Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (32)

Алба, въведение

Сряда, 16 ноември 2011 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 40)

Хенри: Намирам се в бъдещето, в залите на сюрреалистите в Чикагския художествен институт. Не съм облечен съвсем безупречно, единственото, което успях да сложа върху себе си, беше черното зимно яке, което взех от гардероба, и панталона, който намерих в шкафчето на охраната. Успях все пак да открия и обувки, които винаги ми създават най-големи затруднения. Затова ще се наложи да задигна нечий портфейл, за да си купя от магазинчето на музея тениска, да обядвам, да поразгледам картините й после да се изнеса от сградата и да поема из света на магазините и хотелските стаи. Нямам представа къде точно във времето съм. Не много далеч: дрехите и прическите са почти същите, както през 2001 година. Развълнуван съм от това кратко пътуване и същевременно съм разтревожен, защото в настоящето ми Клер ще роди всеки момент Алба и аз държа на всяка цена да присъствам, от друга страна обаче пътешествието напред в бъдещето е изключително любопитно. Чувствам се силен, наистина ми е хубаво, усещам, че присъствам. Затова стоя притихнал в тъмна зала, запълнена с осветени от прожектори кутии на Джоузеф Корнел^[1], и наблюдавам групата ученици, които вървят след екскурзоводката заедно със сгъваемите столове и покорно ги разтварят, когато тя им каже да седнат.

Взирам се в групата. Както би могло да се очаква, екскурзоводката е добре поддържана жена към петдесетте с невъзможно руса коса и изопнато лице. Учителката, весела млада жена със синкаво червило, стои зад рояка ученици, готова да ги усмири, ако се разпалуват. Вниманието ми е привлечено именно от учениците. Всички са на около десет години, вероятно в пети клас. Училището явно е католическо: всички са облечени еднакво, зелени карирани рокли за момичетата и морскосини куртки за момчетата. Всички внимават и са любезни, макар и да не са въодушевени. Лоша работа, лично аз съм на мнение, че Корнел не е много подходящ за деца. Екскурзоводката, изглежда, ги възприема като по-малки, отколкото са, защото им говори като на невръстни деца. На последната редица има едно момиченце, което очевидно проявява по-голям интерес от останалите. То е с дълга черна къдрава коса и пауновосиня рокля, с която се откроява сред групата. Всеки път, когато екскурзоводката задава въпрос, момиченцето вдига ръка, но екскурзоводката никога не посочва него. Виждам, че на момичето вече му е дотегнало от това.

Екскурзоводката обяснява за кутиите от поредицата „Волиера“ на Корнел. Всички кутии са от тъмно дърво, отвътре са съвсем бели, с поставка и дупки, каквито има по къщичките за птици, в някои се виждат и снимки на самите птици. Тези кутии са сред най-крайните и сурови творби на Корнел, в тях ги няма приумиците от „Сапунени мехури“ и романтичното настроение на кутиите от поредицата „Хотелът“.

— Защо според вас господин Корнел е направил тези кутии?

Екскурзоводката оглежда бодро децата и чака отговор, без да обръща внимание на пауновосиньото момиче, което размахва ръка, сякаш страда от болестта на свети Вит^[2]. Едно момче отпред заявява, че художникът сигурно е обичал птици. Това вече му идва много на момичето. То се изправя, без да сваля ръка. Екскурзоводката казва от немай-къде.

— Да?

— Той е правел кутиите, защото се е чувствал самотен. Не е имал кого да обича и е създавал кутиите, за да обича тях и хората да знаят, че е съществувал, а и защото птиците са свободни и кутиите са им нещо като скривалища, където те да се чувстват в безопасност. Корнел е искал да бъде свободен и да е в безопасност. Кутиите са за него, така че той да бъде като птица.

Момичето сяда.

Зашеметен съм от отговора му. Ето едно десетгодишно дете, което разбира напълно Джоузеф Корнел. И екскурзоводката, и класът не знаят как да реагират на такъв отговор, но учителката, която явно е свикнала с момичето, казва:

— Благодаря ти, Алба, много проникновено.

Момичето се обръща и се усмихва признателно на учителката, а аз виждам лицето му, виждам дъщеря си. Стоя в съседната зала, затова правя няколко крачки, за да разгледам момичето, да го видя, то също ме вижда и скача с грейнало лице, събаря малкия сгъваем стол, и още преди да съм се усетил, Алба е в обятията ми и аз я притискам до себе си, падам на колене, а тя повтаря отново и отново:

— Татко!

Всички ни гледат със зяпнали уста. Учителката идва бързо при нас. Казва:

— Кой е този човек, Алба? Кой сте вие, уважаеми господине?

— Аз съм Хенри Детамбъл, бащата на Алба.

— Това е моят татко!

Учителката още малко, и ще закърши ръце.

— Господине, бащата на Алба е мъртъв.

Аз мълча като онемял. Но Алба като достойна моя дъщеря взима нещата в свои ръце.

— Той е мъртъв — обяснява тя на учителката. — Но не постоянно мъртъв.

Аз се поокопитвам.

— Трудно е за обяснение…

— Той е ХИЧ — вметва Алба. — Като мен.

Учителката явно я разбира, макар че лично на мен думата не ми говори нищо. Тя пребледнява под грима, но не е враждебно настроена. Алба ме стиска за ръката. Сякаш ме подканя — кажи нещо, де.

— О, госпожо…

— Купър.

— Дали ще бъде възможно, госпожо Купър, ние с Алба да поговорим тук няколко минути? Не се виждаме често.

— Ами… просто… сега сме на посещение в галерията… групата, не мога да ви разреша просто да отведете детето, а и откъде да съм сигурна, че наистина сте господин Детамбъл…

— Хайде да се обадим на мама — предлага Алба.

Изтичва при училищната си чанта и измъква отвътре клетъчен телефон. Натиска един от бутоните, аз чувам как телефонът звъни и бързо си давам сметка, че тук има доста възможности. Някой вдига в другия край на линията и Алба казва:

— Мамо!… Аз съм в Художествения институт. Не, добре съм… мамо, татко е тук! Кажи на госпожа Купър, че това наистина е татко, чу ли!… Добре, чао!

Тя ми връчва телефона. Колебая се, съсредоточавам се.

— Клер! — Чува се как тя си поема рязко въздух. — Клер!

— Хенри! О, боже, не мога да повярвам. Ела си вкъщи.

— Ще се опитам…

— Откъде идваш?

— От 2001 година. Точно преди да се роди Алба.

Усмихвам се на дъщеря си. Тя се е облегнала на мен и ме държи за ръката.

— Дали да не дойда аз?

— Ще стане по-бързо. Слушай, не можеш ли да кажеш на тази учителка, че наистина съм аз?

— Мога, разбира се… къде ще бъдеш?

— При лъвовете. Ела възможно най-бързо, Клер. Няма да съм тук още дълго.

— Обичам те.

— Обичам те, Клер.

Колебая се, после подавам телефона на госпожа Купър. Двете с Клер провеждат кратък разговор, по време на който Клер успява някак да я убеди да разреши да заведа Алба пред входа на музея, където ще дойде и Клер. Благодаря на госпожа Купър, която въпреки странните обстоятелства се държи доста мило, и хванати за ръце, ние с Алба излизаме от Мортъновото крило и по витата стълба отиваме в залите с китайска керамика. Умът ми работи трескаво. Какво да питам най-напред?

Алба казва:

— Благодаря ти за видеозаписите. Мама ми ги подари за рождения ден. — Какви видеозаписи? — Вече усвоих секретните ключалки. Сега съм се заела с бравите с дистанционно отключване.

Ключалки. Алба се учи да разбива ключалки.

— Браво на теб. Не се отказвай. Я ми кажи, Алба!

— Да, татко?

— Какво е това ХИЧ?

— Хроно-изместен човек.

Сядаме на пейка пред порцеланов дракон от времето на династията Тан. Алба е с лице към мен, отпуснала е ръце върху скута си. Същинско мое копие е, когато бях на десет години. Направо не мога да повярвам. Алба още не се е родила, а ето че седи пред мен като разтворена пъпка. Навеждам се, за да съм на едно равнище с нея.

— Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам.

Алба се смее.

— Приятно ми е.

Не съм виждал дете, което да се владее в по-голяма степен от нея. Оглеждам я внимателно: къде в това момиче е Клер?

— Често ли се срещаме?

Алба се замисля.

— Не. Не сме се срещали от около година. Когато бях на осем години, съм те виждала няколко пъти.

— На колко години беше, когато умрях?

Затаявам дъх.

— На пет.

Майко мила! Непоносимо е.

— Извинявай! Май не биваше да го казвам — кае се Алба.

Прегръщам я и я притискам до себе си.

— Не се притеснявай. Нали сам те попитах? — Поемам си дълбоко въздух. — Как е Клер?

— Добре е. Тъжна е.

Това ме пробожда като с нож. Усещам, че не искам да знам повече.

— Ами ти? Как върви училището? Какво учите?

Алба се усмихва.

— В училище не уча кой знае какво, но непрекъснато чета за първите музикални инструменти и за Египет, а заедно с мама четем „Властелинът на пръстените“ и уча едно танго на Астор Пиацола^[3].

На десет години? Господи!

— Цигулка ли? Кой ти е учител?

— Дядо.

За миг решавам, че Алба говори за моя дядо, после разбирам, че има предвид татко. Страхотно! Щом татко се занимава с нея, значи тя наистина е добра.

— Добра ли си?

Какъв груб въпрос.

— Да. Много добра.

Слава богу.

— А мен ме нямаше никакъв в музиката.

— И дядо го казва. — Тя се смее. — Но ти харесваш музиката.

— Обичам я. Просто не мога да свиря.

— Чух как пее баба Анет! Беше толкова красива.

— Кой запис?

— Гледах я на живо. В Лирическата опера. Пееше в „Аида“.

„Той е ХИЧ. Като мен.“ Ох, да му се не види.

— Ти пътешестваш във времето.

— Естествено — смее се щастливо Алба. — Мама все повтаря, че си приличаме като две капки вода. Доктор Кендрик пък твърди, че съм дете чудо.

— Защо?

— Понякога мога да ходя където и когато си искам.

Алба го казва много самодоволно, а аз й завиждам ужасно.

— А можеш ли да не ходиш никъде, ако не ти се ходи?

— Е, не. — Тя е смутена. — Но ми харесва. Понякога не е много удобно, затова пък е… интересно, нали разбираш?

Да. Разбирам.

— Идвай да ме посещаваш, щом можеш да пътешестваш, до което време си поискаш.

— Опитах. Веднъж те видях на улицата, беше с една руса жена. Но ми се стори доста зает.

Алба се изчервява и за стотна от секундата най-неочаквано ме поглежда Клер.

— Бил съм с Ингрид. Срещах се с нея, преди да се запозная с майка ти.

Чудя се какво ли сме вършели тогава с Инг, та Алба е толкова смутена, и за миг ме жегва съжаление, че съм направил лошо впечатление на това трезвомислещо мило момиче.

— И понеже стана дума за майка ти, не е зле да излезем отпред и да я чакаме.

Пискливият звук вече се е появил и аз се надявам Клер да дойде, преди да съм изчезнал. Ние с Алба излизаме и отиваме бързо на стълбището пред входа. Късна есен е, Алба е без яке, затова увивам и двамата с моето. Подпирам се на гранитната плоча, която крепи един от лъвовете, обръщам се с лице на юг, а Алба се обляга на мен, загърната в якето, притиска се до голите ми гърди. Денят е дъждовен. Уличното движение плава по Мичиган Авеню. Опиянен съм от неизразимата любов към това изумително дете, което се притиска до мен така, сякаш няма да се разделим никога и разполагаме с цялото време на света. Вкопчвам се в този миг, боря се с умората и с времето ми, което изтича. Нека остана още малко, моля аз тялото си, Бога, Отеца Време, Коледа, всеки, който би могъл да ме слуша. Нека видя Клер и после сам ще се върна.

— Ето я и мама — съобщава Алба.

Към нас шеметно се носи бял автомобил, който не съм виждал. Той спира на кръстовището и Клер изскача, като го оставя насред пътя и предизвиква задръстване.

— Хенри!

Опитвам се да се затичам към нея, тя тича и аз се свличам на стъпалата с ръка, протегната към Клер. Алба ме държи и крещи нещо, а Клер е само на няколко крачки от мен и аз впрягам последните остатъци от волята си, за да я погледна, тя обаче ми се струва много далеч и затова казвам възможно най-ясно:

— Обичам те.

После изчезвам. По дяволите. По дяволите.

 

 

7:20 часът вечерта, петък, 24 август 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Лежа на очукания шезлонг в задния двор, около мен как да е, са намятани книги и списания, до лакътя ми има чаша недопита лимонада, вече разредена от разтопените кубчета лед. Станало е малко по-прохладно. По-рано беше към трийсет градуса, сега е излязъл лек ветрец и цикадите пеят своята песен в прослава на късното лято. На път за летище „О’Хара“ над мен са се понесли петнайсет реактивни самолета, поели от неизвестни разстояния. Коремът ми е щръкнал отпред и ме е закотвил на това място. Хенри го няма от осем сутринта вчера и аз започвам да се плаша. Ами ако започна да раждам и него го няма? Ами ако родя и той пак не се е прибрал? Ами ако е ранен? Ами ако е мъртъв? Ами ако умра аз? Тези мисли се гонят и преследват като странните кожи, каквито са носели около врата си старите дами — с опашка, пъхната в устата. Та мислите ми се гонят и кръжат ли, кръжат, докато накрая вече не издържам. Обикновено предпочитам да се развихря, да върша нещо, когато съм уплашена — притеснена ли съм за Хенри, чистя ателието или пера три перални пране, или правя три партиди хартия. А сега лежа тук, притисната от корема си в предзалезното слънце на задния двор, а Хенри е някъде там… и прави, каквото прави. О, боже! Доведи ми го обратно. Още сега.

Но не се случва нищо. Господин Нанета минава с автомобила си по алеята, после вратата на гаража му се отваря и се затваря със скърцане. Минава и заминава увеселителен камион. Светулките започват вечерната си веселба. А от Хенри — ни вест, ни кост.

Огладнявам. Ще умра от глад в задния двор, защото Хенри го няма да направи вечеря. Алба се върти и аз си мисля дали да не стана и да приготвя нещо за хапване в кухнята. После обаче решавам да постъпя, както постъпвам винаги, когато Хенри не е наоколо, за да ме нахрани. Ставам бавно, на няколко етапа, и се отправям полека към къщата. Намирам дамската си чанта, запалвам няколко лампи, излизам през предната врата и заключвам. Приятно ми е да се движа. Отново съм изненадана и съм изненадана, че съм изненадана, задето съм толкова огромна само на едно място по тялото си, сякаш съм си правила пластична операция и тя е излязла несполучлива, или съм жена от африканско племе, където представата за красота се свежда до невероятно дълги вратове, до голяма месеста част на ухото или устни като бърни. Уравновесявам тежестта си спрямо Алба и така, танцувайки този танц на сиамските близнаци, ние отиваме в тайландския ресторант „Опарт“.

Вътре е прохладно и пълно с хора. Слагат ме на маса при предния прозорец. Поръчвам си тайландска баница със зеленчуци и тофу, така е най-сигурно и просто. Изпивам цяла чаша вода. Алба ми притиска пикочния мехур, отивам до тоалетната и когато се връщам, храната вече е на масата. Ям. Представям си разговора, който бихме провели с Хенри, ако и той беше тук. Чудя се къде ли е. Ровя из спомените си, опитвам се да съчетая Хенри, който изчезна вчера, докато си обуваше панталона, с Хенри, когото съм виждала в детството си. Само си губя времето, явно ще се наложи просто да го изчакам, за да чуя какво ще ми разкаже самият той. Може би вече се е върнал. Едвам се сдържам да не изхвърча от ресторанта, за да проверя. Носят ми предястието. Изстисквам върху фидето малко лимон и хапвам. Представям си как Алба, мъничка и розова, свита на кълбо вътре в мен, също яде фиде с тънки малки клечици. Представям си я с дълга черна коса и зелени очи. Тя се усмихва и казва:

— Благодаря, мамо.

Усмихвам се и отвръщам:

— Винаги на твое разположение, винаги.

Там, вътре, тя си има и мъничко плюшено животинче на име Алфонсо. Алба му дава от тофуто. Аз приключвам с яденето. Седя няколко минути, за да си почина. Някой на съседната маса пали цигара. Плащам сметката и си тръгвам.

Поемам тромаво по Уестърн Авеню. Покрай мен профучава кола, пълна с тийнейджъри пуерториканци, които ми крещят нещо, но аз не разбирам какво. След като влизам в ранчото, започвам да търся ключовете, а Хенри отваря рязко вратата и казва:

— Слава богу!

После ме прегръща.

Целуваме се. Толкова ми олеква, че го виждам, та трябва да минат няколко минути, докато забележа, че и на него му е олекнало страшно, задето ме вижда.

— Къде беше? — пита ме Хенри.

— В „Опарт“. А ти къде беше?

— Не си оставила бележка и когато се прибрах, те нямаше, затова реших, че си в болницата. Обадих се и ми казаха, че не си постъпила.

Започвам да се смея и ми е трудно да спра. Хенри изглежда озадачен. Когато съм в състояние да му кажа нещо, заявявам:

— Вече знаеш какво е.

Той се усмихва.

— Извинявай. Но… просто не знаех къде си и се паникьосах. Помислих си, че ще изпусна Алба.

— Но къде беше?

Хенри пак се усмихва дяволито.

— Чакай само да чуеш. Една минута. Дай да седнем.

— По-добре да легнем. Капнала съм.

— Какво си правила цял ден?

— Лежала съм.

— Горката Клер, нищо чудно, че си уморена.

Отивам в спалнята, включвам климатика и спускам щорите. Хенри завива към кухнята и след няколко минути се появява с нещо за пиене. Аз се разполагам на леглото и получавам газирана вода с вкус на джинджифил, Хенри изхлузва обувките си и идва при мен сбира в ръка.

— Казвай сега.

— Ами… — Той вдига вежда, отваря уста и пак я затваря. — Не знам откъде да започна.

— Хайде, де.

— Като начало трябва да отбележа, че това е най-странното нещо, което някога ми се е случвало.

— По-странно от мен и теб?

— Да. Това си беше съвсем естествено, едно момче среща едно момиче…

— По-странно от това да наблюдаваш отново и отново как майка ти умира?

— Е, това вече се е превърнало в зловещо всекидневие. В нещо като кошмар, който сънувам прекалено често. Не, това си беше направо сюрреалистично. — Той прокарва ръка по корема ми. — Пренесох се напред и наистина бях в бъдещето, и срещнах нашето малко момиченце тук.

— О, боже! Ще се пръсна от завист. Ау!

— Да. Беше на около десет години. Тя, Клер, е изумителна… умна, музикална и… много самоуверена и нищо не е в състояние да я смути…

— Как изглежда?

— Прилича на мен. Моя момичешка разновидност. Хубава е, има твоите очи, но иначе прилича на мен: черна коса, светла кожа тук-там с лунички, устата й е по-малка, отколкото моята на времето, и ушите й не стърчат. С дълга къдрава коса е, има моите ръце с дълги пръсти и е висока… Беше като млада котка.

Прекрасно. Прекрасно.

— Опасявам се, че моите гени са надделели… Но като човек приличаше на теб. Излъчването й беше изумително. Видях я заедно с група ученици в Художествения институт, говореше за кутиите от „Волиерата“ на Джоузеф Корнел и каза нещо изключително вълнуващо за него… а аз разбрах някак, че това е тя. И тя ме позна.

— Е, надявам се да те е познала. — Длъжна съм да попитам. — И тя ли?…

Хенри се колебае.

— Да — отговаря накрая. — И тя. — И двамата мълчим. Той ме милва по лицето. — Знам.

Доплаква ми се.

— Изглеждаше ми щастлива, Клер. Попитах я и ми отговори, че й харесвало. — Той се усмихва. — Било й интересно.

И двамата се смеем — в началото малко тъжно, но после проумявам за какво става въпрос и вече се смеем истински, докато не ни заболяват лицата и по бузите ни не започват да се стичат сълзи. Защото, разбира се, наистина е интересно. Много интересно.