Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (23)

Глава двайсет и трета

Близо седмица след нашето пътуване всичко си вървеше постарому. Ала аз бях в очакване на промени и те не се забавиха: в началото на октомври някои дреболии започнаха да ми правят впечатление. На първо място, макар и да продължаваше да рисува своите животинки, Томи избягваше да го прави в мое присъствие. Не че се върнахме съвсем в началото, когато току-що му бях станала помощница и над нас все още тегнеха преживяванията ни във Фермата. Но сякаш той бе размислил и бе решил: ще рисува, когато е в настроение, но ако вляза в стаята, тутакси ще прекрати и ще си прибере тетрадката. Не се обидих. В известен смисъл решението му дори ни облекчи: тези същества, които се взират в нас, когато сме заедно, само биха усложнили положението.

Ала настъпиха и други промени, които не бяха толкова безобидни за мен. Не ме разбирайте погрешно — ние продължавахме да се чувстваме добре заедно в стаята му. Понякога дори правехме секс. Но не можех да не забележа, че у Томи се развива склонността да се отъждествява с останалите донори в центъра. Ако например си припомняхме думите или постъпките на някой от хейлшамските ни съученици, той изместваше така разговора ни, щото да спомене сегашните си приятели донори, които са се проявявали по подобен начин. Особено ми подейства един случай при поредното ми появяване в Кингсфийлд след доста продължително пътуване. Спрях на „Площада“ и излязох от колата си. Всичко изглеждаше примерно така, както тогава, когато двете с Рут дойдохме да вземем Томи, за да отидем да видим лодката. Беше намръщен есенен ден и наоколо нямаше никого, с изключение на групичката донори, скупчени под навеса на сградата са отдих. Сред тях зърнах и Томи. Той се бе облегнал на една подпора до стълбите и слушаше друг донор, който бе седнал на стъпалата, превит на две, и нещо разказваше. Приближих се на известно разстояние от тях, после спрях и зачаках под откритото сиво небе. Но макар да ме бе видял, Томи продължаваше да слуша разказа на приятеля си и накрая той, както и всички останали, избухна в смях. Дори и след това той продължи да слуша по-нататък и да се усмихва. После твърдеше, че ме бил подканил с жест да отида при тях, но дори да го е направил, постарал се е да бъде съвсем незабележимо. Забелязах само как Томи разсеяно ми се усмихна и отново съсредоточи вниманието си в разказа на донора. Разбирам, че го заварвах по средата на разговора и само след минута той, разбира се, дойде при мен и двамата се качихме в стаята му. Ала всичко бе съвсем различно от начина, по който това ставаше преди. И работата дори не е там, че ме бе накарал да го чакам на „Площада“. Ако беше само това, щях лесно да го преглътна. Важното беше друго: в този ден аз за първи път усетих в него нежелание да тръгне с мен, пък и горе, в стаята му, липсваше предишната топлота между нас.

Честно казано, хладните отношения помежду ни можеха да се свържат с мен, с моето собствено състояние. Защото докато стоях и ги наблюдавах как разговарят и се смеят, внезапно усетих нещо странно в душата си: нещо в начина, по който донорите се бяха разположили в полукръг, нещо в техните пози, сякаш принудено отпуснати, без значение дали са прави, или седнали, нещо в това, как демонстрират пред целия свят, че от общуването си един с друг получават неизмеримо удоволствие, ми напомни за малобройната ни компания в Хейлшам, когато се събирахме в павилиона. Повтарям: сравнението ми беше неприятно и вероятно това бе причината за обидата, която се стаи в душата ми тогава в стаята на Томи, а тя в никакъв случай не беше по-малка от обидата в неговата душа.

Всеки път, когато той твърдеше, че не мога да го разбера, защото все още не съм донор, усещах същата остра болка. Но ако не спомена разговора, който много скоро ще споделя с вас, подобни жегвания не бяха кой знае колко болезнени за мен. Той обикновено се изказваше полушеговито, почти нежно. А дори когато имаше предвид нещо по-сериозно, като тогава, когато ме помоли да не нося мръсното му бельо в пералнята, защото и сам можел да го занесе, между нас нямаше конфликти. Попитах го:

— Какво значение има кой носи бельото в пералнята? Така или иначе, пътят ми минава оттам.

Той поклати глава:

— Не, Кат, нека аз отговарям за моите неща. Ако и ти беше донор, щеше да ме разбереш.

Думите му ме жегнаха, разбира се, но все още бих могла да го понеса. Ала, както вече ви казах, между нас имаше един разговор, от който наистина ми стана болно.

Случи се приблизително седмица след като Томи получи известието за четвъртата експлантация. Не беше неочаквано за нас, вече много пъти го бяхме обсъждали. Нещо повече: най-задушевните ни разговори след пътуването ни до Литълхамптън бяха свързани с четвъртата операция, която му предстоеше. При известието за „четвъртата“, донорите реагират по най-различен начин. Някои непрекъснато говорят за нея, безсмислено и безкрайно. Други се ограничават с шегички, трети изобщо не искат да засягат темата. При това у донорите има странна склонност — те виждат в четвъртата експлантация повод за поздравления. Към донора, на който му „предстои четвърта“, се отнасят с особено уважение, дори и да не е извиквал големи симпатии преди. И лекарите, и сестрите не остават по-назад: когато донорът, готвещ се за четвърта, идва на изследвания, медиците го посрещат с усмивка, здрависват се с него. Що се отнася до нас с Томи, двамата говорехме за всичко — понякога шеговито, друг път сериозно и внимателно. Сравнявахме възможните подходи на донорите към събитието: кой от тях се държи разумно и кой — не толкова. Веднъж, когато лежахме един до друг във вечерния сумрак, той каза:

— Знаеш ли, Кат, защо се безпокоят за четвъртата? Защото не са сигурни, че наистина ще завършат. Ако бяха сигурни, щеше да им е по-леко. Но никога не се знае, нали?

Отдавна очаквах подобен обрат и се чудех как да отговоря. Ала ето че когато заговори за това, нищо не ми идваше наум. Успях само да кажа:

— Пълни глупости, Томи. Бръщолевене. Не си струва дори да мислиш за това.

Ала според мен Томи знаеше, че не разполагам с нищо, което да подкрепи думите ми и че дори лекарите нямат точен отговор на въпроса, който ми зададе. Вероятно и вие сте чували подобни разговори: че след четвъртата експлантация, дори операцията да е успешна в техническо отношение, дълбоко в себе си осъзнаваш, че от другата страна на тази разграничителна черта те очакват още експлантации, множество операции, все нови и нови, които ще следват една след друга, ала повече за теб няма да има нито помощници, нито рехабилитационни центрове, нито приятели, че ти остава само да гледаш как вадят органите ти един по един до самия ти край, до пълното изключване на организма ти. В общи линии, това ще е като филм на ужасите, така че през по-голямата част от времето медиците, помощниците, дори донорите обикновено избягват изобщо да мислят за това. Ала понякога някой донор все ще подхване темата, както направи и Томи в онази вечер, и сега съжалявам, че не поговорихме с него както трябва. Обявих думите му за пълна глупост и двамата се отказахме от неприятния разговор. Но поне знаех, че за страховете, които го раздират, той е намерил един-единствен отдушник, с когото да споделя, и това бях аз. Така или иначе, бях на мнение, че двамата не се справяме лошо с подготовката за четвъртата експлантация и тъкмо по тази причина онова, което ми каза по време на разходката ни из „Полето“, ме извади от релси.

Трябва да кажа, че центърът в Кингсфийлд е доста ощетен откъм територия. Очевидно единственото място за общуване е „Площада“, а малките участъци зад постройките изглеждат повече като пущинаци. Най-големият от тях, наричан от донорите „Полето“, представлява четириъгълник, целият обрасъл с треволяци и магарешки бодил, ограден с метална мрежа. Водеха се разговори относно превръщането му в приятна полянка, където донорите да се разхождат, но очевидно са останали само с добрите си намерения. Вярно е, че поради близостта на магистралата подобна морава едва ли би била място, където да намериш покой. Но така или иначе, когато донорите чувстват безпокойство, те най-често излизат тъкмо на „Полето“, където се провират между гъсталаците от коприва и къпинови храсти. Сутринта, за която ви разказвам, бе много мъглива и аз бях сигурна, че „Полето“ ще е пропито с влага, ала Томи настоятелно ме молеше да отидем и да се разходим. Нищо чудно, че бяхме само двамата, но вероятно той имаше нужда тъкмо от това. Като повървя няколко минути из тревите, Томи спря до оградата и се вторачи в непрогледната мъгла към шосето. После каза:

— Кат, моля те да ме разбереш правилно. Много мислих за това и стигнах до извода, че ми трябва друг помощник.

Нужни ми бяха няколко секунди, за да го разбера; не се удивих, очаквах подобно нещо. Въпреки всичко обаче се ядосах и не му отговорих.

— Не само защото скоро ме очаква четвърта операция — продължи той. — Не само заради това. Има и други неща, като например онези от миналата седмица. Когато имах неприятности с бъбреците. Очакват ме още много такива изпитания.

— Тъкмо затова те издирих. Тъкмо затова започнах да ти помагам. Заради онова, което тепърва ти предстои. И не забравяй, че Рут искаше така.

— Рут искаше друго за нас — възрази Томи. — Дори би била много недоволна, че ми помагаш в този последен стадий.

— Томи — произнесох аз с равен и тих глас, макар че, доколкото си спомням, ме беше обзела силна ярост. — Тъкмо аз трябва да ти помагам. Единствено аз. Ето защо те издирих.

— Не това искаше Рут за нас — повтори Томи. — Получи се съвсем различно. Не, Кат, не бива да ме виждаш такъв.

През цялото време той гледаше надолу, беше се опрял с длан на телената мрежа и когато спря да говори, човек можеше да си помисли, че се е заслушал в ръмженето на автомобилите някъде зад пелената от мъгла. И тъкмо тогава той го каза, като леко поклати глава:

— Рут щеше да ме разбере. Тя беше донор и щеше да ме разбере. Не твърдя, че тя би искала непременно да смени помощницата си. Ако и при нея обстоятелствата се бяха стекли по този начин, може би и до самия си край е щяла да приема помощ само от теб. Но щеше да ме разбере — да разбере защо искам да подредя нещата си по друг начин. Кат, понякога просто не забелязваш някои подробности. Не ги забелязваш, защото не си донор.

Когато той свърши, аз се обърнах и си тръгнах. Както вече казах, бях почти готова за този обрат, бях подготвена за мига, в който Томи ще пожелае да се откаже от помощта ми. Но онова, от което действително изпитах болка — след всички онези малки жегвания, след като ме бе оставил да го чакам на „Площада“ и други такива случаи, — бяха последните му думи, с които той за кой ли път ме разграничи и този път не просто от себе си и от останалите донори въобще, а от себе си и от Рут.

Но разговорът ни не прерасна в кавга. Тръгвайки си от „Полето“, не можех да направя нищо друго, освен да се кача в стаята му, където дойде и той след няколко минути. Бях се посъвзела, Томи също, и сега можехме вече да поговорим спокойно за всичко. Изгладихме отношенията си, без да се караме, макар и доста хладно, и дори се заловихме да обсъждаме как ще стане смяната на помощниците му от практична гледна точка. После, когато седяхме в сумрака един до друг на ръба на леглото му, той ми каза:

— Не искам пак да се караме, Кат. Но много ми се ще да те попитам нещо. Не се ли умори да си помощница? Всички ние, освен теб, много отдавна вече сме донори. Колко години се занимаваш все с това? Не изпитваш ли желание час по-скоро да получиш известие за експлантация?

Свих рамене.

— Нямам нищо против. Но нали е важно донорите да имат добри помощници? А аз смятам себе си за добра помощница.

— Толкова ли е важно? Няма да споря, много е приятно да имаш добър помощник. Но в крайна сметка има ли някакво значение? Все едно, от донора ще вземат всичко, което може да се вземе, и той ще завърши.

— Разбира се, че е важно. Тъкмо от помощника зависи до голяма степен какъв ще е животът на донора.

— Но всичките тези пътувания, вечното ти бързане. Самотата ти, изтощението, на което си подложена. Нали те виждам! Изискват се толкова усилия! Сигурно и на теб понякога ти се иска да ти позволят да сложиш край на всичко, нали, Кат? Не разбирам защо не поговориш с тях, не ги попиташ защо протакат толкова?

Не казах нищо и тогава той заяви:

— Просто те питам, нищо повече. Нека не се караме пак.

Опрях глава на рамото му.

— Добре, добре, няма да се караме. Може би и без това ми остава малко време. Но засега трябва да продължа. Ти не желаеш да ме виждаш около себе си, добре, но има други, които го искат.

— Да, вероятно си права, Кат. Ти действително си добра помощница. И от всички помощници аз щях да избера тъкмо теб, ако ти не беше ти.

Той се усмихна и ме прегърна с едната си ръка така, както си седяхме един до друг. После каза:

— Все ми се привижда една река, чиито води се носят бързо, бързо надолу. А двамина във водата, вкопчили се един в друг, се стискат с всичка сила и не искат да се изтърват; ала накрая трябва да се пуснат, диктува го течението на реката. Разделя ги и край. И ние сме като тях. Жалко, Кат, защото през целия си живот се обичахме. Но става така, че не можем да бъдем заедно до последния си дъх.

Спомних си как вечерта в откритото поле на връщане от Литълхамптън се бях вкопчила в него. Не знам дали и той си е помислил същото, или продължаваше да вижда неумолимата река, за която говореше. Така или иначе, ние още дълго останахме така, седнали на ръба на леглото, потънали в мислите си. Накрая му казах:

— Прости ми, че там долу ти се озъбих така. Ще поговоря с тях. Ще се постарая да ги накарам да ти предоставят една от най-добрите помощници.

— Жалко, Кат — повтори той.

И по моему повече не споменахме за това през онази сутрин.

Помня, че последвалите няколко седмици — последните, преди новата помощница да поеме грижите за Томи, преминаха учудващо безметежно. Вероятно двамата с Томи нарочно се стараехме да проявяваме повече доброта един към друг, но така или иначе, времето изтече в пълно спокойствие. Може би тогавашното ни състояние ще се стори на някого малко нереално, но самите ние тогава не виждахме нищо странно в него. Трябваше да поделям вниманието си между Томи и още двама донори в Северен Уелс, така че за Кингсфийлд ми оставаше по-малко време, отколкото бих искала, но все пак успявах да идвам по три-четири пъти в седмицата. Захладня, но все още беше сухо, често дори слънчево и ние прекарвахме цели часове в неговата стая, понякога правехме секс, но по-често просто разговаряхме или аз му четях на глас. Един-два пъти Томи дори извади тетрадката си и докато ме слушаше, нахвърляше нови идеи за своите животни.

Един ден отново дойдох при него и това бе последното ми посещение. В един декемврийски ден, в ободряващо студеното време, аз влязох в сградата малко след един по обяд. Докато се качвах към стаята му, някъде дълбоко в подсъзнанието си очаквах промяна, без да знам каква точно. Може би съм си мислела, че в чест на пристигането ми ще е украсил стаята си или нещо подобно. Но, разбира се, всичко си беше както преди — впрочем за мое голямо успокоение. Томи също изглеждаше както обикновено, но когато заговорихме, ни беше трудно да се преструваме, че това е просто поредното ми посещение. От друга страна, бяхме го обсъждали надълго и нашироко през изминалите седмици и сега ни се струваше, че не ни е останало да си кажем още кой знае колко важни неща. Не ни се искаше да захващаме сериозен разговор, за да не съжаляваме после, че не сме могли да го довършим. Ето защо посветихме деня на доста повърхностни занимания.

Ала по едно време, като се разходих безцелно из стаята му, аз го попитах:

— Томи, радваш ли се, че Рут завърши по-рано и не разбра онова, което разбрахме двамата с теб?

Той лежеше на кревата, загледан в тавана, и след малко каза:

— Странно, напоследък и аз си мисля същото. Когато става дума за нещо подобно, трябва да знаем едно за Рут: тя бе много по-различна от нас. От самото начало, дори още в детството си, двамата с теб се опитвахме да достигнем до изводи, до някаква истина. Нали си спомняш тайните ни разговори, Кат? Но Рут беше различна. Тя през цялото време искаше да вярва — така бе устроена. Затова да, смятам, че така е по-добре. — После добави: — Разбира се, онова, което разбрахме госпожица Емили и всичко останало, няма никакво отношение към Рут. Към края си тя желаеше за нас най-доброто. Наистина ни мислеше доброто.

Тъкмо тогава не ми се щеше да се разпростираме в разговори за Рут, затова побързах да се съглася с него. Но сега, когато имам време добре да размисля, не мога да изразя категорично мнение по този въпрос. От една страна ми се иска все пак да споделя с нея всичко, което научихме. Да, тя вероятно щеше да се огорчи, защото излиза така, че вредата, която ни е причинила, не би могла да се поправи толкова лесно, колкото се надяваше тя. И за да бъда съвсем искрена, ще кажа следното: може би това влияе, макар и съвсем мъничко, на желанието ми Рут да бе узнала всичко и чак тогава да завърши. Но мисля, че в много по-голяма степен тук важи нещо друго — не моята жажда за мъст, нито раздразнението ми. Защото, както каза и Томи, към края си тя ни желаеше само доброто и макар онзи ден в колата да бе заявила, че никога няма да й простя, тя грешеше. В душата си не тая гняв към нея и ако съжалявам, че не научи истината, причината се крие по-скоро във факта, че в самия си край тя се оказа съвсем отдалечена от мен и Томи. Сякаш помежду ни имаше разделителна линия — от едната страна бяхме двамата с Томи, а от другата беше Рут — и аз си дадох сметка, че ако можеше, след всичко чуто и разбрано, и тя щеше да изпитва същата печал като мен сега.

В този ден двамата с Томи не се сбогувахме с подобаващата тържественост. Когато стана време да тръгвам, Томи слезе долу с мен, което никога преди не бе правил, и двамата заедно прекосихме „Площада“ на път към автомобила ми. Дните бяха станали къси и слънцето вече се скриваше зад сградите. Както обикновено, под навеса се мержелееха неколцина фигури, но „Площада“ беше пуст. През цялото време Томи мълчеше, но накрая се усмихна и каза:

— Кат, тъкмо си спомних как в Хейлшам играех футбол. Имах си една тайна. Когато вкарвах гол, аз се завъртах ето така — той вдигна победоносно ръцете си — и тичах към своите. Не полудявах от възторг, нищо подобно, само тичах с вдигнати ръце. — Той остана известно време така, после свали ръцете си долу и се усмихна. — И знаеш ли, Кат? Когато тичах обратно, аз все си представях, че краката ми шляпат във вода. Не в дълбока вода, а така, най-много до глезените. Всеки път си го представях. Шляп, шляп, шляп. — Той отново вдигна ръце и пак ми се усмихна. — На никого не съм го казвал.

Аз също се засмях и отвърнах:

— Голямо си ми глупаче, Томи!

После се целунахме — съвсем бегло — и аз се качих в колата. Докато се обръщах и се настанявах, Томи остана да стои на мястото си. Остана там до края — виждах го в огледалото на автомобила. Най-после неопределено махна с ръка още веднъж и тръгна към навеса. После „Площада“ изчезна от полезрението ми.

 

 

Един мой донор, с когото разговарях преди няколко дни, ми се оплака, че спомените му, дори най-ценните от тях, избледняват удивително бързо. Но с мен не е така. Най-скъпите ми спомени, онези, които ценя най-много, си остават точно толкова ярки, колкото са били винаги. Изгубих Рут, после Томи, ала споменът ми за тях е жив.

Предполагам, че съм изгубила и Хейлшам. От време на време чувах как някой от възпитаниците се е опитвал да го открие — по-точно не самия Хейлшам, а мястото, където се намираше навремето. Понякога до ушите ми достигат най-различни слухове в какво са превърнали Хейлшам в днешни дни: в хотел, в училище, в развалини. Макар да пътувам много из страната, никога не съм се опитвала да го намеря. Не изпитвам особено желание да видя какво е станало с него.

Впрочем, макар че нито веднъж не тръгнах да го търся, понякога, докато пътувам, все ще ми се стори, че зървам една или друга част от него. Виждам в далечината постройка край някое игрище и се сепвам — това е нашият павилион! Или пък зървам на хоризонта редица тополи и до тях — клонест дъб и душата ми за миг се изпълва с увереност, че се приближавам към Южното игрище от отсрещната му страна. В една сива утрин, докато изминавах дълго разстояние в Глостършър, отминах закъсал автомобил край пътя и останах с впечатлението, че момичето пред него, което се взираше разсеяно в преминаващите коли, е онази същата Сузана С., която бе две години по-голяма от нас и която редовно дежуреше на Разпродажбите. Това ми се случва, когато го очаквам най-малко: пътувам си и си мисля за съвсем други неща. Така че вероятно дълбоко в подсъзнанието си аз не преставам да търся Хейлшам.

Но пак ще повторя: никога не съм тръгвала специално, с цел да го намеря, при това към края на годината вече няма да пътувам толкова много. Вероятността да зърна по пътя си Хейлшам е изключително малка и като се позамисля, така е може би по-добре. С Хейлшам нещата стоят по същия начин, както с Томи и Рут. Когато животът ми в центъра, където ще ме изпратят, стане по-спокоен, Хейлшам ще бъде с мен, грижливо скътан в спомените ми, и никой няма да може да ми го отнеме.

Само веднъж, близо две седмици след като узнах, че Томи е завършил, си позволих една волност: заминах в Норфък, макар да нямах никаква работа там. Отправих се на път без определена цел и дори не стигнах до брега. Може би просто съм искала да хвърля още един поглед на равното безлюдно поле и огромното сиво небе. В един момент осъзнах, че съм поела по път, по който никога не съм пътувала и близо половин час нямах представа къде се намирам, нито пък ми се искаше да знам. Равните ниви се редуваха покрай мен, те не се различаваха една от друга, не бяха белязани с някакъв отличителен знак, само от време на време от някоя бразда към небето ще изпърха ято птици, изплашени от ръмженето на двигателя. Най-после пред мен, току до самото шосе, се появиха няколко дървета и като се изравних с тях, спрях колата и излязох навън.

От пътя нататък се простираха обширни ливади. Разделяше ни ограда с две жици бодлива тел и аз видях, че единствено тя, както и неколцината дървета, извисяващи се над главата ми, са пречка за вятъра, носещ се с километри, необезпокояван от нищо. По протежение на цялата ограда, особено при долната жица, се бяха насъбрали всевъзможни летящи боклуци. Приличаха на остатъци, които вълните изхвърлят на морския бряг; очевидно вятърът ги бе гонил дълго време, докато накрая се бяха появили дърветата и двете жици тел. Горе, сред клоните, на вятъра плющяха раздърпани найлонови торбички. Тъкмо тогава за първи и последен път, докато стоях и гледах всички тези ненужни предмети, а вятърът, който духаше над пустите поля, брулеше лицето ми, аз си позволих да пофантазирам, защото това бе все пак Норфък, а бяха изминали едва две седмици, откакто бях изгубила Томи. Размишлявах за боклуците, за плющящите на вятъра дрипи от найлон, за „крайбрежната ивица“ от най-различни отпадъци, уловили се на телта и притворила очи, си представях, че тук е подхвърлено всичко, което съм изгубила, като се започне от детството ми и сега случайно съм се озовала на нужното ми място, така че ако имам търпение да почакам, на хоризонта отвъд полето ще се появи дребничка фигура, която ще започне постепенно да расте и накрая ще се окаже, че това е самият Томи, който ще ми помаха с ръка, може би дори ще ми викне нещо. Фантазиите ми не отидоха по-далече, защото не им разреших и макар че по страните ми се стичаха сълзи, аз не хлипах и в общи линии се владеех. Постоях още малко, после се обърнах към автомобила и седнах зад волана, за да потегля натам, където трябваше да бъда.