Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (39)

Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт

Понеделник, 7 януари 2006 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 42)

Клер: Потънали сме в дълбок ранноутринен зимен сън, когато звъни телефонът. Будя се рязко, със свито сърце, и виждам, че Хенри е там, до мен. Той се пресяга през мен и вдига. Аз поглеждам часовника: 4:32 часът, призори е.

— Да — казва Хенри. Слуша дълго, цяла минута. Аз вече съм съвсем будна. Върху лицето на Хенри не се чете нищо. — Добре. Стой там. Тръгваме веднага.

Той се надвесва и оставя слушалката върху вилката.

— Кой беше?

— Аз. Аз бях. Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт, без дрехи, а е петнайсет градуса под нулата. Господи, дано колата запали.

Скачаме от леглото и навличаме дрехите от вчера. Хенри вече е с ботуши и яке още преди аз да съм нахлузила джинсите, и изтичва навън да запали колата. Напъхвам в един пазарски плик риза, дебело бельо, джинси, чорапи, ботуши и яке на Хенри, а също ръкавици и одеяло, будя Алба, обличам й набързо яке и й слагам ботушки, влитам в моето яке, а после излитам навън. Излизам от гаража още преди колата да е загряла и тя гасне. Паля я отново, една минута седим, после опитваме пак. Вчера е натрупало двайсетина сантиметра сняг и по Ейнзли има заледени коловози. Алба хленчи в детската седалка и Хенри й казва да мълчи. Щом излизаме на Лорънс, подкарвам по-бързо и след десет минути сме на Драйв, по това време улиците са безлюдни. Отоплението на хондата мърка. Небето над езерото изсветлява. Всичко е синьо и оранжево, някак чупливо в този полярен студ. Докато се носим надолу по Лейк Шор Драйв, ме обзема силно усещане за déjà vu: студът, езерото, притихнало в замечтан унес, натриевото сияние на уличното осветление — била съм тук и преди, била съм тук и преди. Затънала съм надълбоко в този миг и той се проточва, отдалечава ме от необичайността на случката, отнася ме при съзнанието за двойствеността на сега и макар че, препускаме през зимния градски пейзаж, времето не помръдва. Подминаваме Ървинг, Белмънт, Фулъртън, Ласал, излизам при Мичиган. Летим по безлюдния коридор от скъпи магазини, Оук Стрийт, Чикаго, Рандолф, Мънро и се гмурваме в подземния бетонен свят на паркинга. Вземам билета, който призрачният женски глас на машината ми предлага.

— Карай към северозападния край — казва Хенри. — Уличният телефон при будката на охраната.

Следвам указанията. Усещането за déjà vu е изчезнало. Чувствам се като изоставена от ангел пазител. Паркингът е безлюден. Профучавам покрай акри и акри жълта линия, докато изляза при уличния телефон: слушалката се клатушка на кабела. Няма и следа от Хенри.

— Може би си се върнал в настоящето?

— Но може и да не съм се върнал…

Хенри е объркан, аз също. Слизаме от колата. Тук, долу, е студено. Дъхът ми се превръща в пара, която изчезва. Не смятам, че трябва да си тръгнем, но нямам никаква представа какво би могло да се е случило. Отивам при будката на охраната и надзъртам вътре през прозореца. Охрана няма. Видеомониторите показват гол цимент.

— Да му се не види! Къде ли съм отишъл? Дай да пообиколим с колата.

Пак се качваме и кръжим из обширните празни пространства, осеяни с колони, покрай знаци, напътстващи ни „Карай бавно“, „Паркингът продължава“, „Запомнете къде сте оставили автомобила си“. Хенри го няма никъде. Ние се гледаме разгромени.

— От кое време си дошъл?

— Не казах.

Докато се прибираме, мълчим. Алба спи. Хенри гледа през прозореца. На изток небето е безоблачно и розово, сега вече има повече автомобили, някои хора отиват рано на работа. Докато чакаме на светофара на Охайо Стрийт, чувам писъка на чайките. Улиците са тъмни от солта и водата. Градът е нежен, бял, замъглен от снега. Всичко е красиво. Аз сякаш се гледам отстрани, аз съм филм. На пръв поглед сме невредими, но рано или късно ще платим скъпо и прескъпо.