Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (12)

Глава дванайсета

Искам да ви разкажа за пътуването из Норфък и за всичко, което се случи в онзи ден, но ще трябва да се върна малко назад, за да ви опиша цялата ситуация, така че да разберете причините за това пътуване.

Първата ни зима във Фермата приближаваше към своя край и всички вече чувствахме, че малко или много свикваме с обстановката. Независимо от някои дребни свади, двете с Рут не изоставихме навика си да завършваме деня с разговори на чаша чай в моята стая и една вечер, докато си бъбрехме за това-онова, внезапно Рут заяви:

— Вероятно и до теб е стигнало какво говорят Криси и Родни.

Аз й отговорих отрицателно и тя се усмихна.

— По-скоро мисля, че ме разиграват. Това е техният начин да се шегуват. Щом не си чула, добре.

Започнах да я разпитвам, защото виждах, че много й се иска да измъкна нещо от нея. Най-после Рут заговори тихо:

— Помниш ли миналата седмица, когато Криси и Родни заминаха? Отишли в един град на име Кромър по северното крайбрежие на Норфък.

— Но какво са правили там?

— Според мен са гостували на някои познати, които са живели тук преди. Но не това е важното. Работата е там, че в Кромър видели един… човек. Работел в модерен офис с отворено планиране. Ами… те смятат, че този човек е „възможното аз“. За мен.

Макар че на повечето от нас мисълта за „възможното аз“ ни бе хрумвала още в Хейлшам, ние чувствахме, че няма защо да говорим на тази тема, така че не го правехме, макар да ни интригуваше и едновременно с това да ни тревожеше. Дори във Фермата не засягахме въпроса. Разговорите за „възможното аз“ бяха по-деликатни, от който и да е друг разговор, дори от този за секса. В същото време се усещаше, че всички се вълнуват от темата — някои дори биваха обсебени от нея, — но по правило тя възникваше обикновено в изключително сериозни разговори и спорове за светове, съвършено различни от нашия, като например този на Джеймс Джойс.

Главното съображение, върху което се основаваше теорията за „възможното аз“, бе доста просто и не пораждаше особени разногласия. Ставаше дума примерно за следното: тъй като всеки от нас бе копие, направено в някакъв момент от нормален човек, някъде в широкия свят вероятно съществуваше и самият оригинал. В такъв случай съществуваше и вероятността, поне на теория, да откриеш своя оригинал. Затова, ако някой от нас излезеше навън, той навсякъде — и по улиците, и в търговските центрове, и в крайпътните закусвални — внимателно се оглеждаше и търсеше някакво сходство с околните в желанието си да открие „възможното аз“ за себе си и своите приятели.

Но по-нататък мненията ни се различаваха. Като начало спорехме на кого трябва да обръщаме внимание по време на нашите търсения. Според някои твоето „възможно аз“ би могло да се открие в човек, който е двайсет-трийсет години по-възрастен от теб, а това означава в някого, който би могъл да ти е нормален родител. Ала други от нас смятаха, че това е твърде сантиментално. От къде на къде между нас и нашите оригинали трябва да съществува „естествена“ възрастова разлика от едно поколение? Ами ако са копирали старци или деца? Нима има някакво значение? Възраженията ни обаче бяха, че със сигурност са използвани хора в разцвета на силите си — в „нормална родителска“ възраст. И тук всички усещахме, че навлизаме в територия, в която не желаем да стъпваме, и спорът замираше.

Имаше и още един въпрос: защо изобщо трябваше да открием оригиналите си? Голямата идея се състоеше в това, че като ги открием, ние можем да надникнем в бъдещето си. Не, разбира се, никой не си въобразяваше, че ако примерно си копиран от железничар, в крайна сметка и ти ще работиш в железниците. Не мислехме толкова примитивно. Но всички ние в по-малка или по-голяма степен вярвахме, че като видиш чие копие си, можеш да получиш някаква представа за дълбочината на собствената си същност и дори за онова, което те чака занапред.

Според някои обаче цялата тази загриженост относно нашето „възможно аз“ бе пълна глупост. Оригиналът, твърдяха те, няма никакво значение, той е само техническо средство, за да бъдем възпроизведени ние, и нищо повече. Какъв ще бъде животът ни зависи единствено от нас самите. Рут неизменно се причисляваше към този лагер, пък и аз клонях натам. Така или иначе, колчем чуехме, че се говори за „възможното аз“, независимо кого се имаше предвид, и двете изпитвахме страшно любопитство.

Доколкото си спомням, интересът към „възможното аз“ се проявяваше на интервали. По цели седмици не се споменаваше за него, друг път някой уж видял някого, после изведнъж и друг, и трети… Като правило не можехме да разчитаме на повече, освен на един съвсем бегъл поглед: я някое лице в отминаващия автомобил, я нещо друго от този род. Ала понякога ставаше въпрос и за по-сериозни наблюдения, като например в случая, за който ми разказа Рут в моята стая.

По думите й, Криси и Родни се разхождали в крайморския град, в който току-що пристигнали, и се разделили за известно време. Когато се срещнали отново, Родни възбудено споделил с Криси, че когато скитал из малките улички, пресечки на главната, той обърнал особено внимание на някакъв офис с отворено планиране и остъклена стена. Вътре имало доста служители — някои работели на бюрата, други крачели из помещението и весело разговаряли. Тъкмо там той зърнал „възможното аз“ за Рут.

— Още щом се върнаха, Криси дойде да ми каже новината. Накара Родни да опише всичко от игла до конец, той доста се постара, но нищо не може да се твърди със сигурност. След това на няколко пъти ми предлагаха да ме откарат там, но не знам. Не съм сигурна дали си струва да предприема това пътуване.

Не си спомням как точно реагирах на нейните думи тогава, но като цяло се отнесох доста скептично към въпроса. Честно казано, мислех си, че Криси и Родни са си измислили всичко това. Не че искам да кажа нещо лошо за тях двамата — би било несправедливо. В общи линии, те доста ми харесваха. Но фактът си е факт: отношението им към нас, новопристигналите, и особено към Рут, бе доста сложно.

Криси бе високо момиче и когато се изправеше, беше направо красива, ала сякаш не го разбираше и непрекъснато се прегърбваше, за да изглежда като всички останали. Тъкмо поради тази причина, тя често приличаше по-скоро на Злата вещица, отколкото на кинозвезда, още повече, че имаше неприятния навик да мушка пръста си в теб, когато искаше да ти каже нещо. Никога не носеше джинси, а само дълги поли и очите й бяха малки, сякаш вдълбани в лицето й. Тя бе от онези „ветерани“, които с искрена радост ни посрещнаха през първото ни лято във Фермата и още от самото начало много ми хареса и аз се стараех да се вслушвам в съветите й. Но с всяка изминала седмица започвах да гледам на нея все по-критично. Постоянните й напомняния, че сме пристигнали от Хейлшам, сякаш с това можеше да се обясни почти всичко, което говорим и вършим, ми се струваха доста странни. При това тя непрекъснато ни разпитваше за Хейлшам — дори за най-дребните подробности, както правят и донорите, на които помагам сега — и макар да задаваше въпросите си сякаш между другото, ние усещахме, че интересът й съвсем не е случаен, че зад него се крие нещо. Забелязвах също така, че често се опитваше да ни разделя: ту ще отведе едната на една страна, когато неколцина от нас са се заели да вършат нещо заедно, ту ще покани двамина да се присъединят към друга група, като оставят собствената си компания в небрано лозе — ей такива неща.

Където е Криси, там ще видиш и гаджето й Родни. Опъваше косата си и я връзваше на опашка като рок музикант от седемдесетте години и се впускаше в пространни разсъждения за прераждането. В общи линии, той ми харесваше, ала бе доста силно повлиян от Криси. За каквото и да спорехме, предварително ни бе ясно, че той ще вземе нейната страна и щом Криси казваше нещо, дори не толкова забавно, той започваше да се кикоти и да тръска глава, сякаш бе най-смешното нещо, което е чувал някога.

Е, може би не бях много справедлива в описанието си на тази двойка. Не много отдавна, когато разговаряхме с Томи, оценката му за тях беше доста ласкава. Но аз искам само да обясня защо се отнасях с недоверие към думите на Рут, че някой бил видял нейното „възможно аз“. Пак ще повторя: отначало не им повярвах и реших, че Криси замисля нещо.

Другата причина, поради която се съмнявах в думите им, бе картината, която Криси и Родни бяха обрисували: жена, работеща в елегантен офис с отворено планиране. Струваше ми се, че това описание много напомня за „мечтата за бъдещето“, която всички знаехме, че по онова време Рут таеше в душата си.

Доколкото си спомням, през онази зима главно ние, новопристигналите, обсъждахме „мечтите си за бъдещето“, макар че и някои от „ветераните“ вземаха участие в нашите разговори. Когато започвахме подобен разговор, по-възрастните от тях, особено онези, които бяха тръгнали вече на подготвителни курсове, тихо въздъхваха и излизаха от стаята, но отначало ние дори не забелязвахме реакцията им. Не разбирам много добре какво сме имали предвид като сме захващали тази тема. Бяхме наясно, че не е възможно да мислим за това, като за нещо сериозно, но пък и не приемахме мечтите си за чиста фантазия. Струва ми се, че това ни даваше възможност, при положение че Хейлшам бе останал далеч зад нас, макар да бяха изминали само няколко месеца от пребиваването ни на новото място — преди да започнем да разговаряме за работата си като помощници на донорите, преди да тръгнем на шофьорски курсове, преди всички тези неща, — от време на време да забравяме кои сме всъщност, какво са ни говорили настойниците, какво бяхме чули от устата на госпожица Люси в онзи дъждовен ден, както и всички теории, които бяхме обсъждали помежду си през онези години. Разбира се, това не можеше да продължава вечно, но повтарям, че през няколкото месеца във Фермата ние успяхме да си извоюваме отсрочка, по време на която животът ни понякога ни се струваше безграничен, живот, без каквито и да е ограничения. Когато сега си го припомням, струва ми се, че бяхме прекарали много часове, седнали след закуска в изпълнената с изпарения кухня или скупчени около гаснещото в полунощ огнище, погълнати от планове за бъдещето.

Ала никой от нас не летеше твърде нависоко. Не помня някой да е мечтал да стане кинозвезда или нещо подобно. Обикновено обсъждахме задълженията на пощальона или фермера. Мнозина желаеха да станат шофьори и да карат определена марка автомобили и често, когато ставаше дума за това, „ветераните“ започваха да сравняват различните живописни маршрути, по които са пътували, любимите си крайпътни кафенета, сложните разклонения по магистралите — неща от този род. Сега, разбира се, мога да разказвам много по тази тема. Ала тогава само мълчах и слушах. Друг път, когато станеше късно, аз затварях очи и се облягах на дивана — или на рамото на младежа, ако вечерта се вместваше в краткия период, в който официално „принадлежах на някого“ — и през сън скитах по пътищата, плод на моето въображение.

Но нека се върна на това, с което започнах, и да ви кажа, че в тези разговори най-високо летеше Рут — особено в присъствието на някой „ветеран“. Още в началото на зимата тя бе започнала да рисува в мечтите си отворено планирани офиси, но след деня, в който двете с нея отидохме в селото, „мечтата й за бъдещето“ придоби нови измерения.

Бяха настъпили силни студове и ние се мъчехме с газовите печки. По цели дни се щурахме около тях, опитвахме се да запалим газта, щракахме ли, щракахме, но тя все не пламваше и накрая махахме с ръка и на печките, и на стаите, които трябваше да се затоплят. Кефърс се отказа да се занимава с тях и заяви, че това е наше задължение, но после, когато се застуди не на шега, все пак ни връчи плик с пари и написа на листче какъв вид гориво е нужно за печките ни. Двете с Рут изявихме желание да отидем за горивото, така че в една мразовита утрин се отправихме към селото. Когато стигнахме до онова място, където от двете страни на пътя се издигаше гъст жив плет, а земята бе осеяна със замръзнали говежди изпражнения, Рут поизостана, после внезапно спря.

Не го усетих навреме и когато след няколко секунди се обърнах назад, видях, че е сложила ръка на устата си и се е вторачила в земята с поглед, втренчен в нещо досами краката й. Приближих се до нея, като реших, че това е някакво нещастно същество, умряло от студ, но се оказа, че е цветно списание — не от „колекцията на Стийв“, а весело издание с лъскави корици, от онези, които хората получават безплатно заедно с пощата си. Беше широко отворено на ярка реклама и макар хартията да се бе намокрила и посмачкала в единия край, всичко се виждаше съвсем ясно: прекрасен модерен офис с отворено планиране, в който три четвърти от служителите весело разговаряха помежду си. Помещението, хората — всичко изглеждаше блестящо. Рут не преставаше да я гледа, а когато забеляза, че съм до нея, каза:

— Струва си човек да работи на такова място!

След миг се опомни — може би дори се разсърди, че съм я уловила в такъв момент — и продължи напред, но този път с по-бърза крачка.

Няколко дни по-късно обаче, когато с няколко приятелки седяхме около камината във фермерската къща, Рут заговори в какъв офис би искала да работи и аз моментално разбрах какво точно има предвид. Тя не изпусна нито една подробност — разказа за растенията, за лъскавото обзавеждане, за въртящите се столове на колелца — и всичко бе тъй живо и ярко, че останалите я слушаха със затаен дъх и никой не смееше да шавне. Аз внимателно я гледах, ала на нея изглежда не й хрумваше, че мога да свържа двете неща — твърде вероятно бе да е забравила къде е видяла картинката. Дори твърдеше, че служителите в офиса трябвало да бъдат „динамични, целеустремени“ и аз ясно си спомних, че тъкмо тези думи изпъкваха в горната част на фотографията: „Вие сте динамични? Целеустремени?“ — нещо такова. Разбира се, мълчах като риба. Дори, докато я слушах, без да искам започнах да си представям, че това е напълно възможно: може би в един прекрасен ден всички ще се озовем на някое място и заедно ще започнем нов живот.

Около камината, разбира се, бяха Криси и Родни: те жадно поглъщаха всяка нейна дума. След онази вечер Криси непрекъснато се опитваше да въвлече Рут в поредния разговор на тази тема. Да речем, седят си двете в ъгъла, аз минавам наблизо и чувам, че Криси я пита: „А ти сигурна ли си, че ако работите в подобно учреждение всички заедно, няма да се разсейвате?“ Само и само отново да напомни на Рут за офиса.

Що се отнася до Криси — а това се отнася до мнозина от „ветераните“, — трябва да ви кажа, че въпреки своето покровителствено отношение към нас след пристигането ни във Фермата, тя изпитваше някакъв свещен трепет от факта, че идваме от Хейлшам. Не го разбрах веднага. Да вземем за пример разказа на Рут за онзи офис: Криси никога не би си и помислила да работи в офис, при това в такъв, какъвто бе описала Рут. Ала поради самия факт, че Рут идва от Хейлшам, идеята изведнъж й се стори напълно осъществима. Ето как гледаше Криси на всичко това и на мен ми се струва, че някои изказвания, направени от Рут, караше нея и останалите да си мислят, че по някакъв тайнствен начин ние от Хейлшам съществуваме по силата на някакви особени правила. Никога не бях чувала от устата на Рут откровена лъжа в присъствието на „ветераните“; просто тя не отричаше нещата, които другите намекваха. Имаше случаи, когато можех да я залея със студена вода; но дори понякога да се смущаваше от погледа ми, който улавяше по средата на някой свой разказ за нещо си, Рут все едно бе сигурна, че за нищо на света няма да я издам. И аз, разбира се, не я издавах.

Ето в каква атмосфера Криси и Родни заявиха, че са зърнали нейното „възможно аз“ и сега вероятно вече ви е ясно защо се отнесох с недоверие към думите им. Не ми се искаше Рут да отпътува с тях за Норфък, макар и сама да не знаех защо. И когато се изясни, че тя твърдо е решила да тръгне, аз й заявих, че ще й правя компания. В началото тя не прояви възторг от предложението ми, дори ми намекна, че няма да вземе дори Томи със себе си. Но накрая всички потеглихме на път: Криси, Родни, Рут, Томи и аз.