Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (17)

Глава седемнайсета

Вече казах, че много по-късно, когато бях напуснала Фермата, осъзнах колко важен бе за нас краткият сблъсък в селското гробище. Вярно е — тогава бях огорчена. Но и през ум не ми минаваше, че спречкването ни ще е толкова различно от останалите ни краткотрайни сръдни навремето. Никога не съм мислила, че жизнените ни пътища, толкова тясно преплетени дотогава, могат да се разделят заради нещо подобно.

Очевидно всичко се дължеше на факта, че в онези години силите, които ни дърпаха на различни страни, бяха твърде мощни и че те бяха достатъчни, за да се разделим. Ако го бяхме разбрали още тогава — кой знае? — може би щяхме да се вкопчим един в друг и да не го разрешим.

По онова време все повече възпитаници заминаваха на курс за помощници и сред нас, които бяхме пристигнали от Хейлшам, нарастваше усещането, че това е естественият ни път. Съчиненията ни все още не бяха готови, но ние прекрасно разбирахме, че не са ни нужни, за да заминем на курс. В началото на пребиваването ни във Фермата дори не можехме да си представим, че бихме могли да оставим съчиненията си недописани. Ала колкото повече Хейлшам се отдалечаваше във времето, толкова по-маловажна ни се струваше тази дейност. Тогава мислех — и вероятно съм била права, — че ако за нас съчинението нямаше такава тежест, усещането за нашата единност като възпитаници на Хейлшам също щеше да загуби своята значимост. Ето защо известно време съзнателно се опитвах да поддържам в себе си и у другите желанието да чета и да си водя бележки. Ала нямаше никакви причини да се надяваме, че някога отново ще видим нашите настойници, хората заминаваха един след друг и скоро почувствахме, че сме загубили битката.

Така или иначе, след разговора ни на гробището аз полагах всички усилия да го забравя колкото е възможно по-скоро. Държах се с Рут и Томи така, сякаш нищо особено не се бе случило, а и те се отнасяха към мен по същия начин. Ала между нас неизбежно присъстваше нещо ново и то не само между мен и тях двамата. Макар да си оставаха двойка, както преди, и да не се отказваха от характерния жест — да се докосват по ръката при раздяла, — познавах ги достатъчно добре, за да забележа, че доста са се отдалечили един от друг.

Разбира се, чувствах се неудобно от този факт, особено заради рисунките на Томи. Но вече не ми се струваше толкова просто да отида при него, да му поискам извинение и да му обясня как стоят нещата в действителност. Няколко години, дори само шест месеца по-рано все още бих могла да постъпя по този начин. Двамата с Томи щяхме да си поговорим и почти съм сигурна, че всичко между нас щеше да се оправи. Но през втората година на пребиваването ни във Фермата нещо се промени. Може би вина за това имаха отношенията ми с Лени, не знам. Но така или иначе, на мен ми ставаше все по-трудно да разговарям с Томи. На пръв поглед нещата между нас вървяха както преди, ала нито аз, нито той се докосвахме до теми като неговите животинки или случилото се на гробището.

Ето как стояха нещата малко преди разговора ни в будката на старата автобусна спирка, когато Рут ме вбеси, защото се направи, че не помни обраслия с ревен двор в Хейлшам. Пак ще повторя — за нищо на света не бих избухнала по този начин, ако това не се бе случило по време на толкова сериозен разговор. Да, главното бе вече останало зад нас, ала дори и така, при все че се бяхме поотпуснали и си бъбрехме на по-безобидни теми, цялото ни поведение бе подчинено на старанието ни да намерим правилния път в тогавашната ситуация и подобна преструвка за нещо толкова дребно, бе съвършено неуместна.

Събитията се развиха по следния начин. Въпреки че върху отношенията между мен и Томи бе паднала сянка, двете с Рут продължавахме да дружим (поне аз така мислех), затова реших, че е дошло време спокойно да обсъдим случилото се на селското гробище. Беше поредният летен ден с обичайните за сезона кратки превалявания с гръмотевици и ние, щем не щем, останахме в хамбара, макар там също да беше влажно. Така че, когато надвечер небето се проясни и лумна в злато от красивия залез, предложих на Рут да излезем и да подишаме чист въздух. Преди известно време бях открила една пътечка, която се виеше по стръмното било на хълма в края на долината и там, където излизаше на пътя, имаше стара будка за чакащите пътници. Автобусната линия отдавна вече не съществуваше, бяха прибрали дори пътния знак, а на задната стена на будката бе останала само рамката за разписанието на автобусите, което в миналото е висяло зад стъклена преграда. Самата будка — доста изящна дървена барака, непреградена отпред, откъдето се виждаше полето, простиращо се към долината — все още стоеше на мястото си, дори пейката вътре в нея бе цяла и непокътната. Тъкмо там се настанихме двете онази вечер, вдишвахме свежия въздух и се любувахме на красивия залез, който гледахме през плетеницата от греди над главите си. После аз казах нещо от рода на:

— Знаеш ли, Рут, все пак трябва да се опитаме да разберем какво ни се случи онзи ден.

Казах го с помирителен тон и Рут реагира много добре. Веднага забеляза, че е глупаво трима души да се карат за подобни дреболии. Припомни си и други наши разговори и двете се посмяхме. Но не ми се искаше да спрем дотук и казах с най-дружелюбния тон, на който бях способна:

— Знаеш ли, Рут, имам чувството, че откакто с Томи станахте двойка, понякога не виждате нещата реално, както би ги видял човек отстрани. Не често, но и това се е случвало.

Тя кимна с глава.

— Да, вероятно си права.

— По никакъв начин не желая да се намесвам, но ми се струва, че в последно време Томи е доста разстроен. Заради… е, заради някои неща, които казваш или правиш.

Страхувах се, че Рут ще се разсърди, ала тя въздъхна и отново кимна с глава. Помълча малко, после каза:

— Имаш право. Много си мисля за това.

— В такъв случай напразно обръщам вниманието ти на този факт. Трябваше да знам, че и ти виждаш какво става. Всъщност не е моя работа.

— Не, Кати, твоя е. Ти си една от нас, как да не е? Права си, че нещата между нас се пообъркаха. Разбирам за какво говориш. За животните му. Не беше хубаво. Вече му се извиних.

— Радвам се, че сте си поговорили. Не знаех.

Междувременно Рут чоплеше тресчици от пейката и изглеждаше напълно погълната от заниманието си. След миг обаче тя каза:

— Виж, Кати, добре е, че започнахме да говорим за Томи. Исках да ти споделя нещо, но не знаех кога и как. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се разсърдиш.

Погледнах я.

— Ще се опитам, стига да не заговориш отново за онези тениски.

— Не, сериозно. Обещай да не се сърдиш. Защото наистина трябва да ти го кажа. Няма да си простя, ако пак си замълча.

— Добре, казвай.

— Кати, отдавна си го мисля. Не си глупава и вероятно се досещаш, че двамата с Томи няма да сме заедно за вечни времена. Това не е трагедия. В началото се чувствахме много добре един с друг. Дали ще бъде така и за в бъдеще? Не знам. А сега пък и тези слухове за отсрочване на донорството за двойките, които докажат, нали разбираш… че наистина се обичат. Та ето какво искам да ти кажа, Кати. Напълно е в реда на нещата да се замислиш: какво ще стане, ако двамата с Томи решим да се разделим? Не сме намислили нищо подобно, разбери ме правилно. Искам да кажа, че е напълно нормално да си зададеш този въпрос. В такъв случай, Кати, трябва да си дадеш сметка, че Томи не гледа на теб по този начин. Той има много, ама много хубаво отношение към теб, истински те уважава. Но аз знам, че не те вижда в качеството на… е, на свое гадже. Освен това… — Рут млъкна, после издаде лека въздишка. — Нали го знаеш Томи? Понякога е страшно придирчив.

Вторачих се в нея.

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че ще разбереш какво имам предвид. Томи не харесва момичета, които… Ами които често сменят момчетата. Нали се сещаш, вкусът му е друг. Съжалявам, Кати, но нямаше да е добре, ако си бях замълчала.

Аз се замислих, после казах:

— Винаги е полезно да знаеш подобни неща.

Рут ме докосна по ръката.

— Знаех си, че ще ме разбереш правилно. Но той много те цени, не бива да го забравяш. Помни го винаги.

Щеше ми се да сменя темата, ала в главата ми бе пусто. Изглежда Рут го разбра, защото се протегна и изпълни нещо като прозявка, после каза:

— Ще взема да се науча да карам кола и ще ви отведа, теб и Томи, на някое диво място. Да речем, в Дартмур. Тримата. Може да вземем Лора и Хана със себе си. Иска ми се да видя блатата и други интересни места.

През последвалите няколко минути ние се размечтахме как ще тръгнем на някое такова пътешествие, ако вземе шофьорска книжка. Попитах я къде ще нощуваме, а Рут отговори, че може да вземем под наем някоя голяма палатка. Напомних й, че по онези места духат свирепи ветрове и през нощта могат да издухат палатката ни. Говорехме шеговито. Но на това място аз си спомних, че в Хейлшам, още когато бяхме в долните класове, веднъж отидохме на пикник край езерото с госпожица Джералдин. Госпожицата изпрати Джеймс Б. в централната сграда за сладкиша, който бяхме изпекли заедно, но докато го носеше, силният порив на вятъра издуха горния пласт на бисквитите и го разнесе върху ревена, който растеше наоколо. Рут забеляза, че като че ли си спомня, но доста смътно и аз, за да събудя спомените в душата й, казах:

— После си имаше неприятности, защото стана видно, че е минал през треволяците от ревен.

И тъкмо тогава Рут ме погледна и попита:

— Но защо? Кое правило бе нарушил?

Цялата работа бе в това, как го произнесе — тонът й бе толкова фалшив, че ако наоколо имаше някой страничен човек, дори той щеше да го усети. Аз раздразнено въздъхнах:

— Рут, престани да се правиш на глупачка! Как би могла да забравиш? Нали ни забраняваха да минаваме оттам?!

Може би гласът ми е бил твърде рязък. Но така или иначе, Рут си знаеше своето — продължаваше да се прави, че нищо не помни и това ме подразни още повече. И тъкмо тогава тя забеляза:

— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.

Струва ми се, че след този изблик продължихме да си говорим с приблизително същия приятелски тон и не след дълго се отправихме в сумрака надолу по пътеката, която водеше към Фермата. Ала атмосферата така и не се проясни до края и ние се разделихме до Черния хамбар, като пропуснахме да направим обичайните си жестове на прощаване — докосванията по ръцете и раменете.

 

 

Скоро след това аз взех решение и като го взех, престанах да се колебая. Една сутрин станах и заявих на Кефърс, че искам да отида на курсове за помощници. Всичко се оказа удивително просто. Той прекосяваше двора с някаква тръба в ръка, а ботушите му бяха целите в кал. Мърмореше си нещо под носа, а аз се приближих и го уведомих за желанието си. Той ме изгледа така, сякаш съм го обезпокоила за някаква дреболия, сякаш съм поискала още дърва за огрев. После измърмори нещо от рода, че трябва да отида следобед и да попълня документите. Толкова просто беше.

Разбира се, това отне още известно време, ала нещата се бяха задвижили и аз започнах да гледам на всичко — на Фермата, на обитателите й — с други очи. Вече се чувствах една от заминаващите и скоро всички го знаеха. Може би Рут е предполагала, че ще прекарваме дълги часове в разговори за моето бъдеще, може би си е мислила, че от нея ще зависи моето окончателно решение. Ала аз се държах на разстояние и от нея, и от Томи. Никога повече не проведохме някой от нашите поверителни разговори във Фермата и времето да се простим настъпи съвършено неочаквано.