Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (22)

Двадесет и втора глава

Пролетта и Анн се завръщат в Грийн Гейбълс

Сенките от пламъците на огъня танцуваха по кухненските стени в Грийн Гейбълс, защото пролетната вечер беше студена. През отворения източен прозорец долитаха тънките нежни гласове на нощта. Марила седеше до огъня — поне телом. Духом тя беше се върнала в миналото, а краката й бяха млади. Напоследък Марила прекарваше така много часове, докато си мислеше, че би трябвало да плете нещо за близнаците.

— Май остарявам — каза тя.

Макар че през последните девет години Марила почти не беше се променила, освен че отслабна малко и стана още по-ъгловата, имаше повече побелели коси в прическата си, която все още беше завита на същия здрав възел, с две игли за коса — може би същите игли от едно време. Но изражението й беше много по-различно. Онова нещо около устните й, което намекваше за чувство за хумор, се беше развило чудесно. Погледът й беше по-нежен и по-мек, усмивките й — по-чести и по-мили.

Марила мислеше за целия си изминал живот, за пълното с лишения, но щастливо детство, за ревниво пазените мечти и попарените надежди от моминството й, за дългите, сиви, затворени, монотонни години, които бяха последвали. А идването на Анн — живото, импулсивно дете с богато въображение, с обичливо сърце и свят от приказки, разцъфна като роза. Марила чувстваше, че от своите шейсет години беше живяла само през деветте след пристигането на Анн. А Анн щеше да си бъде у дома вечерта на другия ден.

Кухненската врата се отвори. Марила погледна нагоре с очакването да види госпожа Линд. Пред нея стоеше Анн, висока, с искрящи очи, с ръце пълни с иглики и теменужки.

— Анн Шърли! — възкликна Марила. Веднъж през живота си поне беше изненадана, тя сграбчи момичето си и го притисна заедно с цветята до сърцето си, като горещо разцелува светлата коса и скъпото лице. — Не те очаквах преди утре вечер. Как дойде от Кармъди?

— Пеш, най-скъпа от всички Марила. Не съм ли го правила хиляди пъти, когато бях в „Куинс“? Пощаджията ще ми донесе куфара утре. Изведнъж ме обзе носталгия и си дойдох един ден по-рано. Минах през Теменужения дол. Сега е огромна ваза с теменуги, милите, с цвета на небето. Помириши ги, Марила, изпий ги!

Марила вдъхна аромата, но беше по-заинтригувана от Анн, отколкото от пиенето на теменужки.

— Седни, дете. Сигурно си уморена. Ще ти приготвя вечеря.

— Тази вечер луната изгрява очарователно иззад хълмовете, Марила, а как пееха жабите на път за дома от Кармъди! Обичам музиката на жабите. Сякаш е свързана с всичките ми най-щастливи спомени. И винаги ми напомня за деня, когато дойдох тук за пръв път. Ти спомняш ли си го, Марила?

— Ами да — каза Марила без колебание. — Никога няма да го забравя.

— О, колко хубаво е отново да си у дома! Редмънд беше чудесен, а Болинбрук великолепен, но Грийн Гейбълс е моят дом.

— Чух, че това лято Гилбърт няма да си идва у дома — каза Марила.

— Не. — Нещо в тона на Анн накара Марила да я изгледа остро, но Анн очевидно беше погълната от подреждането на теменужките във ваза.

— Гилбърт добре ли се представи на изпитите? — настояваше Марила.

— Отлично. Той е пръв в класа си. Но къде са близнаците и госпожа Линд?

— Рейчъл и Дора са у господин Харисън. Дейви е у Болтърови. Май го чувам, че идва.

Дейви видя Анн, спря и се хвърли върху нея с възторжен вик.

— О, Анн, колко хубаво, че те виждам! Кажи, нали съм пораснал с два инча от миналата есен. Днес госпожа Линд ме измери с рулетката си и кажи, Анн, виждаш ли предния ми зъб? Няма го. Госпожа Линд го върза за единия край на конец, а другия край за вратата, после затръшна вратата. Продадох го на Милти за два цента. Милти събира зъби.

— За какво са му зъби? — попита Марила.

— За огърлица, да си играе на индиански вожд — обясни Дейви и скочи в скута на Анн. — Вече е събрал петнайсет.

— Добре ли се държа при госпожа Болтър? — попита строго Марила.

— О, с Милти ловихме риба и гонихме котката, търсихме яйца и подвиквахме на ехото. Има страхотно ехо в храстите зад плевнята на Болтърови. Кажи ми, Анн, какво е ехо? Искам да знам.

— Ехото е една красива нимфа, която живее далеч в горите и се смее на света иззад хълмовете.

— Как изглежда?

— Косата и очите й са тъмни, но вратът и ръцете й са бели като сняг. Никой смъртен не може да види колко е хубава. Тя е по-бърза от сърна, а ние познаваме само този неин подигравателен смях. Нощем можеш да чуеш зова й, да чуеш смеха й под звездите. Но никога не можеш да я видиш. Тя отлита надалеч, ако я последваш, и винаги ти се присмива над следващия хълм.

— Всичко това истина ли е, Анн? Или е шмекерия? — попита Дейви със зяпнала уста.

— Дейви — каза Анн отчаяна, — не можеш ли да различиш приказката от лъжата?

— Тогава какво ни отвръща така нахално от храстите на Болтърови? Искам да знам — не преставаше Дейви.

— Когато пораснеш още малко, Дейви, ще ти обясня всичко.

Споменаването на възрастта очевидно даде нов обрат на мислите на Дейви, защото след няколко мига размисъл той прошепна тържествено:

— Анн, ще се женя.

— Кога? — попита Анн със същата тържественост.

— О, когато порасна, разбира се.

— Това ме успокоява, Дейви. Коя е дамата?

— Стела Флетчър. Тя е в моя клас. И кажи, Анн, тя не е ли най-хубавото момиче, което някога си виждала. Ако умра, преди да порасна, ти ще се грижиш за нея, нали?

— Дейви Кейт, престани да говориш глупости — каза Марила строго.

— Не са глупости. Тя обеща да ми стане съпруга и ако умра, ще бъде моя вдовица, нали? И си няма никого да се грижи за нея, освен старата си баба.

— Ела да вечеряш, Анн — каза Марила. — И не окуражавай това дете да говори глупости.