Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (20)

Глава двайсета

Станах помощница на Томи близо година след нашето пътуване до лодката. Малко преди това му бяха направили третата операция и макар да се възстановяваше добре, нужна му беше дълга почивка и, както се оказа по-късно, никак не беше лошо да започнем този нов период от живота му заедно. Скоро свикнах с центъра в Кингсфийлд, дори го заобичах.

По-голямата част от донорите там след третата операция имат право на отделно помещение и на Томи дадоха една от най-просторните стаи с едно легло. По-късно някои си помислиха, че аз съм му го уредила, ала се лъжеха — на него просто му провървя, но така или иначе, трудно бе да се твърди, че стаята му е чак толкова хубава. По времето, когато тук е имало къмпинг, тя вероятно е служила за баня, защото единственият прозорец с матирано стъкло се намираше току под тавана. През него можеше да се погледне само ако се покатериш на стола и го отвориш, при това няма да видиш нищо, освен гъстия храсталак отпред. Стаята имаше формата на буквата „Г“ и в нея, освен задължителното легло, един стол и един шкаф бяха поставили и малък ученически чин с подвижен капак — ценен предмет, както ще стане ясно по-нататък.

Не бих искала да създам погрешно впечатление за периода, прекаран в Кингсфийлд. В много отношения той бе спокоен, почти идиличен. Обикновено идвах след обяда, качвах се в стаята и заварвах Томи да лежи на тесния креват, винаги облечен, защото не искаше да прилича „на пациент“. Сядах на стола и му четях книгата, която носех със себе си — примерно „Одисея“ или „Хиляда и една нощ“. Друг път двамата просто разговаряхме за старите времена или за нещо друго. Привечер той често задрямваше, а аз сядах на чина и пишех рапортите си. Бях поразена от факта колко леко ни беше и на двамата да общуваме един с друг, сякаш не бяха изминали толкова много години от времето, когато обитавахме Фермата.

Разбира се, не всичко бе като преди. Като начало ще кажа, че най-после между нас се появиха полови отношения. Не знам колко дълго преди да ги установим Томи бе размишлявал върху въпроса. Той все още се възстановяваше след операцията и вероятно това да не е било от първостепенна важност за него. Не исках нищо да му натрапвам, ала от друга страна ми се струваше, че ако протакаме твърде много, с течение на времето ще ни става все по-трудно да превърнем нашите отношения в естествена част от живота си. Освен това, доколкото помня, си мислех и друго: ако поемем по пътя, който ни бе предложила Рут и се опитаме да получим отсрочка, отсъствието на секс може сериозно да намали шансовете ни. Не защото бях убедена, че някой със сигурност ще ни попита за това. Безпокоеше ме фактът, че така или иначе, те ще го усетят, ще забележат липсата на интимност помежду ни.

Ето защо един ден реших да опитам, но така, че ако не желае, лесно да може да се откаже. Както обикновено, през деня той лежеше на леглото, забил поглед в тавана, а аз му четях на глас. След малко спрях, приближих се, седнах на ръба на кревата и мушнах ръка под тениската му. После ръката ми се плъзна надолу към мъжките му атрибути и макар да не се възбуди веднага, ми стана ясно, че се зарадва, че му е приятно. Не биваше да забравяме за шевовете от операцията му, но и по-късно, след всичките години на близост помежду ни, когато започвахме да правим секс, изпитвахме нужда от междинен етап. Ето защо тогава аз направих всичко с ръцете си, а той просто лежеше, без да се опитва да отвърне на ласките ми дори с думи — звуците нищо не изразяваха, — изглеждаше умиротворен и толкова.

Но дори онзи първи път във въздуха витаеше нещо и заедно с усещането, че поставяме някакво начало, че преминаваме към нещо ново в живота си, то даваше отпечатък на чувствата ни. Дълго време не исках да си го призная и дори когато го сторих, се стараех да убедя сама себе си, че то ще премине заедно с болките и неразположенията му. Имам предвид следното: още първия път, в поведението на Томи се четеше някаква тъга, сякаш искаше да каже: „Да, правим го и аз се радвам, че го правим. Колко жалко, че започнахме толкова късно!“

А и през последвалите дни, когато вече правехме истински секс и се чувствахме щастливи от това — дори тогава угнетяващото чувство не ни даваше мира. С всички сили се стараех да се защитя от него. Стараех се да се обичаме пълноценно, така че страстта да погълне всичко наоколо ни и да не остане нищо странично, за което да мислим. Ако той беше отгоре, аз повдигах коленете си високо, когато бяхме в друга поза, аз му говорех, правех всичко, което трябваше, за да потънем в страст и самозабрава, ала неприятното чувство така и не ме напускаше.

Може би от значение беше и болничната стая: дори в разгара на лятото слънчевата светлина, която проникваше през матираното стъкло на прозореца, беше тъжна като през есента. Може би така ми влияеха случайните звуци, които долитаха до нас, докато лежахме един до друг, и които идваха не от възпитаниците, спорещи отвън на тревата за романи и стихове, а от донорите, които се подпираха по стените на коридорите, запътили се по своите си работи. Може би защото понякога, дори когато се отпускахме след божествената наслада в обятията си, когато току-що изживяните мигове продължаваха да се носят в съзнанието ни, Томи ще каже нещо от рода на: „Преди с лекота го правех и два пъти един след друг. А ето сега не се получава.“ В такива случаи това чувство тутакси излизаше на преден план и трябваше да запушвам устата му с дланта си, за да можем тихо да си полежим един до друг. Сигурна съм, че и Томи изпитваше същото: след нещо подобно ние всеки път силно се притискахме в обятията си, сякаш всеки от нас търсеше спасение в другия от това угнетяващо усещане.

През първите няколко седмици ние не засягахме нито темата за Мадам, нито разговора ни с Рут в колата. Но самият факт, че станах негова помощница, ни напомняше, че не бива да се бавим много. За същото ни напомняха и рисунките му.

Цяла година си бях мислила за Томи и дори в деня, в който отидохме да видим лодката, исках да го попитам за животинките му. Продължава ли да ги рисува? Запазил ли е онези, които бе рисувал във Фермата? Но отдавнашната история, свързана с рисунките му, все ми пречеше да му задам този въпрос.

После, един следобед, може би месец след като му бях станала помощница, аз се качих при него и го заварих да седи на чина. Той прилежно рисуваше нещо и почти докосваше хартията с брадичката си. Преди да отворя вратата, аз почуках, той ме покани да вляза, но дори не се обърна към мен и не прекъсна заниманието си. Трябваше ми само един поглед, за да разбера: той рисуваше едно от своите въображаеми същества. Спрях се на вратата, защото не знаех дали да прекрача прага, или не, но накрая той вдигна глава, погледна ме и закри с ръка тетрадката си, която по нищо не се различаваше от черните бележници, които измолваше навремето от Кефърс. Влязох, заговорихме за нещо съвсем различно и след известно време той прибра тетрадката си, за която в този ден нито той, нито аз споменахме. В последвалите дни обаче често я виждах или на чина, или небрежно захвърлена до възглавницата му.

Веднъж, двамата седяхме в стаята на Томи, оставаха още няколко минути до началото на някаква процедура и аз забелязах нещо странно в поведението му. Той се държеше някак стеснително и сковано и аз си помислих, че може би има нужда от секс. Ала чух следното:

— Кат, искам да ми кажеш. Само че честно.

И извади черната тетрадка, сложи я на чина и ми показа три ескиза, на които бяха изобразени подобия на жаби с дълги опашки, сякаш все още в стадия на поповите лъжички. Това впечатление се създаваше, ако държиш тетрадката на разстояние. Но отблизо всяка рисунка се отличаваше с безбройните си детайли, като животните, които ми бе показал във Фермата.

— Направих тези две рисунки, като си представях, че жабата е от желязо — каза той. — Ето защо повърхността й блести на толкова много места. Тук пък я изрисувах, все едно е от гума. Виждаш ли? Сякаш е напръскана с мастилени петна. Сега искам да направя нормален вариант, истински красив, ала не мога да избера начина. Кат, кажи ми честно, какво мислиш?

Не помня какво му отговорих. Ала никога не ще забравя смесицата от чувства, които ме обзеха в онзи миг. Тутакси разбрах, че по този начин Томи поставя точка на всичко, случило се във Фермата по повод рисунките му и изпитах облекчение, благодарност, чист възторг. Същевременно ми стана ясно защо животните пак излязоха на дневен ред, разбирах какво би могло да се крие зад въпроса, който ми бе задал сякаш между другото. Най-малкото, което забелязвах, бе, че Томи ми казваше: нищо не съм забравил, макар да не сме засягали темата пряко; даваше ми да разбера, че не се е примирил и сериозно се е заел със своята част от подготвителните работи.

Но докато разглеждах странните му жаби, усетих и още нещо. Защото онова чувство отново присъстваше — отначало на заден план, едва забележимо, после по-осезаемо и впоследствие аз не престанах да размишлявам за него. Нищо не можех да направя със себе си: гледах страниците, а тази мисъл се въртеше ли, въртеше в главата ми, макар да ми се искаше да я уловя и да я запратя някъде надалеч. Работата беше в това, че сега рисунките на Томи не ми се видяха чак толкова свежи. Наистина, в много отношения жабите бяха същите като онези, които бях гледала във Фермата. Но определено липсваше нещо, рисунките изглеждаха някак измъчени, дори изкопирани. Така че, колкото да и се опитвах да прогоня това усещане, то се появяваше отново и отново — ах, колко сме закъснели, как сме пропуснали подходящото време, — и в настоящите ни мисли и планове виждах нещо нелепо, дори осъдително.

Сега, когато за кой ли път връщам лентата назад, имам чувството, че вероятно е имало и друга причина, поради която толкова дълго отлагахме да говорим открито за плановете си. Нито един от останалите донори в Кингсфийлд не беше чувал за отсрочки и тем подобни и ние усещахме леко смущение, сякаш имахме обща тайна, от която се срамувахме. Възможно е дори да сме се страхували от последствията, ако останалите донори научат за нея.

Но пак ще повторя: не ми се ще да описвам времето, прекарано в Кингсфийлд, в твърде мрачни краски. В общи линии, особено след като ме попита за мнението ми относно своите животни, то не бе помрачено от сянката на миналото и на нас ни беше наистина приятно и спокойно един с друг. И макар никога повече да не ми задаваше въпроси за въображаемите си животинки, той с удоволствие работеше над тях в мое присъствие и двамата често прекарвахме следобедите си така: аз седя на леглото, понякога му чета на глас, а Томи рисува на чина.

Мисля, че щяхме да сме щастливи, ако имахме възможност да разтеглим тези часове във времето и да прекарваме повече мигове в разговори, секс, четене на глас и рисуване. Ала наближаваше краят на лятото, Томи набираше сили, вероятността да получи известие за четвърта операция се увеличаваше с всеки изминал ден и ние разбирахме, че повече няма за кога да отлагаме.

Бях затрупана с работа, както никога преди, и цяла седмица не се бях появявала в Кингсфийлд. Когато една сутрин пристигнах в центъра, помня, че навън валеше като из ведро. В стаята на Томи цареше полумрак и се чуваше как от улука зад стъклото се плиска вода. Томи тъкмо се бе върнал от общата зала, където бе закусил заедно с останалите донори, и сега седеше на леглото с безучастен вид и не правеше нищо. Имах измъчен вид — от дълго време не успявах да се наспя през нощта — и буквално рухнах върху тясното легло, като го избутах до стената. Останах да лежа известно време така и щях да задремя, ако Томи през цялото време не ме гъделичкаше по стъпалата с палците на краката си. Най-после седнах до него и казах:

— Томи, вчера видях Мадам. Не, не говорих с нея, но я видях.

Той ме погледна, но продължи да мълчи.

— Видях я да върви по улицата и да влиза у дома си. Рут правилно е записала. Улица, номер — всичко съвпада.

И аз му разказах как предишния ден, тъй като и без това бях на южното крайбрежие, привечер се отбих в Литълхамптън и, както и предишните два пъти, минах по дългата крайморска улица покрай къщите, наредени в стройни редици и носещи имена като „Гребенът на вълната“, „Изглед към морето“ и стигнах до пейката до една телефонна будка. Както и предишните два пъти, аз седнах и зачаках, без да откъсвам поглед от отсрещната къща.

— Също като в детективски филм. Предните два пъти чаках там близо час — и нищо, абсолютно нищо. Този път нещо в мен ми подсказа, че чакането ми ще се увенчае с успех.

Бях толкова уморена, че заклюмах на пейката. Но като вдигнах глава, веднага я познах — вървеше по улицата в посока към мен.

— Сякаш беше призрак — казах аз. — Никак не се е променила. Може би в лицето бе поостаряла, но иначе — никаква разлика. Дори облеклото й бе същото. Същият елегантен сив костюм.

— Не е възможно да е онзи същият костюм.

— Не знам. Приличаше ми на него.

— Значи не се опита да поговориш с нея, така ли?

— Разбира се, че не, глупчо. Трябва да напредваме бавно, но славно. Не помниш ли, че никак не бе добра с нас?

Разказах му как бе минала покрай мен, без дори да ме погледне; за миг си помислих, че ще отмине и вратата, която наблюдавах, че Рут не ми е дала верен адрес. Но като стигна до къщата, Мадам рязко се обърна, взе пътеката на две-три крачки и се скри зад вратата.

Когато свърших, Томи известно време не каза нищо. После попита:

— Сигурна ли си, че няма да си навлечеш неприятности? Винаги се появяваш там, където не бива.

— А защо, мислиш, съм толкова уморена? По цели нощи не спя, за да успея да съм и тук, и там. Но поне я открихме.

Дъждът продължаваше да плющи зад прозореца. Томи се излегна на хълбок и сложи глава на рамото ми.

— Рут се погрижи за нас — тихо каза той. — Няма грешка.

— Да, прав си. Сега всичко зависи от двама ни.

— Е, какъв е планът, Кат? Ако изобщо имаме план.

— Да заминем при нея. Да отидем и да я попитаме. Идната седмица, когато те откарам на изследвания. Ще уредя да те пуснат за целия ден. На връщане ще се отбием в Литълхамптън.

Томи въздъхна и зарови лице в рамото ми. Човек отстрани би могъл да си помисли, че не е много въодушевен, ала аз знаех какво чувства. Дълго време бяхме обмисляли всичко — отсрочката, теорията му за Галерията и тем подобни — и сега неочаквано постигнахме нещо. Определено това малко ни плашеше.

— Ако успеем — каза накрая той. — Да предположим, че успеем. И тя ни даде три години — живейте си на воля. И тогава? Разбираш ли за какво говоря, Кат? Къде ще отидем? Не можем да останем тук, това е център за донори.

— Не знам, Томи. Може пък да ни върне обратно във Фермата, кой знае? Макар че е по-добре да отидем някъде другаде. Например в Бялата къща. Може пък да разполагат и с други места? Съвсем различни, като за нас с теб. Ще видим какво ще ни каже.

През следващите няколко минути останахме да лежим и да се вслушваме в дъжда. После започнах да го гъделичкам по стъпалата, както и той правеше с мен преди малко. Накрая Томи избута краката ми от леглото си.

— Ако наистина отидем — промълви той, — трябва да вземем решение относно животните. Да подберем най-добрите, които да вземем със себе си. Може би шест или седем на брой. Трябва добре да обмислим нещата.

— Добре — отвърнах аз; после станах и се протегнах. — Мисля, че трябва да вземем повече. Петнайсет, дори двайсет. Да, ще отидем и ще я попитаме. Няма да ни изяде, я! Ще отидем и ще поговорим с нея.