Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (4)

Глава четвърта

Към края на годината ще престана да работя като помощничка и макар да съм получила доста от тази си дейност, трябва да призная, че се радвам на възможността да си почина — да спра, да се замисля, да си припомня това-онова. Вероятно двете неща са свързани по някакъв начин помежду си — предстоящата промяна в моя живот и потребността да подредя спомените си от отдавна отминалите години. На първо време ми се ще да се ориентирам в случилото се между мен, Томи и Рут, след като пораснахме и напуснахме Хейлшам. Но вече съм наясно, че причините за по-късните случки се коренят в годините, прекарани в Хейлшам, ето защо в началото ми се ще да се поровя по-обстойно в най-първите си спомени. Да вземем например нашето любопитство по отношение на Мадам. На пръв поглед това бе детска измишльотина и нищо повече. Но ако погледна по-навътре в нещата, ще видя, че това бе началото на процес, който с течение на годините продължи да се развива и развива, докато накрая не се превърна във фактор, определящ нашия живот.

От онзи ден нататък самото споменаване на Мадам се превърна за нас ако не в табу, то в доста рядко събитие. Скоро това правило излезе извън рамките на малката ни компания и се разпространи сред всички наши връстници. Не че любопитството ни по отношение на нея намаля; но повечето от нас почувстваха, че ако се опитаме да копаем по-надълбоко, ще навлезем в територия, която все още е забранена за нас — ще започнем да си задаваме въпроси: какво прави с нашите работи, Галерията наистина ли съществува и други от този род.

Впрочем и темата за Галерията се появяваше все по-рядко в разговорите ни, така че няколко години по-късно, когато край езерото Томи ми разказа за разговора си с госпожица Люси, нещо в паметта ми се обади. Но едва по-късно, когато го оставих да седи на камъка и побързах да настигна приятелките си на игрището, си спомних какво точно е то.

Това бяха думите, които веднъж госпожица Люси произнесе в часа. Бях ги запомнила, защото ме заинтригуваха и защото това бе един от редките случаи, в които някой задаваше въпрос на настойник, свързан пряко с Галерията.

В разгара на нашия разговор се случи нещо, което по-късно нарекохме „жетонни дебати“. Когато пораснахме, двамата с Томи си спомнихме веднъж за тях и в началото не стигнахме до единодушие по въпроса на каква възраст сме били по онова време. Аз твърдях, че сме били десетгодишни, а той настояваше, че сме били по-големи, но накрая призна, че правата съм аз. В общи линии, аз съм сигурна, че не бях сгрешила: тогава бяхме в долния курс, четвърти клас, и епизодът с Мадам бе вече зад гърба ни, ала до разговора ни край езерото щяха да изминат още цели три години.

Според мен „жетонните дебати“ бяха в резултат на факта, че с възрастта у нас се засилваше чувството за собственост. Както вече споменах, дълго време смятахме, че ако вземат работата ти в билярдната — още повече, ако я вземе Мадам, — това е върхът на щастието. Но когато навършихме девет години, започнахме да изпитваме двойствени чувства. Панаирите с жетонната си система, която заменяше стоково-паричните отношения между нас, развиха навика да поставяме цена на всичко, което създавахме. Започнахме да се интересуваме от тениски с рисунки и надписи, за да украсяваме стените над леглата си, да придаваме индивидуалност на бюрата си. И, разбира се, много се грижехме за нашите „колекции“.

Аз не знам дали и вие сте събирали разни неща и сте си правили „колекции“ там, където сте израснали. Когато срещнеш възпитаници на Хейлшам, рано или късно те се отдават на носталгични възпоминания за своите „колекции“. В онези времена ние гледахме на тази подробност като на нещо, което се разбира само по себе си. Всеки от нас държеше под леглото си личен дървен сандък със своите съкровища, придобити на Разпродажбите и Панаирите. Мога да си спомня само един-двама, които не се интересуваха с такава страст от колекциите, за разлика от останалите, които най-прилежно се грижеха за собствените си сбирки: оставяха някои неща на показ, а други кътаха най-дълбоко.

И когато наближихме десетгодишната си възраст, започнахме да се разкъсваме от вътрешни противоречия: чувствахме, че когато Мадам ни оказва честта да взема нашите творби, всъщност ни отнема най-ценните стоки. Това усещане достигна своята критична точка в „жетонните дебати“.

Започна се това, че някои възпитаници, главно сред момчетата, недоволстваха: защо не им дават жетони в замяна на нещата, които Мадам отнася в Галерията? Мнозина бяха съгласни с тях, други се възмутиха, заспориха помежду си и накрая Рой Дж. (с една година по-голям от нас, от когото Мадам бе взела вече не едно и две неща) реши да поговори с госпожица Емили.

Госпожица Емили, нашата главна настойница, бе по-възрастна от останалите. Беше средна на ръст, но поради осанката си изглеждаше по-висока: винаги вървеше с изправен гръб и вдигната глава. Уж опъваше сивеещата си коса отзад на тила, но около главата й винаги се рееха кичури от нея. Самата аз не бих понесла подобно нещо, ала госпожица Емили не обръщаше никакво внимание на непослушните си коси. Надвечер тя придобиваше доста странен вид: около лицето й се виеха вълма от коси, които не смяташе за нужно да отмахне, докато разговаря с теб тихо и кротко, както винаги. Ние всички доста се бояхме от нея и се отнасяхме по съвсем различен начин, а не както с останалите настойници. При това смятахме госпожица Емили за справедлива и уважавахме решенията й; дори когато бяхме в долния курс, ние сякаш усещахме, че тъкмо нейното присъствие, макар да внушава малко страх, ни кара да се чувстваме недосегаеми в Хейлшам.

Нужна беше доста смелост, за да се обърнеш към нея, а да отправиш някакво искане, както се канеше да направи Рой, си беше истинско самоубийство. Ала тя не го изгони най-позорно, както всички очаквахме, и в последвалите дни тръгнаха слухове за разговори и дори спорове между настойниците по повод нашите жетони. Накрая обявиха, че ще се дават жетони, но не много, защото Мадам оказвала „висока чест“ на автора, като избирала неговите работи. Решението не удовлетвори напълно нито единия, нито другия лагер и недоволството си остана.

Ето в каква атмосфера Поли Т. зададе на госпожица Люси своя въпрос. Седяхме в библиотеката около голямата дъбова маса. Помня, че в камината гореше цепеница, а ние четяхме някаква пиеса на глас. Част от една реплика в пиесата даде повод на Лора да се пошегува с жетоните и всички, в това число и госпожица Люси, прихнахме да се смеем. После госпожица Люси каза, че тъй като в Хейлшам само за това и говорят, тя предлага да прекъснем четенето на пиесата и през останалата част от часа да разменим мнения по този въпрос. Тъкмо с това се занимавахме, когато Поли най-неочаквано попита:

— Госпожице, а защо все пак Мадам взема нашите работи?

Всички млъкнахме. Госпожица Люси рядко се ядосваше, но когато се ядосаше, да не си край нея. За миг си помислихме, че Поли яко е загазила. Но после видяхме, че госпожица Люси изобщо не се ядоса, а дълбоко се замисли. От една страна се подразних от факта, че Поли толкова глупаво наруши неписаното правило, но от друга се развълнувах: как ли ще й отговори госпожица Люси? Разбира се, не само аз изпитвах смесени чувства: почти всички устремихме нетърпеливи погледи в госпожицата, като преди това изпепелихме с очи горката Поли, което вероятно бе доста жестоко по отношение на нея. След паузата, която ни се стори много дълга, госпожица Люси каза:

— Днес мога да ви дам само един отговор: има сериозна причина да го прави. Много сериозна причина. Но ако се опитам да ви я обясня тъкмо сега, едва ли ще я разберете. Надявам се, че когато му дойде времето, ще получите обяснение.

Престанахме с въпросите. Бяхме объркани и в стаята се възцари тишина — макар да ни се искаше да чуем повече, с още по-голяма сила желаехме да променим темата на разговор. Ето защо след няколко минути с облекчение възобновихме спора за жетоните, ала между нас вече се чувстваше известна принуденост. Думите на госпожица Люси доста ме заинтригуваха и после няколко дни не излизаха от ума ми. Ето защо, когато разговаряхме с Томи край езерото и той ми разказа за госпожица Люси, за това как е казала, че „не ни учат достатъчно“ на някои неща, в паметта ми изплува епизодът в библиотеката, както и някои подобни на него случки.

Така и така заговорих за жетоните, ще ви разкажа и за Разпродажбите, за които вече споменах. Разпродажбите бяха важни за нас, защото ни предоставяха възможност да получаваме предмети, изработени извън училището. Томи, например, придоби тениската си на една Разпродажба. Дрехите ни, играчките и още какво ли не, изработени не от нас, а от други хора — всичко идваше именно от Разпродажбите.

Веднъж месечно, на дългото шосе, което се виждаше от прозорците на класните ни стаи, се появяваше бял фургон и всички усещахме трескавото вълнение, което се възцаряваше из цялата сграда, по цялата територия на училището. В мига, в който фургонът паркираше до главния корпус, тълпата вече го очакваше — съставена главно от по-малките, защото когато си на дванайсет или тринайсет години, не е хубаво да проявяваш нетърпението си пред всички. Но, честно казано, никой не оставаше равнодушен при появата му.

Сега, след толкова много години, подобна възбуда ми се струва нелепа, защото Разпродажбите по-скоро ни носеха разочарование. Обикновено във фургона нямаше нищо интересно и ние харчехме жетоните си, за да заменим вече износените и счупените си вещи с нови. Според мен цялата работа се състоеше в това, че в миналото всеки от нас откриваше на Разпродажбата нещо много лично, нещо, което впоследствие му ставаше скъпо и любимо: я блузка или часовниче, я някакви особени ножици, които не използваше за нищо, но които държеше под леглото си и с които се хвалеше пред останалите. Всички имахме подобни придобивки, така че колкото и да се правехме на безразлични, без да щем се поддавахме на светлите надежди и дълбокото вълнение.

Всеки си имаше своята основателна причина да се стреми да присъства при разтоварването на фургона. Ако си от долния курс, ти се влачиш като опашка след двамината мъже в работни комбинезони, които отнасяха в склада големите картонени кутии и им додяваш с любопитството си какво има в тях.

— Всякакви съкровища, златенце — обикновено отговаряха те.

Ти продължаваш с въпросите:

— Някакво чудо невиждано или какво?

Те ти отвръщаха:

— Да, златенце, точно така. Чудо невиждано! — а думите им биваха последвани от възторжени викове.

Капаците на много от кутиите бяха отместени, така че да се вижда съдържанието им, и понякога, макар да не бе редно, мъжете ни разрешаваха да бръкнем с ръка и да извадим някой предмет, за да го огледаме по-добре. Ето защо до деня на Разпродажбата, която щеше да се състои примерно след седмица, сред възпитаниците се разпространяваха всякакви слухове: ту за изключително интересен анцуг, ту за някаква касета с музика и понякога, когато няколко възпитаници желаеха да придобият една и съща вещ, между тях възникваше напрежение.

Разпродажбата бе пълна противоположност на Панаира, по време на който цареше атмосфера на благоприличие. В столовата, където се провеждаше Разпродажбата, неизменно беше тясно и шумно. Ала блъсканицата и шумът също бяха нещо като развлечение и като цяло обстановката на Разпродажбите беше доста дружелюбна. Само от време на време, както вече казах, избухваше разправия за някоя вещ, за която се бяха уловили няколко ръце и всяка я теглеше към себе си. Понякога схватката завършваше с бой. В такива случаи дежурните от горния курс заплашваха, че ще закрият мероприятието, а на следващата сутрин ни чакаше строго мъмрене от страна на госпожица Емили.

Денят ни в Хейлшам неизменно започваше с общо събрание, което обикновено беше много кратко — прочитаха ни няколко съобщения, после някой от възпитаниците можеше да изрецитира стихотворение. По правило госпожица Емили не говореше много. Тя стоеше на сцената в салона с изправен гръб, кимаше с глава на всяка дума, която чуваше, и от време на време хвърляше строг поглед към шушукащите си деца. Ала когато на Разпродажбата предишния ден се е случило нещо, събранието протичаше по съвършено различен начин. Тя ни заповядваше да седнем на пода (по време на общите събрания обикновено стояхме прави) и нямаше нито съобщения, нито стихотворения, просто госпожица Емили ни гълчеше без почивка в продължение на двайсет-трийсет минути, та дори и повече. Рядко повишаваше глас, но в такива случаи в него се усещаше стоманена нотка и никой от нас, дори най-големите ученици, не смееше да гъкне.

Наистина чувствахме колективна вина пред нея, разбирахме, че сме я подвели, ала колкото и да се стараехме, не съумявахме да вземем забележките й на сериозно. Това отчасти се дължеше на начина, по който говореше. Употребяваше изрази като „недостойни привилегии“ и „злоупотреба с възможностите“ — това са двете фрази, за които ние с Рут си спомнихме, когато разговаряхме в болничната стая в Дувър за отминалите години. Като общо смисълът ни беше ясен: ние в Хейлшам се намираме в особено положение и, следователно, с подобно лошо поведение не оправдаваме надеждите. Но останалото бе за нас пълен мрак. Ту ще се втурне напред с пълна пара, ту внезапно рязко ще спре и ще попита:

— Какво е това? Какво е това? Кой може да ни попречи?

След което ще затвори очи и ще свъси вежди, сякаш се мъчи да реши загадката. И макар да седяхме смутени и озадачени, ние напрягахме всички сили, за да й помогнем да си отговори на въпроса, който не й дава покой. После можеше да продължи с лека въздишка, което означаваше, че ни е простила, но също така можеше да последва и взрив:

— Не, аз няма да се дам! Никога! Нито аз, нито Хейлшам!

Когато двете с Рут си спомняхме тези дълги тиради, тя сподели с мен, че винаги се е удивлявала: как така в час всичко й се разбира, а тук — нито дума! Когато казах на Рут, че съм виждала как главната настойница се движи като на сън из Хейлшам и разговаря сама със себе си, тя се възмути:

— Престани! Това не е възможно! Нима Хейлшам щеше да стане това, което е, ако директорката е била чалната? Не, в никакъв случай! Умът на госпожица Емили беше остър като бръснач.

Не й възразих. Да, госпожица Емили можеше да бъде изключително проницателна. Ако например се намираш на някое забранено за възпитаниците място, било то в централната сграда или някъде другаде на територията на Хейлшам, винаги имаше къде да се скриеш при появата на някой от настойниците. Съществуваха безброй подходящи места както в помещенията, така и навън: вградени шкафове, ниши, храсталаци, жив плет. Но ако случайно се приближи госпожица Емили, сърцето ти отиваше в петите, защото тя неизменно щеше да те открие, където и да се криеш. Подсказваше й го шестото чувство. Ако, да кажем, си се скатала в шкафа, плътно си затворила вратата и седиш, без да шавнеш, по някое време неизменно ще доловиш стъпките й, които спират пред шкафа, и ще чуеш гласа й:

— Така. Излизай оттам.

Тъкмо това се случи веднъж и със Силвия С. на площадката на третия етаж, когато госпожица Емили бе обхваната от гневен пристъп. Макар че за разлика, да речем, от госпожица Люси, тя никога нямаше да ти се разкрещи, гневът й беше много по-страшен.

Ще присвие очи и ще започне гневно да си шепне, сякаш обсъжда със свой невидим колега какво най-безмилостно наказание да ти наложи. От една страна, на теб много ти се иска да чуеш какво си говори, от друга — не искаш да доловиш и дума от приказките й. Впрочем госпожица Емили никога не налагаше жестоки наказания на възпитаниците си. Почти никога не ни оставяше в класната стая след часовете, не ни даваше допълнителни задачи, не ни лишаваше от привилегиите ни. Но самата мисъл, че си й паднала в очите беше толкова непоносима, че ти се искаше тутакси да сториш нещо, за да изкупиш вината си.

Ала що се отнася до госпожица Емили, тя бе непредсказуема. Мисля, че тогава Силвия си го получи, но когато веднъж спря Лора, която тичаше през буренаците като луда, госпожица Емили само забеляза:

— Тук не бива, момиче. Прибирай се.

И отмина.

Веднъж се изплаших, че здравата ще си изпатя. Много обичах тясната пътека, която обикаляше главния корпус изотзад. Тя следваше всички изпъкналости и вдлъбнатини на стените; вървиш, отместваш клоните и драките встрани, промъкваш се под двете обвити с бръшлян арки и минаваш през ръждясалата портичка. По пътя можеш да надничаш в прозорците, край които минаваш. Според мен пътеката ми харесваше толкова много, освен всичко друго, и защото никога не съм била наясно дали ни е разрешено да се разхождаме по нея, или не. По време на часовете — не, разбира се, но в почивните дни или вечер? — нямах никаква представа. Така или иначе, по нея рядко минаваше някой и вероятно съм изпитвала допълнително удоволствие и от факта, че тук се чувствам насаме със себе си.

И ето че веднъж вървях по пътеката в късен слънчев следобед. Струва ми се, че тогава бях в трети горен клас. Както обикновено, аз се заглеждах през прозорците на опустелите класни стаи и внезапно в една от тях зърнах госпожица Емили. Беше съвсем сама и бавно се разхождаше напред-назад, тихо си говореше нещо, сочеше с пръст, като адресираше репликите си към невидимите слушатели. Реших, че се упражнява за часа или пък за общото събрание и исках да се шмугна в храсталака, преди да ме е видяла, ала в същия миг тя се обърна и се взря в мен. После, сякаш нищо не е станало, госпожицата се обърна на другата страна и се вторачи във въображаемия си възпитаник. Отминах по пътеката нататък и на следващия ден се страхувах да се срещна с нея. Но когато ме видя, тя нищо не ми каза.

Но сега ми се ще да ви разкажа за друго. Иска ми се да уточня нещо за отношенията ни с Рут — за това, как се запознахме и се сприятелихме, как дружахме като деца. Защото напоследък все по-често, когато през деня прекосявам с автомобила безкрайните поля или когато седя с чаша кафе до широкия прозорец в станцията за обслужване, аз се хващам, че отново си мисля за нея.

Не станахме приятелки в ранното си детство. Когато бях на пет-шест години, аз си играех с Хана и Лора, но с нея — не. От онези години съм запазила един-единствен спомен за Рут, и то доста неясен.

Играя си на пясъка. Около мен има и други деца, тесничко ни е и започваме да се дразним една друга. Намираме се на открито, грее ни слънце, така че най-вероятно сме си играли на пясъка в детския кът или пък сме се били събрали на пясъка върху пистата за дълъг скок на Северното игрище. Така или иначе, на мен ми е горещо, жадна съм и ми е страшно неприятно, че наоколо има толкова много деца. После виждам Рут — и тя стои на пясъка, но малко встрани от другите. Много е ядосана на двете момичета зад мен за нещо, което очевидно се е случило по-рано, и сега стои и ги гледа с негодувание. Според мен двете с Рут по онова време сме се познавали съвсем бегло, но вероятно вече е била успяла да ми направи впечатление: спомням си, че удвоих усилията си в играта на пясъка, защото се страхувах, че може да обърне гнева си срещу мен. Не й казах и дума, но с всички сили се стараех да й дам да разбере, че нямам никакво отношение към двете момичета и че нямам нищо общо с онова, което я е разсърдило.

Това е всичко, което си спомням за нея от онези ранни години. Бяхме връстнички и вероятно сме се виждали доста често, но ако изключим срещата ни на детската площадка, между нас не възникна приятелство чак докато станахме на седем и влязохме в един и същи клас.

Ние, по-малките, се събирахме главно на едното от двете игрища — на Южното; в единия му край, там, където растяха тополите, веднъж Рут дойде при мен, огледа ме и ме попита:

— Искаш ли да пояздиш коня ми?

В същия момент аз се бях увлякла в игра с две-три други деца, но беше съвсем ясно, че Рут се обърна само към мен. Това предизвика неописуем възторг в душата ми, но преди да се съглася, аз се престорих, че обмислям предложението й.

— Как се казва?

Рут направи крачка към мен.

— Моят най-добър жребец — отвърна тя — се нарича Гръм. Но няма да ти го дам, защото ще паднеш, толкова е буен. Ако искаш, можеш да вземеш Врания, само че без камшика. Ще вземеш от някой друг.

Тя изрече още няколко прякора, които вече съм забравила, после попита:

— Ти имаш ли си коне?

Преди да отговоря, аз я погледнах и мозъкът ми усилено заработи.

— Не. Нямам си коне.

— Нито един?

— Нито един.

— Добре, така да е. Вземи Врания и ако ти хареса, ще ти го подаря. Само че без камшика. И ако ще тръгваш, направи го незабавно.

Така или иначе, приятелките ми се бяха отвърнали от мен и отново се бяха задълбочили в играта с пясъка. Ето защо аз свих рамене и я последвах.

На игрището имаше много деца, някои доста по-големи от нас, но Рут вървеше през тълпата целеустремено и през цялото време ме изпреварваше с една-две крачки. Когато се приближихме до телената мрежа около градината, тя се обърна и каза:

— Ще пояздим тук. Хайде, качвай се на Врания.

Взех от ръцете й невидимите поводи и двете започнахме да „яздим“ напред-назад покрай стобора, като преминавахме от тръс в галоп и обратно. Постъпих правилно, като реших да кажа на Рут, че нямам собствени коне, защото след Врания тя ми даде да опитам всичките й коне един по един, като в същото време ме напътстваше на висок глас с кого как да се отнасям, защото всяко животно си имало особености.

— Нали ти казах! Когато възседнеш Нарцис, ще изправиш гръб! Изправи, още, още! Не се прегъвай като кука, той не обича така!

Очевидно не бях съвсем лош изпълнител, защото към края тя ми разреши да пояздя дори Гръм, нейния любимец.

Не мога да кажа колко време прекарахме с конете й — според мен доста, през което двете се бяхме съсредоточили в играта си и не забелязвахме нищо наоколо. Ала внезапно Рут я прекрати, без каквато и да е видима причина, като заяви, че нарочно уморявам конете и че е време да ги отведа в конюшнята. Тя посочи към стобора и аз започнах да отвеждам кон след кон в „обора“. Рут се сърдеше все повече и повече, кореше ме, че каквото и да направя, все го върша неправилно. После ме попита:

— Харесваш ли госпожица Джералдин?

Тук аз вероятно за първи път съм се замислила истински дали настойницата ми харесва, или не.

— Разбира се, че ми харесва.

— Не, искам да знам дали истински ти харесва. Ама много! Повече от останалите?

— Да, повече от останалите.

Рут не откъсваше погледа си от мен. Накрая каза:

— Добре. Тогава те приемам в тайната й охрана.

Тръгнахме към централната сграда и аз чаках Рут да ми обясни за какво става въпрос, но тя мълчеше. Само няколко дни по-късно нещата ми се изясниха.