Метаданни
Данни
- Серия
- Анн Шърли (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Anne of the Island, 1915 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стефка Хрусанова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Луси М. Монтгомъри. Анн от острова
ИК „Пан“, София, 2012
Редактор: Иван Здравков
Художник на корицата: Олег Топалов
ISBN: 978-954-657-259-4
История
- —Добавяне
Тридесет и четвърта глава
Джон Дъглас най-накрая проговаря
Анн беше запазила слаба надежда, че в края на краищата трябва да се получи нещо. Но не ставаше нищо. Джон Дъглас идваше и извеждаше Джанет на разходка с кола, изпращаше я до дома след молитвените събрания, както правеше от двайсет години и както изглежда, щеше да прави през следващите двайсет. Лятото вървеше към края си. Анн преподаваше в училището, пишеше писма и учеше по малко.
Въпреки това смяташе живота във Вали Роуд за еднообразен. Но имаше един забавен инцидент.
Не беше виждала слабоватия Самуел с коса като кълчища и с ментата от вечерта, когато я беше посетил. Но той се появи в една топла августовска вечер и тържествено се настани на грубо скованата пейка до портата. Носеше обичайните си одежди, състоящи се от панталони с разнообразни кръпки, синя памучна блуза, изтъняла на лактите, и раздърпана сламена шапка. Дъвчеше една сламка и продължаваше да я дъвче, докато гледаше тържествено Анн. Тя остави настрана книгата си с въздишка и взе бродерията си. За разговор със Сам действително не можеше да става и дума.
След дълга тишина Сам проговори внезапно.
— Живея хей там — каза той рязко и размаха сламката си в посока на съседната къща.
— О, така ли? — отвърна Анн учтиво.
— Ами да.
— А сега къде отиваш?
— Ами мислех си да си намеря някоя собствена къща. Има една, дето ми допада, в Милърсвил. Но ако я наема, ще ми трябва жена.
— Предполагам — каза Анн неопределено.
— Ами да.
Пак настъпи дълга тишина. Най-накрая Сам извади сламката от устата си и каза:
— Ще ме вземеш ли?
— К-ка-кво-о! — зяпна Анн.
— Ще ме вземеш ли?
— Да не би да искаш да кажеш: да се омъжа за теб? — запита със слаб глас горката Анн.
— Ами да.
— Аз почти не те познавам — извика Анн възмутено.
— Но ще се запознаеш с мен, след като се оженим — каза Сам.
Анн събра остатъците от достойнството си.
— Никога няма да се омъжа за теб — каза тя високомерно.
— Ще сбъркаш — започна да я увещава Сам. — Аз съм добър работник и имам малко пари в банката.
— Не ми го казвай никога вече. Какво те накара да мислиш така? — каза Анн, като чувството й за хумор започна да надделява над гнева. Беше абсурдна ситуация.
— Ти си хубавко момиче и се движиш много гъвкаво — каза Сам. — Не ща мързелива жена. Помисли си. Все още няма да променям решението си. Трябва да вървя. Трябва да доя кравите.
Анн се смя с цялото си сърце на това предложение, без да чувства никаква болка. Вечерта тя изимитира Сам на Джанет и двете за малко да се пръснат от смях.
Един следобед, когато пребиваването на Анн във Вали Роуд приближаваше към края си, Алек Уорд дойде с каруца до „Крайпътната“ и припряно потърси Джанет.
— Викат ви от къщата на Дъгласови — бързо каза той. — Мисля, че този път старата госпожа Дъглас наистина ще умре, след като се е преструвала, че го прави цели двайсет години.
Джанет изтича да си вземе шапката. Анн попита дали госпожа Дъглас е по-зле от обикновено.
— Не е и наполовина толкова зле — каза Алек тържествено. — Затова мисля, че е сериозно. Друг път тя вика и се мята из къщата. Сега лежи мирно и мълчи. Когато госпожа Дъглас мълчи, можете да се обзаложите, че е много зле.
— Не харесваш ли старата госпожа Дъглас? — полюбопитства Анн.
— Обичам котките да са си котки. Не обичам котките да са жени — беше загадъчният отговор на Алек.
Джанет се върна у дома по здрач.
— Госпожа Дъглас умря — каза тя уморено. — Умря скоро след като пристигнах там. Проговори ми само веднъж. „Предполагам, сега ще се омъжиш за Джон?“, каза тя. Това ме прободе в сърцето, Анн. Като си помисля — собствената майка на Джон да смята, че не съм се омъжила за него заради нея! Не можах да кажа нито дума — там имаше и други жени. Бях благодарна, че Джон беше излязъл.
Вечерта след погребението Джанет и Анн седяха на залез на стълбите пред предната врата. Вятърът беше заспал сред боровите масиви, а огнените талази на светкавиците без гръм проблясваха в небето на север. Джанет носеше грозната си черна рокля и беше в най-лошия си вид, носът и очите й бяха зачервени от плач. Разговаряха малко, защото Джанет видимо отблъскваше опитите на Анн да я ободри. Тя просто предпочиташе да страда.
Изведнъж резето на портата изтрака и Джон Дъглас влезе в градината. Той закрачи право към тях през лехите със здравец. Джанет стана. Анн също.
— Джанет — каза той. — Ще се омъжиш ли за мен?
Думите избухнаха, сякаш бяха жадували да бъдат казани цели двайсет години и сега трябваше да бъдат изречени преди всичко останало.
Лицето на Джанет, зачервено от плач, стана мораво.
— Защо не ме попита досега? — каза тя бавно.
— Не можех. Тя ме накара да обещая, че няма да го правя. Мама ме накара да обещая. Преди деветнайсет години получи страшен пристъп. Помислихме, че няма да оживее след него. Тя ме умоляваше да й обещая да не ти искам ръката, докато е жива. Не исках да обещавам такова нещо, макар всички да мислехме, че не би могла да живее още дълго — докторът й даваше само шест месеца. Но тя ме молеше на колене, болна и страдаща. Трябваше да й обещая.
— Какво имаше против мен майка ти? — извика Джанет.
— Нищо… нищо. Тя просто не искаше там друга жена — която и да е жена — докато беше жива. Тя каза, че ако не й обещая, ще умре на място и аз ще съм убиецът. И така, обещах й. Държеше ме с това обещание чак досега, макар че аз на свой ред я молих на колене да ме освободи от него.
— Защо не ми каза? — попита Джанет задавено. — Защо просто не ми каза?
— Тя ме накара да обещая, че няма да кажа на никого — отвърна Джон с пресипнал глас. — Накара ме да се закълна над Библията, Джанет. Никога нямаше да го направя, ако можех да предположа, че ще бъде за толкова дълго време. Джанет, никога няма да разбереш какво съм изстрадал през тези деветнайсет години. Зная, че причиних мъка и на теб, но ти ще се омъжиш за мен, нали, Джанет? О, Джанет, нали? Дойдох колкото мога по-бързо, за да ти направя предложение.
В този миг вцепенената Анн дойде на себе си и разбра, че няма работа там. Тя се измъкна и видя Джанет чак на следващата сутрин, когато последната й разказа продължението на историята.
— Тази жестока, неотстъпчива, лъжлива старица! — извика Анн.
— Тихо… тя е мъртва — каза Джанет със страхопочитание. — Ако не беше… Но тя е мъртва. Затова не трябва да говорим лошо за нея. Но най-накрая съм щастлива, Анн.
— Кога ще се ожените?
— Другия месец. Разбира се, сватбата ще бъде много скромна. Хората сигурно ще говорят ужасни неща. Ще кажат, че съм бързала да „хвана“ Джон веднага, щом горката му майка се е отстранила от пътя. Джон поиска да им каже истината, но аз му рекох: „Не, Джон. В края на краищата, тя беше твоя майка и ние ще запазим тайната между нас, няма да хвърляме сянка върху паметта й. Не ме интересува какво казват хората, сега знам истината. Няма никакво значение. Нека погребем всичко с мъртвите“… Убедих го да се съгласи с мен.
— Ти си много по-великодушна, отколкото аз — каза Анн сърдито.
— Ще почувстваш съвсем различно много неща, когато станеш на моята възраст — каза Джанет с разбиране. — Това е едно от нещата, които научаваме, когато остареем: как да прощаваме. По-лесно е да го правим на четирийсет, отколкото на двайсет.