Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (5)

Глава пета

Не мога да кажа точно колко време продължи тази измишльотина с „тайната охрана“. Когато двете с Рут засегнахме темата в центъра по рехабилитация в Дувър, тя заяви, че цялата работа е продължила само две-три седмици, ала най-вероятно грешеше. Очевидно тази история я е смущавала и затова бе съкратила времетраенето й в паметта си. Мисля, че нещата продължиха цели девет месеца, може би година — по онова време бяхме седем-осемгодишни.

Не знам дали Рут сама бе измислила „тайната охрана“, но не се съмнявах, че тъкмо тя бе тарторът. Броят на участниците беше между шестима и деветима души: Рут непрекъснато изключваше или приемаше някого. Ние смятахме госпожица Джералдин за най-добрата настойница в Хейлшам и й правехме какви ли не подаръци: помня, че й поднесохме сухи цветя, залепени върху голям лист хартия. Но главното, заради което се бяхме обединили, беше да я защитаваме.

По времето, когато ме включиха в „охраната“, Рут и останалите отдавна бяха наясно с факта, че съществува заговор за отвличането на госпожица Джералдин. Кой стои зад него, никой не можеше да каже със сигурност. Подозирахме ту някой от по-големите момчета, ту някой наш връстник. По едно време смятахме, че мозъкът на заговора е госпожица Ейлийн — настойницата, която не обичахме твърде много. Не знаехме кога ще направят опит да отвлекат госпожица Джералдин, ала в едно бяхме напълно убедени: гората играеше главна роля в него.

Говоря за гората, покриваща хълма, който се издигаше зад главния корпус. Всъщност ние виждахме само тъмната назъбена ивица на дърветата, но аз не бях единствената от връстниците си, която денонощно усещаше тяхното присъствие. В най-лошия случай ни се струваше, че гората хвърля сянка върху всички сгради в училищния комплекс; трябваше само да се обърнеш или да се приближиш до прозореца и непременно щеше да видиш как дървесата се люшкат в далечината. Най-спокойно бе в предната част на корпуса: гората не се виждаше от прозорците. Но дори и там не можехме да се избавим от усещането си за нея.

За гората се носеха всевъзможни страшни легенди. Веднъж, скоро след като ни бяха преместили в Хейлшам, някакво момче се скарало с другарите си и избягало. След два дни открили трупа му в гората, завързан за едно дърво с отсечени стъпала и китки на ръцете. Според друг слух в гората бродел духът на момиче. Тя била възпитаничка на Хейлшам и веднъж се прехвърлила през стобора, за да види какво има навън. Случило се много преди да заживеем в Хейлшам, когато настойниците били много по-строги, дори жестоки; тя поискала да се върне обратно, ала не я пуснали. Обикаляла около оградата, молела се, но така и не й разрешили. Накрая тръгнала нанякъде, нещо станало и тя умряла. Но призракът й непрестанно бродел из гората и гледал умолително и жално към Хейлшам.

Настойниците ни убеждаваха, че тази история е пълна небивалица. Но по-големите възпитаници твърдяха, че като били на нашата възраст и на тях им казвали същото и че с течение на времето и на нас, както и на тях, ще ни съобщят ужасяващата истина.

Гората най-силно обхващаше въображението ни през нощта, в тъмнината на спалнята, когато се мъчехме да заспим. При повея на вятъра долавяхме шума на клоните и от разговорите на тази тема ни ставаше още по-зле. Помня, че една вечер, когато всички се ядосахме на Мардж К. заради постъпката й през деня, ние решихме да я накажем: измъкнахме я от завивките, притиснахме лицето й в стъклото на прозореца и я накарахме да гледа към гората. В началото тя стискаше очи, ала ние извихме ръцете й и насила вдигнахме клепачите й. Тя зърна тъмния силует на гората отсреща на фона на огряното от луната небе и това й бе напълно достатъчно — през останалата част от нощта не престана да ридае от ужас.

Не твърдя, че в онези години и в онази възраст всяка минута сме се измъчвали от мисълта за гората. Понякога не се сещах за нея в продължение на седмици, а друг път в пристъп на смелост си мислех: „Как е било възможно да повярвам на подобна глупост?!“ Ала впоследствие става някаква дреболия — да речем, отново чуеш някоя от тези истории, прочетеш страшен откъс в книгата си или просто нечии думи ти напомнят за гората — и ти отново заживяваш в сянката на ужаса. Затова нямаше нищо чудно във факта, че тъкмо гората играеше главна роля в заговора за похищението на госпожица Джералдин.

Но, ако говорим сериозно, не си спомням да сме предприемали кой знае какви практически мерки, за да защитим госпожица Джералдин. Нашата работа по-скоро се ограничаваше в търсенето на улики против заговорниците. Защото ни се струваше, че тъкмо по този начин ще избегнем пряката опасност.

Откривахме повечето „улики“, като следяхме предполагаемите злосторници. Една сутрин видяхме от прозореца на класната стая на третия етаж госпожица Ейлийн и господин Роджър да разговарят с госпожица Джералдин. След известно време госпожица Джералдин се сбогува с тях и се отправи към оранжерията, но ние продължихме да наблюдаваме и видяхме, че докато проследяваха с очи отдалечаващата се госпожица Джералдин, госпожица Ейлийн и господин Роджър наклониха главите си един към друг и нещо си казаха.

— Сега пък господин Роджър — въздъхна тогава Рут и поклати глава. — Кой би могъл да предположи?

Ето как съставяхме списъка на онези, които по наши сведения участваха в заговора — и настойници, и възпитаници, които смятахме за наши заклети врагове. При това ми се струваше, че през цялото време усещахме несигурност в нашите умозаключения и неслучайно избягвахме прекия сблъсък с набедените заподозрени. Понякога след разгорещени спорове решавахме, че този или онзи възпитаник е един от заговорниците, но после винаги изникваше някаква причина да не излезем открито срещу него, „докато не съберем всички улики“. Бяхме единодушни, че госпожица Джералдин не бива да чуе и думичка от нашите умозаключения: нямаше смисъл да я безпокоим напразно.

Най-лесното нещо би било да кажем, че измислицата с „тайната охрана“ се задържа дори след като пораснахме достатъчно единствено благодарение на Рут. Да, „охраната“ означаваше много за нея. Тя „бе разбрала за заговора“ доста по-рано от останалите, от което бе спечелила огромен авторитет и намекваше, че главните улики са се появили още преди да включи в охраната такива като мен, че съществуват сведения, които все още не може да сподели дори с нас и така тя бе в състояние да оправдае едва ли не всяко свое решение, взето от името или по повод на нашия кръжец. Ако например пожелаеше да изключи някого от групата ни, но усещаше съпротива от наша страна, тя просто намекваше, че някакъв факт й е известен „доста отдавна“. Несъмнено на Рут много й се искаше охраната да съществува колкото е възможно по-дълго време. Но, честно казано, всеки, когото тя допускаше по-близо до себе си, се стараеше по свой собствен начин да поддържа тази измислица и да й продължава живота. За да илюстрирам думите си, ще ви разкажа какво се случи след кавгата ни по повод играта на шах.

Смятах Рут за майстор в областта на шахмата и се надявах да научи и мен на тази игра. Имах си причина за това: когато минавахме покрай възпитаниците, които седяха пред шахматните дъски край прозорците или на затревения склон, Рут често се спираше да погледа, а после, когато продължавахме пътя си, ми говореше за някакъв си тънък ход, който тя, за разлика от останалите, била забелязала.

— Потресаваща тъпотия — мърмореше тя и клатеше глава.

Беше ми наистина любопитно и скоро започнах да си мечтая сама да се потопя в света на тази заплетена игра. Така че, когато зърнах шахматните фигури на Разпродажбата, реших да си ги купя, макар че струваха куп жетони — та нали разчитах на помощта на Рут?

Ала няколко дни по-късно, колчем заговарях за шах, тя въздишаше или се правеше, че все има някаква неотложна работа. Най-после в един дъждовен ден аз я притиснах до стената, поставихме шахматната дъска в билярдната, но играта, която ми показа, беше някаква съмнителна разновидност на дамата. Шахматът се отличавал по това, каза ми тя, че фигурите се местели по квадратчетата, следвайки буквата „Г“ (вероятно си бе спомнила как се мести конят). Не й повярвах и бях дълбоко разочарована, но не го показах и в продължение на няколко минути й играх по свирката: местехме фигурите си по буквата „Г“ и си ги бутахме една след друга. Продължихме така, докато тя не заяви, че съм преместила някаква фигура неправилно, по права линия, за да й взема нещо.

След тази нейна забележка аз станах, събрах фигурите в кутията, обърнах се и си тръгнах. Нито тогава, нито по-късно споменах, че не знае да играе, защото при цялото си разочарование усещах, че няма смисъл. Всъщност мисля, че и така й дадох да разбере онова, което трябваше.

След ден-два влязох в Класна стая 20 на последния етаж, където господин Джордж преподаваше поезия. Не си спомням дали това стана преди, или след часа, дали в стаята имаше много възпитаници, или не. Помня само, че държах няколко книги в ръце и че Рут и неколцината възпитаници, към които се запътих, седяха на масите, целите облени в слънчеви лъчи, и си говореха.

По това как наведоха глави един към друг, аз се досетих, че обсъждат „тайната охрана“ и макар че само преди ден-два, както ви казах, с Рут се бяхме сдърпали, аз без ни най-малко колебание се отправих право към тях. И едва когато се приближих до групата, нещо — вероятно погледите, които се размениха — внезапно ми подсказа как ще свърши всичко. Това е като в мига, преди да си цопнал в локвата: виждаш я, ала нищо не можеш да направиш и цопваш. Стана ми обидно още преди да млъкнат и да ме изгледат по странен начин, още преди Рут да каже:

— А, ти ли си, Кати? Здрасти. Извинявай, но трябва да обсъдим един въпрос. След минута свършваме. Ще почакаш, нали?

Не я дочаках да довърши изречението си, обърнах се и ги отминах, като се сърдех повече на себе си, отколкото на тях. Не си спомням дали заплаках, или не, но бях страшно обидена. В течение на няколко дни, колчем зървах „тайната охрана“ да се съвещава по ъглите или да прекосява поляната, страните ми пламваха.

Два дни след преживяното унижение в Класна стая 20, когато слизах по стълбите в централната сграда, ме настигна Мойра Б. Излязохме заедно от корпуса, като си бъбрехме за това-онова. Вероятно нещата се бяха променили доста: на двора двайсетина души се разхождаха по групички и разговаряха. Погледът ми тутакси се стрелна в отсрещния край на двора, където с гръб към нас стояха Рут и още три момичета от „тайната охрана“ и внимателно наблюдаваха нещо на Южното игрище. Опитах се да разбера какво ги е заинтригувало толкова много, когато внезапно усетих, че и Мойра се взира натам. В същия миг си спомних, че и тя беше част от охраната и че само преди месец я бяха изключили от състава й. Обърках се: стоим си ние една до друга, свързани с неотдавнашно общо унижение, и може да се каже, че се сблъскваме лице в лице с това унижение. Вероятно Мойра е изпитвала нещо подобно; така или иначе, тъкмо тя наруши мълчанието помежду ни:

— Тази измишльотина с „тайната охрана“ е страшна тъпотия, не мислиш ли? Как могат да вярват още в нея? Детинщини.

Дори и сега се удивлявам на емоциите, които ме грабнаха при тези нейни думи. Яростно се обърнах към Мойра и й заявих:

— Какво знаеш пък ти! Нищо, изключиха те толкова отдавна! Нямаш представа какво открихме, иначе нямаше да посмееш да изречеш подобна глупост!

Но Мойра не се даваше лесно.

— Ти говориш глупости. Поредната измишльотина на Рут, това е всичко.

— За твое сведение, със собствените си уши чух как го обсъждаха! Че се канят да отвлекат госпожица Джералдин в гората във фургона, с който разнасят млякото! Със собствените си уши и Рут няма нищо общо с това!

Мойра ме погледна, думите ми я бяха разколебали.

— Сама ли го чу? Къде? Кога?

— Много ясно чух разговора им, долових всяка дума и те не заподозряха абсолютно нищо. Там, край езерото. Мислеха си, че са сам-самички. Казвам ти го само за да ти докажа, че нищо не знаеш!

Тръгнах рязко напред, като я избутах с рамото си, и докато прекосявах двора, където се разхождаха толкова много хора, отново се загледах към Рут и нейната компания, които все така не сваляха поглед от Южното игрище и дори не подозираха какво се бе случило току-що между Мойра и мен. Почувствах, че обидата ми премина и на нейно място в душата ми се настани дълбоката досада, предизвикана от Мойра.

Дори сега, когато пътувам по дългия сив път и мислите безцелно се реят в главата ми, понякога се улавям, че отново връщам лентата назад. Защо ли се ядосах толкова много на Мойра Б., с която всъщност би трябвало да се съюзя? Според мен в онзи ден Мойра ми бе предложила заедно с нея да пресека някаква граница, ала аз не бях още готова за това. Струва ми се, почувствах, че отвъд тази граница ме очаква нещо сурово и мрачно, нещо, което не бих пожелала нито на себе си, нито на някого другиго.

Друг път обаче си мисля, че не постъпих правилно, че всичко е било само между мен и Рут и се е дължало на верността, която изпитвах към нашето приятелство в онези дни. Вероятно тъкмо поради тази причина никога не споменах за случилото се между Мойра и мен дори когато се грижех за Рут в центъра в Дувър, макар че понякога наистина ми се искаше да го направя.

Историята с госпожица Джералдин ми напомня нещо, което стана три години по-късно, много след като „тайната охрана“ се бе разпуснала.

Седяхме в Класна стая 5 на първия етаж в задната част на корпуса и очаквахме началото на часа. Пета стая беше най-малката в сградата и в нея често ставаше задушно, особено в зимни утрини като онази, когато стъклата на прозорците се запотяваха от горещите радиатори. Може и да преувеличавам, но добре си спомням, че ако в стаята влезеше целият клас, трябваше буквално да си седим по главите.

В същата онази сутрин, Рут сложи стола си до масата, на която се бях настанила аз, а до мен се бяха сместили, седнали или прави, още три момичета от нашата група. Струва ми се, че тъкмо когато се преместих, за да направя място на някоя от тях, зърнах кутията за моливи.

Още е пред очите ми. Тя беше лъскава като лачена пантофка, тъмнокафява на червени точки, заобиколени с кръгчета. Затваряше се с цип, в чийто край висеше пухкаво топче. Надигнах се от мястото си, а когато отново седнах, за малко да се настаня върху кутията и Рут бързо я издърпа изпод мен. Но аз я видях, което впрочем бе и нейната цел. Възкликнах:

— Леле! Откъде я имаш? От Разпродажбата ли?

В класната стая беше шумно, ала момичетата, които седяха близо до нас, ме чуха и възхитено се взряха в красивата вещ. Няколко секунди Рут не каза нищо — тя внимателно се вглеждаше в лицата на момичетата. После изрече предварително обмислените думи:

— Да приемем, че е оттам. Да приемем, че я имам от Разпродажбата — и се усмихна многозначително.

Отговорът може да ви се стори доста безобиден, ала аз го възприех така, сякаш Рут внезапно бе замахнала с ръка и ме бе ударила. Известно време ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. Добре разбирах какво означават думите и усмивката й: кутията й бе подарък от госпожица Джералдин.

Нямаше никаква грешка, защото това се готвеше повече от седмица. Когато желаеше да намекне, че е получила някакъв, макар и незначителен знак на внимание от страна на госпожица Джералдин, Рут пускаше в ход особената си усмивчица, особения си глас, понякога добавяше и един особен жест — поставяше показалеца или дланта на устата си и театрално шептеше. Госпожица Джералдин й била разрешила в делничен ден да пусне в билярдната касетата с музика, макар да нямаше още четири часа; по време на разходката госпожица Джералдин заповядала на всички да мълчат, но Рут се приближила до нея и я заговорила, след което на всички било разрешено да говорят. Непрекъснато се случвало нещо подобно, но Рут никога не говореше за тези неща направо, а само със заобикалки, като допълваше казаното с усмивка и интригуващо изражение на лицето.

Разбира се, настойниците не биваше да си имат любими възпитаници, ала те все пак имаха своите малки предпочитания, които не излизаха извън рамките на общоприетото и голяма част от нещата, за които Рут намекваше, също не напускаха тези рамки. Въпреки това, макар и да не казвах нищо, в подобни случаи вътре в мен нещо яростно се бунтуваше. Естествено, никога не ставаше ясно дали тя говори истината, или не, но тъй като всъщност не казваше нищо особено, а само правеше намеци, беше невъзможно да го разберем. Ето защо не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря, да захапя устни и да се надявам, че обидата ми скоро ще премине.

Понякога един от тези моменти предвещаваше в каква посока ще поеме разговорът ни и аз успявах да се стегна вътрешно. Но дори тогава ударът бе осезаем и после няколко минути не бях в състояние да се съсредоточа. А в онова зимно утро в Класна стая 5 всичко се случи съвършено неочаквано. Когато зърнах пенала, дори за миг не ми хрумна, че може да й е подарък от някой настойник. Ето защо, след като чух думите на Рут, както винаги не успях да се справя с наплива на чувства в душата ми. Гледах я, без да се опитвам да скрия яда си. Усетила опасността, тя отчетливо ми прошепна:

— Никому нито дума!

После пак се усмихна. Ала аз нямах сили да й отвърна с усмивка и продължих да я гледам все така възмутено. Но за щастие в това време влезе настойникът и часът започна.

На възрастта, на която бях тогава, още нямах навика да мисля за нещо с часове. Сега вече го правя, но причината е в естеството на работата ми и във факта, че дълго време пътувам сама през пустите поля. Не приличах, да речем, на Лора, която въпреки шутовските си наклонности можеше по цели дни, дори седмици, да страда заради някоя дреболия, заради някоя дума, която някой й е подхвърлил мимоходом. Но След онази сутрин влизах в Класна стая 5 като в сън. Изключвах по средата на разговорите и целият урок можеше да премине покрай ушите ми. Бях твърдо решена този път да не оставя постъпката на Рут без последствия, ала дълго време не предприемах нищо съществено — само разигравах във въображението си сцени, в които я разобличавах, притисках я до стената и я заставях да признае, че всичко е било измислено от самата нея. Веднъж дори стигнах толкова далеч, че си представих как за лъжата й чува самата госпожица Джералдин и й прави огромен скандал пред очите на всички.

Дните минаваха и най-после започнах да разсъждавам върху случилото се с повече логика. Ако пеналът не е подарък от госпожица Джералдин, откъде се е взел тогава? Разбира се, Рут би могла да го получи от някой възпитаник, но подобна вероятност бе пренебрежимо малка. Ако той е принадлежал преди това на някого, дори собственикът му да е бил с няколко години по-голям от нас, подобна умопомрачителна вещ не би могла да остане незабелязана. Ако Рут знаеше, че пеналът е принадлежал на някого в Хейлшам, тя нямаше да започне тази игра, едва ли би посмяла. Най-вероятно го бе купила на някоя Разпродажба. Разбира се, и това бе рисковано. Но ако — както ставаше понякога, макар да не бе разрешено — бе дочула за пенала преди Разпродажбата и се бе договорила с някого от дежурните старши възпитаници да го купи, сега имаше всички основания да разчита, че нищо няма да излезе наяве.

Да, ама не. На всяка Разпродажба покупките и имената на купувачите се записваха в специален дневник. Макар че достъпът до тези дневници бе доста труден (след всяка Разпродажба дежурните ги отнасяха в кабинета на госпожица Емили), не бяха пък и свръхсекретни. Ако на следващата Разпродажба се завъртя около дежурния, нямаше да има проблем да надникна в дневника.

В главата ми назряваше план и като поразмислих няколко дни върху подробностите му, реших, че въобще не е задължително да го осъществя стъпка по стъпка. Ако догадката ми, че кутията за моливи е била купена на някоя Разпродажба, бих могла да блъфирам и така да разбера истината.

Тогава се състоя разговорът ми с Рут под стряхата. Денят беше мъглив и пръскаше дъжд. Двете бяхме излезли от спалните помещения и вървяхме нанякъде — може би към павилиона, не си спомням точно. Така или иначе, двете прекосявахме двора и внезапно дъждът се засили, а понеже за никъде не бързахме, ние се скрихме под корниза на централната сграда встрани от входа.

Стояхме там, от мъглата се появяваха възпитаници, втурваха се вътре в корпуса, защото дъждът продължаваше да се усилва. Колкото по-дълго стояхме, толкова повече се напрягах, защото ми беше ясно: това е възможността, която очаквах толкова време. Сигурна съм, Рут също усещаше, че назрява разговор помежду ни. Накрая реших: край, няма да чакам повече!

— Във вторник на Разпродажбата прелистих дневника — започнах аз. — Нали се сещаш? Дневника, в който се вписват покупките.

— Че за какво си го разлиствала! — изстреля въпроса си Рут. — За какво ти е притрябвал изведнъж?

— Просто така. Кристофър С. беше дежурен и двамата си побъбрихме. Той ми харесва най-много от големите момчета. Двамата си говорехме, а аз разлиствах дневника — ей така, от нямане какво да правя.

Забелязах, че Рут тутакси се досети защо започнах този разговор. Ала продължи с безразличен тон:

— Вероятно е доста скучно четиво.

— О, не, беше ми много интересно. Там е вписано всичко: кой какво е купил.

Докато произнасях тези думи, бях вперила поглед в дъжда. После преместих очи върху Рут и внезапно сякаш ме удари ток. Не знаех какво мога да очаквам; цял месец бях мислила и фантазирала, но не се и опитвах да си представя какво би могло да се получи в действителност. Видях, че Рут е потресена, унищожена; за миг тя напълно се лиши от дар слово и ми се стори, че всеки миг ще се разплаче. Внезапно ми се стори, че поведението ми е дивашко. Всички тези замисли, кроежи, които имаха една-единствена цел — да разстроят най-добрата ми приятелка! Е, поизлъгала малко — какво толкова? Нима понякога не си мечтаехме някой от настойниците ни да наруши правилата заради нас и да ни достави удоволствие? Неочаквано да ни прегърне, да ни напише тайно писмо, да ни подари нещо? Рут чисто и просто бе отишла малко по-далеч в своите безобидни мечти, но дори не бе споменала името на госпожица Джералдин.

Сега и аз се почувствах ужасно, напълно се обърках. Ала докато стояхме под корниза и гледахме мъглата и дъжда, аз все не успявах да измисля начин да поправя белята, която бях направила. Мисля, че промърморих нещо като:

— Впрочем ти си права, не видях нищо особено.

Думите ми увиснаха във въздуха. Няколко секунди по-късно Рут излезе под дъжда.