Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (11)

Глава единайсета

Трябва да ви обясня защо се разтревожих толкова от думите на Рут. Онези първи месеци на престоя ни във Фермата бяха странен период от нашата дружба. Карахме се за какви ли не дреболии! Ала в същото време бяхме откровени помежду си, както никога преди. Сещам се най-вече за разговорите ни на четири очи, които провеждахме обикновено преди лягане в моята стая под самия покрив на Черния хамбар. Можете да ги наречете и отглас от разговорите ни преди звънеца за лягане в Хейлшам. Така или иначе, колкото и да се бяхме карали през деня с Рут, когато настъпеше вечерта, ние сядахме една до друга върху моя дюшек, посръбвахме горещ чай и споделяхме най-интимните си преживявания, свързани с живота ни на новото място. Преди това нищо подобно не ни се бе случвало. Тези излияния, пък и приятелството ни като цяло, по онова време бяха възможни благодарение на факта, че всяка една от нас знаеше: ще се отнесе внимателно и уважително към казаното, няма да излъже доверието на другата и няма да използва чутото като оръжие дори ако след това се скараме. Между двете ни съществуваше ясно, макар и мълчаливо съгласие по този въпрос и до разговора ни, който започна по повод „Даниел Деронда“, нито една от нас не бе дори намекнала, че би могла да го наруши. Ето защо, когато Рут произнесе думите относно отношенията ми с някои от „ветераните“, аз не само се разсърдих, а ги приех като предателство. Защото ми стана съвършено ясно за какво намеква: за едно мое признание по време на вечерните ни разговори във връзка със секса.

Както вероятно сами си представяте, сексът във Фермата коренно се различаваше от този в Хейлшам. Беше станал доста по-непосредствен — да го кажа така: някак „по-зрял“. Никой не клюкарстваше и не се кикотеше по повод на това кой с кого и кога. Ако неочаквано станеше ясно, че между момиче и момче е имало нещо, никой не се впускаше в догадки дали ще станат постоянна двойка, или не. И ако те се превръщаха в нова двойка, никой не си позволяваше да говори за това като за нещо кой знае какво. Всички го приемаха спокойно, само че, когато се споменеше името на единия, неминуемо се споменаваше и името на другия: „Криси и Родни“, „Рут и Томи“. Ако някой искаше да започне сексуални отношения с теб, той го проявяваше доста по-непосредствено. Момчето просто идваше при теб и те питаше не би ли искала „за разнообразие“ да пренощуваш в неговата стая или нещо от този род, нищо особено. Понякога това означаваше, че иска двамата да сте двойка, друг път интересът му траеше само една нощ.

Пак ще повторя, че атмосферата, която цареше във Фермата, бе характерна за възрастни хора. Но сега ми се струва, че сексът във Фермата бе и малко по-функционален. Може би тъкмо поради факта, че му бяха спестени всякакви клюки и всякаква тайнственост. А може би и поради студа.

Помня, че докато пребивавахме във Фермата, ние се занимавахме със секс в адската тъмнина на мразовитите спални, под тонове одеяла. Много често те дори не бяха одеяла, а най-различни неща, попаднали ни под ръка, които използвахме за завивки: стари завеси, дори парчета от килими. Понякога беше толкова студено, че си навличахме всевъзможни дрехи, а когато правиш секс в такъв вид, струва ти се, че те е налегнала планина от спални завивки и през по-голямата част от времето сама не си наясно дали го правиш с някое момче, или с целия този товар от дрехи.

Но онова, което искам да ви кажа, е, че през първите месеци във Фермата аз на няколко пъти се събирах за по една нощ ту с едно, ту с друго момче. Не че имах някакъв замисъл. Планът ми по-скоро бе следният: не бързай, внимателно се огледай и едва тогава, може би, ще откриеш човека, с когото ще станете двойка. Дотогава не го бях открила и като наблюдавах останалите двойки, най-вече Рут и Томи, изпитвах любопитство и нямах нищо против и аз да бъда като тях. Пак повтарям, такъв бе моят план, но докато продължавах да срещам любители на секс само за една нощ, аз се тревожех не на шега. Така че една вечер, когато Рут беше в стаята ми, реших да споделя безпокойството си с нея.

В много отношения разговорът ни бе един от обичайните ни вечерни излияния. Седяхме си една до друга върху моя дюшек с чаши чай в ръце, леко привели глави, за да не се ударим в гредите. Обсъждахме момчетата във Фермата и кое би ми подхождало най-много. Рут бе на висота: говореше с ободряващ тон, шегуваше се, проявяваше и такт, и ум. Ето защо реших да й разкажа за мимолетните си похождения. Обясних й, че отначало вършех всичко без истинско желание и че макар и да не можехме да имаме деца от близостта си с момчета, сексът, както ни бе предупредила и госпожица Емили, сексът по странен начин бе подействал на чувствата ми. После казах:

— Рут, искам да те питам нещо. Случвало ли ти се е да чувстваш, че трябва непременно да го направиш? Едва ли не с когото и да е?

Рут сви рамене.

— Имам си Томи. Ако ми е толкова нужно, обръщам се към него.

— Да, разбира се. Сигурно само аз се чувствам така. Вероятно нещо в мен не е съвсем наред. Защото понякога усещам, че ако не го направя, ще умра.

— Това е доста странно, Кати.

Тя ме изгледа толкова загрижено, че аз се разтревожих още повече.

— Значи никога не ти се е случвало?

Тя отново сви рамене.

— Чак дотам, че да ми е все едно с кого — не. Думите ти ми звучат доста странно. Може би с времето ще отшуми.

— Понякога дълго време не го чувствам. И внезапно усещането се появява отново. Ето как се получи първият път: той започна да ме натиска и аз просто исках да престане. После ни в клин, ни в ръкав, почувствах желание. Нямах изход — трябваше да го направя и това е.

Рут поклати глава.

— Наистина странно, много странно. Но мисля, че е нещо временно. Може би е поради различната храна, която ни дават тук.

Тя не ми помогна кой знае колко, но прояви разбиране и след онази вечер ми стана по-леко на душата. Ето защо намекът й в края на напрегнатия ни разговор на тревата ме изкара от равновесие. Макар че никой, разбира се, не можеше да чуе забележката й, в начина, по който я направи, имаше нещо нередно. През първите месеци във Фермата приятелството ни се съхраняваше главно, защото за мен тогава съществуваха две различни същества с името Рут. Едното непрекъснато се стремеше да направи впечатление на „ветераните“ и да ме игнорира — както мен, така и Томи, пък и всеки друг, който според нея й пречи да се развихри. Това същество не ми доставяше никаква радост, придаваше си важности, проявяваше притворство всеки Божи ден, колчем направеше прословутия прощален жест с докосването на лакътя. Ала другата Рут, подгънала крака върху леглото ми, хванала с две ръце димящата чаша чай, с която разговарях в таванската си стая току под стряхата — това беше Рут от Хейлшам и каквото и да се случеше през деня, аз бих могла да продължа разговора ни оттам, където го бяхме прекъснали предишната вечер. До онзи разговор на тревата и двете съблюдавахме негласното съглашение между нас, че има две същества с името Рут, че те съществуват независимо едно от друго, че мога да имам пълно доверие на онова, пред което правя своите признания. Ето защо, думите й относно приятелството ми „с някои ветерани“ ме разтревожиха толкова много. Ето защо си грабнах книгата и се отдалечих мълчешком.

Но когато сега си мисля за това, разбирам и гледната точка на Рут. Става ми ясно, например, как може да се е почувствала тогава — вероятно е погледнала на мен като на страната, която първа е нарушила съглашението помежду ни и в отговор на това си е показала рогата. Това изобщо не ми бе хрумвало, но сега вече допускам, че подобно обяснение на случилото се би могло да е напълно възможно. Защото тъкмо преди да изрече забележката си, аз с неудоволствие говорех за модния начин да се прощава с приятелите си, който бе копирала отнякъде. Сега ми е трудно да го обясня, но между нас определено е съществувало някакво съгласие по отношение на това, как може да се държи с „ветераните“. Вярно е, че тя често блъфираше и правеше какви ли не намеци за неща, за които знаех, че са далеч от истината. Повтарям, понякога тя се стараеше да направи впечатление на „ветераните“ за наша сметка. Но ми се струва, че някъде дълбоко в себе си Рут си е мислела, че го прави от името на всички нас. И моята задача като нейна най-близка приятелка се състоеше в това мълчаливо да я подкрепям, сякаш се намира на сцена, а аз седя на първия ред. Тя се стремеше да бъде още някоя и вероятно е живяла под по-голямо напрежение от нас: пак ще повторя, че донякъде тя се чувстваше отговорна за всички ни. Ако това е така, възможно е да е приела думите ми за прощалния жест като измяна и съвсем справедливо да е отправила ответния си удар срещу мен. Както вече казах, това обяснение ми хрумна наскоро, а тогава не се и опитвах да погледна на нещата по-общо и да видя собственото си място в тях. Според мен по онова време недооценявах усилията на Рут да се доразвие, да порасне, да остави Хейлшам зад гърба си. Сега си мисля за тези неща и си спомням, че тя ми го бе споменала, когато й помагах в центъра по рехабилитация в Дувър. Седяхме в стаята й, любувахме се на залеза както обикновено, пиехме минерална вода, ядяхме сладкиши и аз й казах, че в едностайната си квартира още пазя сандъчето с голяма част от старата си сбирка, която бях оформила в Хейлшам. А после съвсем простичко, без да искам да й припомня нещо и без да имам нещо особено предвид, додадох:

— След Хейлшам твоята колекция изчезна, нали?

Седнала в кревата, Рут дълго мълча, плочките на стената зад гърба й отразяваха лъчите на залеза. После каза:

— Помниш ли, че преди да заминем оттам, настойниците ни непрекъснато ни повтаряха, че можем да вземем и колекциите си със себе си? Аз извадих всичките си неща от сандъчето и ги прибрах в пътната чанта. Мислех си, че във Фермата ще си намеря подходящо дървено сандъче. Но като пристигнахме, забелязах, че никой от „ветераните“ няма колекция. Значи идеята бе само наша, значи това не бе нормално. Вероятно на всички ни е направило впечатление, не само на мен, но вие не споменахте за това, нали така? И тогава реших, че не ми трябва никакво сандъче. Така предметите си останаха месеци наред в чантата, а после изхвърлих всичко.

Взрях се в нея.

— Изхвърлила си колекцията си на боклука?

Рут поклати глава и следващите няколко секунди сякаш си припомняше един по един всички предмети от своята сбирка. Накрая каза:

— Напъхах ги в чувал за смет, ала не можах да ги изхвърля с боклука. Затова помолих Кефърс, като си тръгва да вземе и чувала и да го откара в магазина. Знаех за съществуването на благотворителни магазини, бях се интересувала преди това. Кефърс поразтършува из предметите, не разбра какви са точно, пък и как би могъл да разбере, усмихна се и заяви, че никой магазин няма да приеме такива неща. Казах му, че има не лоши работи, някои дори си струват. Той видя, че ми е мъчно и промени тона си. Отвърна: „Добре, госпожичке, така да бъде, ще ги откарам в Оксфам.“^[1] После, сякаш е направил огромно усилие над себе си, каза: „Сега, като се порових из чувала, видях, че в него наистина има някои хубави предмети.“ Думите му не прозвучаха много убедително. Сигурно е изхвърлил чувала по пътя. Но поне не го видях.

Тя се усмихна.

— Ти не беше като мен. Спомням си. Не се срамуваше от колекцията си и я запази. Сега съжалявам, че не направих като теб.

Искам да кажа, че всички се стараехме да се приспособим към новия живот и според мен всички извършихме по нещо, за което после съжалявахме. Забележката на Рут ме огорчи сериозно, ала сега е трудно да съдим и нея, и когото и да било друг за поведението им през първите месеци на престоя ни във Фермата.

С идването на есента, аз почувствах, че постепенно се приспособявам към условията и че започвам да обръщам внимание на неща, които преди са ми убягвали. Забелязах например странното отношение към онези, които си бяха заминали наскоро. „Ветераните“ ни разказваха всякакви забавни случки за обитателите на Белия дом и Фермата с тополите, които са виждали, когато са ходели там, ала никога не споменаваха за бившите си съквартиранти и близки приятели, напуснали Фермата малко преди да пристигнем ние.

Забелязах и още нещо — беше ми ясно, че двете неща са взаимносвързани, — мълчанието, което витаеше около онези, които тръгваха „на курс“ и за които дори ние, новите, знаехме, че там ги учат да помагат на донорите. За няколкото дни, през които ги нямаше, практически никой не споменаваше за тях, а след завръщането им никой не ги разпитваше за нищо. Допускам, че вероятно те са споделяли с най-близките си приятели, ала не бе прието да завързват разговори за тези свои пътувания пред повече хора. Спомням си, че една сутрин през запотените стъкла на кухненските прозорци зърнах двамина от „ветераните“, които тръгваха на курс, и си помислих, че вероятно през пролетта или лятото те ще заминат завинаги и ние ще избягваме да споменаваме имената им.

Не твърдя, че за заминалите не можеше да се говори абсолютно нищо. Ако беше нужно да бъдат споменати, споменаваха ги — в голямата им част, разбира се, косвено, във връзка с някой предмет или с някоя дейност. При ремонта на водосточната тръба, например, можеха да възникнат маса разговори на тема „как я е поправял Майк“. В близост до Черния хамбар имаше пън, който наричаха „пъна на Дейв“, тъй като в продължение на три години, няколко седмици преди нашето пристигане във Фермата, той обичал да седи, да чете и пише на него, понякога дори в дъждовно и мразовито време. Ала най-впечатляващата личност бе може би Стийв. Никой от нашата компания не разбра кой знае колко за личността му, с изключение на факта, че е обичал да разглежда порносписания.

От време на време ние във Фермата можехме да се натъкнем на някое от тях, паднало зад дивана или забутано сред купчината стари вестници. Това бе списание от така нареченото „меко порно“, макар че в онези години не правехме разлика между тях. Никога преди не бяхме виждали подобно нещо и не знаехме как да реагираме. Ако някое от списанията попаднеше в ръцете на „ветераните“, те със смях го прелистваха и после с досада го захвърляха настрана и, като ги гледахме, ние започнахме да постъпваме по същия начин. Когато преди няколко години двете с Рут си спомнихме за това, тя каза, че във Фермата се разнасяли десетки порносписания.

— Никой не си признаваше, че са му интересни — забеляза тя. — Нали помниш как постъпвахме? Ако в стаята се появеше някое от тези списания, всички се правеха, че им е адски скучно. Излезеш за половин час и като се върнеш, що да видиш — списанието изчезнало.

Впрочем затова и започнах да ви го разказвам — за всяко списание от този род във Фермата казваха, че е от „колекцията на Стийв“. Според битуващото мнение друг източник не би могло и да има. Повтарям, че повече нищо не знаехме за Стийв. Ала още тогава виждахме и смешното в подобно поведение, така че, когато някой посочваше някое списание и казваше: „Вижте, вижте! От колекцията на Стийв!“, в гласа му се четеше ирония.

Тези списания вбесяваха стария Кефърс. Говореха, че е религиозен и е категорично не само против порното, а и против секса изобщо. Понякога излизаше извън кожата си от гняв: страните под сивите му бакенбарди ставаха на червени петна, той започваше шумно да обикаля по всички помещения, втурваше се в стаите, без да чука на вратите, рошен да изземе всички „списания на Стийв“ до едно. Как ли само не се опитвахме да намерим нещо смешно в поведението му и да му се присмеем, ала когато беше в подобно настроение, той наистина ни плашеше. Внезапно прекъсваше обичайното си мърморене и около него увисваше тишина, която ни ужасяваше.

Помня, че веднъж Кефърс събра шест-седем списания от стаите и се отправи към автомобила си с тях. Двете с Лора го гледахме отгоре, от прозореца на моята спалня, и Лора каза нещо, което ме разсмя. После видях как той отваря вратата на фургончето си и понеже трябваше да премести нещо вътре с двете си ръце, остави списанията върху купчината тухли до котелното помещение (няколко месеца преди това някои от „ветераните“ искаха да направят барбекю на това място). Наведен, скрил главата и раменете си в отвора, Кефърс ровеше ли, ровеше вътре във фургона и нещо ми подсказа, че въпреки яростта, която демонстрира само преди минута, съвсем е забравил за списанията. И наистина, няколко минути по-късно той се изправи, настани се зад волана, затръшна вратата и потегли.

Когато показах на Лора забравените от него списания, тя каза:

— Няма да останат дълго там. Ще трябва отново да ги събира от стаите.

Но когато след около половин час минавах покрай котелното, видях, че списанията са си все още там. Хрумна ми да ги отнеса в спалнята си, но после реших, че ако ги открият у мен, подигравките им няма да имат край; нямаше как да обясня на останалите за какво са ми потрябвали. Ето защо ги грабнах и ги отнесох в котелното.

Котелното помещение представляваше бивш хамбар, пристроен към фермерската къща, натъпкан със стари косачки, вили и други непотребни сечива, които, според Кефърс, нямаше да се разгорят толкова лесно, ако котелът внезапно избухне. Вътре имаше стар тезгях и аз поставих списанията върху него, поразчистих натуриите и сама се настаних отгоре. В котелното беше полутъмно, но зад гърба ми имаше отдавна немит прозорец и като отворих първото списание, видях, че фотографиите се виждат добре.

В списанието имаше много снимки на момичета с широко разтворени крака или с щръкнали нагоре задници. Трябва да призная, че когато ми се бе случвало преди да разглеждам подобни картинки, понякога съм изпитвала възбуда, макар че никога не ми бе хрумвало да правя това с някое момиче. Ала в онзи ден се интересувах от съвсем друго нещо. Прелиствах страниците бързо, за да не се разсейвам от сексуалните пози. Честно казано, дори не забелязвах разголените тела, защото вниманието ми бе съсредоточено върху лицата на момичетата. Не пропусках дори по-дребните фотоматериали, поместени встрани, които представляваха реклами на видеофилми и други такива, и преди да отгърна следващата страница, внимателно се взирах в лицето на всеки модел.

Когато разгръщах вече последното списание, усетих, че зад вратата на котелното има някой. Бях я оставила отворена, защото първо — тя винаги си стоеше така, а второ, за да ми е по-светло; докато разглеждах списанията вече два пъти вдигах глава, тъй като все ми се счуваше някакъв шум. Ала в отвора на вратата не се виждаше никого и аз продължавах да разгръщам страниците. Сега обаче нямаше никакво съмнение, че не съм сама, оставих списанието и шумно въздъхнах — така, че да ме чуят.

Очаквах да доловя нечий кикот или двама-трима души да се втурнат в котелното и да ме направят за смях. Ала нищо подобно не се случи. Ето защо аз се обадих, като придадох на гласа си нотка на досада.

— Ето че си имам и компания. Кой е този срамежливец?

До ушите ми долетя сподавен смях и на прага се появи Томи.

— Здрасти, Кат — смутено поздрави той.

— Влез де, влез. Ела при мен.

Той несигурно пристъпи напред, направи няколко крачки и спря. Погледна към бойлера и каза:

— Не мислех, че харесваш такива неща.

— Нима на момичетата не им е разрешено да погледат?

Аз продължавах да разлиствам списанието, а той мълчеше. След секунди проговори:

— Не съм те шпионирал. Просто видях през прозореца на стаята ми как дойде и взе забравените от Кефърс списания.

— После ще ти дам да ги разгледаш.

Той неловко се усмихна.

— Най-обикновена еротика. Мисля, че вече съм ги гледал.

Той отново се усмихна, но когато вдигнах очи и го погледнах, оказа се, че е много сериозен. Попита ме:

— Нещо специално ли търсиш?

— Не те разбирам. Просто разглеждам неприлични фотографии.

— За да се възбудиш?

— Може и така да се каже.

Оставих списанието настрана и се заех да разлиствам следващото. Долових шума от приближаващи се стъпки и вдигнах очи към него, когато той беше вече съвсем до мен. Размаха неспокойно ръце във въздуха, сякаш аз извършвах сложна операция, а той искаше да ми помогне.

— Кат, не така… Ако искаш да се възбудиш, трябва да разглеждаш по друг начин — внимателно, без да бързаш. Така нищо няма да стане.

— А ти откъде знаеш как е при момичетата? Сигурно си ги разглеждал в компанията на Рут. Извинявай, не съобразих веднага.

— Кат, какво търсиш?

Отминах въпроса му. Бях почти към края и исках да свърша по-бързо. Но той добави:

— За втори път те виждам да го правиш.

Сега вече аз все пак откъснах очи от списанието и го погледнах.

— Томи, какво става? Да не би Кефърс да те е записал за член на нравствената полиция?

— Не съм те шпионирал, Кат. Но случайно те видях миналата седмица, когато се бяхме събрали у Чарли. Там имаше едно списание и ти помисли, че всички са излезли и че си останала сама. Но аз се върнах да си взема пуловера, вратата на Клер бе отворена, така че се виждаше и стаята на Чарли. Ти пак разлистваше списание.

— И какво от това? Всеки иска да погледа.

— Ти не го разглеждаше, с цел да се възбудиш. Още тогава ми стана ясно. Както и сега. Лицето ти е различно. Миналата седмица на лицето ти бе изписано странно изражение. То беше тъжно и малко изплашено.

Скочих от тезгяха, събрах списанията и му ги натиках в ръцете.

— Дръж. Дай ги на Рут. Може да й потрябват.

Отминах го и излязох от хамбара. Знаех, че се е разочаровал от моята потайност, ала в онзи момент още не бях обмислила нещата добре и не бях готова да откровенича, с когото и да е. Но нямах нищо против, че ме бе последвал в котелното. Дори тъкмо обратното — почувствах, че съм закриляна, обзе ме спокойствие. После му обясних всичко, но това стана много по-късно, бяха изминали няколко месеца и ние се намирахме в Норфък.