Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (7)

Глава седма

Сега искам да премина към последните ни години в Хейлшам. Говоря за времето, когато бяхме на по тринайсет, четиринайсет и петнайсет години — на шестнайсет ни преместиха на друго място. В спомените ми животът в Хейлшам се разделя на две части: тази последна част и всичко онова, което се е случило преди нея. Ранните години, за които ви разказвам, сякаш се сливат в някакъв златен период и когато си спомням нещо от онова време — дори и най-незначителната подробност, — аз усещам как вътре в мен се разпалва някакъв огън. Ала през последните години всичко бе съвсем различно. Не казвам, че сме били нещастни — запазила съм куп скъпи спомени оттогава, — но през по-късните години бяхме по-сериозни и в някакъв смисъл по-мрачни. Може би сега паметта ми изневерява, аз нещо преувеличавам, но съм останала с впечатлението, че всичко около мен се промени твърде бързо, сякаш денят внезапно премина в нощ.

Разговорът ни с Томи край езерото: сега ми се струва, че тъкмо той изигра ролята на разделителна линия между ранните и късните ни години в Хейлшам. Не може да се каже, че веднага след него започнаха да се случват някои много значими неща — и все пак, поне за мен, това бе преломен момент в живота ни. Без съмнение, започнах да гледам на всичко по съвсем различен начин. Ако по-рано странях от всичко смущаващо и тревожно, то сега започнах все по-често да задавам въпроси — ако не на глас, то поне в душата си.

Много е важно например, че този разговор промени мнението ми за госпожица Люси. Където и да я срещнех, аз внимателно се вглеждах в нея и не само от любопитство, а и защото в личността й виждах най-вероятния източник на пътеводните за нас нишки. Ето как стана така, че в последвалите година-две отбелязвах някои нейни необичайни думи и постъпки, на които никой от връстниците ми не обръщаше внимание.

Спомням си например един час по английски език, който се проведе няколко седмици след нашия разговор с Томи. Той започна с някакви стихове, после разговорът ни се прехвърли на военнопленниците от Втората световна война, които държаха в лагери. Едно от момчетата попита дали по телените огради на лагерите са пускали електрически ток и тогава още някой добави, че вероятно животът тогава е бил чиста лудост — всеки миг човек би могъл да прекрати съществуването си само ако се докосне до оградата. Въпросът му прозвуча съвсем сериозно, но на останалите той се стори необикновено забавен. Всички се разсмяха и заговориха в един глас и тогава Лора — колко типично за нея! — се качи на стола си и истерично започна да имитира човек, който протяга ръка, докосва телената мрежа и токът го убива. Няколко минути класът бе неукротим: всички крещяха един през друг и се правеха, че се хващат за оголени проводници.

През цялото време наблюдавах госпожица Люси и забелязах как буквално за миг лицето й, което бе обърнато към класа, доби твърде странно изражение. После (не откъсвах поглед от нея) тя дойде на себе си, усмихна се и каза:

— При нас в Хейлшам не пускат ток по оградата и това е много хубаво. Защото понякога се случват и ужасни неща.

Тя произнесе тези думи доста тихо и тъй като класът продължаваше да шуми, можем да смятаме, че те потънаха в общата глъч. Ала аз ги чух съвсем ясно. „Понякога се случват и ужасни неща.“ Какво се случва? Къде? Но никой не реагира на казаното и ние се върнахме към стиховете.

Имаше и други подобни епизоди и скоро започнах да си мисля, че госпожица Люси се различава много от останалите настойници. Възможно е дори още тогава да съм започнала да долавям причините за нейното смущение и недоволство. Но мисля, че отидох твърде далеч; по онова време аз по-скоро само отбелязвах странното й поведение, без да имам представа докъде можеше да доведе то. И ако сега тези епизоди ми се струват изпълнени със смисъл и се подреждат в стройна система, това вероятно се дължи на факта, че ги гледам в светлината на по-късните събития и най-вече на онова, което стана в павилиона, докато се криехме от проливния дъжд.

 

 

По онова време бяхме вече петнайсетгодишни и това бе последната ни година в Хейлшам. Преобличахме се в павилиона за игра на раундърс. За момчетата бе настъпил период на „увлечение“ по тази игра, защото докато играехме, на тях им се предоставяше възможност да флиртуват с нас; така че в павилиона се бяха събрали трийсет, че и повече възпитаници. Докато се преобличахме, заваля силно и ние се скупчихме на верандата — защитена от навеса пред павилиона — в очакване дъждът да спре. Ала той продължаваше да се лее като из ведро и когато всички излязохме на верандата, стана ни тясно, започнахме да се блъскаме и да буйстваме. Помня, че Лора ми показа своя запазен начин презрително да се изсекне, когато искаше да се отърве от някое момче.

От настойниците присъстваше единствено госпожица Люси. Стоеше до перилата и погледът й се рееше в дъжда, някъде далеч зад игрището. Както винаги, внимателно я наблюдавах и дори докато се смеехме с Лора, хвърлях по някой поглед към нея. Помня, че позата й ми се стори доста странна: протегнала шия напред, наострила уши като приклекнал на земята хищник, който се готви да нападне жертвата си. По едно време тя се надвеси силно зад перилата и капките от корниза прелетяха съвсем близо покрай челото й, но по всичко личеше, че й е все едно. Казах си, че в това няма нищо особено — просто й се ще дъждът да спре по-скоро — и отново се заслушах в Лора. Ала няколко минути по-късно, когато госпожица Люси съвсем ми бе излязла от ума и аз се кикотех за нещо, внезапно усетих, че всички около мен утихнаха и тогава дочух гласа на госпожица Люси.

Тя стоеше на същото място, ала сега се бе обърнала с лице към нас, беше отвърнала очи от дъждовното небе и бе опряла гръб в перилата.

— Моля за извинение, но ще трябва да се намеся — каза госпожица Люси и аз видях, че тя говори на двете момчета, седнали точно пред нея. В гласа й нямаше нищо особено, но беше доста силен, сякаш искаше да обяви нещо на всички присъстващи и ние млъкнахме. — Трябва да те прекъсна, Питър. Не мога повече да те слушам и да мълча.

Тя вдигна поглед към останалите и си пое дълбоко въздух.

— Чуйте и вие, защото онова, което ще кажа, има отношение към всички вас. Време е да го научите.

Тя ни гледаше, а ние бяхме целите в очакване. После някой каза, че му се е сторило, че тя се кани строго да ни смъмри; други бяха помислили, че иска да ни съобщи някое ново правило в играта на раундърс. Ала аз знаех, още преди да заговори, че ни очаква нещо много по-важно.

— Извинете ме, деца, за това, че дочух разговора ви. Но вие бяхте толкова близо до мен, че не можех нищо да направя. Питър, може би ще повториш онова, което току-що каза на Гордън?

Питър Дж. очевидно се смути и се опита да придаде на лицето си изражение на оскърбена невинност. Ала госпожица Люси се обърна още веднъж към него, този път с много по-мек тон:

— Питър, моля те, повтори пред всички онова, което каза.

Питър сви рамене.

— Тъкмо се чудехме какво би станало, ако станем актьори. Какъв би бил животът ни.

— Да — потвърди госпожица Люси. — И ти каза на Гордън, че би заминал за Америка, защото там ще имаш повече възможности.

Питър Дж. отново сви рамене и тихо изрече:

— Да, госпожице Люси.

Ала госпожица Люси започна да мести поглед от човек на човек, като не пропусна никого от събралите се на верандата.

— Знам, че си нямал нищо лошо предвид. Но тъй като през по-голямата част от времето до ушите ми долитат подобни разговори, ще ви кажа, че напразно ви разрешават да ги водите.

От корниза падаха капки на рамото й, ала тя сякаш не ги забелязваше.

— И тъй като никой друг не желае да изясни нещата — продължаваше тя, — ще трябва да го направя аз. Както ми се струва, проблемът е следният: уж ви обясняват нещо, но не съвсем. Казват ви това-онова, ала никой от вас не се и досеща каква е истината и аз се осмелявам да твърдя, че има хора, които са напълно доволни от това положение. Но аз не съм. Ако искаме вие да изживеете живота си достойно, трябва да запомните, и то добре: нито един от вас няма да замине за Америка, нито един от вас няма да стане кинозвезда. И нито един от вас няма да работи в супер маркет — скоро бях дочула няколко деца да си споделят и такива планове. Предварително се знае как ще протече животът ви. Ще пораснете, но още преди да станете съвсем възрастни, дори преди да достигнете средна възраст, ще започнат да вземат вътрешните ви органи и да ги присаждат на нуждаещите се. Тъкмо заради това сте се появили на белия свят — да станете донори. Създадени сте по различен начин, не като актьорите, които участват във филмите на вашите видеокасети; различавате се дори от мен. Отглеждат ви за точно определена цел и съдбата ви е предопределена. Затова няма смисъл да водите такива разговори. Не след дълго ще напуснете Хейлшам и денят, когато ще вземат първия орган от вас, не е толкова далеч. Не го забравяйте. Ако искате да изживеете живота си достойно, трябва да сте наясно кои сте и какво ви очаква занапред — всички без изключение.

Тя замълча, но на мен ми се струваше, че вътре в себе си продължава да води този разговор: известно време погледът й блуждаеше, преминаваше от лице на лице, сякаш в мислите си продължаваше да ни обяснява нещо. Когато отново се обърна с лице към игрището, всички въздъхнахме с облекчение.

— Сега вече всичко е наред — каза тя, въпреки че дъждът продължаваше да се излива като из ведро. — Да тръгваме. Може би слънцето ще се появи всеки миг.

Мисля, че това бе всичко, което ни каза тогава. Преди няколко години, когато в центъра в Дувър двете с Рут си спомнихме за случая, тя започна да ме убеждава, че госпожица Люси тогава ни е казала още много неща — как до първата експлантация на наш орган най-напред ще работим като помощници, запознала ни с обичайния ред на операциите, с центровете по рехабилитация и така нататък, — ала аз съм сигурна, че Рут греши. Когато започна да говори, госпожица Люси по всяка вероятност е имала намерение да ни обясни всичко това, ала, видяла озадачените ни и тревожни лица, тя просто не се е решила да го направи.

Не мога точно да ви опиша как ни подействаха думите, които се изтръгнаха от устата на госпожица Люси. Слухът за тях се разпространи със светкавична бързина, ала засегна повече самата госпожица, отколкото онова, което се бе опитала да ни разясни. Някои решиха, че за миг е загубила разума си, други — че е говорила по заръка на госпожица Емили и разни други настойници; имаше и такива от присъстващите в павилиона в онзи ден, които дори смятаха, че по този начин госпожица Люси е искала да ни наругае за шума и бъркотията на верандата. Повтарям, че на думите й се обърна съвсем незначително внимание. Ако някой изобщо си ги спомняше, обичайната му реакция беше:

— И какво от това? Сякаш не си го знаехме.

Но нали тъкмо за това бе говорила и госпожица Люси? „Уж ви обясняват нещо, но не съвсем.“ Преди няколко години, когато двамата с Томи за кой ли път си спомняхме за миналото, аз му напомних за този неин израз „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“ и той излезе с нещо като теория по въпроса.

Томи предположи, че всички настойници в Хейлшам, от първия до последния, много внимателно са избирали момента за всяко свое съобщение и всеки път се получавало така, че ние не сме се чувствали дорасли да възприемем новата информация. Но, разбира се, тя се е складирала някъде в нас, така че малко по-късно се е оказвала на нужните места в главите ни.

Лично аз не смятам, че настойниците ни са били способни да замислят подобен хитър план — и все пак възможно е в разсъжденията на Томи да има капка истина. Не ме напуска усещането, че, макар и смътно, винаги съм знаела за донорството и експлантациите дори когато съм била още шест — седемгодишна. Интересното е, че когато поотраснахме и настойниците започнаха да ни разказват за това, думите им не ни изненадаха ни най-малко. Сякаш наистина сме го знаели предварително.

Сега си спомням, че когато настойниците ни за първи път ни заговориха за половия живот, те всеки път се стремяха да обединят тези разговори с темата за донорството. На възрастта, на която бяхме тогава — тринайсетгодишни, — ние усещахме и вълнение, и безпокойство по отношение на секса и всичко останало, разбира се, отиваше на втори план. С други думи, човек може да си помисли, че по този начин на настойниците ни се бе удала възможността незабелязано да ни вкарат в съзнанието маса важни сведения за нашето бъдеще.

Честно казано, в съвместяването на тези две теми има известна логика. Ако, да речем, настойникът ни говори за инфекциите, които се разпространяват по полов път и които на всяка цена трябва да избягваме, той, разбира се, тутакси ще спомене колко важно е това особено за нас. И оттук се откриваше пряк път към темата за донорството.

После следваше онази история — как няма да можем да си имаме деца. Самата госпожица Емили ни четеше много лекции на тема секс; спомням си, че веднъж ни донесе от кабинета по биология цял човешки скелет, за да ни демонстрира как става всичко. Изумени до дъното на душата си, ние наблюдавахме как тя извива скелета, поставя го в различни пози и сочи с показалката си разни места в човешкото тяло без ни най-малко смущение. Показа ни действието от начало до край, кое къде влиза и всички негови варианти, сякаш ни предаваше урок по география. После внезапно, оставила скелета в неприлична поза върху катедрата, захвана разговор за това, колко е важно за нас правилно да си избираме с кого да правим секс. Не само заради инфекциите, но и защото сексът, както се изрази тя, „непредсказуемо въздейства върху емоциите“. Трябвало да сме много внимателни в половите си отношения извън Хейлшам, и особено що се отнася до отношения, които завързваме с външни хора, а не с възпитаници на нашето училище, тъй като сексът във външния свят може да означава най-различни неща: хората навън дори се убиват един друг заради сексуалния си партньор. И макар да знаем, че никой от нас не ще може да има деца, в света на обикновените хора трябва да се държим така, както се държат те, да спазваме общите правила и да се отнасяме към секса като към нещо специално.

Лекцията на госпожица Емили бе типичен пример за казаното от мен. Като съсредоточим вниманието си върху секса, можем да пропуснем нещо важно. Предполагам, че тъкмо това обяснява израза „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“.

Мисля, че постепенно започнахме да усвояваме доста неща и никак не бе случайно, че примерно на тази възраст отношението ни към всичко, свързано с донорството и експлантациите, коренно се промени. Дотогава, както вече казах, ние се стараехме всячески да избягваме темата; още като навлизахме в тази територия, ние се сепвахме и жестоко наказвахме всеки идиот, който не внимаваше — като например Мардж, когато зададе въпроса си за тютюнопушенето. Но, пак повтарям, като навършихме тринайсет, положението започна да се променя. Наистина, както и преди, ние не разговаряхме открито за донорството: пречеха ни същите смътни опасения. Но затова пък започнахме да се шегуваме на тази тема, както се шегувахме и в разговорите си за секса. Като си спомням сега за това, аз виждам, че забраната върху откритото обсъждане на темата за донорството по онова време беше не по-малко строга, отколкото преди това. Ала вече не само разрешаваха, но и дори поощряваха всевъзможните шеговити намеци за онова, което ни очакваше.

Хубав пример в това отношение са събитията, след като Томи си нарани лакътя. Струва ми се, че стана малко преди разговора ни край езерото; съдейки по всичко, периодът, в който Томи все се дразнеше и буйстваше, не беше още свършил.

Раната не бе толкова сериозна и макар да го бяха изпратили при Птицечовката, той се върна много скоро с пластир на лакътя. Никой не му обърна особено внимание, докато ден-два по-късно Томи не отлепи пластира и не видяхме какво има под него — нещо средно между новопоявила се плът и открита рана. Тук-там кожата вече беше зараснала, но имаше участъци, на които се виждаше нещо меко и червено. Това стана по средата на обяда и всички се скупчиха около него и завикаха:

— Ох, какъв ужас! Бррр!

После Кристофър Х., една година по-голям от нас, изрече със съвършено сериозно изражение на лицето:

— Жалко, че е точно на това място. Ако беше малко по-нагоре или малко по-надолу, нямаше да има нищо страшно.

Томи се разтревожи — по онова време Кристофър се ползваше с неговото уважение — и го попита какво има предвид. Известно време Кристофър продължи да дъвче, после небрежно подхвърли:

— Нима не знаеш? Когато си нараниш самия лакът, той може да се разкопчее и нещо да изпадне отвътре. Само трябва да си свиеш бързо ръката — и готово. Не точно това място, а целия лакът — иначе може да се разтвори като цип на чанта. Мислех, че знаеш.

Томи започна да се оплаква, че Птицечовката не му е споменала нищо такова, но Кристофър сви рамене.

— Била е сигурна, че знаеш. Всички го знаят.

Неколцината момчета около него подигравателно закимаха с глава. Някой се обади:

— Трябва да държиш ръката си съвсем права. Не я свивай, опасно е.

На другия ден видях, че Томи ходи с неестествено изпружена напред ръка, а на лицето му бе изписана тревога. Всички му се смееха, аз се ядосвах, но трябва да призная, че той наистина представляваше много забавна картинка. В края на часовете, когато излизахме от стаята за творчество, той ме спря в коридора.

— Кат, може ли за минутка?

Може би бяха минали близо две седмици от деня, в който се бях приближила до него на игрището и му бях напомнила за тениската му, така че на всички бе известно, че между нас съществуват по-специални отношения. Въпреки това с молбата си да поговорим насаме, отправена към мен пред очите на другите, той ме постави в твърде неловко положение. Аз се смутих и това вероятно бе причината, поради която не проявих достатъчно готовност да му помогна.

— Не че се страхувам толкова, не си го и помисляй — започна той, като ме отведе настрана. — Просто не искам да рискувам излишно, това е. Не бива да гледаме през пръсти на здравето си. Затова се нуждая от помощта ти, Кат.

Безпокояло го, обясни ми той, онова, което би могло да му се случи по време на сън. Можел, без да иска да свие ръката си в лакътя.

— По цели нощи сънувам как се бия с римски легионери.

След като го поразпитах, аз разбрах, че мнозина са ходили при него — те не били наоколо в трапезарията предишния ден — и всички повторили предупреждението, което му бе отправил Кристофър Х. Някои дори проявили творчество и поразкрасили шегата: разказали на Томи за някакъв възпитаник, който веднъж заспал с подобна рана, а когато се събудил, цялата му ръка от китката до рамото била оголена до кост като на скелет — кожата се била изсулила като дългите ръкавици, които видяхме в „Моята прекрасна лейди“.

Томи ме молеше да му помогна да си сложи шина, която ще държи ръката му опъната и през нощта.

— Нямам вяра на никого, освен на теб — заяви ми той и ми показа широката линийка, която се канеше да използва за целта. — Може нарочно да я закрепят така, че да се развърже, докато спя.

Той ме гледаше със съвършено невинен поглед и аз се чудех какво да му кажа. Част от мен много искаше да му обясня какво става и ми се струваше, осъзнавах, че ако постъпя по друг начин, ще излъжа доверието, което се бе породило между двама ни след епизода с тениската. Ако му завържа линийката, щях да стана един от главните автори на подигравките към него. И до ден-днешен ме е срам, че тогава не му казах истината в очите. Но трябва да имате предвид факта, че по онова време бях още малка и че не бих могла да взема решение за броените секунди, с които разполагах. Когато те молят за нещо с такъв безпомощен глас, много е трудно да откажеш.

Не исках да го огорчавам — това вероятно изигра главната роля. Какво забелязах: при цялото си безпокойство за лакътя си, Томи бе истински трогнат от съчувствието, което, както си мислеше, проявяваха към него. Разбира се, добре осъзнавах, че рано или късно ще разбере истината, ала в онзи момент не можех да му я кажа. Само успях да попитам:

— Птицечовката ли те накара да си направиш шина?

— Не. Но само си представи как би реагирала, ако лакътят ми изпадне.

И досега ми е съвестно за случилото се. Обещах да му помогна да закрепи линийката (в Класна стая 14 половин час преди звънеца за лягане) и го гледах как се отдалечава — благодарен и успокоен.

Случи се така, че не изпълних обещанието си: Томи научи истината. Вечерта около осем часа, когато слизах по главната стълба, от първия етаж се разнесе кикот и сърцето ми примря. Тутакси разбрах, че се смеят на Томи. Спрях се на площадката на втория етаж, надвесих се над перилата и в същия миг Томи побягна от билярдната навън, като шумно трополеше с обувките си по пода. Помня, че си помислих: „Добре поне, че не крещи.“ И наистина, той мълчешком влезе в гардеробната, мълчешком се облече и излезе от централната сграда. През това време смехът откъм салона за билярд, чиято врата бе отворена, не секваше, не секваха и възгласите:

— Ако избухнеш, лакътят ти със сигурност ще изпадне!

Помислих си да го последвам в нощта навън и да го настигна, преди да е влязъл в спалнята си, ала си спомних как му бях обещала да прикрепя линийката за ръката му като предпазна шина за през нощта и не помръднах от мястото си. Само си повтарях: „Добре, че се сдържа. Добре, че не се вбеси.“

Малко се отклоних от темата. Затова реших да ви разкажа за случая — защото представата ни за „отворения цип“ и за нещата, които ще „се изсипят“ оттам се превърна в повод за шеги относно донорството. Представяхме си следната картинка: назрява моментът, ти разкопчаваш ципа в някоя част на тялото си, оттам в ръката ти се изсипва я бъбрек, я нещо друго, и ти го даряваш. Само по себе си в това нямаше нищо кой знае колко смешно, по-скоро шегата служеше да развали нечий апетит в столовата. Например, дръпнеш ципа си и изсипеш в нечия чиния някой свой орган — нещо от този род. Помня, че веднъж Гари Б., който имаше вълчи апетит, си взе трета порция пудинг и насядалите буквално около цялата маса „дръпнаха циповете си“ и започнаха да изсипват в чинията му какво ли не от себе си, докато той продължаваше най-невъзмутимо да се тъпче.

Томи не обичаше възпитаниците да се шегуват с „дърпането на циповете“, но времето, когато се вбесяваше, бе отминало и никой повече не свързваше тази шега с неговата личност. Тя бе просто повод да се посмеем, начин да развалим нечий апетит, както и косвено признание, че сме готови за онова, което ни предстои в живота. Тъкмо към тази мисъл бих искала да се върна. В онзи период ние бяхме престанали да се сепваме, когато се разискваше темата за донорството, както правехме година-две по-рано, но пък и нямахме голямо желание да мислим за него и да го обсъждаме. Всички тези шеги с „дърпането на ципа“ идват да покажат как се справяхме с проблема на тринайсетгодишна възраст.

Така че две години по-късно госпожица Люси бе съвсем близо до истината, когато сподели с нас, че „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“. Имаше и друго: сега разбирам, че след тези нейни думи отношението ни към темата за донорството чувствително се промени. Шегите ни по този повод станаха по-редки и ние наистина сериозно се замислихме по въпроса. Отново избягвахме темата, но вече всичко беше по-различно от преди. Не се сдържахме поради смущение или неловкост, а поради други причини — трезво осъзнавахме реалността и това ни носеше горест и печал.

— Странното е — каза ми Томи, когато преди няколко години отново се бяхме отдали на спомени, — че никой от нас не се замисли какво й е струвало всичко това на госпожица Люси. Не се обезпокоихме от факта, че заради онова, което ни каза, е могла да си навлече неприятности. Били сме големи егоисти.

— Не бива да се обвиняваме — възразих аз. — Учеха ни да мислим един за друг, а не за настойниците. Дори не ни хрумваше, че между тях би могло да съществуват разногласия.

— Всъщност не бяхме много малки — каза Томи. — На нашата възраст е трябвало да мислим повече. Но не го правехме. Дори след това, нали помниш как я бе заварила в класната стая?

Тутакси се досетих за какво говори — за сутринта на последния септември, който прекарахме в Хейлшам, когато, без да искам я зърнах в Класна стая 22. Сега съм склонна да се съглася с Томи: след видяното онази сутрин би трябвало да ни стане ясно колко обезпокоена е била госпожица Люси. Ала наистина — нито веднъж не се опитахме да се поставим на нейно място, и през ум не ни минаваше да кажем или да направим нещо в нейна подкрепа.