Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (22)

Глава двайсет и втора

— Мари-Клод има право — каза госпожица Емили. — Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете. Мари-Клод отдаде много сили за осъществяването на проекта ни. И когато всичко свърши по този начин, тя се разочарова. Що се отнася до мен, въпреки неуспехите ни, аз не изпитвам кой знае какво огорчение. Смятам, че онова, което постигнахме, заслужава уважение. Дори да вземем за пример вас двамата. Получи се добре. Сигурна съм, че бихте могли да ми разкажете доста неща, с които бих се гордяла. Как казахте, са ви имената? Не, не, почакайте. Ще се опитам сама да си спомня. Вие бяхте момчето с трудния характер. С труден характер и голямо сърце. Томи. Права ли съм? А вие сте, разбира се, Кати Х. От вас излезе отлична помощница. Чухме много хубави неща за вас. Виждате ли все нещо си спомням. Осмелявам се да твърдя, че си ви спомням всичките.

— И каква полза имате от това? Пък и те? — попита Мадам, пусна инвалидния стол, решително премина между нас с Томи и изчезна в тъмната половина на стаята — очевидно зае онова място, което преди малко заемаше госпожица Емили.

— Много се радваме отново да ви видим, госпожице — казах аз.

— Много мило от ваша страна. Познах ви, но вероятно на вас ви е било доста трудно. Впрочем неотдавна, Кати Х., аз минах покрай вас, когато вие седяхте на онази пейка и, разбира се, не ме познахте. Повече гледахте Джордж, който буташе количката ми — такъв един едър негър, не си ли спомняте? Вие го изгледахте внимателно, той вас — също. Аз мълчах и вие не разбрахте коя съм. Ала днес, при други обстоятелства, и на двете ни е по-лесно да се познаем. Струва ми се, че и двамата сте малко изненадани да ме видите в подобно състояние. Напоследък не съм много добре, но се надявам, че няма вечно да се ползвам от това приспособление. За съжаление, скъпи мои, днес няма да мога да разговарям с вас толкова дълго, колкото ми се иска, защото скоро ще дойдат да отнесат нощното ми шкафче. Прекрасна мебел. Джордж го обви в защитен материал, ала въпреки това настоях да го съпроводя до новото му местонахождение. Човек в нищо не може да е сигурен. Хората се отнасят доста грубо с предметите, товарят ги, както им падне, а после от фирмата заявяват, че всичко си е било така от самото начало. И преди ни се е случвало, затова този път настоявах да придружа работниците. Шкафчето е истинска прелест! Беше с мен в Хейлшам и съм твърдо решена да получа добра цена за него. Ето защо, когато пристигнат, ще се наложи да ви оставя. Но виждам, скъпи мои, че сте дошли по повелята на сърцето си. Трябва да ви призная, че наистина се радвам на нашата среща. И Мари-Клод се радва, макар че не си личи по лицето й. Нали така, мила моя? Прави се, че не е така, но аз знам по-добре. Трогната е от факта, че ни открихте. Но в момента е потисната, така че не й обръщайте внимание, възпитаници, недейте. А сега ще се опитам да отговоря на въпросите ви, доколкото мога. Много пъти съм чувала този слух. Още когато Хейлшам съществуваше, при нас идваха по две-три двойки на годината и се опитваха да се срещнат и поговорят с нас. Една двойка дори ни написа писмо. Според мен лесно ще открием онези, които са били готови да нарушат правилата — Хейлшам не е чак толкова забутано място. Както виждате, слухът съществува отдавна, не го чуваме за първи път.

Тя млъкна и аз казах:

— Бихме искали да знаем, госпожице, дали в слуха има нещо вярно, или не.

Тя продължаваше да мълчи и да ни гледа. После дълбоко въздъхна:

— Ако се намирахме в Хейлшам, щях да направя всичко по силите си, за да задуша подобни разговори още в зародиш. Но, разбира се, аз съм безсилна да повлияя на разпространението на слухове след заминаването на възпитаниците от Хейлшам. Така че стигнах до едно заключение — впрочем то се споделя и от Мари-Клод, нали така, скъпа? — че този слух не е измислен от един-единствен човек. Предполагам, че се е пораждал с всяко поколение възпитаници. Едва си се добрал до източника му, изкореняваш го, ала все не успяваш да попречиш на слуха да се появи по друго време, на друго място. Когато осъзнах този факт, престанах да се вълнувам. А Мари-Клод пък никога не се е вълнувала по този повод. Тя винаги е разсъждавала така: „Нека си вярват, щом са толкова глупави.“ Да, да, и не правете кисели физиономии. И вие си мислехте така в началото. След толкова години аз не дойдох до същото това заключение. Но започнах да си мисля, че не бива да се безпокоя. Нали не аз разпространявам подобни слухове? Двойките, които ще се разочароват, са много малко на брой, а останалите, така или иначе, няма да стигнат дотам, че да искат да ги проверят. За тях това е просто една мечта, тяхна фантазия. Нямат никаква вреда от нея. Признавам обаче, че това не се отнася до вас двамата. Вие се отнасяте напълно сериозно към този слух. Размишлявали сте. Наистина сте хранили надежди. Съжалявам за такива възпитаници като вас. Много ми е неприятно да ви разочаровам. Но какво да се прави!

Не ми се искаше да погледна към Томи. Бях удивително спокойна и макар думите на госпожица Емили да целяха да ни съкрушат, в тях съзирах нещо, което обещаваше да има продължение: тя не ни каза всичко, същността на нещата си оставаше все още скрита. Дори допусках, че послъгва. Затова попитах:

— Правилно ли ви разбрах, че няма отсрочки? И че вие нищо, ама нищичко не можете да направите?

Тя бавно поклати глава.

— Слухът няма никакви основания. Съжалявам много, повярвайте ми.

— А преди? — попита Томи. — Преди закриването на Хейлшам?

Госпожица Емили продължи да клати глава.

— Не, никога. Дори преди скандала с Морнингдейл — дори когато смятаха Хейлшам за пътеводен фар, за пример да се постигнат по-добри резултати, повече хуманизъм, — дори тогава не е имало нещо подобно. Трябва да сме съвсем наясно по този въпрос. Слухът е сладка илюзия и нищо повече. Господи! Нима вече идват за шкафчето?

На вратата се позвъни и по стъпалата се чуха стъпки — някой слизаше да отвори. После от тясното коридорче се разнесоха мъжки гласове и Мадам напусна тъмното пространство зад нас, прекоси стаята и излезе. Госпожица Емили се бе наклонила силно напред в инвалидния си стол и напрегнато слушаше. След малко каза:

— Не, не са те. Пак е онзи ужасен човек от фирмата, която се занимава с интериора. Мари-Клод ще се разправя с него, така че, скъпи мои, разполагаме с няколко минути. Има ли още нещо, за което искате да говорите с мен? Разбира се, това е строго забранено, Мари-Клод дори не биваше да ви пуска вътре в къщата. А аз трябваше да ви изгоня навън още в първия миг. Ала Мари-Клод вече не е същата радетелка за съблюдаване на правилата — впрочем и аз престанах да бъда такава. Ето защо, ако искате да останете още малко — моля!

— Ако това е само неверен слух, защо ви бяха нужни нашите работи? — попита Томи. — Или не е имало и Галерия?

— Галерия? Е, в този слух имаше зрънце истина. Галерията съществуваше и, може да се каже, че все още съществува. Сега тя се намира тук, в тази къща. Разбира се, трябваше да се отърва от част от нещата, за което съжалявам. Просто мястото беше недостатъчно. Но, както виждам, вие искате да разберете защо сме ги събирали.

— Не само това — тихо допълних аз. — Защо е било нужно изобщо да създаваме произведения на изкуството? Защо са ни учили, поощрявали, защо са ни карали да рисуваме, да лепим, да съчиняваме? Ако в бъдеще са ни очаквали само операции, а после смърт, защо са ни били всички тези уроци? Книгите, дискусиите?

— И защо е бил нужен Хейлшам изобщо? — долетя гласът на Мадам от коридора; тя отново прекоси гостната и се скри в тъмната част на помещението. — Това е същината на въпроса.

Госпожица Емили я проследи с поглед и се загледа там, някъде зад гърбовете ни. Искаше ми се да се обърна и да видя изражението на Мадам, но не го направих: чувствах, че почти като в Хейлшам ние трябваше да съсредоточим вниманието си само напред. След малко госпожица Емили каза:

— Наистина, защо ни е бил нужен Хейлшам? Напоследък Мари-Клод много иска да зададе този въпрос. Но не толкова отдавна, преди делото „Морнингдейл“, и през ум не й минаваше да попита нещо такова. Не й хрумваше дори на сън. Не ме гледайте така, Мари-Клод, прекрасно го знаете! В онези времена този въпрос можеше да бъде зададен от един-единствен човек на света — от мен. Много преди „Морнингдейл“ аз непрекъснато се питах същото. Така осигурявах спокойствието на всички вас, Мари-Клод. На всички — не само на настойниците, но и на възпитаниците. Грижи, въпроси — всичко поемах на собствения си гръб. И докато бях твърда, у вас не възникваше ни най-малко съмнение. Но сега, мило момче, вие ни зададохте някои от същите тези въпроси. Ще отговоря на най-простия от тях и може би това ще даде отговор и на останалите. Защо избирахме ваши произведения? Защо го правехме? Вие, Томи, казахте нещо много интересно, когато разговаряхме с Мари-Клод. Обяснихте го с факта, че изкуството показва истинската ви същност. Вашата душевност. Нали така се изразихте? Е, не сте далече от истината. Тъкмо затова правехме подбор на вашите работи — защото се надявахме, че те трябва да разголват душите ви. Или, по-точно казано, да докажат, че наистина имате душа.

Тя замълча и известно време двамата с Томи си разменяхме погледи. После попитах:

— Госпожице Емили, а защо е трябвало да го доказвате? Нима някои са смятали, че не е така?

На лицето й се появи лека усмивка.

— Трогната съм от вашето удивление, Кати. Макар и косвено, то показва, че добре сме си свършили работата. Имате пълно право да попитате: как е възможно да се съмняваме, че имате душа? Но, скъпа моя, трябва да ви кажа, че в онези години, когато тъкмо започвахме, не всички бяха готови да признаят, че същества като вас притежават душа. И макар оттогава да сме изминали дълъг път, дори сега хората не са на едно мнение по този въпрос. Вие, възпитаниците на Хейлшам, не знаете много неща, макар че отдавна сме ви пуснали по широкия свят. В този миг, немалко възпитаници из страната живеят в ужасни условия, които вие, израсналите в Хейлшам, дори не можете да си представите. А сега, когато ние излязохме от играта, положението дори се влоши.

Тя отново замълча и известно време внимателно се взираше в нас с присвити очи. После продължи:

— Ние поне се погрижихме, щото всички наши възпитаници да израснат в приятна обстановка. И за това да им бъдат спестени най-непоносимите от онези ужаси, които ги очакват, когато вече не са край нас. Успяхме да ви осигурим поне това. Но що се отнася до вашата мечта да се отсрочи… Никога не сме се радвали на привилегията да предоставяме такива отсрочки, дори когато бяхме на върха на славата си. Много съжалявам. Разбирам, че думите ми не ви радват ни най-малко. Но не падайте духом. Надявам се, че сте способни да оцените и малкото, което съумяхме да ви дадем. Вижте самите себе си! Вие живяхте добре, получихте образование, културни сте. Съжалявам, че не ви дадохме още повече, но трябва да разберете колко по-зле е било всичко в миналото. Когато с Мари-Клод положихме началото, в страната не съществуваше нищо подобно на Хейлшам. Ние бяхме първи — ние и Гленморган Хаус. Няколко години по-късно се появи и Сондърс Тръст. Заедно ние образувахме малка, но много активна група, която оспори цялата предишна система за подготовка на донори. Най-важното — ние показахме на света, че ако възпитаниците растат в хуманна и цивилизована среда, те могат да станат също толкова чувствителни и разумни, колкото и нормалните хора. Дотогава всички клонинги — или възпитаници, както предпочитахме да ви наричаме — съществуваха единствено като материал за медицински нужди. Повечето хора не виждаха във вас нищо повече в онези ранни следвоенни години. Някакви си там опитни зайчета в епруветки. Не беше ли така, Мари-Клод? Днес тя е нещо много мълчалива. Обикновено, когато захванем тази тема, не можеш да й затвориш устата. Вашето присъствие, скъпи мои, я лиши от дар слово. Това е добре. Връщам се към вашия въпрос, Томи: защо са ни били нужни вашите произведения? Подбирахме най-сполучливите от тях и уреждахме специални изложби. В края на седемдесетте години, когато влиянието ни достигна своя апогей, инициирахме важни мероприятия из цялата страна. Те бяха посетени от министри, епископи, различни знаменитости. Произнасяха се речи, отпускаха се големи суми. „Ето, виждате ли? Вижте тези произведения на изкуството! Как смеете да твърдите, че авторите им отстъпват по нещо на човешките същества?“, заявявахме ние. Да, тогава имахме поддръжка, бяхме на гребена на вълната.

Последваха няколко минути, в които госпожица Емили напомняше за събитията от онези години, споменаваше много имена, които нищо не ни говореха. По едно време дори ни се стори, че присъстваме на едно от сутрешните ни общи събрания, когато мисълта й се отплесваше нанякъде и ние нищо не разбирахме от думите й. Очевидно тя изпитваше удоволствие и на лицето й се появи ласкава усмивка. После внезапно излезе от това си състояние и заяви, вече с различен тон:

— Ала никога не сме губили чувство за реалност, нали така, Мари-Клод? За разлика от колегите ни от Сондърс Тръст. Дори в най-успешните за нас години отлично разбирахме колко тежка битка водим. И ето: отначало делото „Морнингдейл“, после още няколко събития и преди да успеем да мигнем с очи, целият ни огромен труд стана на пух и прах.

— Но защо — попитах аз — в началото хората са се отнасяли така с възпитаниците?

— От гледна точка на настоящето, Кати, вашето недоумение е напълно разбираемо. Но трябва да погледнете на този факт от висотата на историята. След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните въпроси. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникваха някакви спорове. Ала докато дойде време хората да започнат да се безпокоят за… възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше късно. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който вече е свикнал да гледа на рака като на лесноизличима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце. Ето защо се постараха да ви скрият по-далече и дълго време да полагат неимоверни усилия, за да ви отдалечат и от мислите си. И ако все пак се замисляха, опитваха се да се убедят, че не сте като другите. Че не сте хора и че съдбата ви не е толкова важна. Така стояха нещата преди възникването на нашето малко движение. Нали разбирате против какво се опълчихме? Задачата ни не беше по-лесна от тази да се намери квадратурата на кръга. Светът имаше нужда от нови и нови донори, от нови и нови експлантации. И докато сме в това положение, бариерите, които пречат да бъдете възприемани като пълноценни хора, не могат да изчезнат. Дълги години водехме тази борба и извоювахме доста подобрения в живота ви, макар, разбира се, вие да сте само избрана малка част от всички донори. Тогава последва скандалното дело „Морнингдейл“, случиха се и други събития и докато се опомним, обстановката рязко се промени. Вече никой не желаеше да бъде на ваша страна, да ви бъде спонсор, и нашето малко общество — Хейлшам, Гленморган, Сондърс Тръст, — всичко бе изтрито от лицето на земята.

— Какво е това дело „Морнингдейл“, госпожице Емили? — попитах аз. — Вече споменахте за него. Разкажете ни, ние не знаем нищо за него.

— Естествено, че не знаете. То не нашумя толкова много в широкия свят. Делото засягаше само един учен, Джеймс Морнингдейл, изключителен талант в своята област. Правеше изследванията си далече в Шотландия, като очевидно е разчитал, че там ще привлече по-малко внимание. Желанието му беше да предложи на хората да раждат деца с по-големи способности. Както интелектуални, така и физически. Имаше, разбира се, и други специалисти със сходни цели, ала Морнингдейл бе навлязъл по-дълбоко в своите изследвания от останалите и отдавна бе престъпил законните граници. Дейността му излезе на светло, беше забранена и като че ли с въпроса беше приключено. Приключено, да, но не и за нас. Ще повторя, че това дело не получи голям отзвук в обществото. Бедата е там обаче, че създаде определен климат. Засили страхът, който хората не са преставали да носят в душите си. Да се отглеждат донори за нуждите на медицината, такива като вас, това беше едно, но да се създаде поколение от изкуствени деца, които да заемат най-добрите места в обществената йерархия — съвсем друго. Деца, които далеч превъзхождат конкурентите си? О, не. Хората се стреснаха. Ужасени, се отвърнаха от идеята.

— Не разбирам, госпожице Емили, каква връзка има това с нас? — попитах аз. — Защо е трябвало да закрият Хейлшам заради този случай?

— И ние не виждахме явна връзка, Кати. Поне в началото. И сега често си мисля, че тъкмо там беше грешката ни. Ако тогава бяхме по-бдителни и не толкова погълнати от собствената си дейност, ако бяхме положили всички усилия още тогава, когато новината за Морнингдейл току-що се бе разчула, вероятно щяхме да предотвратим най-лошото. Е, Мари-Клод не е съгласна с мен. Тя смята, че така или иначе, закриването на Хейлшам е било неизбежно и може би има право. Морнингдейл бе само част от скандала. Имаше и друго. Например онзи ужасен телевизионен сериал. Натрупаха се различни обстоятелства и това промени хода на събитията. Но ако говорим сериозно, главната ни слабост се състоеше в следното: нашето малко движение никога не е било много силно, защото съществуването му зависеше от капризите на поддръжниците ни. Докато условията бяха благоприятни, докато корпорациите и политиците се надяваха да извлекат изгода, като ни помагат, ние се държахме на повърхността. Ала това винаги е изисквало усилия и когато след скандала с Морнингдейл условията се промениха, шансовете ни пропаднаха. Светът вече не желаеше да му се напомня за програмата, по която се отглеждат донори. Хората не желаеха повече да мислят за създания като вас, за условията, в които живеете. С други думи, скъпи мои, те отново пожелаха да ви скрият колкото е възможно по-далече. Там, където се намирахте преди появата на Мари-Клод и на други като мен и нея. А влиятелните личности, които с такава охота ни помагаха, сега, разбира се, се изпариха. За малко повече от година всичките ни спонсори, един по един, изчезнаха. Издържахме, колкото можем — две години повече от Гленморган. Но и ние, както знаете, трябваше накрая да закрием Хейлшам и от труда ни практически не остана и следа. Сега в страната не съществува подобно заведение. Има само огромни държавни „домове“ и дори в известна степен условията в тях да се подобряват в сравнение с миналото, така или иначе, скъпи мои, ако видите какво се върши в някои от тях, ще загубите съня си задълго. А двете с Мари-Клод се озовахме тук, в тази къща. Горе държим купища ваши произведения и те са единствените, които ни напомнят за нашата работа. Останаха ни и много дългове, което ни е още по-неприятно. И спомените ни — струва ми се за всички, без изключение. Както и съзнанието, че сме осигурили най-добрия възможен живот за същества като вас.

— Не се опитвайте да изкопчите благодарност от тяхна страна — прозвуча гласът на Мадам зад нас. — От къде на къде ще започнат да ни благодарят? Дошли са, за да получат още повече. Нима имат представа каква борба сме изнесли на гърба си заради тях, какво сме им дали през всичките тези години? Мислят си, че им е дошло от Господ. Нима са знаели нещо, преди да дойдат тук? А сега изпитват единствено разочарование, защото не сме им осигурили всичко, максимума.

Известно време мълчахме. После отгоре долетя шум и на вратата отново се позвъни. Мадам се появи от тъмнината и се отправи към коридора.

— Този път вече трябва да са те — предположи госпожица Емили. — Ще се приготвя. Но вие не бързайте да си тръгвате. Трябва да свалят шкафчето по стълбите. Мари-Клод ще гледа да не го повредят.

Двамата с Томи не можехме да повярваме, че това е краят. Продължавахме да седим на местата си, при това не виждахме кой ще помогне на госпожица Емили да стане от инвалидния стол. За миг ми хрумна, че може да се опита да стане и сама, ала тя не помръдваше — седеше както преди, приведена напред, и внимателно се вслушваше. После Томи каза:

— Значи наистина няма такова нещо. Нито отсрочки, нито каквото и да е друго.

— Томи — измърморих аз и го погледнах укоризнено.

Но госпожица Емили ласкаво промълви:

— Да, Томи. Няма такова нещо. Животът ви трябва да продължи по общите правила.

— Вие твърдите, госпожице, че всичко, с което сме се занимавали, всички часове и работата ни в клас, е било само за онова, което ни обяснихте, така ли? И за нищо друго? — попита Томи.

— Осъзнавам, че може да останете с впечатлението, че сте били пионки в нечия игра — каза госпожица Емили. — Да, възможно е да ви хрумне нещо подобно. Но трябва да се съгласите, че сте пионки, на които им е провървяло. Съществуваха определени условия, сега те липсват. В нашия свят понякога се случват и такива неща, какво да се прави! Мненията и чувствата на хората се мятат ту на една, ту на друга страна. Стана така, че израснахте в един определен момент от този процес.

— Твърдите, че това е една от тенденциите, които периодично идват и си отиват — намесих се аз. — Вероятно е така. Но за нас това е целият ни живот.

— Да, имате право. Но не забравяйте: на вас ви е било по-добре, отколкото на мнозина преди това. И кой знае какво ги очаква другите, които идват след вас. Много съжалявам, скъпи възпитаници, но сега трябва да ви оставя. Джордж! Джордж!

Ала не последва никаква реакция: в коридора бе доста шумно и очевидно Джордж не я чу. Внезапно Томи попита:

— И госпожица Люси напусна заради това, така ли?

Отначало ми се стори, че въпросът не достигна до ушите на госпожица Емили, чието внимание бе съсредоточено в онова, което ставаше в коридора. Тя се облегна назад в стола си и бавно го задвижи към вратата. Но в стаята имаше толкова много масички и столчета, че нямаше откъде да мине. Тъкмо се канех да скоча и да разчистя пътя й, когато тя внезапно спря.

— Люси Уейнрайт — повтори тя. — Да, да! Имахме малка неприятност с нея.

Тя замълча и отново обърна стола си така, че да бъде с лице към Томи.

— Да, една малка неприятност. Несходство в мненията. Но аз ще отговоря на въпроса ви, Томи. Разногласията ни с Люси Уейнрайт не бяха свързани с онова, което ви разказах току-що. Поне непряко. По-скоро ще се изразя така — това бяха наши вътрешни работи.

Помислих си, че с това иска да сложи точка на разговора и попитах:

— Госпожице Емили, ако нямате нищо против, бихме искали да знаем какво стана с госпожица Люси.

Госпожица Емили вдигна вежди.

— С Люси Уейнрайт? Толкова ли високо сте я ценили? Извинете ме, скъпи възпитаници, но пак се разсеях. Люси не беше дълго с нас и затова не заема централно място в спомените ни за Хейлшам. Работата не я направи щастлива. Но аз ви разбирам, вие израснахте с нея…

Тя се усмихна, сякаш си спомни нещо. В коридора Мадам ругаеше мъжете на висок глас, ала госпожица Емили като че ли бе изгубила интерес към тях и бе потънала в спомени. Накрая каза:

— Люси Уейнрайт е много симпатична особа. Просто, след като живя известно време с нас, й хрумнаха някои идеи. Реши, че не ви обясняваме достатъчно добре ситуацията. Не ви казваме какво ви очаква, откъде сте дошли, за какво сте нужни. Смяташе, че трябва да ви даваме по-пълна картина за тези неща. И че в противен случай ще постъпим като истински мошеници. Обмислихме предложението й и достигнахме до извода, че греши.

— Защо? — попита Томи. — Защо решихте така?

— Защо? Не се съмнявам, че тя ви желаеше само доброто. Виждам, че сте били много привързани към нея. Люси Уейнрайт притежаваше всички качества на първокласна настойница. Но идеите й бяха твърде теоретични. Бяхме работили доста време в Хейлшам и добре осъзнавахме кое ще има добър ефект и кое — не, какво е най-добре за възпитаниците в далечна перспектива, а не само за периода, когато пребивават в Хейлшам. Не бе голяма беда, че Люси Уейнрайт беше идеалистка. По-лошото беше, че не разбираше някои практически неща. Виждате ли, ние съумяхме да ви дадем нещичко, което и сега никой на света не може да ви го отнеме, и успяхме да го направим, преди всичко, защото ви осигурявахме закрила. Иначе Хейлшам нямаше да е Хейлшам. И, разбира се, това означаваше, че скривахме някои неща от вас, дори се е налагало да ви лъжем. Да, лъгали сме ви много, не се страхувам да използвам тази дума. Но през всичките тези години ние сме ви закриляли и сме ви осигурили безгрижно детство. Пак повтарям, Люси ви желаеше само доброто. Но ако я бяхме послушали, с нашия щастлив живот в Хейлшам щеше да е свършено. Погледнете се сега! Мога само да се гордея с вас. Устроили сте новия си живот върху основите, които сме ви дали ние, настойниците. Ако не ви закриляхме, нямаше да станете това, което сте. Часовете нямаше да са ви интересни, вие нямаше да се вглъбите така в изкуството, в словото. Ами ако знаехте какво ви чака? Щяхте да заявите, че всичко е безсмислено и как бихме могли да оспорим твърденията ви? Ето защо трябваше да се разделим с госпожица Люси Уейнрайт.

Мадам беше започнала да крещи на мъжете. Още не бе излязла извън кожата си, ала гласът й бе станал застрашително строг и мъжете, които до този миг се опитваха да й противоречат, се умълчаха.

— Добре, че останах тук, с вас — каза госпожица Емили. — Мари-Клод се справя в такива ситуации много по-добре от мен.

Не знам какво ме накара да кажа онова, което казах. Причината, може би, се криеше в това, че, както виждах, посещението ни беше към края си; може би ми бе любопитно да разбера какви са отношенията между госпожица Емили и Мадам. Така или иначе, аз сниших глас, кимнах по посока на вратата и произнесох:

— Мадам никога не ни е обичала. Тя се страхуваше от нас, както се страхува от паяци или други гадинки.

Бях готова да видя как госпожица Емили се разярява, ала това не бе толкова важно за мен. И наистина — тя рязко се обърна, сякаш я бях уцелила с книжно топче, и очите й блеснаха така, както в годините, прекарани в Хейлшам. Ала гласът, с който заговори, беше мек, а тонът — равен:

— Мари-Клод правеше всичко за вас. Тя работеше, работеше, работеше. Не се самозалъгвайте, мое дете, Мари-Клод е на ваша страна и винаги ще ви защитава. Дали се страхува от вас? Ние всички се страхуваме от вас. Докато бях в Хейлшам почти всеки ден ми се налагаше да се боря със страховете си. Понякога, когато ви гледах от прозореца на кабинета си, изпитвах такова отвращение… — Тя замълча, но очите й отново проблеснаха. — Бях изпълнена с решимост да не се поддавам на подобни настроения и да правя онова, което смятам за правилно. Борих се с това чувство и победих. А сега ви моля, помогнете ми да изляза от тук — Джордж ме чака с патериците.

Като я подкрепяхме от двете страни, ние внимателно я изведохме в коридора, където едър мъж в медицинска униформа трепна от изненада и побърза да подпъхне под мишниците й две патерици.

Входната врата беше отворена и аз с удивление видях, че навън не се беше стъмнило съвсем. Гласът на Мадам вече се носеше откъм улицата — сега тя разговаряше с мъжете много по-спокойно. Това бе промеждутъкът от време, в който двамата с Томи трябваше да излезем навън, ала Джордж се зае да облича госпожица Емили с палтото й, а тя стоеше неподвижно, опряла се на патериците, и ние не можехме да се промъкнем покрай нея, затова изчакахме. Освен това искахме да се сбогуваме с нея и може би, макар че не съм толкова сигурна, да й благодарим въпреки всичко. Ала вниманието й бе погълнато изцяло от шкафчето. Тя започна да дава някакви важни указания на мъжете отвън, после тръгна с Джордж, без да се обърне към нас.

Двамата с Томи постояхме още малко в коридора, без да знаем как да постъпим по-нататък. Когато най-после излязохме навън, всички лампи надолу по дългата улица бяха запалени, макар че небето все още светлееше. Двигателят на белия фургон, на който бяха натоварили шкафчето, работеше. Отзад видяхме голямо старо волво, а отпред, на мястото за пасажери, бе седнала госпожица Емили. До нея стоеше Мадам — тя се бе навела към прозореца и кимаше в отговор на някакви нейни нареждания; в същото време Джордж затвори багажника и се отправи към мястото на шофьора. После белият фургон потегли, следван от колата на госпожица Емили.

Мадам остана дълго да гледа след тях. После се обърна, за да влезе в къщата, но като ни зърна на тротоара, рязко спря, едва не отстъпи крачка назад.

— Ние тръгваме — казах аз. — Благодаря ви, че поговорихте с нас. Пожелайте всичко най-добро на госпожица Емили от наше име.

Мадам изучаващо ме гледаше във вечерния сумрак. После промълви:

— Кати Х., аз ви помня. Да, помня ви.

Тя замълча, но не откъсваше поглед от мен.

— Струва ми се, знам за какво си мислите в момента — забелязах накрая аз. — Мисля, че се досещам.

— Отлично! — отговори тя замислено, очите й също бяха замислени. — Чудесно. Можете да четете мисли. Е, кажете ми, какво си мисля?

— Мислите си за това, как веднъж, много отдавна, сте ме виждали в спалнята. Бях сама и слушах музика, бях си пуснала една касетка. Танцувах със затворени очи и вие ме видяхте.

— Чудесно. Вие сте истински телепат. Трябва да давате представления. Чак сега ви познах. Но наистина си спомням случая. И досега понякога си мисля за него.

— И аз. Колко странно.

— Разбирам.

С това бихме могли да сложим край на разговора. Бихме могли да се сбогуваме и да си тръгнем. Ала тя се приближи към нас, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Бяхте доста по-млада — забеляза тя. — Но наистина сте вие.

— Не ми отговаряйте, ако не искате — подхванах аз. — Но отдавна си блъскам главата над този въпрос. Позволявате ли ми да ви го задам?

— Четете мислите ми. Но аз не мога да прочета вашите.

— Работата е там, че в онзи ден бяхте… разстроена. Гледахте ме и когато го усетих и отворих очи, стори ми се, че плачете. Не ми се стори, а наистина плачехте. Гледахте ме и плачехте. Защо?

Изражението върху лицето на Мадам не се промени и тя продължаваше да се взира в мен.

— Плаках, защото когато влязох, вътре звучеше тази музика — отвърна накрая тя, но толкова тихо, сякаш се опасяваше, че съседите могат да я чуят. — Мислех, че някоя нехайна възпитаничка е забравила да изключи касетофона. Но като надникнах в спалнята, аз ви видях, съвсем сама, още невръстно момиче, да танцувате. Очите ви действително бяха затворени и вие бяхте някъде далече, далече, цялата погълната от мъка и копнеж. Танцът ви беше много прочувствен. Пък и музиката, самата песен. В текста имаше нещо — някаква дълбока печал.

— Песента — уточних аз — се нарича „Не ме оставяй“.

И тихичко я затананиках.

— „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“

Тя кимна с глава, сякаш се съгласяваше с мен.

— Да, същата песен. Оттогава съм я слушала два-три пъти. По радиото, по телевизията… И винаги си спомнях момичето, което танцуваше тогава съвсем самичко.

— Твърдите, че не можете да четете мисли — прекъснах я аз. — Но си мисля, че в онзи ден успяхте да прочетете моите. И затова вероятно сте се разплакали като сте ме видели. Защото, за каквото и да се говореше в песента, когато танцувах, аз имах своя собствена версия. Представях си, че става дума за жена, която току-що е научила, че не може да има деца. Но после тя все пак е родила и много се е радвала, затова силно го притиска към гърдите си, тъй като се страхува, че могат да я разделят от детето й и непрекъснато повтаря: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй“. В песента става дума за нещо съвсем различно, ала в онзи миг аз си представях тъкмо този сюжет. Вероятно сте прочели мислите ми и затова сте почувствали такава мъка. Тогава сякаш не я усещах, но сега си спомням случката с тъга.

Разговарях с Мадам, ала остро чувствах присъствието на Томи до себе си, тъканта на дрехата му, всичко в него. После Мадам каза:

— Много интересно. Но и тогава, както и сега, не можех да чета чужди мисли. Разплаках се по съвсем друга причина. Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си — по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги.

Тя се приближи на две-три крачки от нас.

— Онова, което ми казахте днес, също ме трогна.

Прехвърли погледа си към Томи, после отново го върна към мен.

— Нещастни създания — повтори тя почти шепнешком, после се обърна и влезе в къщата.

 

 

На връщане почти не споменахме за срещата си с госпожица Емили и Мадам. Разговаряхме за странични неща — на колко години са сега, как са обзавели къщата си и други такива.

Избирах най-глухите пътища, които ми бяха известни и където тъмнината се разсейваше единствено от светлината на фаровете ни. Много рядко срещахме други фарове и тогава ми се струваше, че в отсрещния автомобил също седи такава помощница като мен, която се връща отнякъде съвсем сама или със своя донор. Аз, разбира се, осъзнавах, че из страната пътуват и други хора, ала в онази вечер си представях, че всички тъмни второстепенни пътища съществуват единствено за такива като нас, докато ярките автостради с грамадни крайпътни знаци и първокласни кафенета са построени за всички останали. Не знаех дали и Томи си го мисли. Може би, защото по едно време забеляза:

— Чудни маршрути измисляш, Кат.

При тези си думи той се усмихна, но после отново потъна в размисъл. Малко по-късно, когато пътувахме по особено тъмен и пуст път, той каза:

— Според мен тъкмо госпожица Люси е имала право, а не госпожица Емили.

Не помня дали му отговорих. Ако съм го направила, вероятно не съм казала нещо кой знае колко дълбокомислено. Но тъкмо тогава нещо неясно ме разтревожи — не съм сигурна дали гласът му, или нещо друго. За миг извърнах поглед от виещия се път и го погледнах, ала той просто си седеше тихо, вторачил поглед в тъмнината пред себе си.

След няколко минути внезапно се обади:

— Кат, може ли да спреш? Извини ме, но трябва да изляза за малко.

Реших, че отново му е прилошало, веднага свърнах край пътя и спрях досами живия плет. Мястото бе изключително тъмно и дори при включени фарове аз се страхувах да не би като излезе от завоя, някой автомобил да се вреже в нас. Ето защо, когато Томи слезе от колата, аз останах зад волана. Освен това в начина, по който излезе, се чувстваше някаква целеустременост, която ме караше да мисля, че дори да не му е добре, той предпочита сам да се справи с това. Така че останах на мястото си — седях и размишлявах дали да не продължа да карам нагоре по склона. И тогава дочух първия вопъл.

В началото дори не ми хрумна, че това е той: реших, че в храстите се е скрил някакъв маниак. Вече излизах от колата, когато се разнесе вторият вик, след него — трети и чак тогава осъзнах, че това е Томи, ала от този факт безпокойството ми не намаля. За миг усетих, че ме обзема паника: не знаех къде се намира Томи, наоколо бе тъмно като в рог, а когато направих опит да тръгна към мястото, откъдето се чуваха виковете, краката ми се заплетоха в гъстите храсталаци. Но аз все пак намерих изход, прескочих крайпътната канавка и се натъкнах на някаква ограда. Успях да я прескоча и се приземих в меката кал.

Оттам местността се виждаше много по-добре. Намирах се в някаква нива, която стръмно се спускаше надолу, където проблясваха светлините на селце. Тук вятърът духаше със страшна сила и един порив така ме блъсна, че трябваше да се уловя за стълба на оградата. Макар и да нямаше пълнолуние, луната светеше доста ярко и някъде в началото на склона аз зърнах фигурата на Томи — той беснееше, крещеше, махаше с ръце, свити в юмруци, риташе във въздуха.

Понечих да се втурна към него, ала обувките ми затънаха в калта. И на него калта му пречеше — когато за пореден път ритна с крак, той се подхлъзна, падна и изчезна в тъмнината. Но потокът от несвързани ругатни не спря и тъкмо когато Томи се изправи отново на крака, аз успях да се добера до него. За миг луната освети лицето му, което бе окаляно и разкривено от ярост, после го улових за ръцете, които той не преставаше да размахва, и ги стиснах здраво. Опита се да се освободи, ала аз не отслабвах хватката си, докато накрая той млъкна и на мен ми стана ясно, че лудостта го напуска. Усетих, че и той ме бе прегърнал. Стори ми се, че останахме на върха на това поле цяла вечност; мълчахме и се държахме един за друг, а вятърът духаше ли, духаше, дърпаше дрехите ни и за миг се почувствах така, сякаш се бяхме вкопчили един в друг, за да не може бурният вятър да ни отнесе в тъмнината. Когато най-после се пуснахме, той промърмори:

— Прости ми, Кат. — После леко се усмихна и добави: — Добре, че наоколо няма крави. Щях да ги изплаша.

Виждах как с всички сили се опитваше да ме увери, че вече всичко е наред, ала дишаше все тъй тежко и краката му се подкосяваха. Побягнахме към автомобила, като се държахме един за друг, за да не се подхлъзнем.

— Миришеш на кравешки фъшкии — казах накрая аз.

— Господи, Кат, какво обяснение да дам? Ще трябва да се промъкнем през задния вход.

— Но нали трябва да се регистрираш?

— Боже мой! — възкликна той и отново се засмя.

Намерих някаква кърпа в колата и се поизчистихме на две на три. Докато търсех кърпа, измъкнах от багажника чантата с рисунките му и когато потеглихме отново, забелязах, че я е оставил при себе си в купето.

Известно време двамата почти не разговаряхме и чантата лежеше в скута му. Очаквах, че ще направи някаква реплика относно тетрадките си, не изключвах вероятността дори да изпадне в нов пристъп на ярост и чантата с рисунките да полети през прозореца навън. Но не — той внимателно държеше чантата с двете си ръце и се взираше в тъмния път, който пробягваше под колелата. След дълго мълчание каза:

— Кат, съжалявам много, че се държах по този начин. Наистина, Кат. Аз съм пълен идиот. — После попита: — За какво мислиш, Кат?

— Мислех си, че когато в Хейлшам се вбесяваше така — отвърнах аз, — ние не разбирахме причината за поведението ти. Не ни беше ясно как човек може да изпадне в подобно състояние. Но ето какво ми хрумна сега — просто предположение, нищо повече. Може би си се вбесявал, защото дълбоко в душата си винаги си знаел.

Томи се замисли над казаното, после поклати глава.

— Не, Кат, не си права. Това винаги е било нещо само мое. Идиотизъм в най-чист вид и нищо повече. — След малко се засмя и додаде: — Макар че предположението ти е твърде забавно. Може пък наистина да съм го знаел някъде дълбоко в себе си. Да съм усещал нещо, което вие, останалите, не сте усещали.