Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (6)

Глава шеста

Мисля, че ако Рут ми се бе разсърдила по някакъв начин, щеше да ми олекне. Но изглежда тя просто се предаде и клюмна. Сякаш чувстваше дълбок срам, сякаш бе твърде съсипана, за да ми се разсърди или да ми го върне. След разговора ни под корниза очаквах, че като я срещна, тя поне ще ми се муси, но не — Рут се държеше много вежливо, макар и не толкова сърдечно. Мислех си — може би се страхува от мен, защото мога да разкажа на всички (пеналът, разбира се, не се появи повече) — и ми се искаше да я успокоя. Но тъй като не бяхме обсъждали темата открито, не знаех как да се приближа до нея, как да започна разговора.

Междувременно използвах всяка възможност, за да дам на всеки да разбере, че според мен Рут заема особено място в сърцето на госпожица Джералдин. Веднъж например момичетата от нашата компания много искаха през междучасието да поиграят раундърс, за да се поупражняват: възпитаниците от горния клас (с една година по-големи от нас) ни бяха поканили да играем срещу тях. Но пак валеше дъжд и нямахме почти никакви шансове да ни разрешат. Тогава обърнах внимание на приятелките си, че госпожица Джералдин също е дежурна. Казах:

— Ако Рут отиде и помоли госпожица Джералдин, тя може и да ни разреши.

Доколкото си спомням, предложението ми не получи поддръжка от никого; по-скоро никой не го чу, тъй като всички говорехме в един глас. Но важното беше друго — произнесох репликата, докато стоях до Рут, и видях, че й стана приятно.

Друг път неколцина от възпитаниците излизаха от класната стая заедно с госпожица Джералдин и стана така, че първа зад нея до вратата се приближих аз. Забавих крачка, за да дам възможност на Рут да върви до нея, а не аз. Направих го много спокойно, без всякаква показност, сякаш това бе най-естественото нещо на света, най-обикновена постъпка, която при всички случаи щеше да се хареса на госпожица Джералдин — постъпих като всеки друг, който случайно се оказва между двама най-близки приятели. Спомням си, че в началото Рут ме погледна въпросително, но после бързо ми кимна с глава и отмина.

Очевидно подобни дреболии бяха по вкуса на Рут, но всичко това бе още твърде далеч от случилото се между нас двете под корниза в онзи мъглив ден и усещането, че никога няма да мога да оправя нещата между нас растеше в душата ми. Една вечер седях на пейката пред павилиона, блъсках си главата да намеря изход от положението и смесицата от чувства — разкаяние и безсилие едновременно — бе толкова тежка и непоносима, че не можах да сдържа сълзите си. Нямах представа какво щеше да стане, ако отношенията между нас не се бяха променили, а бяха останали все тъй напрегнати. Може би накрая щяхме да забравим за случилото се; може би щяхме да се отдалечим една от друга. В реалния живот обаче като гръм от ясно небе ми се предостави случай да загладя нещата.

Имахме час по изобразително изкуство при господин Роджър и по едно време той излезе от стаята по някаква работа. Ето защо ние се скупчихме около молбертите, бъбрехме и си показвахме една на друга рисунките си. По едно време едно от момичетата на име Мидж А. дойде при нас и най-добродушно попита Рут:

— Къде ти е кутията за моливи? Истинска прелест е!

Рут се напрегна цялата и стрелна поглед наоколо, за да види кой е до нея. Освен обичайната ни компания там бяха може би още две-три момичета — останалите бяха далеч от нас. На нито една жива душа не бях казала за дневника, ала Рут нямаше откъде да го знае. Когато отговори на Мидж, тонът й бе по-мек от обикновено:

— Не я нося. Държа я в сандъчето под леглото си.

— Наистина е много красива. Откъде я имаш?

Мидж питаше, без каквато и да е задна умисъл и това бе очевидно. Но почти всички, които се намираха в Класна стая 5, когато Рут за първи път показа пенала, сега я бяха наобиколили и следяха разговора и аз забелязах, че Рут се колебае. Едва след това, когато разигравах в ума си всичко отново и отново, аз оцених великолепния шанс, който ми се бе предоставил. Ала тогава не мислех. Просто взех и се намесих, преди Мидж или някое друго момиче да забележи странното смущение на Рут:

— Не можем да ти кажем.

Рут, Мидж и останалите ме погледнаха удивено. Ала въпреки това аз продължих, като се обърнах само към Мидж:

— Съществуват много сериозни причини, поради които не можем да ти кажем.

Мидж сви рамене.

— Имате си тайни…

— Една голяма тайна — отвърнах аз и се усмихнах, като й дадох да разбере, че не бих искала да я обидя.

Останалите кимнаха с глава в моя подкрепа, а Рут се загледа с невиждащ поглед и даде вид, че в същия миг се е замислила за нещо съвсем странично. Мидж отново сви рамене и, доколкото си спомням, всичко свърши дотук. Тя или си тръгна, или заговори на друга тема.

По същата причина, поради която не можех открито да се извиня пред Рут за разговора ни за дневника, където се вписваха покупките, сега тя не можеше да ми благодари за помощта, която й бях оказала при въпроса, зададен от Мидж. Но поведението й през последвалите дни и дори седмици ми даде да разбера колко е благоразположена към мен. Тъй като неотдавна самата аз бях в подобно положение, сега забелязвах признаците на желание от нейна страна да направи нещо хубаво за мен, да ме зарадва с нещо. Усещането беше много приятно и помня, че дори на два-три пъти ми хрумна: колко хубаво би било още дълго време да не успее да намери възможност да ми благодари и така топлината между нас да няма край. Ала все пак такава възможност й се предостави — примерно месец след случая с Мидж, когато изгубих любимата си касета.

Точно такава касета, каквато придобих много по-късно — до неотдавна я пусках в автомобила си, когато пътувах през откритото поле, а навън валеше дъжд. Ала касетофонът в колата ми започна нещо да ръмжи и да прескача и се боя, че би могъл да повреди касетата. А обикновено нямам време да я слушам вкъщи. И все пак това е една от най-скъпите на сърцето ми вещи, които притежавам. Може би към края на годината, когато ще спра да работя като помощничка, ще мога да я слушам по-често.

Подбрани са песни под общото название „След залеза“, изпълнявани от Джули Бриджуотър. Касетата, с която разполагам в момента, не е тази, която имах в Хейлшам — онази я загубих, — и сега ползвам друга със същата музика; открихме я с Томи в Норфък преди години. Но за това — по-късно. Сега ще ви разкажа за първата касета, за онази, която изчезна.

Преди да продължа, трябва да обясня каква беше тогава представата ни за Норфък. Тя просъществува години наред и мисля, че дори по едно време започнахме едва ли не да се шегуваме с нея, а всичко започна в един учебен час, когато бяхме още съвсем малки.

С графствата в Англия ни запознаваше самата госпожица Емили. Тя окачваше голяма географска карта върху черната дъска, до нея поставяше триножник и ако говореше например за Оксфордшър, върху триножника прикрепваше огромен календар с фотографии от различни кътчета на графството. Госпожица Емили притежаваше богата колекция от цветни календари и ние изучавахме по-голямата част от графствата по тях. Показваше ни някое място на картата, после се обръщаше към триножника и отгръщаше календара на съответната картинка. Пред очите ни се появяваше ту малко селце, през което лъкатушеше рекичка, ту бял паметник на върха на някое възвишение, ту стара църква сред полето; ако ставаше дума за морското крайбрежие, тя ни показваше плажове, претъпкани с почиващи, скали с накацали по тях чайки. Според мен целта й беше да получим представа за големия свят, който ни заобикаля, и е доста странно, че сега, когато вече съм навъртяла толкова километри с автомобила си като помощничка, представата ми за тези или онези графства до голяма степен е оформена от картинките, които ни бе показвала госпожица Емили. Ето например пътувам из Дърбишър и внезапно пред погледа ми се появява същият онзи площад в центъра на градчето с кръчмата в стил „Тюдор“ и с военния мемориал в средата, които ни показваше и госпожица Емили навремето — тъкмо тогава и чух за първи път за Дърбишър.

Но сега се интересувам от друго: в колекцията с календарите на госпожица Емили имаше празно място. Нямаше нито една илюстрация на Норфък. Беше провела няколко такива часа с нас и аз все очаквах идния час да ни покаже изгледи от Норфък. Но не, всеки път ставаше едно и също. Тя местеше показалката по картата и ни съобщаваше, сякаш добавяше към вече казаното:

— А тук се намира графство Норфък. Много приятно място.

Но ето че веднъж точно тогава тя се замисли — вероятно не бе решила какво да ни покаже вместо картинки. После се опомни и отново придвижи показалката си върху въпросната точка на картата.

— Виждате, че тук е най-източната част на сушата, в която се плиска морето и откъдето не минават никакви пътища към където и да е. Когато хората се придвижват на север или на юг — и вдигна показалката нагоре, после надолу, — те заобикалят тази част. Ето защо Норфък е тих край, мирен и спокоен. Но и загубен в известен смисъл на думата.

Загубен край. Така наричаше тя Норфък и с това започна всичко. Защото на четвъртия етаж в Хейлшам също си имахме такъв „загубен край“ — място, където складираха забравените или изгубените вещи. Ако си изгубил или намерил някоя вещ, трябваше да се качиш на четвъртия етаж. Някой — вече не си спомням кой точно — след часа каза, че госпожица Емили наричала Норфък „загубен край“, защото тъкмо там можело да се открие имуществото, изгубено от хората, населяващи тази страна. Неговите думи прилегнаха много точно на Норфък и с течение на времето се превърнаха в неоспорим факт за всички мои връстници.

Не много отдавна, двамата с Томи си припомняхме случки от миналото и той каза, че всъщност никога не сме вярвали истински в това, че го бяхме приели като шега още в самото начало. Но аз съм сигурна, че тъкмо тук той грешеше. Наистина, когато бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, Норфък се беше превърнал в постоянен обект на шеги за нас. Но доколкото си спомням (впрочем и Рут се съгласи с мен), в началото съвсем буквално вярвахме в съществуването на Норфък: смятахме, че подобно на Хейлшам, където пристигаха камиони, пълни с продукти и стоки за Разпродажбите, така и до Норфък пътуваха камиони (но в далеч по-голям мащаб), натоварени с всичко, което е било изгубено или захвърлено из полята и влаковете на Англия. Фактът, че никога не бяхме виждали изображения от Норфък, придаваше на това графство още по-голяма загадъчност.

Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.

Мисля, че Рут имаше право. Норфък се бе превърнал в истинска утеха за нас, а това означаваше много повече, отколкото тогава си представяхме — затова и когато пораснахме, продължихме да говорим за Норфък, макар и с шеговит тон. Неслучайно години по-късно, когато двамата с Томи намерихме в един крайморски град в Норфък екземпляр на същата касета, която бях изгубила в Хейлшам, не го приехме само като нещо забавно, и толкова. Дълбоко в себе си и двамата усетихме някакъв тласък, почувствахме, че желанието ни отново да повярваме в онова, което бе тъй близо до сърцата ни в миналото, оживя.

Но аз се канех да ви разкажа за касетата със записите на Джуди Бриджуотър, озаглавена „След залеза“.

Първоначално е била дългосвиреща плоча (издадена през 1956 година), но до мен, разбира се, достигна касетата, а картинката на обложката вероятно е представлявала умалено копие на корицата на плочата. Джуди Бриджуотър бе облечена в пурпурна рокля от атлаз, която по тогавашната мода оставяше раменете й непокрити и тъй като тя седи зад плота на бар, вижда се само горната част на тялото й. Фонът напомня за Южна Америка: палми, мургави келнери в бели смокинги. Джуди е фотографирана от мястото на евентуалния барман, който може би й поднася коктейл. Тя гледа с дружелюбен и умерено съблазнителен поглед — ако флиртува, прави го съвсем леко и безобидно, като с човек, когото познава от години. И още една подробност: Джуди е опряла лакти на плота, а в ръката си държи димяща цигара. Тъкмо заради цигарата обгърнах касетата с такава тайнственост, още щом я купих на една от Разпродажбите.

Не знам как е било там при вас, но в Хейлшам настойниците ни се отнасяха с особена строгост към всичко, свързано с пушенето на цигари. Сигурна съм, че много биха се зарадвали, ако можеха да скрият, че на света съществува нещо такова като пушенето, но понеже подобна възможност не съществуваше, те ни четяха „конско“ всеки път, когато разговорите ни засягаха темата. Ако, да речем, ни показваха портрета на известен писател или политик, на който той държи цигара, тутакси прекъсваха часа. Дори се носеше слух, че в библиотеката ни липсват някои книги от литературната класика — като например романите за Шерлок Холмс, — защото главните герои в тях пушат твърде много, а ако в някое илюстровано издание или списание имаше скъсани страници, говореше се, че вероятно на тях е бил изобразен човек с цигара или лула в ръката. В часовете често ни показваха зловещи картинки, които показваха какво се случва с вътрешните органи на пушача. Ето защо въпросът, който Мардж К. зададе веднъж на госпожица Люси, предизвика толкова дълбок потрес.

След играта на раундърс си почивахме на тревата и госпожица Люси провеждаше с нас обичайната беседа против тютюнопушенето, когато най-неочаквано Мардж я попита дали някога е припалвала цигара. Госпожица Люси мълча известно време, после каза:

— Бих била радостна да можех да ти дам отрицателен отговор. Но, честно казано, и аз съм пушила на младини. Приблизително две години.

Можете да си представите какъв шок предизвикаха нейните думи. Докато госпожица Люси бавеше отговора си, ние с възмущение гледахме Мардж, която бе посмяла да зададе такъв груб въпрос — все едно да я бе попитала дали не се е нахвърляла на някого с брадва в ръка. След случая, ние многократно превръщахме живота на Мардж в истинско страдание; вече ви разказах за онази вечер, когато притиснахме лицето й в стъклото на прозореца и я накарахме да гледа към гората. Ала в първия миг след признанието на госпожица Люси всички се объркахме, и то толкова много, че забравихме за съществуването на Мардж. Гледахме госпожица Люси с ужасени погледи и чакахме какво ще последва.

Когато тя най-после заговори, претегляше много внимателно всяка своя дума.

— Постъпих лошо, когато започнах да пуша. Тютюнопушенето ми навреди и аз го оставих. Но ми се ще всички вие, без изключение, да разберете, че да пушиш цигари е много, много по-вредно за вас, отколкото за мен.

Замълча. По-късно някой каза, че се била замечтала, ала на мен, както и на Рут ни беше ясно: тя усилено мислеше как да продължи. Най-после изрече:

— Това вече ви е известно. Вие сте възпитаници. Вие сте… особен случай. Ето защо за вас е много по-важно, отколкото за мен, да се грижите за здравето си и да поддържате тялото си в ред.

Тя отново замълча и ни погледна странно. Когато по-късно обсъждахме случилото се, някой каза, че вероятно много й се е искало да чуе въпроса: „Защо? Защо да е по-важно за нас?“ Ала никой не го зададе. Често си спомням за онзи ден и в светлината на случилото се по-късно, вече съм сигурна, че ако бе чула този въпрос, госпожица Люси щеше да ни каже цялата истина. Нужен беше един-единствен въпрос от наша страна.

И така, защо замълчахме? Струва ми се, защото на възрастта, на която бяхме тогава (девет-десетгодишни), вече знаехме достатъчно и се страхувахме да засегнем темата. Трудно ми е да си спомня, какво точно ни е било известно и какво — не. Безусловно знаехме, макар това знание да бе твърде повърхностно, че се отличаваме от настойниците ни и от нормалните хора извън училището; вероятно дори сме знаели, че в бъдеще всички ще станем донори. Ала не разбирахме истинския смисъл на това и ако избягвахме разговорите на дадени теми, това бе по-скоро, защото те ни смущаваха. Освен всичко останало, ни беше тежко да виждаме неудобството, което изпитваха нашите настойници, когато по някакъв начин докосвахме темата. Промяната, която забелязвахме в себе си, ни разстройваше. Подозирам, че тъкмо поради тази причина не продължихме да разпитваме госпожица Люси и после, след играта на раундърс, ние не наказахме толкова жестоко Мардж К. за въпросите й.

Сега вече ви е ясно защо бях обгърнала касетата с такава тайнственост. Дори обърнах картинката наопаки, така че едва когато се отвореше пластмасовата калъфка, можеше да се види Джуди с нейната цигара. Но касетата означаваше толкова много за мен не заради цигарата в ръката на Джуди Бриджуотър и дори не заради нейното пеене — това бе типично естрадно изпълнение за времето си, песните й бяха от онези, които можеха да се чуят в някой коктейлбар и които никой от нас в Хейлшам не харесваше. Касетката ми бе станала скъпа на сърцето заради една определена песен — третата поред, — която носеше заглавието „Не си отивай“.

Песента беше бавна, за през нощта, американска и на едно място в нея се пееше така: „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Тогава бях на единайсет и не бях слушала музика много често, но тази песен ме пронизваше цялата. Винаги държах касетата превъртяна от началото на песента, за да я пускам при всеки удобен случай.

Но не ми се предоставяха много такива случаи: оставаха още няколко години до появата на възпроизвеждащи устройства на Разпродажбите ни. Големият касетофон бе поставен в салона за билярд, ала там винаги имаше много хора и почти никога не пусках касетата си. В стаята за творчество също имаше магнетофон, ала и там бе шумно като в билярдната. Така че единственото място, където можех да слушам на спокойствие, си оставаше нашата спалня.

По онова време обитавахме по-малки спални с по шест легла в отделни къщички и на полицата над радиатора ни имаше портативен касетофон. Ето къде ходех (обикновено през деня, когато в спалнята ни нямаше никого), за да слушам любимата си песен, която пусках много пъти поред.

Какво бе особеното в тази песен? Всъщност никога не се заслушвах в текста; просто чаках онова място, в което се пееше: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Представях си жена, на която са съобщили, че не може да има деца, а тя цял живот е мечтала да си роди. После става някакво чудо, тя си ражда бебе, притиска го към гърдите си, върви и си пее: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Пее отчасти поради факта, че е щастлива, но и защото много се страхува от нещо, което би могло да се случи — да не би детето да се разболее или да й го отнемат по някакъв начин. Още тогава осъзнавах, че тълкуването ми не е правилно, че то противоречи на останалата част от текста. Но това не беше важно за мен. В песента се пееше за онова, което току-що ви казах и аз не пропусках нито една възможност да я слушам сама отново и отново.

Тук трябва да ви разкажа за едно странно събитие, което се случи по същото време. То имаше много силно въздействие върху мен и макар че разбрах истинския му смисъл години по-късно, струва ми се, че още тогава почувствах, че в него има определен смисъл, и то много, много дълбок.

В един слънчев следобед аз влязох в спалнята, за да си взема нещо. Добре си спомням ярката светлина, защото завесите на прозорците не бяха издърпани докрай встрани и в широките осветени пространства във въздуха плаваха прашинки. Нямах намерение да пускам касетата, но като видях, че в стаята няма никого, почувствах внезапно желание да чуя песента, извадих касетата от сандъчето си и я сложих в касетофона.

Оказа се, че момичето, което го е ползвало последно, е увеличило звука и тъкмо поради тази причина не чух шума от стъпки зад гърба ми и не усетих навреме, че някой ме наблюдава. А може и да съм се увлякла твърде много. Бавно се полюшвах в такт с мелодията, като притисках към гърдите си въображаемото дете. За да довърша картината, ще уточня, че вместо бебе бях гушнала възглавницата: движех се с нея в бавен танц и, затворила очи, тихо пригласях на песента всеки път, когато звучаха думите:

„О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“

Песента бе на привършване, когато нещо ми подсказа, че не съм сама. Отворих очи и на вратата видях Мадам.

Застинах поразена на мястото си. После, само след миг, се почувствах обезпокоена по особен начин: забелязах нещо странно в цялата ситуация. Вратата беше леко открехната — не ни разрешаваха да затваряме плътно вратите на спалните си, освен когато спим — и Мадам дори не бе прекрачила прага, а стоеше в коридора. Беше притихнала, навела глава на една страна, за да ме вижда по-добре. Кое бе странното? Тя плачеше. Вероятно бях доловила хлипането й, докато слушах песента, и се бях сепнала.

Макар да не ни беше настойница, тя бе възрастна жена и, както сега ми се струва, очаквах да каже или да направи нещо, може би да ме изгони от стаята. Тогава щях да знам как да се държа. Но тя продължаваше да стои, не преставаше да хлипа, а в очите й, които ме наблюдаваха през тесния процеп на вратата, имаше същото онова изражение, с което ни гледаше винаги — някаква гнусливост, едва ли не отвращение. Ала този път в погледа й имаше и още нещо, което не разбирах.

Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, не знаех какво да очаквам. Може би тя ще влезе в стаята, ще се разкрещи, дори ще ме удари — нямах никаква представа. Ала тя се извърна от мен и в следващия миг долових шума от отдалечаващи се стъпки. Внезапно осъзнах, че вече звучи следващата песен, аз изключих касетофона и седнах на най-близкото легло. В същия миг зърнах Мадам, която с бързи крачки се отдалечаваше от къщата ни в посока на централния корпус. Не се оглеждаше, но по прегърбената й походка аз се досетих, че продължава да хлипа.

След няколко минути се върнах при приятелките си, но не им казах нищо за случилото се. Едно от момичетата забеляза, че нещо не е наред и ме попита какво е станало, но аз само свих рамене. Не че се срамувах да споделя с тях, но се чувствах малко като тогава, когато дебнехме Мадам да излезе от колата си пред входа на централната сграда. Моето най-голямо желание беше да превърна случилото се в нещо, което никога не се бе случвало и ми се струваше, че като мълча и не казвам нищо, правя добра услуга и на себе си, и на останалите.

След около две години обаче признах всичко на Томи. Това стана скоро след разговора ни край езерото, когато той сподели с мен какво му бе казала госпожица Люси — в онези дни, когато, както ми се струва сега, ние бяхме започнали да се замисляме за самите себе си, да си задаваме въпроси и да споделяме мислите си един с друг (което продължи не една или две години). Като чу разказа ми за Мадам, застанала на вратата на спалнята, Томи ми предложи едно доста простичко обяснение. Тогава, разбира се, ние вече знаехме онова, което не ни бе известно по-рано: че никой от нас няма да може да има деца. Допускам, че като малка смътно съм доловила този факт и затова съм дала подобно тълкувание на песента. Но на възрастта, на която бяхме тогава, не е имало откъде да разберем истината. А по времето, когато двамата с Томи започнахме да обсъждаме тези теми, както вече ви казах, всичко ни бяха обяснили. Впрочем никой от нас не беше особено огорчен от чутото; спомням си, че някои дори се зарадваха, че ще могат да правят секс, без да се боят за последствията — макар че повечето от нас трябваше още доста да почакат, докато им дойде време за секс. Така или иначе, когато разказах всичко на Томи, той каза:

— Изглежда, Мадам не е чак толкова лоша жена, въпреки че се гнуси от нас. Като те е видяла да танцуваш, притиснала възглавницата до гърдите си, сигурно си е помислила: „Какво нещастие! Това момиче никога няма да има деца.“ И е заплакала.

— О, Томи, не си прав! — възпротивих се аз. — Откъде е можела да знае, че възприемам песента тъкмо по този начин? Как е разбрала, че съм гледала на възглавницата като на бебе? Нали не съм го споделяла с никого?

Томи се замисли, а после отвърна, макар и с шеговита нотка в гласа:

— Може би Мадам чете мислите ни. Тя е по-различна от останалите. Може пък да умее да наднича в главите ни. Не бих се учудил ни най-малко.

Макар и да се кикотехме, от думите му и двамата се почувствахме някак странно и повече не засегнахме тази тема.

 

 

Касетката изчезна месец-два след инцидента с Мадам. Тогава не направих връзка между двете събития, а и сега не виждам причина, поради която да свържа двете случки. Една вечер преди лягане, докато чаках момичетата да се върнат от банята, аз се ровех в сандъчето под леглото си. Колкото и да е странно, главната мисъл, която се появи в главата ми, когато видях, че касетката я няма, беше: не бива да показвам паниката си пред останалите. Помня, че продължих да я търся, но нарочно затананиках някаква мелодия под носа си. По-късно, колкото и да размишлявах, не можех да си обясня нещата докрай: бях заобиколена от най-добрите си приятелки, но все пак не ми се щеше те да разберат колко съм огорчена от изчезването на касетката.

Струва ми се, че моята потайност имаше отношение към значимостта, която отдавах на тази вещ. Много е възможно всички в Хейлшам да са имали своите малки тайни — лични малки скривалища, направени от нищото, тайни места, където са се усамотявали със своите страхове и желания. Ала самата потребност от уединение тогава ни се е струвала в някаква степен срамна, нещо като предателство.

Та като се уверих, че касетката наистина липсва, започнах уж съвсем незаинтересувано да разпитвам всички в спалнята дали не са я виждали. Впрочем не бях загубила надежда да я открия: оставаше незначителната възможност да съм я оставила в билярдната или някой да я е взел и на сутринта да ми я върне.

Касетата обаче не се появи нито на сутринта, нито по-късно и аз до ден-днешен нямам ни най-малка представа къде се е дянала. Според мен в Хейлшам ставаха доста повече дребни кражби, отколкото ние — или настойниците ни — бяхме готови да признаем. Но сега аз ви разказвам всичко това, за да ви насоча към Рут и нейната реакция. Трябва да ви напомня, че касетката ми изчезна близо месец след като в стаята за творчество Мидж се бе заинтересувала от кутията за моливи на Рут и аз се бях втурнала на помощ на приятелката си. Както вече ви казах, оттогава Рут все търсеше повод да направи нещо хубаво за мен в знак на благодарност и изчезването на касетата й предостави удобен случай да го направи. Едва след като изгубих касетката, отношенията ни отново се нормализираха — за първи път от онова дъждовно утро, когато под корниза на централната сграда аз й бях казала за дневника, където се вписваха всички покупки на Разпродажбите.

Вечерта, когато открих липсата, разпитвах всички за нея — в това число и Рут, разбира се. Сега, като обръщам поглед назад, се досещам, че тя тутакси осъзна колко дълбоко ме е засегнало изчезването на касетката и колко е важна тя за мен, независимо от факта, че не вдигнах много шум. Ето защо Рут небрежно поклати глава в отговор и продължи да върши онова, което правеше до момента. Ала на другата сутрин, когато излизах от банята, чух я да пита Хана, сякаш между другото, дали е сигурна, че не е виждала касетката ми.

Бяха изминали една или две седмици и аз отдавна се бях примирила с мисълта, че касетката ми е изчезнала, когато по време на голямото междучасие Рут неочаквано дойде при мен. Беше един от наистина хубавите пролетни дни, аз седях на тревата и разговарях с две момичета от по-горните класове. Когато Рут се приближи и ми предложи да се поразходим, аз тутакси разбрах, че това не е случайно. Оставих по-големите момичета и двете тръгнахме към отдалечения край на Северното игрище, после се изкачихме по склона на хълма и стигнахме до оградата, откъдето се откриваше красив изглед към зелената морава в двора, където се разхождаха възпитаниците на Хейлшам. Горе духаше силен вятър — помня, че доста се учудих, защото долу на тревата вятърът не се чувстваше. Стояхме на хълма и се любувахме на изгледа, после тя протегна ръката си към мен, а в нея държеше малко пакетче. Когато го взех, аз усетих, че вътре има касетка и сърцето ми силно заби. Ала Рут тутакси каза:

— Не, Кати, не е онази, която загуби. Опитах се да я намеря, но уви!

— Да — отвърнах аз. — Сигурно е тръгнала за Норфък.

Засмяхме се. После разочаровано извадих касетката от пакетчето и никак не бях сигурна, че докато я разглеждах, разочарованието не се беше изписало на лицето ми.

Названието на касетката беше „Двайсет класически танцови мелодии“. Когато по-късно я чух, оказа се, че това са салонни танци, изпълнени от оркестър. Тъй като касетата ми бе подарък, аз, разбира се, не можех да знам какво съдържа, но ми беше ясно, че няма да има нищо общо с Джули Бриджуотър. Ала тутакси осъзнах, че Рут не би могла да го знае, че по мнението на Рут, която все едно не разбира нищо от музика, тази касетка няма да е с нищо по-лоша от изчезналата. Веднага усетих как разочарованието ми се изпари и на неговото място се настани истинско щастие. В Хейлшам не бяхме свикнали на нежности, на прегръдки. Но аз с дълбока благодарност й стиснах ръцете. Тя каза:

— Видях я на последната Разпродажба. Помислих си, че вероятно ще ти хареса.

Отговорих, че наистина ми харесва, и то много.

До ден-днешен пазя тази касетка. Не я слушам много често, защото самата музика няма нищо общо с онова мое усещане. Тя е нещо като брошка или пръстен за мен, а особено сега, когато Рут вече я няма, касетката е една от най-скъпите на сърцето ми вещи.