Под нея е закачен светлосин копринен халат. Кой знае защо, ми е по-приятно с неговата хавлия.

Връщам се в хола, Хенри още спи. Вдигам от перваза на прозореца ръчния си часовник и виждам, че е едва шест и половина. Притеснена съм, не ми се ляга отново. Отивам в кухничката да потърся кафе. По всички плотове и по печката има камари чинии, купчинки списания и друго четиво. В мивката дори се мъдри един чорап. Разбирам, че снощи Хенри просто е струпал безогледно всичко в кухнята. Винаги съм го мислела за много подреден. Сега се изяснява, че е от хората, които държат на външния си вид, но иначе са си мърлячи. Намирам в хладилника кафе, намирам и кафеварката и я включвам. Докато чакам кафето, разглеждам лавиците с книгите на Хенри.

Ето го онзи Хенри, когото познавам. „Елегии, песни и сонети“ на Дън. „Доктор Фаустус“ на Кристофър Марлоу. „Голият обяд“. Ан Брандстрийт, Имануил Кант. Барт, Фуко, Дерида. „Песни на невинността и на опита“ на Блейк. „Мечо Пух“. „Анотираната Алиса“. Хайдегер. Рилке. „Тристрам Шанди“. „Смъртоносно пътуване до Уисконсин“. Аристотел. Епископ Баркли. Андрю Марвел. „Хипотермия, премръзване и други причинени от студа наранявания“.

Леглото изскърцва и аз подскачам. Хенри е седнал и ме гледа с очи, присвити срещу утринната светлина. Той е толкова млад, толкова предишен… Още не ме познава. Изведнъж ме дострашава, че е забравил коя съм.

— Май ти е студено — казва Хенри. — Ела да си легнеш пак, Клер.

— Направих кафе — предлагам му аз.

— Ммм, надушвам го. Но първо ела да ми кажеш „добро утро“.

Лягам, както съм с неговата хавлия. Хенри плъзга ръка под нея и за миг се спира — виждам, че е направил връзката и се опитва да види банята през моите очи.

— Това притеснява ли те? — пита ме.

Колебая се.

— Да. Притеснява ме. Разбира се.

Хенри сяда в леглото, аз също сядам. Извръща глава към мен, поглежда ме.

— Беше почти приключило.

— Почти ли?

— Смятах да скъсам с нея. Просто неподходящ момент. Или подходящ, и аз не знам. — Взира се в лицето ми и търси — какво ли? Прошка? Хенри няма никаква вина. Откъде е могъл да знае? — От доста време се измъчваме взаимно… — Той говори все по-бързо и по-бързо и накрая млъква. — Интересува ли те?

— Не.

— Благодаря ти. — Хенри прокарва длани по лицето си. — Извинявай. Не знаех, че ще дойдеш, иначе щях да поразчистя малко повече. Не само апартамента, но и живота си. — Под ухото му има размазано червило и аз се пресягам, за да го изтрия. Той ме хваща за ръката и я стиска. — Много по-различен ли съм? Отколкото си очаквала? — пита ме притеснен.

— Да… по-… — „себичен си“, мисля аз наум, но на него му казвам: — По-млад.

Хенри се замисля.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Просто си различен. — Прокарвам и двете си длани по раменете и гърба му, разтривам мускулите, изучавам вдлъбнатинките. — Виждал ли си се вече след четирийсетте?

— Да. Изглеждам така, сякаш съм мачкан и осакатен.

— Да. Но си по-малко… в смисъл повече. В смисъл познаваш ме, затова…

— Затова сега ми заявяваш, че съм недодялан.

Клатя глава, макар че имам предвид точно това.

— Просто съм изживяла толкова много неща, докато ти… Не съм свикнала да бъда с теб, когато ти изобщо не помниш какво се е случвало.

Хенри е мрачен.

— Съжалявам. Но човекът, когото познаваш, още не съществува. Стой до мен и рано или късно той непременно ще се появи. Но не мога да направя нищо повече.

— Така си е — съгласявам се. — А междувременно…

Той се обръща и ме поглежда в очите.

— Междувременно?

— Искам…

— Искаш?

Изчервявам се. Хенри се усмихва и ме бута лекичко да легна отново на възглавницата.

— Знаеш.

— Не знам много, но за едно-две неща все се досещам.

По-късно, долепени един до друг, се унасяме в сладка дрямка, покрити с бледото октомврийско слънце на късната утрин, и Хенри казва нещо на тила ми, което аз не разбирам.

— Какво?

— Казах си: тук с теб е толкова спокойно. Прекрасно е да си лежа така и да знам, че за бъдещето е помислено.

— Хенри!

— Хмм?

— Как се е получило така, че не си си разказал за мен?

— О. Аз не правя такива неща.

— Какви?

— Не си разказвам предварително, освен ако не става въпрос за нещо огромно, което застрашава живота ми. Опитвам се да бъда като всички останали. Не обичам и да се навъртам около самия себе си, затова внимавам да не се натъкна на себе си, освен ако не е неизбежно.

Замислям се.

— Аз пък щях да си разкажа всичко.

— Не, нямаше да го направиш. Само ще си навлечеш куп неприятности.

— Все се опитвах да те накарам да ми разказваш едно или друго.

Завъртам се и лягам по гръб, а Хенри се подпира на длан и ме гледа отгоре. Лицата ни са на около педя. Толкова е странно да си говорим, както сме си говорили почти винаги, но от физическата близост ми е трудно да се съсредоточа.

— И аз разказвах ли ти? — пита ме той.

— Понякога. Когато ти се разказваше или нямаше друг избор.

— Например?

— Ето, виждаш ли? Наистина искаш да знаеш. Но аз няма да ти кажа.

Хенри се смее.

— Така ми се пада. Ей, огладнях. Хайде да закусим.

Навън е мразовито. По Дирборн се стрелкат автомобили и колоездачи, по тротоарите вървят двойки и ние сме сред тях в сутрешното слънце — хванали сме се за ръце, най-сетне сме заедно и може да ни види всеки. Пробожда ме леко съжаление, сякаш съм изгубила някаква тайна, после обаче ме плисва възторг: всичко предстои тепърва.