Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (9)

Девета глава

Нежелан любовник и желан приятел

Вторият семестър в Редмънд преминаваше така бързо, както първия — „направо профучава“, както казваше Филипа. Анн му се наслаждаваше напълно във всичките му етапи — стимулиращото съперничество в класа, завързването и задълбочаването на нови и полезни приятелства, веселите светски фокуси, дейността на различните общества, на които беше член, разширяването на хоризонта и на интересите. Тя учеше усилено, защото си беше наумила да спечели стипендията „Торбърн“ по английски език. Ако я спечелеше, следващата година щеше да се върне в Редмънд, без да тежи на скромните спестявания на Марила — нещо, което Анн беше твърдо решила.

Гилбърт също преследваше с пълна сила една стипендия, но намираше достатъчно време за чести посещения на булевард „Сейнт Джон“, трийсет и осем. Той придружаваше Анн на почти всички изяви в колежа и тя знаеше, че клюкарите в Редмънд свързват имената им. Анн се ядосваше, но беше безпомощна. Не можеше да отблъсне стар приятел като Гилбърт, особено когато той бе израснал неочаквано умен и способен, както му подобаваше в опасното обкръжение на не един младеж от Редмънд, който с удоволствие би заел мястото му до стройната, червенокоса студентка в смесен клас, чиито сиви очи бяха очарователни като звезди — вечерници. Анн не бе заобиколена от тълпата доброволни жертви, които кръжаха около Филипа при победоносния й поход през първата учебна година. Но имаше един върлинест, акъллия първокурсник, един весел, малък и закръглен второкурсник и един висок, начетен третокурсник, които обичаха да посещават булевард „Сейнт Джон“, трийсет и осем, и да разговарят с Анн за „-ологии“ и „-изми“, както и на по-леки теми в обсипания с възглавници салон на тази резиденция. Гилбърт не харесваше нито един от тях и много внимаваше да не даде предимство на никого от тях за ненавременна изява на истинските им чувства към Анн. За нея той отново бе станал момчето приятел от дните в Авонлий и като такъв можеше да се противопостави на всеки влюбен ерген, който увеличаваше шансовете си срещу него. Анн често признаваше, че няма по-подходящ за компания от Гилбърт. Тя се радваше, че той бе изоставил всички глупави идеи — макар да прекарваше доста време в тайни догадки за причината.

Само един неприятен инцидент помрачи зимата. Една вечер Чарли Слоун, забоден като игла на една от най-обичаните възглавници на госпожица Ада, попита Анн дали ще обещае „да стане госпожа Чарли Слоун някой ден“. След като дойде на себе си от усилията на пълномощничката на Били Андрюс, това не бе така съкрушително за романтичната й душа. Но със сигурност беше още едно разочарование. Беше ядосана, защото знаеше, че никога не бе насърчавала Чарли да смята възможно подобно нещо. Но какво ли можеш да очакваш от един Слоун, както би попитала с презрение госпожа Рейчъл Линд? Чарли, чиито пози, тон, вид, думи направо бяха пропити със слоунизъм. Той я удостояваше с велика чест — нямаше никакво съмнение. И когато Анн, напълно безчувствена към тази чест, му отказа, колкото деликатно и внимателно можеше — защото дори един Слоун имаше чувства, които не трябваше да бъдат прекомерно наранявани — слоунизмът пак се появи. Чарли със сигурност не приемаше отказа на Анн. Вместо това той се ядоса и го показа. Каза две-три отвратителни неща. Анн избухна и му отвърна с остра реч, чиято язвителност проби дори Слоунския щит на Чарли и постигна бърз ефект. Той грабна шапката си и изскочи от къщата с тъмночервено лице. Анн се втурна нагоре по стълбите, като на два пъти падна върху възглавниците на госпожица Ада, и се хвърли на леглото си, обляна в сълзи от унижение и ярост. Наистина ли беше паднала толкова ниско, че да спори с един Слоун? Можеше ли казаното от Чарли Слоун да я ядоса? О, това наистина беше падение — дори по-лошо, отколкото да бъде съперничка на Нети Блюет!

— Бих желала никога повече да не ми се налага да виждам това ужасно същество — хлипаше тя отмъстително във възглавниците си.

Но не можеше да избегне срещите с него. Оскърбеният Чарли се стараеше да не са близо един до друг. Оттогава възглавниците на госпожица Ада бяха спасени от набезите му, а когато срещнеше Анн на улицата или в залите на Редмънд, се покланяше с напълно скован маниер. Обтегнатите отношения между двамата стари съученици продължиха почти година! После Чарли прехвърли опустошителните си страсти върху една закръглена, розовобуза, чипоноса, синеока и дребна второкурсничка, която ги оцени по достойнство, вследствие на което той прости на Анн и отново благоволи да бъде любезен с нея.

Един ден Анн връхлетя развълнувано в стаята на Присцила.

— Прочети това — извика и й хвърли едно писмо. — От Стела е. И тя ще дойде в Редмънд догодина. Идеята е прекрасна, ако успеем да я осъществим. Ще можем ли, Прис?

— Ще ти отговоря по-добре, когато разбера каква е идеята — каза Присцила и взе писмото на Стела.

Стела Мейнард беше една от приятелките им в Кралската академия и оттогава преподаваше в едно училище.

Но ще прекъсна, скъпа Анн, пишеше тя, и ще дойда в колежа догодина. Понеже минах и третата година в „Куинс“, сега мога да се запиша направо във втори курс. Уморена съм от учителстването в това училище в дълбоката провинция. Някой ден ще напиша трактат за „Изпитанията на една селска учителка“.

Анн, имам малък план. Знаеш колко мразя квартирите. Живяла съм под наем четири години и съм толкова уморена. Не мисля, че ще мога да издържа още три години. Не можем ли да се съберем ти, Присцила и аз, да наемем малка къща някъде в Кингспорт и да живеем сами? Във всеки случай, би било по-евтино. Разбира се, ще трябва да си вземем икономка, а аз имам една на разположение. Споменавала ли съм ти за леля Джеймисина?

Ако ти и Присцила сте съгласни, би било добре, понеже сте на мястото, да се вгледате дали не можете да намерите подходяща къща тази пролет? Така ще е по-добре, отколкото да го оставите за есента. Ако успеете да наемете мебелирана къща, още по-добре, но ако не успеете, ще можем да изнамерим няколко необходими мебели у нас и по таваните на стари семейни приятели. Каквото и да решите, пишете ми колкото можете по-скоро.

— Мисля, че е добра идея — каза Присцила.

— И аз — съгласи се Анн с възторг. — Разбира се, тук имаме хубав пансион, но, каквото и да говорим, пансионът не е дом. Затова нека веднага да тръгнем на лов за къща, преди да дойдат изпитите.

— Страхувам се, че ще е доста трудно — предупреди Присцила. — Не очаквай твърде много, Анн.

Но да намерят точно каквото искаха се оказа дори по-трудно, отколкото беше очаквала Присцила. Имаше къщи в изобилие, мебелирани и немебелирани, но една беше твърде голяма, друга твърде малка, една твърде скъпа, друга твърде далече от Редмънд. Изпитите главоломно наближиха и минаха. Дойде последната седмица от семестъра, а тяхната „къща на мечтите“, както я нарече Анн, си оставаше въздушна кула.

— Ще трябва да почакаме до есента — каза Присцила изтощено, докато се разхождаха в парка през един от онези прекрасни априлски дни с ветрец и синьо небе.

— Точно сега да не си разваляме хубавия следобед — каза Анн, като се оглеждаше в опиянение. Свежият хладен въздух бе напоен с аромата на боров балсам, а небето над тях бе кристалночисто и синьо — голяма обърната чаша с блаженство. — Днес пролетта пее в кръвта ми и примамливият април се носи из въздуха. Имам видения и сънища, Прис. Защото вятърът духа от запад. Обичам западния вятър. Пее за надежди и щастие. Когато духа източният вятър, винаги се сещам за потискащ дъжд, който удря по стрехите, и за тъжни вълни, които се разбиват в сивия бряг. Когато остарея, ще имам ревматизъм от източния вятър.

— Не е ли чудесно, когато хвърлиш зимните дрехи и се понесеш напред в пролетни? — разсмя се Присцила. — Не се ли чувстваш новородена?

— Всяка пролет е винаги нещо ново — каза Анн. — Нито една не прилича на другите. Винаги има някаква своя собствена сладост. Виж колко зелена е тревата около това малко езерце и как цъфтят върбите.

— А изпитите дойдоха и си отидоха — другата седмица ще си бъдем у дома.

— Радвам се — каза Анн замечтано. — Искам да направя толкова много неща. Искам да седна на стълбите при задния вход и да почувствам как духа вятърът над ливадите на господин Харисън. Искам да събирам папрат в Омагьосаната гора и теменужки в Теменужения дол. Спомняш ли си деня на нашия златен пикник, Присцила?

— Само ако можехме да намерим къща! — въздъхна Присцила. — Погледни Кингспорт, Анн — къщи, къщи навсякъде и нито една за нас.

— Спри, Прис. „Най-хубавото все още предстои.“ Както древните римляни, ще си намерим къща или ще си построим. В ден като този не съществува думата „неуспех“.

Те се помаяха в парка до залез-слънце, като се наслаждаваха на удивителното чудо, красота и великолепие на пролетния прилив. Тръгнаха си към къщи, както обикновено, по булевард „Спофърд“, за да изпитат удоволствието да погледнат „Дома на Пати“.

— Чувствам, че след малко ще се случи нещо вълшебно — „така ме сърбят пръстите“ — каза Анн, докато се изкачваха по склона. — Много хубаво чувство, като в книга с приказки. Присцила Грант, погледни натам и ми кажи истина ли е, или ми се привиждат разни неща?

Присцила погледна. Пръстите и очите на Анн не я бяха излъгали. На арката над портата на „Дома на Пати“ висеше малка скромна табела. На нея пишеше: „Дава се под наем, мебелирана. Питайте вътре“.

— Присцила — прошепна Анн. — Смяташ ли за възможно да наемем „Дома на Пати“?

— Не — твърдо заяви Присцила. — Твърде хубаво ще е, за да е истина. В днешно време приказките не се сбъдват. Разочарованието ще бъде твърде голямо, за да го понесем. Сигурно ще поискат повече, отколкото можем да дадем. Спомни си, това е булевард „Спофърд“.

— Трябва да разберем — каза Анн решително. — Твърде късно е за посещения тази вечер, но ще дойдем утре. О, Прис, само ако можехме да имаме това прекрасно местенце! Винаги съм чувствала, че съдбата ми е свързана с „Дома на Пати“, откакто го видях за пръв път.