Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (12)

Дванадесета глава

„Аврил изкупва вината си“

— За какво мечтаеш, Анн?

Двете момичета се разхождаха една вечер в приказно кътче край потока. В него бяха потопени папрати, наболата трева беше зелена, а дивите круши ухаеха омайно.

Анн излезе от унеса си с щастлива усмивка.

— Измислях сюжета на моя разказ, Дайана.

— О, вече си го започнала? — извика Дайана, озарена от жив интерес.

— Написала съм само няколко страници, но хубаво съм го обмислила. Толкова време ми отне да намеря подходящ сюжет. Нито един от сюжетите, които имах на разположение, не подхождаше на момиче с име Аврил.

— Не можа ли да промениш името й?

— Не, беше невъзможно. Опитах, но не можах. Аврил е толкова реална за мен, че каквото и друго име да й дам, все си мислех за Аврил. Но най-накрая имам сюжет, който й подхожда. После дойде вълнуващото избиране на имена за всичките ми герои. Нямаш представа колко прекрасно е това. Лежах будна часове наред и си мислех за имената. Името на героя е Пърсивал Далримпъл.

— Дала ли си имена на всички герои? — попита Дайана замислено. — Ако не беше, щях да те помоля да именувам един — някое второстепенно действащо лице. Тогава ще чувствам, че и аз имам дял в историята.

— Можеш да именуваш малкото ратайче, което живее със семейство Лестър — съгласи се Анн. — Той единствен е още без име.

— Наречи го Реймънд Фицозбърн — предложи Дайана, която имаше цял склад от подобни имена в паметта си, реликви от стария Клуб за разкази, който тя, Анн, Джейн Андрюс и Руби Гилис бяха основали в ученическите си дни.

Анн поклати глава със съмнение.

— Страхувам се, че е твърде аристократично име за момче за всичко, Дайана. Не бих могла да си представя един Фицозбърн да храни прасета и да носи дърва, а ти?

Момчето за всичко в крайна сметка беше кръстено Робърт Рей, за да го наричат Боби при нужда.

— Колко, предполагаш, че ще ти платят за разказа? — попита Дайана.

Анн изобщо не бе мислила за това. Тя търсеше слава, а не презрени пари. Литературните й мечти бяха непокътнати от користни помисли.

— Ще ми позволиш да го прочета, нали? — помоли Дайана.

— Когато свърша, ще го прочета на теб и на господин Харисън и ще ви помоля да го подложите на сурова критика. Никой друг няма да го види, докато не го публикуват.

— Как ще завърши — щастливо или нещастно?

— Не съм сигурна. Бих искала краят да е нещастен. Веднъж чух професор Хамилтън да казва, че никой, освен гений не трябва да си позволява тъжен край. И — завърши Анн скромно — аз съм всичко друго, но не и гений.

— О, най-много обичам щастливия край. По-добре го остави да се ожени за нея — каза Дайана, която, особено след годежа си с Фред, мислеше, че така завършва всяка история.

— Но ти обичаш да плачеш над разни истории?

— Да, по средата. Но обичам накрая всичко да се оправи.

— Трябва една покъртителна сцена в разказа — каза Анн замислено. — Ще направя така, че Робърт Рей да се нарани при злополука и да има сцена на смърт.

— Не, не трябва да убиваш Боби — заяви Дайана през смях. — Той принадлежи на мен и аз искам да живее. Убий някой друг, ако трябва.

През следващите две седмици Анн се измъчваше или тържествуваше според настроението на литературните си търсения. Или ликуваше от блестяща идея, или изпадаше в отчаяние, защото някой противоречив герой не искаше да се държи прилично. Дайана не можеше да го разбере.

— Направи ги такива, каквито искаш — каза тя.

— Не мога — оплакваше се Анн. — Аврил е героиня, която трудно се поддава на контрол. Тя прави и казва неща, които никога не съм предвиждала за нея. Това разваля нещата и трябва да преписвам всичко отначало.

Най-накрая разказът беше завършен и Анн го прочете на Дайана в уединения фронтон над входа. Беше получила своята „покъртителна сцена“, без да жертва Робърт Рей. Дайана бе на висотата на положението и плака както се полага, но когато дойде краят, изглеждаше леко разочарована.

— Защо уби Морис Ленъкс? — попита тя с укор.

— Той беше злодеят — възпротиви се Анн. — Трябваше да бъде наказан.

— Харесвам го най-много от всички — каза безразсъдната Дайана.

— Е, той е мъртъв и ще трябва да си остане мъртъв — каза Анн с известно презрение. — Ако го бях оставила жив, щеше да продължи да преследва Аврил и Пърсивал.

— Ако го беше променила?

— Нямаше да е романтично. Освен това щеше да направи разказа твърде дълъг.

— Това е изтънчен разказ, Анн, ще те направи известна, сигурна съм. Имаш ли заглавие?

— Нарекох го „Аврил изкупва вината си“. Не звучи ли прекрасно? Дайана, кажи ми откровено, виждаш ли някакви грешки в историята ми.

— Е — поколеба се Дайана, — онази част, където Аврил прави кейка, не ми изглежда достатъчно романтична, за да е в съзвучие с останалото. Това би направил всеки. Героините не трябва да готвят, мисля.

— Защо, точно тук идва хуморът и това е една от най-добрите части в целия разказ — каза Анн.

Дайана благоразумно се въздържа от по-нататъшна критика, но беше много по-трудно да се угоди на господин Харисън. Първо й каза, че има твърде много описания в целия разказ.

— Махни всичките тези цветисти описания — каза той безсърдечно.

Анн имаше неприятното убеждение, че господин Харисън е прав и се принуди да задраска повечето от любимите си описания, за да задоволи придирчивия господин Харисън.

— Изхвърлих всички описания, освен залеза — каза тя най-накрая. — Просто не можех да се лиша от него. Беше най-хубавото.

— Няма нищо общо с историята — каза господин Харисън. — И не е трябвало да поставяш мястото на действието сред богати хора от града. Какво знаеш за тях? Защо не го постави тук, в Авонлий — като промениш името, разбира се, за да не помисли госпожа Рейчъл Линд, че тя е героинята.

— О, никога не бих го направила — възрази Анн. — Авонлий ми е най-скъпото място на света, но не е напълно романтично за сцена на действието.

— Смея да кажа, че в Авонлий е имало романтика — както и много трагедии — каза сухо господин Харисън. — Но твоите хора не приличат на истински. Говорят твърде много и използват твърде високопарен език. На едно място Далримпъл говори цели две страници и не дава на момичето да си отвори устата. Ако го беше направил в реалния живот, тя щеше да го изхвърли.

— Не вярвам — каза Анн категорично. Тайно в душата си тя вярваше, че красивите, поетични думи, казани на Аврил, биха спечелили напълно сърцето на всяко момиче. Освен това, беше отвратително да чуе, че Аврил, величествената, царствена Аврил „изхвърля“ някого. Аврил „отпращаше поклонниците си“.

— Както и да е — обобщи безпощадният господин Харисън. — Не виждам защо Морис Ленъкс не я спечелва. Той е два пъти по мъж от другия. Правил е лоши неща, но ги е оправил. Пърсивал няма време за нищо друго, освен за витаене в облаците.

„Витаене“. Това беше още по-лошо от „изхвърляне“!

— Морис Ленъкс е злодеят — каза Анн възмутено. — Не разбирам защо всички го харесват повече, отколкото Пърсивал.

— Пърсивал е прекалено добър. Той дразни. Следващият път, когато описваш някой герой, сложи малко от пикантната човешка природа в него.

— Аврил не би могла да се омъжи за Морис. Той е лош.

— Тя би могла да го превъзпита. Можеш да превъзпиташ един мъж, не можеш да превъзпиташ медуза, например. Историята ти не е лоша — признавам, доста е интересна. Но ти си твърде млада, за да напишеш подобна история, която си заслужава. Изчакай десет години.

Анн реши следващия път, когато напише разказ, да не моли никого да се изказва за него. Беше толкова обезкуражаващо. Тя не прочете разказа си на Гилбърт, макар че му беше казала за него.

— Ще видиш дали е успешен, когато го публикуват, Гилбърт, но ако е катастрофа, никой никога няма да го види.

Марила не знаеше нищо за авантюрата. Анн си представяше как чете разказа от списанието на Марила, като я кара да се възхищава от него — във въображението всичко е възможно — и после тържествуващо се обявява за автора.

Един ден Анн занесе в пощата дълъг, обемист плик, адресиран с очарователната наивност на младостта и неопитността до най-голямото от „големите“ списания. Дайана беше толкова развълнувана, колкото и Анн.

— След колко време, предполагаш, че ще ти отговорят? — попита тя.

— Не би трябвало да е по-късно от две седмици. О, колко щастлива и горда ще бъда, ако го приемат!

— Разбира се, ще го приемат, и после ще ти поискат да им изпратиш още. Някой ден можеш да си известна като госпожа Морган, Анн, и тогава аз ще бъда страшно горда, че те познавам — каза Дайана, която притежаваше необикновеното качество да се възхищава всеотдайно на дарбите и успехите на приятелите си.

Последва седмица на ослепителни мечти, след това дойде горчивото пробуждане. Една вечер Дайана откри Анн във фронтона над входа със странен поглед. На масата лежаха дълъг плик и измачкан ръкопис.

— Анн, да не би да са ти върнали разказа? — извика Дайана невярващо.

— Да — каза Анн лаконично.

— Този издател трябва да е луд. Какво основание посочи?

— Никакво. Има само малка бележка, отпечатана на пишеща машина, в която се казва, че е неподходящ.

— Никога не съм очаквала кой знае какво от това списание — каза Дайана разпалено. — Разказите в него не са и наполовина интересни, колкото в „Канадска жена“, макар че е толкова скъпо. Предполагам, редакторът има предразсъдъци към всички, които не са янки. Не се отчайвай, Анн. Спомни си как са връщали разказите на госпожа Морган. Изпрати твоя в „Канадска жена“.

— Сигурно ще го изпратя — каза Анн, като събра кураж. — А ако го публикуват, ще изпратя на онзи американски редактор копие с посвещение. Но ще махна залеза. Мисля, че господин Харисън беше прав.

Залезът беше махнат. Но въпреки това героично осакатяване, редакторът на „Канадска жена“ върна „Аврил изкупва вината си“ толкова бързо, че възмутената Дайана заяви, че не е възможно изобщо да е прочел ръкописа и се закле, че веднага ще прекрати абонамента си за списанието. Анн прие този втори отказ с отчаяно спокойствие. Тя заключи разказа в куфара на тавана, където почиваха приказките от стария Клуб за разкази. Но първо отстъпи на настойчивите молби на Дайана и й даде един екземпляр.

— Това е краят на литературните ми амбиции — каза тя с огорчение.

Не спомена за случилото се на господин Харисън, но една вечер той я попита направо дали са приели разказа й.

— Не, редакторът не го взе — отвърна кратко тя.

Господин Харисън погледна отстрани зачервения й нежен профил.

— Е, надявам се, че ще продължиш да ги пишеш — каза той окуражително.

— Не, никога няма да се опитвам да пиша разкази — заяви Анн с отчаяната безвъзвратност на деветнайсетгодишните, когато им затръшнат вратата в лицето.

— Аз не бих се предал напълно — каза господин Харисън замислено. — Бих написал друг разказ след време, но не бих отегчавал издателите с него. Бих описал хора и места, които познавам, бих накарал своите герои да говорят на всекидневен английски. Бих оставил слънцето да изгрява и да залязва по обикновения му тих начин, без да вдигам много шум около този факт. Ако реша изобщо да включа злодеи, бих им дал шанс, Анн, бих им дал шанс. На света има някои ужасни хора, предполагам, но трябва дълго да обикаляш, за да ги откриеш — макар госпожа Линд да вярва, че всички ние сме лоши. Но повечето от нас имат малко доброта някъде в себе си. Продължавай да пишеш, Анн.

— Не. Беше глупаво от моя страна да се опитвам. Когато завърша Редмънд, ще се придържам към учителстването. Аз мога да преподавам. Не мога да пиша разкази.

— Когато завършиш Редмънд, ще е дошло време да си намериш съпруг — каза господин Харисън. — Не вярвам в прекалено дългото отлагане на женитбата, както направих аз.

Анн стана и закрачи към къщи. Понякога господин Харисън беше наистина непоносим. „Изхвърляне“, „витаене в облаците“ и „намиране на съпруг“. Ох!