Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (9)

Глава девета

Ето какво стана: няколко дни след раздялата им седяхме с момичетата в стаята за творчество и рисувахме натюрморт. Помня, че беше страшно задушно, не ни помагаше дори вентилаторът, който работеше зад нас. Рисувахме с въглен върху дъски на коленете си, защото някой бе задигнал стативите. До мен седеше Синтия. Бъбрехме си и се оплаквахме от жегата. После разговорът ни неусетно премина върху момчетата и тя, без да вдига поглед от рисунката, каза:

— Що се отнася до Томи, знаех си, че историята между него и Рут няма да продължи дълго. Мисля, че сега си в правото си да я наследиш.

Каза го някак между другото. Ала Синтия притежаваше проницателност, а фактът, че не принадлежеше към нашата компания, придаде още по-голяма тежест на забележката й. Искам да кажа, че тя произнесе на глас онова, което всеки един, далеч от компанията ни, си мислеше. С Томи дружахме от години, още преди възпитаниците да се разделят по двойки. Ето защо бе напълно възможно отстрани да изглеждам като „пълноправна наследница“ на Рут. Но по никакъв начин аз не реагирах на забележката на Синтия и тя не продължи да обсъжда темата.

Ден-два по-късно, когато двете с Хана излизахме от павилиона, внезапно тя ме сръга в ребрата и метна поглед към група момчета, които се бяха събрали отсреща, на Северното игрище.

— Виж — каза тихо тя. — Томи. Седи сам-самичък.

Аз свих рамене, сякаш й казвах: „И какво от това?“ Толкова. Ала по-късно се улових, че мисля за този епизод. Какво имаше предвид Хана? Че без Рут Томи изглежда отхвърлен и нещастен? Само това ли? Не, тук се криеше и нещо друго — познавах Хана доста добре. Тя така ме бе сръгала с лакътя си и бе снишила глас, че беше ясно като бял ден: тя също ме смяташе за „пълноправна наследница“ — най-вероятно мнозина бяха на това мнение.

Както вече казах, доста се смутих, тъй като до този момент се бях съсредоточила върху плана, свързан с Хари. Сега съм напълно сигурна, че ако не беше историята с „пълноправната наследница“, първият мъж в живота ми щеше да е Хари. Бях подготвила всичко, оставаше само да дръпна спусъка. И досега смятам, че Хари бе добър избор за целта. Струва ми се, че той щеше да е нежен и тактичен, че щеше да разбере от какво имам нужда.

Бях го зърнала бегло преди две години в центъра по рехабилитация в Уилтшър. Бяха го докарали след експлантация. Не бях в много добро настроение, тъй като предишната нощ донорът ми бе свършил. Никой не обвиняваше мен — причината бе в небрежно извършената операция, — но все пак се чувствах зле. Бях изкарала голяма част от нощта на крак, работа имах достатъчно много, както става в подобни случаи, а на сутринта слязох в приемното отделение и тъкмо се канех да тръгвам, когато неочаквано се появи Хари. Докараха го на количка — после разбрах, че не е било поради неспособността му да се придвижва сам, а поради неговата слабост — и почти съм сигурна, че когато отидох да го поздравя, той не ме позна. Според мен нямах право да претендирам за специално място в неговата памет. Като изключим онзи опит да се сближим, двамата с него почти не общувахме. Ако изобщо ме помнеше, за него вероятно съм си останала една глупачка, която веднъж се е приближила до него, попитала го е иска ли да правят секс, а после си е взела думите обратно. Трябва да е бил доста зрял за възрастта си: не ми се разсърди, не разтръби наляво и надясно, че само дразня момчетата и други неща от този род. Така че, когато видях да го карат с количката, в душата ми се породи чувство на благодарност и съжалих, че не съм негова помощница. Огледах се, но онзи, който беше негов помощник, не се виждаше наоколо. Санитарите бързаха да закарат Хари в болничната стая и нямахме време да поговорим. Само го поздравих, пожелах му по-бързо да се възстанови и той уморено се усмихна. Когато споменах за Хейлшам, вдигна палец нагоре, ала аз разбрах, че не ме позна. Ако се бяхме срещнали по-късно, когато щеше да е преодолял слабостта си и нямаше да е натъпкан до козирката с медикаменти, може би щеше да се постарае да си спомни за мен.

Но сега говоря за по-ранен период — за това, как раздялата между Томи и Рут провали плановете ми. Като връщам лентата назад, става ми мъчно за Хари. След неизброимите намеци, които му правех цяла седмица, изведнъж му заявих нещо съвсем различно. Мислех, че е ужасно запален по идеята да прави секс с мен и че няма толкова лесно да се отърва от него. Помня, че всеки път, щом го зърнех, набързо му прошепвах нещо и бягах, без да дочакам отговор. Доста по-късно, когато вече бях започнала да се замислям за това, ми хрумна, че може би не е искал да прави нищо с мен. Напълно е възможно да се е зарадвал, че съм го оставила на мира, защото само като се появеше в коридора или някъде наоколо, аз тутакси се приближавах до него и започвах шепнешком да му обяснявам защо тъкмо в този ден не бих могла да правя секс с него. Вероятно му се е струвало, че съм твърде глупава и ако не бе толкова тактичен и сдържан, тутакси щях да стана за смях пред всички. Така или иначе, процесът на моето отдалечаване от Хари продължи две седмици, а после дойде и молбата на Рут.

През онова лято в Хейлшам се появи странна мода, която изчезна с появата на хладните есенни дни: да се редуваме да слушаме музика на тревата. От миналите Разпродажби у нас започнаха да се появяват уокмени и по онова време вече разполагахме с цели шест на брой. Луднахме по идеята неколцина от нас да седят на поляната около някой портативен касетофон на батерии и да си предават наушниците от човек на човек. Съгласна съм, че това бе доста глуповат начин да слушаме музика, но усещането бе наистина приятно. Послушаш двайсетина секунди, сваляш си слушалките и ги предаваш на следващия до теб. И мине не мине време, когато една и съща касета се е завъртяла вече няколко пъти подред, и имаш чувството, че си слушал всички парчета едно след друго. Както вече казах, модата просъществува само онова лято: излезеш навън през голямото междучасие и виждаш пред себе си на тревата в двора няколко компании, събрани около касетофоните. Настойниците ни не бяха във възторг и твърдяха, че така се предавали ушни инфекции, ала не ни пречеха. Колчем си спомням за онова лято в Хейлшам, пред очите ми тутакси изникват компаниите, наобиколили уокмените на тревата в топлите следобеди. Някой от присъстващите учудено ще попита: „Какво слушаме?“, и ако чутото го удовлетвори, ще заеме мястото си в кръга и ще зачака реда си. Почти винаги цареше дружелюбна атмосфера — не си спомням случай, в който на някого да му е било отказано да послуша със слушалките.

Така прекарвах времето си с още няколко момичета, когато до нас се приближи Рут и ме помоли да поговорим. Веднага разбрах, че става дума за нещо сериозно, мълчешком се отделих от компанията и Рут ме поведе към нашата спалня. Настаних се на едно легло до прозореца — одеялото се бе нагряло от слънцето, — а тя седна на моето легло отсреща до стената. Във въздуха летеше огромна муха и ние весело си поиграхме на „тенис“ с нея, като размахвахме ръце и отпъждахме с длани безмозъчното същество от мен към нея и обратно. Най-после мухата излетя през прозореца и Рут каза:

— Искам отново да се сближа с Томи. Ще ми помогнеш ли, Кати? — После попита: — Какво ти е?

— Нищо. Просто съм малко изненадана след всичко, което се случи. Разбира се, че ще ти помогна.

— Не съм казала на никой друг, че искам да се сдобрим с Томи. Дори на Хана. Само на теб мога да се доверя.

— Какво трябва да направя?

— Поговори му. Винаги си знаела как да подхождаш с него. Теб ще те послуша. Няма да си помисли, че ми правиш реклама.

Останахме известно време седнали на креватите и си клатехме краката. Най-после аз казах:

— Направи добре като се обърна тъкмо към мен. Вероятно за мен ще е най-лесно да поговоря с Томи и всичко останало.

— Искам да започнем всичко отначало. Струва ми се, че сега двамата сме квит: извършихме доста глупости и се наранихме взаимно. Достатъчно! Пък и онази Марта Х., каква мръсница само — нямам думи! Може би той го направи, за да ми се присмее. Ако е така, можеш да му кажеш, че е успял и че сега сме вече наравно. Стига толкова — да забравим всичко и да започнем от нулата. Ще можеш да го убедиш, Кати, сигурна съм. Ще намериш най-добрия подход към него. Ако пък и сега не се вразуми, значи няма смисъл да продължавам да се занимавам с него.

Свих рамене.

— Винаги сме намирали общ език с Томи. Права си.

— Така е. При това той много те уважава. Знам го, защото често ми говори за теб. Че си момиче с характер, че държиш на думата си. Заяви ми, че в труден момент предпочита да има работа с теб, вместо с което и да е момче. — Тя се засмя. — Ще се съгласиш, че това наистина е голям комплимент. А ето че сега никой, освен теб не би могъл да ни помогне. Двамата с Томи сме създадени един за друг и той ще те послуша. Нали ще ни помогнеш, Кати?

Замълчах, после попитах:

— Рут, а ти сериозно ли се отнасяш към Томи? Искам да кажа, ако успея да го убедя и вие отново се съберете, няма ли да продължиш да го измъчваш?

Рут с досада въздъхна:

— Разбира се, че съм сериозна, как иначе? Не сме деца. Остава ни съвсем малко време в Хейлшам. Край на игрите.

— Добре. Ще поговоря с него. Имаш право: скоро ще отпътуваме оттук и няма за кога да губим времето си с глупости.

Помня, че след това поседяхме в спалнята още известно време, побъбрихме си. Рут непрекъснато повтаряше едно и също: държал се идиотски, били родени един за друг, сега вече всичко щяло да бъде по съвсем различен начин — нямало да афишират чувствата си пред другите, щели по-добре да избират мястото и времето за секс. Говорихме си буквално за всичко и тя непрекъснато искаше съвети от мен. После в един миг аз се загледах през прозореца в отсрещните възвишения и трепнах, защото Рут, оказала се внезапно до мен, ме прегърна през раменете.

— Кати, знаех си, че можем да разчитаме на теб — каза тя. — Томи беше прав. В труден момент ти си незаменима.

Задълженията ми следваха едно след друго и едва няколко дни по-късно ми се удаде възможност да поговоря с Томи. В обедната почивка го зърнах да се упражнява с топката в единия край на Южното игрище. Малко преди това, той риташе с други две момчета, но сега беше останал сам и жонглираше с топката. Приближих се и седнах на тревата зад него, като опрях гръб на стълба на оградата. Не бе изминало много, откакто му бях показала календара на Патриша, а той мълчаливо бе подминал нататък по пътя си: помня, че в онзи момент не бяхме напълно наясно с отношенията си. Томи продължаваше да подритва топката съсредоточено и намусено — коляно, стъпало, глава, стъпало, — а аз седях, късах тревичките и зяпах гората отсреща, от която толкова много се страхувахме като деца. Най-после реших да наруша мълчанието:

— Томи, хайде да поговорим — казах аз. — Трябва да ти кажа нещо.

Още щом ме чу, той остави топката да се търкаля, дойде и седна до мен. Беше съвсем в неговия стил: трябваше само да види, че искам да говоря с него и мрачното изражение на лицето му отстъпваше място на благодарното въодушевление, което ми напомняше за отношенията ни като малки, когато настойницата, скарала ни се за нещо, тутакси смекчаваше тона си. Беше се задъхал и макар да знаех, че това е в резултат на играта, дишането му усилваше впечатлението, че се радва на появата ми. Всъщност, още преди да си кажем каквото и да е, аз се ядосах. На думите ми: „Томи, виждам, че напоследък не изглеждаш много щастлив“, той отвърна: „Какво искаш да кажеш? Всичко е наред. За какво говориш?“ После на лицето му грейна усмивка, последвана от гръмкия му смях. Това ме довърши. Години по-късно, когато реагираше по подобен начин, аз само се усмихвах. Ала тогава реакциите му направо ме вбесяваха. Ако например кажеше: „Тъй и тъй, много съм огорчен…“, лицето му се удължаваше и той правеше тъжна физиономия, за да подкрепи твърдението си. В това нямаше никаква ирония. Просто смяташе, че трябва да подсили думите си със съответното изражение. А тогава, на игрището, за да ми докаже, че с него всичко е наред, той прие доволен и предоволен вид. Повтарям, че по-късно тази му черта дори ми харесваше, ала през последното лято в Хейлшам тя само ми доказваше какво дете е още и колко лесно биха могли да го манипулират. Още не познавах добре света, който ни очакваше извън пределите на Хейлшам, но предчувствах, че там ще трябва да използваме целия си ум и когато Томи се държеше по този начин, ме обземаше панически ужас. Дотогава нищо не му бях казвала — не знаех как да му го обясня така, че да ме разбере, — ала в онзи ден избухнах:

— Томи, смехът ти е просто идиотски! Ако по някаква причина наистина трябва да се престориш на щастлив, поне не се смей по този начин! Повярвай ми и престани с този твой смях! Разбра ли? Томи, време е да пораснеш! И моля ти се, ела най-после на себе си! Напоследък светът около теб се разпадна на парчета и двамата знаем защо!

Том ме погледна озадачено и когато се убеди, че съм свършила, отвърна:

— Да, права си. Разпадна се. Но като че ли не те разбирам, Кат. Защо твърдиш, че и двамата знаем причината? Не можеш да я знаеш, защото на никого не съм я казвал.

— Е, не съм наясно с подробностите, но кой не знае, че се разделихте с Рут.

Томи продължи да ме гледа озадачено. После отново се разсмя, но този път искрено.

— Сега те разбрах — промърмори той и млъкна, за да поразмисли. — Честно казано, Кат — продължи след паузата той, — не това ме безпокои. Тревожи ме нещо съвсем друго. Съвсем различно. Не преставам да мисля за това. Свързано е с госпожица Люси.

И той ми разказа за случилото се между него и госпожица Люси в началото на лятото. По-късно, когато имах възможност спокойно да обмисля казаното от него, пресметнах, че това трябва да е станало само няколко дни след като бях заварила госпожица Люси в Стая 22 да драска яростно върху листата пред себе си. Пак ще повторя, че ми идва да се изям, като си помисля, че не се досетих, че не го разпитах по-рано.

Това станало привечер, в така нареченото „мъртво време“, когато часовете са свършили, а до вечерята трябваше да почакаме. Томи зърнал госпожица Люси да излиза от централната сграда, понесла куп нагледни материали за уроците и сандъчета за картотеката. Останал с впечатление, че всеки миг може да изпусне нещо и се втурнал да й помогне.

— Даде ми някои от нещата, които носеше и каза да ги отнеса в нейния кабинет. Товарът бе голям дори за двама ни и на два пъти все нещо изпадаше от ръцете ми. Когато наближихме оранжерията, тя внезапно спря и аз си помислих, че и тя е изтървала нещо. Но не, госпожица Люси просто ме гледаше, ето така, право в очите, и то много сериозно. После заяви: „Трябва да си поговорим, и то сериозно.“ Аз отвърнах: „Добре“, а после влязохме в оранжерията и оставихме всичко в нейния кабинет. Тя ми каза: „Седни“, и аз седнах в същото кресло, в което се бях настанил и предишния път. Нали помниш, беше отдавна и аз ти бях разказал за разговора ни. Веднага ми стана ясно, че и тя си спомня за тогавашния ни разговор, защото започна така, сякаш продължаваше нещо, което бяхме започнали вчера. Никакво обяснение, абсолютно нищо, примерно така: „Томи, тогава аз не ти казах цялата истина. Отдавна трябваше да ти я кажа.“ После поиска да забравя за всичко, което бе говорила преди. Започна да твърди, че когато ми казала да не се безпокоя за творческите си неуспехи, ми направила лоша услуга. Прави били другите настойници, а не тя, и че съм нямал никакво оправдание за това, че нищо не излизало от творческите ми напъни, пълен боклук…

— Почакай, Томи. Така ли ти го каза направо? „Боклук“?

— Е, може да не е използвала тази дума, но каза нещо подобно. Че резултатите ми били нулеви, че съм претърпял пълен провал. Общо взето — боклук. Заяви, че много съжалявала, че тогава ме объркала и че ако не била тя, може би съм щял да постигна нещо досега.

— А ти какво й отвърна?

— Не знаех какво да кажа. Накрая тя сама ме попита: „Томи, какво мислиш за това?“ Отговорих й, че не знам, но да не се безпокои, защото и в двата случая не си струва да го прави, тъй като с мен всичко е наред. А тя: не, не е наред. Творчеството ми било пълен боклук и отчасти тя била виновна за това. Питам я: „Има ли някакво значение? Вече се чувствам добре, никой не ми се подиграва.“ Но тя клати ли, клати глава и говори: „Има значение. Не ти дадох правилен съвет.“ Тогава ми хрумна, че има предвид бъдещето — когато заминем оттук. И й казах: „Не се тревожете за мен, госпожице, всичко ще бъде наред. Ще се справя. Когато настъпи часът да стана донор, ще постъпя така, както е редно.“ Тя ме изслуша и започна отново да клати яростно глава, дори се уплаших, че може да й се завие свят. После продължи: „Повярвай ми, Томи. Твоето творчество е нещо много важно. И то не само като показател, а заради самия теб. От него ще получиш много. За самия себе си.“

— Чакай, чакай. Какво означава „показател“?

— Нямам представа. Но тя употреби точно тази дума, добре си спомням. Каза така: „Творчеството ти е важно, и то не само като показател.“ Кой я знае какво е имала предвид. Но аз се поинтересувах. Питам я: „Не ми стана съвсем ясно. Какво отношение има това към Мадам и Галерията й?“ Тя въздъхна дълбоко и отвърна: „Галерията на Мадам ли? Да, тя е много важна. Сега вече разбирам. Означава много повече, отколкото съм мислела.“ После продължи: „Знаеш ли, Томи, има много неща, които не разбираш, а аз не мога да ти ги обясня. Свързани са с Хейлшам, с положението ти в големия свят и така нататък. Може би ще дойде време, когато ти сам ще се опиташ да намериш отговор на тези въпроси. От тях няма да ти стане по-леко, не се и надявай на това, но ако пожелаеш, ако наистина поискаш, може и да разбереш нещичко.“ И отново заклати глава, но вече по-кротко, и каза: „Но от къде на къде трябва да си различен? Възпитаниците живеят тук, после си заминават и не намират никакви отговори. Защо ти трябва да си различен от другите?“ Не разбирах за какво говори и само повтарях: „Да, да, не се тревожете за мен, госпожице.“ Тя мълча, мълча, после внезапно се изправи, наведе се над мен и ме прегърна. Не сексуално. По-скоро както възрастен гушка малко дете. Притихнах, доколкото мога. Тя отстъпи крачка назад и ми каза, че не е бивало да ме настройва по този начин. Но още не било късно и ако започна веднага, щял съм да наваксам. Помня, че нищо не й отговорих, но тя продължаваше да ме гледа и аз си помислих, че вероятно пак ще ме прегърне. Ала тя само каза: „Постарай се, Томи. Направи го заради мен.“ Аз й обещах да се постарая, защото исках да си тръгна час по-скоро. Мисля, че от думите й и от прегръдката се бях изчервил като рак. Нали разбираш, вече не сме малки и е доста странно.

Разказът на Томи така ме увлече, че съвсем забравих за какво бях дошла при него. Ала думите му „вече не сме малки“ ме върнаха в действителността.

— Виж какво, Томи — казах аз, — хайде да го обсъдим по-късно. Ти ми разказа толкова интересни неща и аз разбирам как се чувстваш. Но така или иначе, трябва да се стегнеш. Това лято заминаваме оттук. Трябва да дойдеш на себе си и има нещо, което би могъл да поправиш още сега. Рут ми каза, че е готова да забрави всичко и да ти даде още една възможност. Мисля, че това е добре. Не я изпускай.

Той мълча известно време, после отвърна:

— Не знам, Кат. Толкова неща трябва да премисля.

— Виж, Томи. Страшно ти провървя. Не кой да е, а тъкмо Рут те ухажва. Когато си тръгнем оттук и ти си с нея, няма да ти е мъчно за нищо. Тя е най-добрата от всички, дръж се за нея и всичко ще е наред. Каза ми, че иска да започнете отначало. Гледай да не пропуснеш случая.

Чаках да разбера какво ще ми отговори, ала Томи мълчеше и отново ме обзе паника. Наведох се и казах:

— Виж какво, глупако, разбери, че друга такава възможност няма да имаш! Остава ни още малко време да сме заедно!

За моя изненада той отговори спокойно и уравновесено — с течение на годините Томи щеше все по-често да проявява тази черта от характера си.

— Знам, Кат. Тъкмо затова не желая да се хвърлям във връзката ни с главата напред. Трябва много добре да обмисляме действията си. — Той въздъхна и ме погледна в очите. — Имаш право, Кат. Много скоро вече няма да сме тук. Край на играта. Затова трябва добре да си помислим.

Съвсем неочаквано аз се разстроих — седя, не знам какво да кажа и късам ли, късам тревичките наоколо. Усещам, че Томи ме гледа, но не вдигам очи. Кой знае колко време щеше да продължи това, ако не ни бяха попречили. Не си спомням — момчетата ли се бяха върнали да продължат играта си на игрището, някаква компания ли ни бе забелязала и се настани до нас. Така или иначе, задушевният ни разговор привърши и аз си тръгнах с мисълта, че не съм изпълнила мисията си и че по някакъв начин съм излъгала доверието на Рут.

Така и не успях да разбера как бяха подействали думите ми на Томи, тъй като на следващия ден пристигна новина. Беше късна утрин и имахме час по култура. Трябваше да играем ролята на различни хора, с които по-късно щяхме да си имаме работа: сервитьори, полицаи и други такива. Упражненията ни възбуждаха и едновременно с това ни тревожеха, така че и без новината бяхме доста напрегнати. Часът свършва, ние се каним да тръгваме и тъкмо в този момент в стаята се втурва Шарлот Ф. и тутакси всички научаваме, че госпожица Люси си е заминала от Хейлшам. Господин Крис, който водеше часа и навярно вече знаеше новината, с виновно изражение на лицето отстъпи назад, преди да го наобиколим и да го отрупаме с въпросите си. Отначало предположихме, че Шарлот може би повтаря нечий слух, ала колкото повече ни говореше, толкова по-ясно ни ставаше, че това е самата истина. По думите й същата сутрин другата група от горния курс отишла в Стая 12, където госпожица Люси трябвало да води урок по музика. Ала вместо нея, възпитаниците видели при тях да влиза госпожица Емили, която им съобщила, че госпожица Люси е заета в момента и че тя ще я замести. Двайсетина минути всичко в класа било наред. После внезапно, едва ли не по средата на изречението си, госпожица Емили прекъснала урока за Бетховен и обявила, че госпожица Люси е напуснала Хейлшам завинаги. Часът свършил няколко минути по-рано от обикновено — внезапно госпожица Емили със загрижен вид бързо излязла от класната стая, — така че новината започнала да се разпространява из Хейлшам със скоростта на светлината.

Втурнах се да търся Томи — исках първа да му разкажа за случилото се. Но като изскочих на двора, разбрах, че съм закъсняла. Томи бе застанал до група момчета, слушаше и кимаше с глава. Момчетата бяха възбудени и доста оживени, но в очите на Томи се четеше празнота. Същата вечер Томи и Рут отново се събраха и няколко дни по-късно Рут ми благодари за това, колко „добре съм се справила със задачата“. Отвърнах й, че вероятно заслугата не е била моя, ала Рут не ми повярва. Оттогава е записала името ми в златните страници на своите спомени. Ето как стояха нещата през последната седмица на живота ни в Хейлшам.