Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (3)

Глава трета

Езерото се намираше на юг от главния корпус. За да стигна до него, трябваше да изляза през задната врата и да тръгна по тясната извита пътека, да си провирам път през гъстата папрат, която преграждаше пътеката дори в ранна есен. Или пък, ако наоколо нямаше настойници, да отрежа през буренака. Така или иначе, край езерото винаги бе толкова спокойно, че чак те унасяше: патици, тръстика, блатни треволяци. Но не беше много удобно за тайни разговори — опашката в столовата беше сто пъти по-подходяща за тази цел. На първо място, езерото се виждаше отлично от централната сграда. Освен това нямаше никакъв начин да разберем как се разпространяват звуците по водната повърхност. Ако някой искаше да подслушва, трябваше само да се прокрадне по отсрещната пътека и да се скрие в шубраците от тази страна на езерото. Но нали самата аз прекъснах Томи, когато разговаряхме на опашката в столовата, така че нямаше как сега да капризнича. Въпреки че беше октомври, при това средата на месеца, денят беше слънчев и аз реших да се престоря, че уж съм се разхождала наоколо и съм се натъкнала на Томи съвършено случайно.

Може би защото се бях настроила да се държа по този начин — макар да нямах понятие дали някой ни гледа, или не, — тъкмо се канех да седна, когато го зърнах на един голям плосък камък близо до водата. Помня, че не бяхме в униформи — значи е било петък или през почивните дни. Сега не мога да кажа точно с какво бе облечен Томи — вероятно е носил някоя от изтърканите си спортни фланелки, които обличаше дори в хладно време. А аз бях с кафявото спортно горнище с цип отпред, което си бях „купила“ на Разпродажбата в първи горен курс. Заобиколих камъка, застанах с гръб към водата и с лице към сградата, за да видя дали по прозорците няма да започнат да се появяват любопитни лица. Няколко минути разговаряхме за глупости, сякаш на опашката за закуска нищо не се бе случило. Не знам за кого бе предназначено това — за Томи или за евентуалните зрители, — но държането ми бе най-обикновено и по едно време щях дори да го подмина, сякаш продължавах разходката си. Но на лицето на Томи се появи едва ли не отчаяние и аз тутакси съжалих за поведението си: получаваше се така, сякаш искам да го дразня, макар и през ум да не ми минаваше да го правя. Тогава го попитах, сякаш току-що ми е хрумнало:

— Между впрочем, за какво бе започнал да говориш? Нещо за госпожица Люси.

— А, да… — Томи погледна през мен към езерото, като се правеше, че и той съвсем е забравил за разговора ни. — Госпожица Люси. Имахме работа.

С пълно право смятаха госпожица Люси за настойничката с най-големи интереси в областта на спорта в Хейлшам, макар че ако се съдеше по външния й вид, едва ли някой би могъл да го предположи. С набитото си телосложение, тя напомняше с нещо на булдог, черните й коси растяха някак нагоре и никога не можеха да закрият ушите й, нито късата й тлъста шия.

При това беше доста силна и тренирана и дори в горните класове малцина от нас — включително момчетата — можеха да мерят сили с нея по бързо бягане. Тя великолепно играеше хокей на трева, а на футболното игрище не отстъпваше и на най-големите момчета. Спомням си, че веднъж, когато бе повела топката към противниковата врата, Джеймс Б. се опита да я спре с крак, но сам полетя и се строполи на тревата. Когато още бяхме в началните класове, тя се държеше с нас съвършено различно от госпожица Джералдин, която ни утешаваше в трудни моменти. Тя разговаряше съвсем малко с нас. Едва като пораснахме, започнахме да ценим пестеливата й енергична реч.

— Тъкмо спомена за разговора си с госпожица Люси — напомних му аз. — Казала ти, че ако не желаеш да се занимаваш с творчество, не било голяма беда.

— Да, нещо в този дух. Каза ми да не се безпокоя. Кой ли не злослови вече по мой адрес. Това стана преди два месеца. Може би малко по-отдавна.

Забелязах, че няколко момчета от долните класове се появиха на един от най-горните прозорци и се вторачиха в нас. Но аз оставих преструвките и приклекнах срещу седящия на камъка Томи.

— Томи, това звучи доста странно. Сигурен ли си, че си разбрал правилно думите й?

— Разбира се — отвърна той и внезапно понижи глас: — Повтори ми го няколко пъти. Бяхме в нейния кабинет и тя произнесе цяла реч по въпроса.

Томи ми обясни, че когато го помолила след часа по изкуство да отиде в кабинета й, той си помислил, че за пореден път ще му чете конско за необходимостта от упорития труд в училище. Неведнъж настойниците, в това число и госпожица Емили, му бяха чели лекции на тази тема. Но когато Томи и госпожица Люси тръгнали от централната сграда към оранжерията (там живееха настойниците ни), той почувствал, че разговорът им няма да протече по обичайния начин. После, когато седнал в удобното кресло (госпожица Люси останала да стои права до прозореца), тя го помолила да сподели с нея онова, което според него се случва напоследък в живота му. Томи заговорил, ала тя внезапно го прекъснала. Казала му, че, така и така, познавала много възпитаници, на които творчеството с години не се е удавало. Живопис, рисуване, поезия — дълго време творческите занимания по тези предмети вървяли едва-едва. И после, в един прекрасен ден, внезапно талантът им разцъфвал. Напълно е възможно, казала на Томи тя, и с него да стане същото. Томи и преди бил чувал подобни неща, ала госпожица Люси говорила с такъв тон, че го накарала да се заслуша в думите й.

— Стана ми ясно — каза той, — че иска да ми каже нещо. Нещо друго.

И наистина, скоро тя започнала да говори доста странни неща, които Томи не разбрал веднага. Но тя настоявала на своето и малко по малко той започнал да схваща мисълта й. Ако Томи се старае истински, казала тя, но все пак не успява да сътвори нещо наистина ценно, това не е трагедия и не бива да се безпокои. Никой — било то настойник или ученик — не бива да го наказва, да го притеснява и да го измъчва за безплодните му усилия. Той не е виновен за нищо. А когато Томи възразил с думите, че ако госпожица Люси мисли така, това е добре, но че все пак останалите смятат, че тъкмо той е виновен, тя въздъхнала и се загледала през прозореца. После заявила:

— Може би това няма да ти помогне кой знае колко, но трябва да знаеш следното: в Хейлшам има поне един човек, който мисли по различен начин. И според този човек ти си добър ученик и въпреки незавидните си резултати с нищо не си по-лош от останалите.

— Може да е искала да те обърка? — предположих аз. — Може пък по този хитър начин да е искала да ти постави някакъв капан?

— В никакъв случай. Работата е там…

И внезапно, за първи път от началото на нашия разговор, той се обезпокои, че някой може да ни подслушва и обърна глава към сградата на училището. Момчетата от долните класове бяха изгубили интерес към нас и се бяха махнали от прозореца; няколко наши връстнички се бяха запътили към павилиона, но все още бяха доста далеч. Томи отново се обърна към мен — вече почти шепнеше:

— Работата е там, че когато ми говореше тези неща, цялата се тресеше.

— Как така се е тресяла?

— Ей така. От яд. Ясно видях. Дълбоко в себе си тя бе обхваната от гняв.

— Заради какво?

— Не знам. Но не заради мен и това е най-важното! — Той се усмихна, после отново стана сериозен. — Нямам представа на кого е била сърдита. Но наистина беше много разгневена.

Краката ми изтръпнаха и аз се изправих.

— Всичко това е много странно, Томи.

— А най-интересното е, че този разговор ми помогна. Дори много. Днес ти ми каза, че имаш усещането, че нещата при мен се оправят. Права си и всичко е заради госпожица Люси. След разговора ни аз се замислих над думите й и осъзнах, че тя е напълно права. Аз не съм виновен за нищо. А това променя всичко. А ако усетя, че всеки миг мога да избухна, било добре да се срещнем някъде с нея, или просто да я гледам, докато седя в час. Тя, разбира се, щяла да си мълчи за нашия разговор, само леко щяла да кимне с глава. Но и това ми е достатъчно. Нали ме попита какво е станало с мен? Сега вече знаеш. Виж какво, Кат, обещай ми, че няма да кажеш на никого, нали?

Кимнах с глава, но попитах:

— Тя ли поиска да го пазиш в тайна?

— Не, не, нищо не е искала от мен. Но ти трябва да мълчиш като риба. Обещай ми.

— Добре де, обещавам.

Момичетата, които отиваха към павилиона, ме видяха, замахаха с ръка и завикаха. Аз също им махнах и казах на Томи:

— Тръгвам. Хайде да го обсъдим по-късно.

Ала Томи сякаш не ме чу и продължи:

— Имаше и още нещо. Тя ми говореше, но аз нищичко не разбирах. Исках да попитам теб. Заяви ми, че не ни учат достатъчно, нещо такова.

— Не ни учат достатъчно ли? Значи тя мисли, че трябва да се занимаваме още повече?

— Не, като че ли не това имаше наум. Говореше… е… за нас като цяло. За това, какво ще излезе от нас. За донорството и други такива.

— Но нали вече ни го обясниха?! — учудих се аз. — Не разбирам какво е искала да каже. Че има неща, които все още пазят в тайна от нас?

Томи се позамисли и поклати глава.

— Според мен не. Просто тя мисли, че трябва да учим още повече, това е всичко. Каза ми, че би искала сама да поговори на някои теми с нас.

— На какви по-точно?

— Не знам, Кат. Може и да съм я разбрал погрешно. Може изобщо да не е имала това предвид, а нещо, свързано с нулевите ми творчески резултати. Да ти кажа честно, всичко ми е като в мъгла.

Томи ме гледаше така, сякаш очакваше някакво обяснение от мен. Аз се замислих за миг, после казах:

— Томи, опитай се да си спомниш. Ти си споделял с нея, тя се е ядосвала…

— Да, имаше сърдит вид. Не викаше, но се тресеше от яд.

— Добре, да допуснем, че е била сърдита. И най-случайно гневът я е връхлетял тъкмо когато е захванала новия разговор? Затова, че не ни обясняват достатъчно за донорството и други такива неща?

— Така ми се стори.

— Помисли си добре, Томи. Откъде й е хрумнало да се занимава с теб? Разговаряла е за теб, за трудностите ти, свързани с творческите ти занимания. После изведнъж сменя темата. Не е логично! И какво общо има донорството? Какво отношение има то към твоите проблеми?

— Не знам, вероятно има някаква връзка. Може би едното някак я е навело на другото. Кат, струва ми се, че доста се притесни по повод нашия разговор.

Засмях се, защото беше прав: бях свъсила вежди и бях потънала в собствените си мисли. Те се щураха в най-различни посоки. Разказът на Томи за разговора му с госпожица Люси ме накара да си спомня за някои неща, за някои малки случки с участието на госпожица Люси, които навремето ме бяха озадачили.

— Просто… — замълчах и въздъхнах. — Не мога да дам смислено обяснение дори на самата себе си. Думите ти ми напомнят за разни неща, и то все загадъчни. Често си мисля за тях. Например защо Мадам идва и ни обира най-хубавите картини? За какво са й нужни?

— За Галерията.

— Но каква е тази Галерия? Пристига ни в клин, ни в ръкав и отмъква най-хубавите ни работи. Трябва да е натрупала цяла планина. Веднъж попитах госпожица Джералдин откога е така и тя ми отговори, че Мадам има този навик от самото основаване на Хейлшам. Каква ще да е тази Галерия? Защо тя изведнъж е решила да събере работите ни в Галерия?

— Може би ги продава. Извън училището с всичко се търгува.

Аз поклатих глава.

— Не, не ги продава. Трябва да има някаква връзка с онова, което ти е казала госпожица Люси. С нас, с онова, което ни предстои в живота, с донорството. Не съм много сигурна, но ми се струва, че нещата са свързани, макар да не се сещам по какъв начин. Добре, Томи, аз тръгвам. Хайде засега да не казваме на никого за това.

— Разбира се. Нито за госпожица Люси.

— Но нали ще ми съобщиш, ако отново те заговори за нещо?

Томи кимна с глава, после отново се огледа.

— Тръгвай, Кат, защото някой може да ни чуе.

Би могло да се каже, че израснахме с Галерията, за която си спомнихме с Томи. Всички говореха за нея като за нещо напълно реално, макар никой от нас да не бе съвсем сигурен в нейното съществуване. Вече не си спомням кога и от кого чух за нея за първи път и навярно в това отношение съм една от многото. Във всеки случай не от настойниците — те никога не говореха за Галерията и всички се подчинявахме на едно неписано правило: никога да не споменаваме за нея в тяхно присъствие.

Сега си мисля, че представата за Галерията в Хейлшам се предаваше от поколение на поколение. Помня, че бях едва на пет-шест години и двете с Аманда С. бяхме седнали на малките столчета. Ръцете ни лепнеха от пластилина. Не мога точно да кажа дали в стаята имаше и други деца, не си спомням и кой учител водеше часа. Знам само едно: Аманда С., която беше с една година по-голяма от мен, видя какво лепя и възкликна:

— Ах, Кати, каква прелест! Много е хубаво! Да знаеш — ще го вземат за Галерията!

Вероятно вече съм била чувала за Галерията. Спомням си колко бях развълнувана и горда от думите й, помня и друго — само миг след това си помислих: „Да бе, глупости, още никой от нас не е достоен за Галерията.“

Ние растяхме и често споменавахме Галерията в разговорите си. Ако някой искаше да похвали нечия работа, казваше:

— Страхотно! Само е за Галерията!

Когато станахме достатъчно големи, за да разбираме от ирония, при вида на някакво смехотворно и неумело произведение, ние се подигравахме така:

— Ама че шедьовър! Тутакси да се изпрати в Галерията!

Но дали наистина вярвахме в съществуването на Галерията? Днес не съм убедена в това. Както вече казах, никога не споменавахме за нея пред настойниците си и сега ми се струва, че съблюдавахме това правило дотолкова, доколкото то произтичаше от самите настойници. Спомням си една случка, когато бяхме единайсетгодишни. Седми клас, слънчева зимна утрин. Тъкмо сме свършили часа с господин Роджър и някои от нас са останали да си побъбрят с него. Седим на масите, не помня темата на разговора ни, но както винаги господин Роджър ни разсмива от все сърце. И внезапно Каръл Х. произнесе през смях:

— Това е просто бисер! Направо плаче да бъде поставено в Галерията!

Тя мигом закри уста с дланта си. Настроението в класната стая си остана все тъй весело, ала всички, включително и господин Роджър, разбрахме, че Каръл бе допуснала грешка. Не беше кой знае каква катастрофа, като това от езика ти да се изплъзне някоя груба дума или пък прякорът на настойника в присъствието му. Господин Роджър снизходително се усмихна, сякаш искаше да каже: „Нищо де. Ще се направим, че не сме я чули“, и ние продължихме в същия дух.

Ако Галерията си оставаше забулена в мъгла за нас, то посещенията на Мадам, която обираше най-добрите ни работи, бяха напълно осезаеми — тя пристигаше два, а понякога три или дори четири пъти в годината. Наричахме я „Мадам“, защото бе или французойка, или белгийка (въпросът беше спорен) и настойниците неизменно се обръщаха така към нея. Тя беше висока слаба жена с късо подстригана коса, очевидно доста млада, макар тогава да не я смятахме за такава. Всеки път, когато идваше, носеше елегантен сив костюм и за разлика от градинарите и шофьорите, които ни докарваха продукти и други неща, практически от всички останали, които бяха извън училището, тя не разговаряше с нас и с хладното си поведение ни държеше на разстояние от себе си. Дълго време я смятахме за високомерна, ала една вечер, когато бяхме осемгодишни, Рут изказа друго предположение.

— Страхува се от нас — заяви тя.

В стаята беше тъмно и ние лежахме на леглата си. В долните класове спяхме по петнайсет в стая и затова още не водехме онези дълги задушевни разговори, в които се потапяхме в по-късна възраст. Но леглата на повечето момичета от нашата „компания“ бяха едно до друго и още тогава започнахме да привикваме с разговорите до късно вечерта.

— Как така се страхува? — попита едно от момичетата. — От къде на къде ще се страхува от нас? Какво можем да й направим?

— Не знам — отвърна Рут. — Не знам, но ви казвам, че се страхува. Мислех, че е просто надута, но не, Мадам се бои от нас, вече съм съвсем сигурна.

Дни наред спорехме по въпроса. Повечето момичета не бяха съгласни с Рут, но това само затвърди решимостта й да докаже правотата си. И най-накрая, за да проверим теорията й, ние измислихме план, който трябваше да приведем в действие при следващото идване на Мадам в Хейлшам.

Макар никой да не обявяваше посещенията й предварително, всеки път ставаше напълно очевидно, че я очакват. Подготовката започваше много преди тя да дойде. Настойниците преглеждаха всичките ни работи — картини, рисунки, керамични изделия, разкази, стихове. Това продължаваше около две седмици, и в резултат в залата за билярд отделяха по пет-шест неща от всяка година на обучение и от долните, и от горните класове. През това време билярдната се заключваше, но ако някой се изкачеше по ниската ограда до прозореца, можеше да види как купчината от предмети в салона нараства с всеки изминал ден. Щом настойниците започваха да подреждат всичко по масите и рафтовете и билярдната заприличваше на миниатюрен Панаир, разбирахме, че само след ден-два ще се появи и Мадам.

Ала през есента, за която ви разказвам, трябваше да знаем не само деня, но и точното време на нейното пристигане, защото много често Мадам оставаше в училището само час-два. Така че, когато видяхме, че залата за билярд акуратно се подрежда, ние решихме да дежурим и да я наблюдаваме непрекъснато.

Местоположението ни облекчаваше изпълнението на задачата. Хейлшам бе разположен в низина и поляните плавно пълзяха от училището нагоре във всички посоки. Това означаваше, че от всяка класна стая в централната сграда — дори от прозорците на павилиона — имаше изглед към дългото тясно шосе, което минаваше през полето и слизаше до портала на училището. Пък и от портала до сградата имаше прилично разстояние и всеки автомобил трябваше да мине по чакълестата алея покрай храсталаците и цветните лехи, за да спре пред парадния вход. Не бяха редки случаите, когато по цял ден не зървахме нито един автомобил да минава по шосето, а онези, които се появяваха от време на време, бяха или фургони, или камиони, които караха градинарите ни и останалия приходящ персонал и снабдяваха Хейлшам с всичко необходимо. Леката кола беше рядкост и колчем се появеше в далечината, възбуждаше сред учениците истинска паника.

Денят, в който зърнахме колата на Мадам да се приближава по шосето, беше слънчев, но ветровит, а по небето лазеха буреносни облаци. Ние седяхме на втория етаж в стаята на девети клас, чиито прозорци бяха разположени в предната част на сградата, когато внезапно учениците зашушукаха; горкият господин Франк, който се опитваше да ни учи на правопис, изобщо не разбра какво става.

Планът, който бяхме разработили, за да проверим теорията на Рут, беше много прост. Ние, шестте момичета, трябваше да направим засада и в подходящия момент всички заедно да наобиколим Мадам. При това да се държим съвсем прилично, да се приближим към нея и тутакси да я отминем, и ако съблюдаваме времето точно до минута, можехме да я хванем неподготвена и, както твърдеше Рут, да видим дали наистина се страхува от нас.

Главната ни задача беше да уловим Мадам за краткото време, през което щеше да е в Хейлшам. Когато часът на господин Франк свърши, ние видяхме през прозореца как спира колата си на площадката точно пред сградата. Бързо се посъветвахме в коридора, слязохме по стъпалата с останалите ученици и започнахме да се навъртаме във вестибюла до главния вход. Не откъсвахме поглед от вратата и огряната от слънцето площадка пред нея: виждахме Мадам да седи зад волана и да рови в чантата си. Най-после слезе от автомобила и тръгна в посока към нас. Беше облечена в обичайния си сив костюм и здраво стискаше чантата си с две ръце. Рут ни даде знак, ние се престорихме, че искаме да се поразходим, всички вкупом се изсипахме през вратата навън и, сякаш изпаднали в унес, тръгнахме право към нея. Чак когато тя застана като вкаменена, всяка от нас промълви:

— Извинете ме, госпожице — и я отмина отдясно или отляво.

Никога няма да забравя странната промяна, която настъпи в нея. До този миг целият ни план бе, ако не шега, то просто наша собствена работа, която не засягаше никого. Не се бяхме замислили върху ролята, която играеше в него Мадам или някой друг. До последния момент това бе доста лекомислен замисъл от наша страна, примесен с известно количество дързост. Не може да се каже, че Мадам се държа по изключително странен начин: тя просто замръзна и ни изчака да я отминем. Не извика, дори спря да диша. Но тъй като всички ние напрегнато очаквахме нещо да се случи, реакцията й ни подейства изумително. Когато Мадам спря, аз бързо я погледнах в очите и мисля, че останалите направиха същото. И досега виждам едва забележимото потръпване, което тя тутакси потисна — признак за реален страх да не би случайно да се докосне до някоя от нас. И макар всички да я отминахме, всяка една от нас го усети: сякаш за миг слънцето се скри и ни обвя хлад. Рут беше права: Мадам наистина се страхуваше от нас. Не така, както някои се страхуват от паяци, например. Освен това и ние не бяхме подготвени. Докато обмисляхме плана, изобщо не си зададохме въпроса как ли ще се почувстваме самите ние в тази роля. В ролята на паяците.

Когато прекосихме площадката и стъпихме на тревата, бяхме вече съвършено различни. Хана всеки миг щеше да се разплаче. Дори Рут бе потресена. После една от нас, мисля, че беше Лора, каза:

— Щом не ни обича, защо са й нашите работи? Защо просто не ни остави на мира? Кой изобщо я е канил тук?

Никой не й отговори и ние влязохме в павилиона — повече не споменахме за случилото се.

Сега ми е ясно, че тогава бяхме във възрастта, в която вече поназнайвахме нещичко за себе си — кои сме, по какво се различавахме от настойниците си, от хората извън Хейлшам, — но все още не знаехме смисъла на всичко това. Сигурна съм, че и вие сте преживели нещо подобно в своето детство. Сходството не е външно, не е в подробностите, това е сходство вътрешно, сходство на чувствата, които сте изпитали. Защото независимо колко са те подготвяли настойниците, колко разговори са провеждали с теб, колко видеофилми са ти показвали, колко са те предупреждавали, до съзнанието ти едва ли е достигнало кой знае колко, когато си на осем като нас и когато градинарите и шофьорите непрекъснато се шегуват с теб и те наричат „златенце“.

Ала все пак нещо остава някъде дълбоко в съзнанието ти. Натрупва се и когато настъпи подобен момент, той не идва неочаквано за теб. Пет-шест години нещо в главата ти тихо нашепва: „Някога, може би много скоро, ще разбереш какво е това.“ И ти чакаш, без дори да си даваш сметка очакваш мига, в който ще ти стане ясно, че наистина си различен от останалите, че там, навън, съществуват хора, които подобно на Мадам не изпитват ненавист към теб и не ти желаят злото, но въпреки всичко потръпват при мисълта за теб — за това, как и защо си се появил на този свят — и се боят да не би случайно да се докоснат до ръката ти. Мигът, в който за първи път се сблъскаш с такъв човек и го погледнеш със собствените си очи, е отрезвяващ. Това е като да преминеш покрай огледалото, покрай което си минавал всеки ден, и внезапно да зърнеш в него нещо странно, нещо тревожно.