Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (8)

Глава осма

Тогава мнозина от нас навършиха шестнайсет. Онази сутрин слънцето грееше ослепително, след часовете в централния корпус ние слязохме на двора, но аз си спомних, че съм забравила нещо в класната стая. Върнах се обратно на третия етаж и тъкмо там стана срещата ми с госпожица Люси.

В онези дни си имах една тайна игра. Когато оставах сама, аз се спирах и се оглеждах за някаква гледка — да речем през прозореца или през открехнатата врата на част от класната стая — каквото и да е, само да няма никакви хора. Поне за няколко секунди си представях, че наоколо не гъмжи от възпитаници и че Хейлшам е тих и спокоен дом, обитаван само от мен и от още пет-шест души. За да се получи пълна илюзия, трябваше да се унеса и да се отдалеча от действителността, да се изключа от околните шумове и гласове. Нужно беше търпение: ако, да речем, гледаш моравата през прозореца, с часове можеш да стоиш, докато дочакаш онзи единствен миг, в който по нея няма да премине жива душа. Така че, онази сутрин, след като взех забравената от мен вещ от класната стая и излязох обратно на площадката на третия етаж, аз се залових да играя тази моя игра.

Застанах неподвижно до прозореца и се загледах в онази част от двора, където аз самата се намирах преди малко. Приятелките ми ги нямаше, дворът постепенно се опразваше, аз чаках магията да се получи и внезапно чух зад гърба си съскане, сякаш газ или пара излизаше под силно налягане от много малък отвор.

Десет секунди съскане, после тишина, след това пак съскане. Не се разтревожих много, но тъй като около мен нямаше жива душа, реших да проверя откъде идва шумът.

Пресякох площадката на стълбището в посока на свистенето и тръгнах по коридора покрай вратата на стаята, откъдето тъкмо бях излязла — Стая 22, предпоследната поред. Вратата беше открехната и когато се приближих, свистенето отвътре се разнесе с нова сила. Предпазливо бутнах вратата, без да знам какво мога да очаквам, и за мое огромно учудване в стаята видях госпожица Люси.

Стая 22 рядко се използва за провеждане на часове, защото беше съвсем малка и дори в слънчев ден като онзи в нея цареше полумрак. Понякога настойниците ни я заемаха, за да проверяват писмените ни работи или да четат. В онази сутрин стаята бе още по-тъмна заради спуснатите до долу щори. Две маси бяха поставени една до друга, за да сместят повече възпитаници, ала тук нямаше никой друг, освен госпожица Люси, която седеше в дъното на стаята. На масата пред нея бяха разхвърляни няколко листа тъмна лъскава хартия. Напълно погълната от работата си, тя се бе навела над тях и, опряла и двете си ръце на масата, със сила драскаше с молив върху хартията. Под дебелите черни линии се виждаха прилежно изписаните на ръка сини редове. Стоях и я наблюдавах как борави с молива — по такъв начин ние правехме щрихи в час по изобразително изкуство, ала нейните движения бяха яростни и изпълнени със злост, сякаш искаше да пробие хартията. Тогава в един и същи миг аз осъзнах две неща: че странният звук излизаше изпод молива й и че „тъмната лъскава хартия“ до неотдавна е била бяла, прилежно изписана от някого.

Тя дотолкова бе потънала в работата си, че не усети присъствието ми веднага. Най-после вдигна глава, трепна и аз забелязах, че лицето й е зачервено, но по него нямаше следи от сълзи. Наблюдаваше ме известно време, после остави молива на масата.

— Добро утро, млада госпожице — поздрави ме тя с дълбока въздишка. — С какво мога да ти помогна?

Мисля, че аз извърнах поглед, за да не гледам нито нея, нито листата на масата. Не помня колко време съм говорила и дали съм обяснявала за странния звук и за безпокойството си, че може да има изтичане на газ. Така или иначе, разговор не се получи: тя не се зарадва на срещата ни, нито пък аз. Струва ми се, че измърморих някакво извинение и излязох, а вътре в мен имаше борба: желанието ми госпожица Люси да ме извика да се върна се бореше с нежеланието ми да го стори. Тя не ме повика обратно и сега си спомням, че когато слизах по стълбите, изгарях от срам и възмущение. Най-голямото ми желание бе това никога да не се беше случвало, макар че ако случайно ме попитаха защо бях толкова разстроена, не бих могла да отговоря. Пак ще повторя: чувствах дълбок срам, в същото време душата ми бе изпълнена с негодувание, ала негодуванието ми бе причинено не толкова от госпожица Люси, колкото от някой друг. Бях напълно объркана и вероятно заради това дълго пазех в тайна преживяното от мен.

След онази сутрин вече бях напълно убедена: нещо, свързано с госпожица Люси, нещо ужасно е на път да се случи и оттогава сетивата ми бяха непрекъснато нащрек. Ала дните си течаха и нищо не се случваше. Тогава не знаех, че само няколко седмици след срещата ни в Стая 22 е станало нещо наистина важно — нещо между госпожица Люси и Томи, от което той бе дълбоко огорчен и объркан. Времето, в което двамата с Томи бързахме да си споделим всичко, което ни се случваше, бе отминало, а тъкмо през онова лято бяха станали някои неща, които не ни позволяваха да разговаряме толкова свободно помежду си.

Тъкмо поради тази причина дълго време не знаех нищо. После щях да се изям от яд, че не съм се досетила — не бях потърсила Томи, нито го бях разпитала. Ала по онова време, както вече ви казах, ставаха най-различни неща между Томи и Рут и не само това, така че отдавах всички промени, които забелязвах, на този факт.

Не искам да кажа, че през онова лято Томи съвсем се беше скапал, но понякога наистина се тревожех, че отново ще се превърне в обидчивото и уязвимо момче, което познавахме преди години. Веднъж например ние, момичетата, тръгнахме от павилиона към спалните помещения, а пред нас вървеше Томи с още две момчета. Разделяха ни само няколко крачки и момчетата, в това число и Томи, бяха видимо в отлично настроение — смееха се и се блъскаха един друг. Очевидно Лора, която вървеше до мен, взе пример от тях и също реши да се пошегува. Най-вероятно малко по-рано Томи бе седял на земята и на тениската около кръста му бе полепнала голяма буца кал. Той не го знаеше, другарите му също не я бяха забелязали, иначе нямаше да изтърват случая да му се присмеят. А Лора винаги и навсякъде си е била Лора. Извика нещо от рода на:

— Томи! На гърба си имаш кал! Какво си направил?

Тонът й бе приятелски и ако още някой бе пуснал нещо такова в допълнение, шегата нямаше да излезе извън рамките на обикновените подигравки, толкова чести между съученици. Затова се удивихме много, когато Томи застина, рязко се обърна назад и загледа Лора като гръмоносен облак. Ние също спряхме, момчетата и те бяха в недоумение и през последвалите няколко секунди ми се струваше, че за първи път от много години насам Томи бе на път да се срине. Но той остана така миг-два, после рязко се втурна напред, а ние се спогледахме и свихме рамене.

Същото се получи и когато му показах календара на Патриша С. Патриша беше с две години по-малка от нас, но рисувателните й способности бяха обект на всеобщо възхищение и на Разпродажбите нейните произведения се разграбваха като топъл хляб. За календара, който успях да придобия на последната Разпродажба, се говореше седмици преди това, ето защо се гордеех много с него. Той нямаше нищо общо с календарите, на които страниците се прехвърляха и по които госпожица Емили ни преподаваше за графствата в Англия. Календарът на Патриша бе доста по-малък като формат, един такъв хубав и дебел, и за всеки месец тя бе нарисувала с молив по някоя великолепна сценка от живота ни в Хейлшам. Съжалявам, че не го запазих — преди всичко заради това, че на няколко картинки, например за месеците юни и септември, се разпознаваха лицата на определени настойници и възпитаници. Календарът, както и някои други неща, изчезна при отпътуването ми от Фермата, когато на главата си имах други грижи и не си мислех какво да взема със себе си и какво да оставя — но и за това ще стане дума. Засега най-важното е, че тогава успях да придобия календара на Патриша, което беше отлично попадение, че страшно се гордеех с него и тъкмо по тази причина исках да го покажа на Томи.

Засякох го в късния следобед да стои окъпан от лъчите на залязващото слънце под един чинар до Южното игрище.

Календарът беше в чантата ми — бях го взела в часа по музика, за да се изфукам с него, — така че отидох при Томи.

Той гледаше футболния мач между учениците от долните класове на съседното игрище и в онзи миг на лицето му бе изписано задоволство, дори бих казала, безбрежно спокойствие. Когато ме видя, той се усмихна и минута-две си бъбрихме за какво ли не. Но аз не издържах и му се похвалих:

— Виж с какво се сдобих!

Дори не се опитах да говоря с по-безразличен тон, струва ми се, че тържествуващо извиках:

— Там-та-рам! — сякаш зазвучаха фанфари.

Когато го взе в ръцете си, Томи все още се усмихваше, ала когато започна да го прелиства, аз почувствах, че той внезапно се затвори в себе си.

— Патриша е толкова… — започнах аз, но тутакси усетих, че гласът ми се променя. — Толкова е умна…

Но Томи вече ми връщаше календара. После мълчешком ме отмина и се отправи към централната сграда.

Този случай би трябвало да ме накара да се замисля. Ако бях напрегнала съвсем мъничко мозъчните си клетки, щях да се досетя, че настроенията, в които изпадаше напоследък, са свързани с госпожица Люси и със собствените му неуспехи в творческите му изяви. Но пак ще повторя, че по онова време наоколо се случваха какви ли не неща и мислите ми не бяха съсредоточени в тази плоскост. Доколкото си спомням, тогава смятах, че старите проблеми са отминали заедно с младенческите ни години и сега може да ни занимават единствено онези големи и мрачни въпроси, които хвърляха сянка върху нашето бъдеще.

Но какво всъщност ставаше около нас? На първо място, Рут и Томи сериозно се скараха. Бяха заедно вече половин година и през този период нищо не криеха един от друг, ходеха прегърнати през кръста и така нататък. Но не правеха зрелища и затова останалите ги уважаваха като двойка. Някои други, като например Силвия Б. и Роджър Д., понякога се държаха отвратително и за да дойдат на себе си, трябваше хорово да издаваме звуци, все едно повръщаме. Ала Рут и Томи не си позволяваха нищо неприятно за околните и ако понякога си разменяха нежности, беше очевидно, че го правят заради самите себе си, а не заради публиката.

Като си помисля сега, трябва да заявя, че бяхме доста объркани по повод всичко, свързано със секса. Но иначе не можеше и да бъде — тъкмо бяхме навършили шестнайсет години. Но, както ясно виждам сега, самите настойници също бяха доста объркани. От една страна, имахме, да речем, разговори с госпожица Емили за това, как не бива да се срамуваме от телата си, колко „сериозно трябва да се отнасяме към плътските си потребности“, какъв „скъпоценен дар“ е сексът, когато и двете страни истински желаят тази близост. Ала щом се стигнеше до действия, оказваше се, че установените от настойниците правила ни предлагат много малко възможности. След девет вечерта момичетата не можеха да влизат в спалните на момчетата и обратно. Вечер класните стаи бяха за нас забранена територия, както и участъците зад складовете и павилиона. А нямаше много желаещи да го правят на тревата дори когато времето беше хубаво: после почти винаги установявахме, че от централната сграда ни наблюдават любопитни очи, въоръжени с бинокъл; хората от публиката дори си подаваха бинокъла от ръка на ръка. Общо взето, въпреки всички разговори за скъпоценния дар, оставахме с впечатлението, че ако настойниците ни хванат да го правим, неминуемо ще пострадаме.

Впечатлението си е впечатление, но единственият реален случай, който ми бе известен, бе този с Джени С. и Роб Д., когато ги прекъснали по средата на акта в Стая 14. Това станало след обяда и те го правели върху една от масите в класната стая, когато ненадейно влязъл господин Джак да вземе нещо. По думите на Джени настойникът станал червен като рак, обърнал се и излетял като куршум обратно навън; така или иначе, появата му ги прекъснала, те спрели, наметнали някакви дрехи и господин Джак отново се втурнал в стаята, като се престорил, че влиза за първи път и че е шокиран да ги завари там.

— На мен ми е съвършено ясно с какво се занимавате и никак не го одобрявам — отсякъл той и наредил и двамата да се явят в кабинета на госпожица Емили.

Но когато отишли при нея, оказало се, че тя много бърза за някакво съвещание и че няма време да разговаря с тях.

— Мисля, разбирате, че не е трябвало да го правите и се надявам, че това няма да се повтори — казала тя и бързо излязла в коридора с папките под мишница.

Що се отнася до еднополовия секс — той ни объркваше още повече. Не знам защо, но ние го наричахме „универсален секс“; ако харесваш някого от собствения си пол, наричаха те „универсален“. Не знам как е било там, където вие сте израснали, но ние в Хейлшам гледахме накриво на всяка проява на хомосексуализъм — особено момчетата. Понякога постъпваха много жестоко. Причината, каза ми Рут, била следната: мнозина били пробвали този вид секс един с друг още като малки, а после, осъзнали какво са извършили, започвали да нервничат и ставали направо нетърпими. Не знам дали бе права, или не, но добре си спомням, че ако някой разбереше, че го наричат „универсален“, следваше жестоко сбиване.

Когато обсъждахме тези неща — а по онова време подобни разговори нямаха край, — често спорехме по въпроса дали настойниците ни желаят ние да се занимаваме със секс. Някои твърдяха, че искат, само че все сме избирали лоши моменти за това. Хана ни разви теорията, че задачата им била да ни подготвят за половия живот, защото в противен случай нямало да станем добри донори. Твърдеше, че ако се лишаваме от секс, бъбреците ни и панкреасът нямало да се развиват нормално. Някой друг добави: не бива да забравяме, че настойниците ни са „нормални“ хора. И затова се отнасят към подобни занимания тъй странно; за тях сексът е начин човек да се сдобие с деца и макар с разума си да разбираха добре, че ние не можем да имаме деца, все пак се чувстваха зле, тъй като някъде дълбоко в себе си те таяха опасението, че всичко ще свърши с нечие забременяване.

Анет Б. имаше друга теория: настойниците ни не можели да се примирят със секса между възпитаниците си, тъй като самите те искали да вършат това с нас. Особено господин Крис, заяви тя: не сме ли забелязали как гледа момичетата? Лора тутакси отвърна, че самата Анет иска да прави секс с господин Крис, затова говори така. Изпокапахме от смях, защото при мисълта да правим секс с господин Крис ни се гадеше и това ни се струваше невъзможно.

Мисля, че Рут се доближаваше най-много до истината.

— Те ни говорят за половия живот, който ще водим след като напуснем Хейлшам — каза тя. — Тяхното желание е всичко да стане както трябва, да сме с човека, когото наистина харесваме, и да не се заразим от някоя болест. Но става дума не за сега, а за по-късно, когато заминем оттук. Не искат да го правим в Хейлшам: защо да им създаваме излишни проблеми?

Струва ми се обаче, че много повече говорехме за секс, отколкото се занимавахме с него. Милвахме се и се прегръщахме на воля; имаше двойки, които намекваха, че правят истински секс. Но сега си мисля, че нещата доста се преувеличаваха. Ако всички, които твърдяха, че са опитни любовници, действително бяха такива, в Хейлшам нямаше да може да се мине от пъхтящи двойки.

Помня, че между нас съществуваше тайно съглашение да не се разпитваме една друга относно опита ни в областта на секса. Ако например обсъждаме някое момиче и Хана извърти театрално очи и възкликне: „Девственица!“, с което иска да каже: „Ние, разбира се, не сме, но тя е, така че какво бихме могли да очакваме от нея“, беше напълно неуместно да я попитаме: „А с кого ти изгуби своята девственост? Кога? Къде?“ В никакъв случай! Ние просто ще кимнем разбиращо с глава и толкова. Човек би помислил, че съществува някакъв паралелен свят, където всички ние се пренасяме и правим секс там.

Мисля, че още тогава забелязвах: подобни твърдения никак не си пасваха едно с друго. Въпреки всичко, с приближаването на лятото аз чувствах все по-осезателно, че съм „бялата врана“ в компанията. В известен смисъл сексът замести темата за „творчеството“, която ни вълнуваше в предишните години. Сякаш ако все още не си го изпитала, трябва да го направиш, и то незабавно. При това двете ми най-добри приятелки вече наистина го бяха изпитали. Лора — с Роб Д., макар че никога не станаха двойка. А Рут — с Томи.

И въпреки всичко протаках ли, протаках, като си повтарях наум съвета на госпожица Емили: „Ако не срещнете човека, с когото наистина искате да споделите това преживяване, не го правете!“ Ала през пролетта на същата онази година аз все пак започнах да се замислям с кого бих могла поне да пробвам. Не само от любопитство, но и защото смятах за необходимо да се запозная с половия живот, за което като за първи път трябва да избера такова момче, към което не изпитвам кой знае какви чувства. Едва след това, ако някой ми стане особено скъп на сърцето, ще имам повече шансове да направя всичко, както си му е редът. Ако госпожица Емили е права, мислех си аз, и сексът означава толкова много за двама души, не би било редно да се впускам в подобно приключение без никакъв опит, щом като е толкова важно всичко да премине добре.

Така че изборът ми падна на Хари К. и причините за това бяха няколко. На първо място, вероятно съм знаела, че няма да му е за първи път — правил го е с Шарън Д. Второ, макар да не си падах много по него, той не предизвикваше и отвращение у мен. При това Хари беше тих и скромен, така че, разсъждавах аз, едва ли би тръбил наляво и надясно, ако не ме бива в това. И накрая, на няколко пъти бе споменавал, че няма нищо против да ми предаде някой и друг урок по секс. Разбира се, по онова време момчетата се шегуваха с всичко, ала аз вече умеех да различавам сериозното предложение от обичайните закачки.

Така че се спрях на Хари, но реших да изчакам още два месеца, за да се подготвя физически за преживяването. Госпожица Емили ни казваше, че ако влагата не е достатъчна, ще е болезнено и накрая нищо няма да се получи, а това бе единственото нещо, което сериозно ме безпокоеше. Не че там долу ще ме разпорят, ще ме разчекнат, с което често се шегувахме с момичетата и от което доста от нас тайно се бояха. Ако влагата е достатъчна, мислех, че няма да има проблеми и много често сама се занимавах с това, за да придобия повече увереност.

Осъзнавам, на някого може и да му се стори, че съм го превърнала в „идея фикс“; впрочем в книгите по няколко пъти препрочитах онези места, в които се говореше за секс, като се стремях да извлека нещо полезно от написаното. Но за съжаление в Хейлшам разполагахме със съвсем малко книги от този род. Деветнайсети век бе широко представен с произведенията на Томас Харди, които бяха напълно безполезни в това отношение. В книгите на някои съвременни автори, като да речем Една О‘Брайън и Маргарет Драбъл, понякога се срещаше и секс, но никога не се казваше как се прави: изглежда авторите са смятали, че читателят знае всичко за него и че не му трябват подробности. Ето защо книгите обикновено носеха разочарование, а и с видеофилмите не беше по-добре. Две години по-рано в билярдната бяха поставили видеокасетофон и до онази пролет се беше събрала прилична колекция от филми. В много от тях имаше секс, но често кадрите прекъсваха тъкмо там — показваха или само лицето, или врата, или гърба на актьора. А ако случайно се появеше някой полезен епизод, нямах възможност да го гледам внимателно, защото обикновено не бях сама, в салона винаги имаше още двайсетина души. Изработихме си система: по желание връщахме записа назад до началото на интересуващата ни сцена — например, когато американецът в „Голямото бягство“ скача на мотоциклета си над бодливата тел. Тогава започваха да викат: „Превърти! Превърти!“, и накрая някой грабваше дистанционното и натискаше бутона за превъртане на лентата — понякога гледахме едни и същи кадри по три-четири пъти. Но самата аз не се осмелявах да поискам да превъртят някоя сексуална сцена.

Протаках изпълнението на решението си седмица след седмица, за да се подготвя, но когато дойде лятото, си казах, че няма за кога повече да отлагам. Дори почувствах някаква увереност в себе си и започнах да подмятам намеци на Хари. Всичко вървеше гладко и по план, но внезапно Рут и Томи се скараха и настъпи пълна бъркотия.